Среднощни кули

Глава 40 Сътворяване

Перин седеше на един пън, притворил очи и извърнал лице към тъмното небе. Лагерът беше вдигнат, порталът — затворен, донесенията — получени. Най-сетне имаше време за отдих.

Това бе опасно. Отдихът му позволяваше да мисли. Мисленето му носеше спомени. Спомените носеха болка.

Можеше да надуши света във вятъра. Пластове миризми, смесени във вихрушка. Лагерът наоколо: потни хора, миризми на готвене и измити съдове, конска тор, чувства. Хълмовете около тях: изсъхнали борови иглички, кал край поточе, леш на умряло животно. Светът отвъд тях: смътен мирис на прах от далечния път, полянка с лавандула, незнайно как оцеляла сред вехнещия свят.

Нямаше цветен прашец. Нямаше вълци. Тези две неща му се струваха ужасен знак.

Чувстваше се зле. Физически зле, все едно стомахът му беше пълен с кална блатна вода, гниещ мъх и мъртви буболечки. Искаше да закрещи. Искаше да намери Убиеца и да го убие, да го блъска с юмруци в лицето, докато го удави в кръв.

Чу стъпки зад себе си. Файле.

— Перин? Искаш ли да поговорим?

Той отвори очи. Трябваше да вика, да крещи. Но се чувстваше толкова студен. Студен и яростен. Двете неща не се съчетаваха добре.

Палатката им бе вдигната наблизо. Недалече от тях Гаул стоеше подпрян на младо дръвче кожолист. Някъде налбантин работеше късно. Тих звън, като от камбана.

— Провалих се, Файле — прошепна Перин.

— Ти намери тер-ангреала — отвърна тя и клекна до него. — Спаси хората ни.

— И все пак Убиеца ни надви — каза Перин горчиво. — Глутница от пет вълка не бе достатъчна да го надвие.

Беше изпитал същото, когато намери семейството си мъртво, избито от тролоци. Колко още щеше да му отнеме Сянката, докато свършеше това? Скокливец трябваше да е в безопасност във вълчия сън.

„Глупаво кутре, глупаво кутре.“

Наистина ли бе имало капан за войската му? Сънният шип на Убиеца можеше да е имал съвсем друго предназначение. Просто съвпадение…

„Няма съвпадения за тавирен…“

Трябваше да намери някакъв начин да се справи с гнева си и с болката си. Стана, обърна се и се изненада, като видя колко много светлини греят в лагера. Ето там чакаха няколко души, достатъчно далече, за да не може да улови миризмите им. Алиандре в златиста рокля. Берелайн в синя. Седяха на столове до дървена походна маса със запален на нея фенер. Илиас седеше на голям камък до тях и точеше ножа си. Десетина мъже от Две реки — между тях Уил ал-Сийн, Джон Айелин и Грейор Френ — се бяха присвили край едно огнище и го гледаха. Дори Арганда и Гален се виждаха, говореха си нещо.

— Би трябвало да спят — каза Перин.

— Безпокоят се за теб — отвърна Файле. Тя също миришеше обезпокоено. — И се безпокоят, че ще ги отпратиш, след като порталите вече действат отново.

— Глупаци — прошепна Перин. — Глупаци са, че вървят след мен. Глупаци са, че не се крият.

— Ти наистина ли искаш да направят това? — каза сърдито Файле. — Да се свиват боязливо някъде, докато кипи Последната битка? Не каза ли самият ти, че ще е нужен всеки човек?

Беше права. Всеки човек щеше да е нужен. Осъзна, че обезсърчението му се дължи отчасти на това, че не знае от какво се е спасил. Беше се измъкнал, но от какво? За какво бе умрял Скокливец? Чувстваше се като слепец от това, че не знае плановете на врага си.

Отиде при Арганда и Гален.

— Донесете ми карта. На пътя за Джеанна.

Арганда повика Хиршанин и му каза къде да я намери. Хиршанин се разтича, а Перин закрачи през лагера. Към звука на метал, кънтящ в метал, към работещия налбантин. Нещо сякаш го привлече натам. Миризмите на лагера се вихреха около него, небето тътнеше отгоре.

Другите тръгнаха подире му. Файле, Берелайн и Алиандре, мъжете от Две реки, Илиас, Гаул. Групата нарасна, още мъже от Две реки се стекоха към нея. Всички мълчаха и Перин не ги поглеждаше. Стигна до Емин. Биеше с чука по наковалнята; една от лагерните ковачници, теглени от конски впрягове, гореше до него с червена светлина.

Хиршанин дойде с картата и Перин я разгъна и я вдигна пред себе си, а Емин спря работата си. Миришеше на любопитство.

