Среднощни кули

Глава 44 Крива молба

Мургейз излезе от палатката и се загледа над Андор. Бели мост се простираше долу, благословено познат, макар да виждаше, че се е разраснал. Стопанствата се разоряваха, последните зимни запаси се разваляха, тъй че хората се отправяха към градовете.

Околността трябваше да е зелена, но дори прежълтялата трева вехнеше на кафяви петна. Скоро цялата земя щеше да е като Пустошта. Копнееше да предприеме действия. Това бе нейната страна. Поне беше. Някога.

Беше излязла да потърси господин Джил, така че тръгна да го намери. По пътя си мина покрай Файле, която говореше с интенданта, и ѝ кимна почтително. Файле отвърна на кимването ѝ, но сухо. Вече имаше пропаст помежду им и Мургейз съжаляваше, че е така. Бяха споделили късче от живота си, когато надеждата бе по-слаба и от пламъчето на свещ. Тъкмо Файле бе окуражила Мургейз да използва Единствената сила — да изстиска и последната капка от жалката си дарба, — за да прати сигнал за помощ, докато бяха в плен.

Лагерът вече бе добре устроен и удивително, Белите плащове се бяха присъединили към тях, но Перин все още не бе решил какво да прави. Или дори да беше решил, не бе споделил решението си с нея.

Тръгна към редиците фургони, покрай налбанти и коняри, търсещи по-добри места за паша, каращи се в снабдителния отсек хора, войници, които мърмореха недоволно, докато копаеха рововете за смет. Всички си имаха своето място — освен нея. Слуги се отдръпваха от пътя ѝ с поклони, несигурни как да се държат с нея. Не беше кралица, но не беше и просто поредната благородничка. Със сигурност обаче не беше вече слугиня.

Макар времето, прекарано с Галад, да ѝ бе напомнило какво е да си кралица, беше благодарна за наученото като Мейгдин. Не беше толкова лошо, колкото се бе страхувала. Имаше си предимства в това да си слугиня на дама. Приятелството на другите слуги, освобождаването от бремето на властта, дните, преживени с Таланвор…

Онзи живот не беше нейният. Време беше да сложи край на преструвките.

Намери Бейзъл Джил да товари колата. Лини надзираваше, а Ламгвин и Бреане помагаха. Файле ги беше освободила, за да могат да ѝ служат. Мургейз така и не ѝ беше благодарила за тъй щедрото връщане на слугите ѝ.

Таланвор го нямаше. Е, не можеше вече да бленува за него като момиче. Трябваше да се върне в Кемлин и да помогне на Елейн.

— Ваше вели… — заговори с поклон господин Джил, но се поколеба. — Исках да кажа, милейди. Простете ми.

— Оставете, господин Джил. На мен самата ми е трудно да си спомня коя съм.

— Сигурна ли сте, че искате да продължите с това? — Лини скръсти ръце.

— Да. Дългът ни е да се върнем в Кемлин и да предложим на Елейн всичката помощ, която можем.

— Щом казвате. Според мен всеки, който пусне два петела в кокошарника, си заслужава врявата.

Мургейз повдигна вежда.

— Отбелязах си го. Но мисля да ти докажа, че съм доста способна да помагам, без да накърня авторитета на Елейн.

Лини сви рамене.

Имаше право. Мургейз трябваше да внимава. Оставането ѝ в Кемлин твърде дълго можеше да хвърли сянка върху Елейн. Но ако имаше нещо, което се бе научила от месеците си като Мейгдин, то бе, че хората имат нужда да правят нещо смислено. Дори да е нещо толкова просто като поднасянето на чай. Мургейз притежаваше умения, които можеше да са от полза за Елейн в опасните времена, които предстояха. Започнеше ли да засенчва дъщеря си обаче, щеше да се премести в именията си на запад.

Другите товареха бързо колата и тя трябваше да скръсти ръце, за да се сдържи да не помага. Това да се грижиш сама за себе си носеше някакво удовлетворение. Докато чакаше, забеляза, че някой препуска по пътеката от Бели мост. Таланвор. Какво беше правил в града? Видя я, приближи се и се поклони. Слабото му скулесто лице бе образец на почтителност.

— Милейди.

— Ходил си в града? Получи ли разрешение от лорд Айбара?

Перин не искаше войници и бежанци изведнъж да наводнят града и да причинят неприятности.