— Арганда, Гален — заговори Перин. — Кажете ми. Ако се канехте да устроите хубава засада на голяма група, придвижваща се по този път към Люгард, къде щяхте да я поставите?

— Тук — заяви без колебание Арганда и посочи едно място на няколко часа път от лагера им. — Виждате ли тук? Пътят завива и продължава по старо пресъхнало речно корито. Една минаваща оттук армия ще е напълно изложена на засада. Може да бъде нападната от височините тук и тук.

Гален кимна.

— Да. Мястото е чудесно за лагер на голяма група. В подножието на ето този хълм, където пътят завива. Но ако някой горе на височините си е наумил да ти навреди, може и да не се събудиш на заранта.

Арганда кимна.

Височините бяха на север от пътя. Старото речно корито прорязваше широка равна пътека, подровена от дъждовете на юг и север. Цяла армия можеше да се устрои на тези височини.

— А тези неща какво са? — попита Перин и посочи някакви знаци южно от пътя.

— Стари руини — отвърна Арганда. — Нищо полезно. Толкова са порутени, че не могат да осигурят добро укритие. Всъщност не са нищо повече от няколко обрасли с мъх балвани.

Перин кимна. Нещо започваше да се сглобява в ума му.

— Грейди и Неалд спят ли?

— Не — отвърна му Берелайн. — Казаха, че ще стоят будни за всеки случай. Мисля, че настроението ти ги уплаши.

— Повикайте ги — нареди Перин. — Един от тях трябва да провери за армията на Белите плащове. Някой ми каза, че са вдигнали лагера си — не изчака да види дали някой ще изпълни заповедта. Отиде до Емин и сложи ръка на рамото му. — Поспи малко, Емин. Имам нужда да поработя нещо. Това са подкови, нали?

Мъжът кимна, даде му престилката и ръкавиците си и си тръгна. Перин хвана чука си. Чука, който му бяха дали в Тийр, чук, с който беше убивал, но който от много време не бе създавал нищо.

Чукът можеше да е оръжие или инструмент. Перин имаше избор, също както всеки тръгнал след него имаше избор. Скокливец имаше избор. Вълкът бе направил този избор и бе рискувал повече за Светлината, отколкото който и да е човек — освен Перин — щеше да разбере някога.

Извади с клещите тънка метална ивица от въглените и я нагласи върху наковалнята. Започна да кове.

От много време не беше ковал нищо. Всъщност последния път, когато помнеше, че е свършил нещо съществено, бе пак в Тийр, в онзи мирен ден, когато бе изоставил за малко отговорностите си, за да поработи в една ковачница.

„Ти си като вълк, съпруже.“ Файле му го беше казала заради това колко съсредоточен ставаше понякога. Беше присъщо за вълците. Вълците можеха да знаят миналото и бъдещето, но задържаха вниманието си върху лова. Можеше ли и той да прави същото? Да си позволи да бъде погълнат, когато трябва, но да е в равновесие в останалите мигове от живота си?

Работата го погълна. Ритмичните удари на чука по метала. Сплеска ивицата желязо, като от време на време я връщаше в жарта и вадеше друга — правеше няколко подкови наведнъж. Мерките за големината бяха до наковалнята. Бавно заогъва метала и го заоформя. Започна да се поти, лицето му се сгорещи от огъня и работата.

Неалд и Грейди дойдоха с Мъдрите и Масури. Перин работеше. Забеляза, че пратиха Сюлин през портал да провери за Белите плащове. След малко тя се върна, но се въздържа да докладва, понеже видя, че е зает.

Перин вдигна една подкова, огледа я и се намръщи. Тази работа не беше достатъчно трудна. Успокояваше, да, но днес му се щеше да се захване с нещо по-предизвикателно. Изпитваше нужда да сътвори, сякаш това щеше да балансира разрухата, която бе видял, разрухата, за която сам той бе помогнал. До ковачницата имаше струпани дълги парчета стомана, по-фина от тази, която се използваше за подкови. Сигурно чакаха да станат на мечове за бившите бежанци.

Перин взе няколко парчета и ги сложи в жаравата. Ковачницата не я биваше обаче — жаравата не се сгорещяваше, колкото трябва.

— Мога да ви помогна с това, лорд Перин — каза Неалд. — Ще нажежа метала, ако искате.

Перин го изгледа и кимна. Извади с клещите ивица стомана и я вдигна пред себе си.

— Искам хубаво жълто-червено. Но не толкова горещо, че да стане бяло.

Неалд кимна, че разбира. Перин сложи пръчката върху наковалнята, вдигна чука и започна да кове. Неалд стоеше отстрани съсредоточен.

Перин потъна в работата. Да изкове стоманата. Всичко друго заглъхна. Ритмичните удари на чука върху метала — като туптенето на сърцето му. Блещукащият тръпнещ метал, нажежен и опасен. Във фокуса на всичко това намери яснота. Светът се пропукваше и разпадаше с всеки ден, с всеки час. Имаше нужда от помощ, незабавно. Щом нещо се натроши, не можеш да го направиш цяло.

— Неалд — гласът на Грейди беше напрегнат, далечен. — Неалд, какво правиш?

— Не знам — отвърна Неалд. — Чувствам, че така трябва.

Перин продължаваше да бие с чука, все по-силно и по-силно. Нагъваше метала, сплескваше парчетата едно в друго. Беше чудесно как ашаманът поддържаше точната температура. Това го освобождаваше от необходимостта да разчита само на няколкото мига между нагряванията.

Металът сякаш се оформяше единствено със силата на волята му. Какво ковеше? Извади другите ивици от жаравата. Първото парче — най-голямото, нагъна и го изчука да стане по-широко. Сгъна го пак и пак, изкова го на топка, после добави още стомана, докато не стана колкото мъжка глава. Второто изкова дълго и тънко, сгъна го и го изкова на пръчка. Последното, най-малкото, сплеска.

Вдишваше и издишваше тежко, дробовете му работеха като мехове. Потта му бе като закаляваща вода. Мишците му бяха твърди като наковалнята. Той беше ковачницата.

— Мъдри, трябва ми кръг — заговори бързо Неалд. — Веднага! Не спорете! Трябва ми!

Хвърчаха искри. Перин биеше с чука. Все повече искри с всеки удар. Усещаше как нещо изтича от него, сякаш всеки удар вливаше в метала от собствената му сила, а и от собствените му чувства. Тревоги и надежди. Изтичаха от него и се вливаха в трите къса стомана.

Светът умираше. Не можеше да го спаси. Това бе работата на Ранд. Перин искаше само да се върне към простичкия живот, нали?

Не. Не! Искаше Файле, искаше сложното. Искаше живот. Не можеше да се скрие, както хората, които го следваха, не можеха да се скрият.

Не искаше предаността им. Ала я имаше. Как щеше да се чувства, ако друг някой ги поведеше и след това загинеха?

Удар след удар. Дъжд от искри. Порой от искри. Избухваха във въздуха, изригваха изпод чука му, разлитаха се до короните на дърветата и се разпръсваха на десетки разтези. Всички наоколо се заотдръпваха — освен Неалд и Мъдрите, които стояха скупчени около него.

„Не искам да ги водя — помисли Перин. — Но ако не го направя аз, кой ще го направи? Ако ги оставя и загинат, ще е по моя вина.“

Вече виждаше какво прави.

Чук. Ковеше чук. С желязна дръжка.

Удар след удар. Всеки удар сякаш разтърсваше земята, чак палатките се тресяха. Перин ликуваше. Знаеше какво кове. Най-после знаеше какво прави.

Не беше молил да става водач, но освобождаваше ли го това от отговорност? Хората му се нуждаеха от него. Светът имаше нужда от него. И с разбиране, което изстиваше в него като изкования метал, той осъзна, че иска да води.

Щом някой трябваше да води тези хора, трябваше да е той. Защото само така щеше да е сигурен, че всичко ще е както трябва.

С длето и клин направи дупката в чука, хвана още горещата дръжка, вдигна я високо над главата си — и я заби в нея. Намести жълто-червената лента около снадката и я започуква внимателно. Само допреди няколко мига правеше чука с гняв. Но сега той сякаш попиваше решимостта и твърдостта му.

Металът бе жив. Всеки ковач го знаеше това. Щом го нагрееш, докато го ковеш, той живее. Перин започна да оформя с длетото фигури, страни и ръбове. Вълни от искри хвърчаха от него, кънтежът на чука му ставаше все по-силен и звучен, ехтеше като камбани. Оформи фигурка от малко парче стомана и я постави върху горната стена на чука.

Изрева, вдигна стария си чук за последен път над главата си, стовари го върху новия и впечата украсата в него. Скачащ вълк.

Отпусна ръце и си пое дъх. Върху наковалнята — все още сияещ с вътрешна топлина — лежеше красив чук. Изделие, надхвърлящо всичко, което бе правил или си бе помислял, че може да направи. Четири стъпки от единия до другия край, може би малко по-дълъг, с огромни размери за ковашко сечиво.

Цялата дръжка бе от стомана — нещо, което не бе виждал досега на чук. Перин я хвана и го вдигна. Беше тежък. Здрав.