— Милейди, имам роднини там — отвърна Таланвор и се смъкна от седлото. Гласът му беше съвсем официален. — Стори ми се разумно да проуча информацията, открита от съгледвачите на лорд Айбара.

— Нима, гвардейски лейтенант Таланвор? — каза Мургейз. Щом той можеше да се държи толкова официално, значи и тя можеше. Лини, която минаваше покрай тях с куп чаршафи, изсумтя тихо на тона ѝ.

— Да, милейди — отвърна Таланвор. — Милейди… ако позволите да направя предложение?

— Кажи.

— Според донесенията вашата дъщеря все още смята, че сте мъртва. Сигурен съм, че ако поговорим с лорд Айбара, той ще нареди на ашаманите си да ни направят портал, за да се върнем в Кемлин.

— Интересно предложение — каза Мургейз предпазливо, без да обръща внимание на подигравателната усмивка на лицето на Лини, докато минаваше в другата посока.

— Милейди… — Таланвор изгледа Лини накриво. — Бихме ли могли да поговорим насаме?

Мургейз кимна и се отдръпна встрани. Таланвор тръгна след нея. Щом се отдалечиха малко, тя се обърна и го погледна.

— Е?

— Милейди — продължи той по-меко. — Андорският двор със сигурност ще чуе, че сте жива, след като целият лагер на Айбара вече го знае. Ако не се представите и не обясните, че сте отстъпили трона, слуховете за оцеляването ви биха могли да уронят властта на Елейн.

Мургейз не отвърна.

— Ако Последната битка наистина предстои — каза Таланвор, — не можем да го позволим.

— О, млъкни! — сряза го тя. — Вече наредих на Лини и другите да товарят. Не забеляза ли какво правят?

Таланвор се изчерви, като видя как Джил вдигна един сандък и го сложи в колата.

— Извинявам се за нахалството си. С ваше позволение, милейди — кимна ѝ и се обърна да си тръгне.

— Трябва ли да сме толкова официални един с друг, Таланвор?

— Илюзията свърши, милейди — и той се отдалечи, без да се обръща.

Мургейз се загледа след него със свито сърце. Проклетата ѝ упоритост! Проклетият Галад! Появата му ѝ бе напомнила за гордостта ѝ, за дълга ѝ на кралица.

Лошо беше за нея да си има съпруг. Беше научила това от Тарингейл. Въпреки цялата стабилност, която бе донесъл бракът ѝ с него, всяко едно предимство бе дошло със заплаха за трона ѝ. Точно затова така и не бе направила Брин или Том свой официален консорт, а Гебрил само доказа, че е била права да се безпокои.

Всеки, за когото се омъжеше, можеше да се окаже потенциална заплаха за Елейн, както и за Андор. Децата ѝ, ако имаше тепърва, щяха да са съперници на Елейн. Мургейз не можеше да си позволи да обича.

Таланвор изведнъж спря и дъхът ѝ секна. А после той се обърна и се върна при нея. Извади меча си, наведе се и го положи почтително пред нозете ѝ в тревата и сухите бурени.

— Сгреших, като те заплаших, че ще си тръгна — промълви тихо. — Бях наранен, а болката прави човек глупав. Знаеш, че винаги ще съм с теб, Мургейз. Обещал съм ти го и го казвам твърдо. Напоследък се чувствам като хапливче в свят на орли. Но имам меча си и сърцето си, и и двете са твои. Завинаги.

Изправи се, готов да си тръгне.

— Таланвор — прошепна тя. — Никога не си ме питал, знаеш ли. Дали искам да те имам.

— Не мога да те поставя в това положение. Не би било редно да те принуждавам да направиш това, което и двамата знаем, че трябва да се направи, след като вече бе разкрита.

— А какво трябва да направя?

— Да ме отхвърлиш — отвърна той ядосано. — За доброто на Андор.

— Длъжна ли съм? Непрекъснато си го повтарям, Таланвор, но продължавам да се съмнявам.

— За какво съм ти аз? Най-малкото би трябвало да сключиш брак, който да осигури на Елейн верността на някоя от фракциите, които оскърби.

— И да се омъжа без любов? Отново? Колко пъти трябва да пожертвам сърцето си за Андор?

— Толкова, колкото е нужно, предполагам — каза го с горчивина, стиснал юмруци. Ядосан не на нея, а на обстоятелствата. Винаги беше толкова страстен…

Мургейз се поколеба, след това поклати глава.

— Не. Вече не. Таланвор, погледни това небе. Видя какви неща бродят по света, усети проклятията на Тъмния, които ни поразиха. Точно сега човек не може да остане без надежда. Без любов.

— А дългът?

— Проклетият дълг може да отстъпи. Взе си своя дял от мен. Всички си взеха своя дял от мен, Таланвор. Всички освен мъжа, когото искам.

Прекрачи меча му, който все още лежеше сред бурените, и след миг го целуваше.

— Вие двамата — чу се строг глас зад тях. — Сега отиваме да се видим с лорд Айбара.

Мургейз пусна Таланвор и се отдръпна. Постара се да си възвърне хладнокръвието, но успя само донякъде. Беше Лини.

— Какво?

— Ще се ожените — заяви Лини. — Ако трябва, за ушите ще ви завлека. Тръгваме веднага.

— Сама ще си направя избора — сопна се Мургейз. — Перин се опита да ме накара да…

— Аз не съм Перин Айбара — сряза я Лини. — Най-добре е да стане, преди да се върнем в Кемлин. Щом идем там, ще се появят усложнения — възрастната жена извърна очи към Джил, който тъкмо бе наместил скрина в колата. — И ти! Разтоварвай нещата на милейди.

— Но, Лини, ние отиваме в Кемлин — възрази Мургейз.

— И утре няма да е късно, чедо. Тази нощ празнувате — изгледа ги преценяващо. — И докато не се ожените, не мисля, че е безопасно да оставате насаме.

Мургейз се изчерви.

— Лини! Отдавна не съм на осемнайсет!

— Да, не си. На осемнайсет се омъжи прилично. Да ти дърпам ушите ли трябва?

— Но…

— Идваме, Лини — каза Таланвор.

Мургейз го погледна ядосано и той се намръщи.

— Какво?

— Не си попитал.

Той се усмихна и я притегли към себе си.

— Мургейз Траканд, ще станеш ли моя жена?

— Да — отвърна тя. — Ела да намерим Перин най-после.

Перин дръпна клона и той се отчупи. Посипа се облаче ситна дървесна прах.

— Стана нощес, милорд — рече Кевлин Тор. — Цялата горичка, мъртва и изсъхнала за една нощ.

Поне стотина дървета.

Перин пусна клона и изтупа ръцете си.

— Не е по-лошо от онова, което вече сме виждали.

— Но…

— Не се безпокой. Прати хора да ги отсекат за огньовете. Като гледам, ще горят много добре.

Кевлин кимна и тръгна. Други секачи обикаляха дърветата угрижено. Дъб, ясен и бряст да увехнат за една нощ беше достатъчно зле. Но да увехнат и след това да изсъхнат все едно, че са били мъртви от години? Беше си наистина за притеснение. Перин реши да не го обсъжда, за да не се плашат хората още повече.

Тръгна към лагера и кънтенето на наковалните. Бяха изкупили, всяко парче желязо и стомана, което можеха да намерят в Бели мост. Хората с охота го разменяха за храна и Перин се бе сдобил с пет ковачници, с мъже, които да ги местят и нагласят, както и с чукове, сечива и въглища.

Можеше и да е спасил някои в града от глад. Поне за малко.

Ковачите бухаха неспирно с чуковете. Дано само да не беше преуморил с работа Неалд и другите. Изкованите със Силата оръжия щяха да донесат на хората му решително предимство. Неалд така и не бе успял да проумее какво точно бе направил при помощта си в изковаването на Мах’алейнир, но Перин не се беше изненадал. Онази нощ бе неповторима. Отпусна ръка върху чука и усети смътната му топлина. Помисли си за Скокливец.

Но Неалд все пак се бе досетил как да прави остриета, които няма да се затъпяват или чупят. Колкото повече го практикуваше, толкова по-остри ръбове можеше да направи. Айилците вече бяха започнали да искат от тях за върхове на копията си и Перин бе наредил на Неалд първо да се погрижи за тях. Поне това им дължеше.

На терена за Пътуване в края на огромния лагер Грейди стоеше в кръг с Анура и Масури — поддържаха отворен портал за последната група цивилни, поискали да напуснат. Групата за Кемлин. С тях бе изпратил вестоносец до Елейн. Скоро трябваше да се срещне с нея. Не знаеше дали трябва да се безпокои от това, или не. Времето щеше да покаже.