Украсата бе на кръстосани резки, със скачащ вълк от едната страна. Приличаше на Скокливец. Перин го докосна с мазолестия си палец и металът се укроти. Все още беше горещ, но не го опари.

Вдигна глава и се изуми от тълпата, събрала се да гледа. Мъжете от Две реки стояха най-отпред — Джори Конгар, Ази ал-Тон, Уил ал-Сийн и още десетки, стотици. Геалданци, кайриенци, андорци, майенци. Гледаха го смълчани. Земята около него бе почерняла от нападалите искри; капки сребрист метал се бяха разпръснали по черното като слънчев изгрев.

Неалд падна на колене, задъхан, с плувнало в пот лице. Грейди и жените от кръга седяха капнали от умора. Всичките шест Мъдри се бяха включили. Какво бяха направили?

Почувства се изтощен, сякаш цялата му сила и чувство бяха вковани в метала. Но не можеше да отдъхне.

— Уил. Преди няколко недели ти заповядах нещо. Да изгориш знамената с вълчата глава. Подчини ли се? Изгори ли ги всичките?

Уил ал-Сийн го погледна в очите и наведе глава засрамен.

— Лорд Перин, опитах се. Но… Светлина, не можах. Опазих едно. Това, в чието ушиване помогнах.

— Донеси го, Уил — гласът му прозвуча като стомана.

Уил затича, замирисал уплашено. Върна се със сгънат плат в ръцете, бял с червена обшивка. Перин го пое с дясната си ръка, държеше чука в лявата. Огледа множеството. Файле също беше тук, разбира се. Миришеше обнадеждено. Виждаше в душата му. Знаеше.

— Опитах се да ви отпратя — заговори Перин на множеството. — Не поискахте да си идете. Имам си недостатъци. Трябва да знаете това. Тръгнем ли на война, няма да мога да ви защитя всички. Ще правя грешки.

Погледът му обходи тълпата, срещна очите на всеки. Всеки мъж и жена, които погледнеше, кимваха мълчаливо. Никакви съжаления, никакви колебания. Кимваха.

Перин вдиша дълбоко.

— Щом желаете това, ще приема вашите клетви. Ще ви водя.

Отвърнаха с възгласи. Гръмък, ликуващ рев.

— Златоокия! Златоокия вълк! Към Последната битка! Тай’шар Манедерен!

— Уил — ревна Перин и вдигна знамето. — Развей това знаме високо! Не го сваляй, докато не спечелим Последната битка. Тръгвам под знака на вълка. Вдигнете лагера. Всеки войник да бъде готов за бран. Друга задача ни чака тази нощ!

Младият мъж взе знамето и го разгъна, Джори и Ази пристъпиха до него и го задържаха така, че да не докосне земята. Вдигнаха го високо и затичаха да намерят прът. Множеството се разпадна, мъже се разтичаха насам-натам.

Файле пристъпи до Перин и той хвана ръката ѝ. Миришеше удовлетворено.

— Това е значи?

— Никакво негодуване повече — каза той, все едно се заклеваше. — Не ми харесва. Но и убиването не ми харесва. Ще направя каквото трябва — погледна почернялата от работата му наковалня. Старият му чук, похабен и нащърбен, лежеше върху нея. Изпита тъга, че го оставя, но беше взел решението си.

— Какво направи, Неалд? — попита Перин, след като пребледнелият Аша’ман успя да се изправи, и вдигна новия си чук да му го покаже.

— Не знам, милорд — отвърна Неалд. — Просто… Просто почувствах, че трябва да е така. Видях какво трябва да направя, как да вложа сплитовете в самия метал. Той сякаш ги изпиваше, като океанът пие водите на реките — изчерви се, все едно е направил най-глупавото възможно сравнение.

— Разбрах те — рече Перин. — Име му трябва на този чук обаче. Знаеш ли Древната реч?

— Не, милорд.

Перин погледна впечатания в чука вълк и попита високо:

— Знае ли някой как се казва „Онзи, който се извисява“?

— А… Аз не… — почна Неалд.

— Мах’алейнир — каза Берелайн.

— Мах’алейнир — повтори Перин. — Добре звучи. Сюлин? А Белите плащове?

— Вдигнали са лагер, Перин Айбара — отвърна Девата.

— Покажи ми — Перин махна към картата на Арганда.

И тя му показа: късче земя в подножието на хълм, височините минаваха на север от него, пътят идваше от североизток, извиваше покрай южната страна на височините по старото речно корито и след това, щом стигнеше мястото за лагеруване до хълма, обръщаше на юг. Оттам поемаше към Люгард, но мястото бе защитено от вятъра от двете страни. Беше съвършено за лагер, но също и за засада. Същото, което бяха посочили Арганда и Гален.

Перин огледа пътя и мястото за лагер, замислен за случилото се през последните няколко недели. Пътниците от север бяха казали, че калта била почти непроходима за фургони и коли…

Стадо овце, затичани пред глутницата към челюстите на звяр. Файле и другите, как вървят към ръба на пропаст. Светлина!

— Грейди, Неалд — каза Перин. — Ще ми трябва друг портал. Можете ли да се справите?

— Мисля, че да — отвърна Неалд. — Само ни дайте няколко минути да си поемем дъх.

— Добре. Разположете го ето тук — Перин посочи височините над лагера на Белите плащове. — Гаул! — както винаги, айилецът чакаше наблизо и притича бързо. — Искам да говориш с Данил, Арганда и Гален. Искам цялата армия да се прехвърли колкото може по-бързо, но да пазят тишина. Придвижваме се възможно най-безшумно.

Гаул кимна и затича да изпълни заповедите.

Файле миришеше на любопитство и малко неспокойно.

— Какво си намислил, съпруже?

— Време е да поведа — отвърна Перин. Погледна за последен път стария си чук и го погали по дръжката. После вдигна Мах’алейнир на рамото си и закрачи, втвърдените капки стомана запращяха под стъпалата му.

Сечивото, което бе оставил, бе чукът на обикновен ковач. Завинаги щеше да си остане част от Перин, но той не можеше повече да му позволи да води.

От днес щеше да носи чука на крал.

Щом Перин се отдалечи и зарева заповеди да подготви армията си за тръгване, Файле поглади наковалнята с пръсти.

Беше ли съзнавал как изглеждаше, застанал сред дъжда от искри, докато всеки удар на чука му караше стоманата да пулсира и трепти оживяла? Златните му очи бяха пламнали ярко като стоманата, кънтежът на чука бе оглушителен.

— От много столетия тази земя не е виждала създаването на изковано със Силата оръжие — каза Берелайн. Повечето останали бяха тръгнали да изпълнят заповедите на Перин, освен Гален, който стоеше наблизо, оглеждаше картата и се чешеше по брадичката. — Силен Талант показа току-що мъжът ти. Това ще е от полза. Армията на Перин ще стане още по-силна с ковани със Силата мечове.

— Работата изглеждаше много изтощителна — отвърна Файле. — Дори Неалд да може да повтори стореното, едва ли ще имаме време да направят много оръжия.

— Всяко малко предимство ще помогне — каза Берелайн. — Тази армия, която изкова мъжът ти, ще е нещо невероятно. Тавирен действа тук. Събира мъжете и те се учат с удивителна бързина и вещина.

— Може би — Файле заобиколи наковалнята, без да откъсва очи от Берелайн. Що за игра ѝ играеше пък сега?

— Трябва да поговорим с него — рече Първата. — Да го отклоним от този път.

— Какъв път? — попита Файле, съвсем объркана.

Берелайн се приближи до нея. Изглеждаше напрегната. Разтревожена. Дълбоко обезпокоена от нещо.

— Лорд Перин не бива да напада Белите плащове — каза Берелайн. — Моля те, трябва да ми помогнеш да го разубедим.

— Няма да напада тях — отвърна Файле. Беше почти сигурна в това.

— Той устройва съвършена засада. Аша’ман ще приложат Единствената сила, стрелците на Две реки ще стрелят от височините към лагера на Чедата, а след това конницата ще препусне и ще ги помете — замълча притеснена. — Той ги подведе съвършено. Каза, че ако двамата с Дамодред оцелеят в Последната битка, ще се предаде за наказание. Но Перин ще се погрижи Белите плащове да не стигнат до Последната битка. Така може да спази клетвата си, но в същото време да не им се предава.

Файле поклати глава.

— Той никога не би направил това, Берелайн.

— Можеш ли да си сигурна? Абсолютно сигурна?

Файле се поколеба. Напоследък Перин се бе променил. Повечето промени бяха добри, като решението му най-сетне да приеме водачеството. А в засадата, за която говореше Берелайн, имаше някаква съвършена, безскрупулна логика.

Но също така беше грешно. Ужасно грешно. Перин нямаше да направи това, колкото и да се бе променил. В това Файле беше сигурна.

— Да. Да обещае на Галад и след това да избие така Белите плащове — това би го разкъсало. Той не разсъждава така. Няма да го направи.

— Дано да си права. Надявах се, че ще се постигне някакво споразумение с командира им, преди да си тръгнем…

Бял плащ. Светлина! Не можеше ли тази жена да си избере някой благородник от лагера, на когото да отдаде вниманието си? Някой неженен?