През портала се връщаха други, подкарали коли с храна, закупена в Кемлин, където все още можеше да се намерят продукти. След малко зърна Файле, вдигна ръка и ѝ махна.

— С Бавин всичко ли е наред? — попита я, щом дойде. Беше ходила до палатката на интенданта.

— Всичко.

— Канех се да ти го кажа от доста време… не мисля, че е особено честен.

— Ще го държа специално под око — отвърна тя и замириса насмешливо.

— Берелайн прекарва все повече време с Белите плащове — рече Перин. — Май е хвърлила око на Дамодред. Остави ме на мира най-после.

— Тъй ли?

— Да. И оповести прокламация, в която осъжда слуховете за мен и нея. Светлина, хората като че ли наистина ѝ повярваха. Притеснявах се, че ще го приемат като знак на отчаяние!

Файле замириса удовлетворено. Той сложи ръка на рамото ѝ и каза:

— Не знам какво направи, но ти благодаря.

— Знаеш ли каква е разликата между сокол и ястреб, Перин?

— Големината най-вече. И формата на крилете. Соколът повече прилича на стрела.

— Соколът е по-добър летец — каза Файле. — Убива с клюна и може да лети бързо и устремно. Ястребът е по-бавен и по-силен. Превъзхожда в улавянето на плячка, която се движи по земята. Обича да убива с ноктите си, като напада отгоре.

— Да де, знам. Но не значи ли това, че ако двамата видят заек, ястребът ще е по-добър в хващането му?

— Точно това значи — тя се усмихна. — Ястребът е по-добър в хващането на заека. Но, виждаш ли, соколът е по-добър в лова на ястреба. Прати ли вестоносец до Елейн?

Жени. Така и не можеше да ги разбере. Но поне веднъж това сякаш бе за добро.

— Пратих. Надявам се, че ще можем да се срещнем скоро с нея.

— В лагера вече обсъждат кого ще вземеш с теб.

— Какво има да се обсъжда? Ти ще си. Ти ще знаеш най-добре как да се спогодим с Елейн, макар че ако Алиандре е с нас, няма да навреди.

— А Берелайн?

— Тя може да остане в лагера — каза Перин. — Да наглежда нещата тук. Вече ходи последния път.

Файле замириса още по-удовлетворено.

— Трябва да… — млъкна и се намръщи. — Е, май и последното листо най-после капна.

— Какво? — Перин се обърна. Файле гледаше към малка група, запътена към тях. Старата Лини, а след нея Мургейз и Таланвор, вторачени един в друг като двойка, връщаща се от първия си Бел Тин. — Хм. Мислех, че не го харесва. Или че и да го харесва, няма да се омъжи за него.

— Решенията се променят — каза Файле. — Много по-бързо от чувствата — миризмата ѝ бе смътно сърдита. Не беше простила съвсем на Мургейз, но и не беше вече открито враждебна към нея.

— Перин Айбара — заговори Мургейз. — Ти си най-близкото нещо до лорд, което има този лагер, освен моя доведен син. Но не би било редно син да венчае майка си, тъй че предполагам, че ставаш. Този мъж поиска ръката ми за брак. Ще изпълниш ли церемонията?

— Много криво молиш за помощта ми, Мургейз — отвърна той.

Тя го изгледа с присвити очи. Файле също го погледна и замириса ядосано. Перин въздъхна. Колкото и да се дърлеха помежду си, винаги бяха готови да се нахвърлят върху мъж, щом каже нещо не на място, та дори и да е самата истина.

Мургейз обаче се овладя.

— Съжалявам. Не исках да оскърбя авторитета ти.

— Няма нищо. Все пак имаш причина да го оспорваш.

— Не — Мургейз изправи рамене и стана сякаш по-висока. Светлина, колко умееше да прилича на кралица, щом пожелаеше. Как им беше убягнало преди. — Ти си лорд, Перин Айбара. Действията ти го доказват. Две реки са благословени заради теб, а може би и Андор. Стига да останеш част от Андор.

— Така смятам — увери я Перин.

— Е, ако направиш това за мен — рече тя и погледна към Таланвор, — ще говоря с охота за теб на Елейн. Може да се уредят някои неща, да се присъдят и титли. Подобаващи титли.

— Ще приемем предложението ти — заговори бързо Файле, преди Перин да е успял да отвори уста. — Но ние, с нейно величество, ще решим дали присъждането на титли е… най-подходящото в случая.