— Не те бива много в избора на мъже, нали, Берелайн? — думите сами се изплъзнаха от устата ѝ.

Първата я изгледа стъписано — а може би гневно?

— А Перин?

— Ужасно неподходящ за тебе — изсумтя Файле. — Сама го показа с това, на което си мислиш, че е способен.

— Колко е подходящ е несъществено. Бях му обещана.

— От кого?

— От лорд Дракона — каза Берелайн.

— Какво?!

— Отидох при Преродения Дракон в Тийрския камък — каза Берелайн. — Но той не ме пожела — дори се ядоса от ухажванията ми. Осъзнах, че той, Прероденият Дракон, възнамерява да се ожени за много по-висша дама, може би Елейн Траканд. Логично е — не може да завладее всички кралства с меч. Някои ще трябва да се привлекат към него със съюзи. Андор е много могъщ и е управляван от жена, и би било изгодно да се спечели с брак.

— Перин твърди, че Ранд не разсъждава така, Берелайн. Не толкова пресметливо. От това, което знам за него, и аз съм склонна да мисля същото.

— И ми казваш същото за Перин. Искаш да повярвам, че всички те са толкова прости? Без капка ум в главата?

— Не казах това.

— Но все пак възраженията са същите. Досадно. Е, разбрах какво намеква лорд Дракона, тъй че насочих вниманието си към един от близките му съратници. Може ѝ да не ми го е „обещал“, погрешно се изразих. Но знаех, че ще е доволен, ако се свържа с някой от близките му съюзници и приятели. Всъщност подозирам, че той го е желаел — в края на краищата лорд Дракона ни събра с Перин за тази мисия. Но не е могъл да бъде откровен за желанието си, за да не обиди Перин.

Файле се поколеба. От една страна, казаното от Берелайн беше глупаво… но от друга, тя разбираше какво може да е видяла Първата. Или какво е искала да види, навярно. За нея в разделянето на мъж и жена нямаше нищо неморално. Беше си политика. И изглеждаше логично Ранд вероятно да е искал да присъедини държави към себе си чрез брачни връзки на най-близките си хора.

Но това не променяше факта, че нито той, нито Перин гледаха на сърдечните неща по такъв начин.

— От Перин се отказах — продължи Берелайн. — И ще си спазя обещанието. Но това ме поставя в трудно положение. От дълго време си мисля, че връзката с Преродения Дракон е единствената надежда Майен да съхрани независимостта си в следващите години.

— Бракът не е само домогване до политически изгоди — каза Файле.

— И все пак изгодите са толкова явни, че не може да се пренебрегнат.

— А този Бял плащ? — попита Файле.

— Той е брат на кралицата на Андор — отвърна Берелайн и леко се изчерви. — Ако лорд Дракона наистина възнамерява да се ожени за Елейн Траканд, това ще ми даде връзка към него.

Не беше само това. Виждаше се в поведението на Берелайн, в погледа ѝ, щом заговореше за Галад Дамодред. Но щом искаше да припише политическа мотивация на чувствата си, Файле нямаше причина да я разубеждава, стига това да я отвлича от Перин.

— Направих каквото ме помоли — каза Берелайн. — А сега аз те моля за помощ. Ако се окаже, че той наистина се кани да ги нападне, моля те, помогни ми да го разубедим. Заедно може би ще успеем.

— Добре — отвърна Файле.

Перин яздеше начело на армия, почувствала се за първи път единна. Флагът на Майен, на Геалдан, знамената на благородните Домове сред бежанците. Дори няколко знамена, направени от съселяните му, с извезани на тях части на Две реки. Над всички тях плющеше вълчата глава.

Лорд Перин. Никога нямаше да свикне с това, но може би така бе добре.

Спря Стъпко до отворения портал и загледа преминаващите войски. Засега си светеха с факли. Надяваше се преливащите да могат да осветят бойното поле.

Един мъж се приближи до Стъпко и Перин надуши животински кожи, глина и заешка кръв. Илиас бе отишъл да половува, докато чакаха армията да се събере. Перин знаеше, че трябва да си много вещ ловец, за да хванеш зайци през нощта. Илиас твърдеше, че е добро предизвикателство.

— Каза ми нещо веднъж, Илиас — заговори Перин. — Каза ми, че ако някога заобичам брадвата, трябва да я захвърля.

— Казах го.

— Мисля, че се отнася и за водачеството. Хората, които не искат титли, трябва да са тези, които ги получават, така ми се струва. Докато не забравям това, мисля, че бих могъл да се справя добре.

Илиас се засмя.

— Знамето изглежда добре, не мислиш ли?

— Приляга ми. Просто аз не съм му прилягал винаги.

— Дълбоки мисли като за ковач.