Перин я изгледа. Не можеше да мисли за отцепване на Две реки в отделно кралство, нали? Никога не го бяха обсъждали откровено, но го беше окуражавала да вее знамето на Манедерен. Е, трябваше да си поговорят за това.

Видя, че Галад Дамодред крачи към тях. Берелайн бе до него, както винаги напоследък. Мургейз, изглежда, го бе известила. Галад пъхаше нещо в джоба си. Някакво писмо като че ли, с червен печат. Откъде го бе получил? Изглеждаше притеснен, макар че лицето му грейна, щом се приближи. Кимна на Перин, прегърна майка си, а след това — със сдържан поглед, но сърдечно — поздрави Таланвор.

— Каква церемония бихте искали? — попита Перин Мургейз. — Познавам само обичая на Две реки.

— Вярвам, че простите клетви ще са достатъчни — отвърна тя. — Достатъчно стара съм за уморително дълга церемония.

— Изглежда ми подходящо.

Галад се отдръпна встрани, а Мургейз и Таланвор стиснаха ръцете си.

— Мартин Таланвор — заговори тя. — Получила съм от тебе повече, отколкото заслужавам, за по-дълго, отколкото съм вярвала, че ще го имам. Ти твърдеше, че любовта на един прост войник е нищо пред мантията на кралица, но аз заявявам, че стойността на един мъж не е в титлата, а в душата му. Видяла съм от тебе храброст, всеотдайност, вярност и любов. Видяла съм в тебе сърцето на принц, сърцето на мъж, готов да остане верен, когато стотици около него изменят. Заклевам се, че те обичам. И под Светлината се заклевам, че не ще те напусна. Заклевам се да те ценя вечно и да те имам за свой съпруг.

Берелайн извади кърпа и попи ъгълчетата на очите си. Е, жените винаги плачат на такива неща като женитбите. Макар че и Перин… хм, и неговите очи май се поовлажниха малко. Може пък да беше от слънчевата светлина.

— Мургейз Траканд — заговори Таланвор. — Влюбих се в теб заради начина, по който се отнасяше с хората около теб като кралица. Видях жена, която поема дълга не просто с чувство за отговорност, а със страст. Дори когато не ме различаваше от другите стражи, ти се отнасяше към мен с доброта и уважение. Така се държеше с всички свои поданици. Обичам те заради твоята доброта, ум, сила и воля. Дори един от Отстъпниците не можа да те прекърши. Ти се спаси от него, когато си мислеше, че си напълно под неговата власт. Най-ужасните тирани не можаха да те прекършат дори когато те държаха в шепата си. Шайдо не можаха да те прекършат. Друга на твое място щеше да е изпълнена с омраза, ако е преживяла каквото преживя ти. Но ти… ти израсна в човек, достоен за възхищение, за обич и почит. Заклевам се, че те обичам. И под Светлината се заклевам, че никога, никога не ще те напусна. Заклевам се да те ценя вечно и да те имам за своя съпруга. Заклевам се, Мургейз, макар че част от мен все още не може да повярва, че това наистина се случва.

И останаха така, вторачени един в друг, все едно Перин изобщо го нямаше.

Той се покашля.

— Ами… добре тогаз. Женени сте — трябваше ли да им даде съвет? Как дава човек съвет на Мургейз Траканд, кралица и майка на деца на неговите години? Той само сви рамене. — Хайде, да ви няма.

Файле до него замириса насмешливо и леко разочаровано. Лини изсумтя на изпълнението на Перин, но подкара Мургейз и Таланвор пред себе си. Галад му кимна, а Берелайн приклекна в реверанс. Тръгнаха си и Берелайн подхвърли колко внезапно и бързо е станало.

Файле му се усмихна и каза:

— Ще трябва да станеш по-добър във венчавките.

— Нали казаха да е просто.

— Всички казват така — отвърна Файле. — Но можеш да си придадеш малко повече тежест, дори да е кратко. Ще поговорим за това. Следващия път ще се справиш много по-добре.

Следващия път ли? Той поклати глава, а Файле се обърна и тръгна към лагера.

— Къде отиваш? — попита Перин.

— При Бавин. Трябва да реквизирам няколко бурета ейл.

— За какво?

— За празненството, разбира се — отвърна през рамо Файле. — Церемонията може да се икономиса, ако трябва. Но празненството не бива да се икономисва — погледна към небето. — Особено във времена като това.

Перин се загледа след нея, докато тя не се скри в огромния лагер. Войници, селяни, занаятчии, айилци, Бели плащове, бежанци. Почти седемдесет хиляди души, въпреки напусналите или падналите в битка. Как бе събрал такава сила? Преди да напусне Две реки изобщо не беше виждал повече от хиляда души, събрани на едно място.

Най-голямата част бе групата от бивши наемници и бежанци, които се упражняваха под ръководството на Трам и Данил. Вълчата гвардия, така се наричаха — каквото и да означаваше това. Перин понечи да тръгне, за да огледа обозните коли, но нещо малко го перна леко отзад по главата.

Той се сепна, обърна се и огледа гората. Отдясно се издигаше кафява и мъртва, отляво дърветата се разреждаха. Нямаше никого.

„Сигурно съм се преуморил — каза си, потърка се по главата и тръгна към обоза. — Въобразявам си…“

Още нещо го чукна леко по тила. Той се завъртя рязко и зърна нещо да пада в тревата. Намръщи се, клекна и го вдигна. Жълъд. Още един го чукна по челото. Беше долетял откъм гората.

Перин изръмжа и тръгна натам. Някое от децата в лагера ли се закачаше? Спря пред един дебел дъб и се поколеба. Дали не беше някакъв капан? Отпусна ръка на дръжката на чука и запристъпва напред. Вятърът духаше към дървото и не можеше да улови миризмата на…

Една ръка изведнъж щръкна иззад дънера, стиснала кафява торба.

— Хванах язовец — каза познат глас. — Искаш ли да го пуснем на селската морава?

Перин замръзна, а след това се разсмя така, както не се беше смял от години. Заобиколи дъба и видя зад него мъж с червено палто с висока яка, обшито със злато, и с хубави кафяви панталони. Седеше на един дебел подал се изпод земята корен. До краката му имаше торба и нещо в нея мърдаше ожесточено. Мат. Дъвчеше телешка пастърма. Носеше черна шапка с широка периферия, а на дървото до него беше подпряно черно копие с широко метално острие. Откъде бе намерил такива хубави дрехи? Нали все мърмореше, че Ранд само се контел?

— Мат? — възкликна Перин. Толкова беше слисан, че едва можеше да говори. — Какво правиш тука?

— Ловя язовци — отвърна Мат и побутна торбата. — Адски трудна работа е, да ти кажа, особено така набързо.

Нещото в торбата засумтя и Перин се засмя.

— Ама ти наистина си хванал язовец!

— Носталгия съм хванал.

Перин не знаеше да го нахока ли, или пак да се изсмее — точно тази смесица от чувства бе съвсем обичайна, когато Мат е наблизо. За щастие, никакви цветове не се завихриха пред очите му, след като бяха един до друг.

Мат се усмихна, стана и му подаде ръка. Перин я стисна, после го придърпа и го прегърна сърдечно.

— Светлина, Мат. Като че ли беше преди цяла вечност!

— Цял живот. Може би два. Загубих им бройката. Все едно, Кемлин вече бръмчи от новини за пристигането ти. Рекох, че единственият начин да те поздравя с добре дошъл ще е като се шмугна през портала и те намеря преди останалите — Мат вдигна чудатото си копие и го метна на рамото си, с върха назад.

— Къде беше? Какво прави? Том с тебе ли е? А Нинив?

— Прекалено много въпроси накуп — рече Мат. — Колко безопасен е лагерът ти?

— Като всеки лагер.

— Недостатъчно значи — Мат изведнъж стана сериозен. — Виж, Перин, едни много опасни типове са ни подгонили. Дойдох, защото исках да те предупредя да внимаваш. Убийци ще те намерят много скоро, тъй че гледай да си готов. Трябва да си кажем едно друго. Но не искам да го правим тук.

— Къде тогава?

— Потърси ме в един хан, „Пийналите веселяци“, в Кемлин. А, и ако нямаш нищо против, ще поискам да ми заемеш едно от твоите приятелчета с черните палта за малко. Трябва ми портал.

— С каква цел?

— Ще ти обясня. Но по-късно — Мат кривна шапката си и затича заднешком към все още отворения портал към Кемлин. — Сериозно ти говоря: пази се, Перин.

Обърна се, шмугна се между няколко бежанци и скочи през портала. Как се беше промъкнал покрай Грейди? Светлина! Перин поклати замислено глава, а след това се наведе да развърже торбата и да пусне горкия язовец.