— Може би — Перин извади ковашката главоблъсканица от джоба си — онази, която бе намерил в Майен. Още не беше успял да я разглоби. — Не ти ли е хрумвало, че е странно ковачите да изглеждат толкова прости хорица, а точно те правят всичките проклети главоблъсканици, които са толкова трудни за отгатване?

— Никога не съм мислил за това. Е, значи си един от нас, най-после?

— Не — Прибра главоблъсканицата в джоба си. — Аз съм който съм. Най-после — не беше сигурен какво се е променило в него. Но може би проблемът бе в многото мислене над това.

Знаеше, че е намерил равновесието си. Никога нямаше да стане като Ноам, човека, изгубил се във вълка. И това бе достатъчно.

С Илиас загледаха армията. С тези по-големи портали Пътуването бе много по-лесно. Щяха да прехвърлят всички сражаващи се мъже и жени за по-малко от час. Мъжете вдигаха ръце към Перин и миришеха гордо. Връзката му с вълците не ги плашеше. Всъщност като че ли бяха по-малко притеснени, след като вече знаеха подробностите. Преди бе имало догадки. Въпроси. Сега започваха да се чувстват удобно с истината. И да се гордеят с нея. Техният предводител не беше обикновен човек. И това беше важно.

— Трябва да тръгвам, Перин — каза Илиас. — Тази нощ, ако мога.

— Знам. Последният лов започна. Върви с тях, Илиас. Ще се срещнем на север.

Възрастният Стражник сложи ръка на рамото му.

— Ако не се видим там, може би ще се срещнем в съня, приятелю.

— Това е сънят — каза с усмивка Перин. — И ще се срещнем отново. Аз ще те намеря, ако си с вълците. Добър лов, Дълъг зъб.

— Добър лов, Млади бико.

Илиас се стопи безшумно в тъмното.

Перин посегна към още топлия чук на кръста си. Беше мислил, че отговорността ще е още едно бреме на плещите му. Но сега, след като я бе приел, всъщност се чувстваше по-лек.

Перин Айбара бе просто човек, но Перин Златоокия беше символ, сътворен от хората, които го следваха. Нямаше избор в това. Можеше само да ги води по най-добрия възможен начин. Не го ли направеше, символът нямаше да изчезне. Хората просто щяха да изгубят вярата си в него. Като горкия Ейрам.

„Съжалявам, приятелю. Тебе най-много провалих.“ Нямаше смисъл да се връща повече към това. Щеше просто да продължи напред и да се справя по-добре.

— Аз съм Перин Златоокия — промълви той. — Мъжът, който може да говори с вълци. И мисля, че е добре да съм това.

Смуши Стъпко към портала. За жалост тази нощ Перин Златоокия трябваше да убива.

Галад се пробуди в мига, в който платнището на входа прошумоля. Прогони бързо от ума си утайката от съня — глупава работа, да вечеря с тъмнокоса красавица с възхитителни устни и пленителни очи — и посегна към меча си.

— Галад! — изсъска Тром.

— Какво става?

— Ти се оказа прав.

— За какво?

— Армията на Айбара се е върнала. Галад, те са на височините точно над нас! Забелязахме ги съвсем случайно. Хората ни наблюдаваха на пътя, както ни каза.

— Как са стигнали там, без да ги видим?

— Тъмни сили, Галад. Биар беше прав. Видя колко бързо се опразни лагерът им.

Съгледвачите им се бяха върнали преди час. Бяха намерили лагера на Айбара зловещо пуст, населен сякаш от призраци. Никой не ги беше видял да тръгват по пътя.

А сега бяха тук. Галад се заоблича трескаво.

— Вдигай хората. Добре, че не донесе светлина — можеше да предупреди врага. Кажи на хората да сложат броните си вътре в палатките.

— Да, милорд Капитан-командир — отвърна Тром и излезе.

Галад се облече бързо. „Какво направих?“ На всяка стъпка по пътя бе убеден в избора си, но ето докъде ги бе довело това. Айбара на позиции за атака, а хората му спят. Откакто се беше върнала Мургейз, светът му сякаш се разпадаше. Вече не му беше ясно какво е правилно. Пътят напред бе сякаш забулен в облаци.

„Трябва да се предадем — помисли си, докато нагласяше наметалото върху ризницата си. — Но не. Чедата на Светлината не се предават на Мраколюбци. Как можах да си помисля това?“

Трябваше да загинат в бой. Но какво щеше да постигне това? Щеше да е краят на Чедата — мъртви преди Последната битка.

Платнището отново прошумоля и той извади меча си.

— Галад. Ти ни унищожи — каза Биар. Никакво почитание нямаше в гласа му.

Обвинението го вбеси.

— Тези, които вървят в Светлината, не трябва да отговарят за действията на следовниците на Сянката — цитат от Лотаир Мантелар. — Постъпих доблестно.

— Трябваше да нападнеш, вместо да се занимаваш с онзи нелеп „съд“.

— Щяха да ни избият. Той имаше Айез Седай, айилци, мъже, които преливат, и сили, които са ни непонятни.

— Светлината щеше да ни защити!

— Ако това е вярно, ще ни защити сега — отвърна вече по-уверено Галад.

— Не — прошепна с гняв Биар. — Подведохме се в този капан. Ако паднем, ще е заслужено — и излезе.

Галад постоя неподвижно за миг, после стегна колана на меча си. Порицанието и наказанието щяха да почакат. Трябваше да намери начин да оцелее този ден. Да оцелеят. Стига да имаше начин.

„Контрираме засадата им със своя. Оставяме хората в палатките, докато започне атаката, след това изненадваме Айбара, като излезем с цялата си мощ и…“

Не. Айбара щеше да започне със стрели, да засипе палатките със смърт. Така най-добре щеше да използва предимството на високата си позиция.

Най-добре беше хората му да се снаряжат и да излязат вкупом по сигнал, след което да затичат към конете си. Амадицийците можеха да оформят стена от пики в подножието на височините. Айбара можеше да рискува да пусне конницата си надолу по стръмния склон, но пиконосците можеха да осуетят тази маневра.

Стрелците все пак щяха да са проблем. Щитовете щяха да помогнат. Но малко.

Вдиша дълбоко и излезе в нощта, за да даде заповедите си.

— Щом битката започне — каза Перин, — искам вие трите да се оттеглите на безопасно. Няма да се опитвам да ви връщам в Андор. Знам, че няма да идете. Но в тази битка не участвате. Стойте зад бойните линии, с ариергарда.

Файле го погледна. Седеше на коня си, вперил поглед напред. Бяха на билото на височините и последните отряди на армията излизаха през порталите зад тях.

— Разбира се, милорд — отвърна сдържано Берелайн.

— Искам да ми се закълнете — каза Перин, все така загледан напред. — Ти и Алиандре, Берелайн. Файле, теб просто ще те помоля и се надявам да изпълниш молбата ми.

— Заклевам ви се, милорд — отвърна Алиандре.

Гласът на Перин бе толкова твърд, че обезпокои Файле. Възможно ли беше Берелайн да се окаже права? Щеше ли да нападне Белите плащове? Те бяха непредвидим елемент, въпреки всичките им твърдения, че искат да се сражават в Последната битка. Можеше по-скоро да причинят вреда, отколкото да помогнат. Освен това Алиандре беше васал на Перин, а Белите плащове бяха във владението ѝ. Знаеше ли човек какви щети можеха да причинят, преди да си заминат? А и мечът на бъдещата присъда на Галад, надвиснал над Перин…

— Милорд — заговори с тревога Берелайн. — Моля ви, не правете това.

— Правя само каквото трябва — отвърна Перин, загледан над пътя за Джеанна. Това не беше посоката на Белите плащове. Бяха на юг от позицията на Перин.

— Перин — Файле хвърли поглед към Берелайн. — Какво си…

От сенките наблизо се появи мъж. Приближи се безшумно, въпреки сухите храсти. Само Гаул можеше да се движи така.

— Перин Айбара — рече айилецът. — Белите плащове знаят, че сме тук.

— Сигурен ли си? — попита Перин. Не изглеждаше притеснен.

— Стараят се да не се издадат. Но го виждам. Девите са съгласни с мен. Подготвят се за битка, конярите им развързват конете, стражи обикалят палатките.

Перин кимна, смуши Стъпко напред и спря на ръба на стръмнината. Файле и Берелайн подкараха конете си до него.

Земята се спускаше стръмно към старото речно корито. Пътят вървеше от Джеанна, минаваше в подножията на височините и след това завиваше към Люгард. Точно при завоя имаше заслонена от хълма падина, където Белите плащове бяха вдигнали палатките си.

Облаците бяха рехави и позволяваха на бледата лунна светлина да загърне земята в сребристобяло. Над речното корито долу се стелеше мъгла, тъмна и гъста. Изведнъж там се разнесоха викове, мъже заизскачаха от палатките и затичаха към коневръзите. Лумнаха факли.

— Стрелците напред! — изрева Перин.

Мъжете на Две реки пристъпиха тежко на хребета.

— Пехотата, готова зад стрелците! — ревна Перин. — Арганда, на левия фланг. Гален — на десния! — обърна се към пехотинците — главно от бившите бежанци. — Дръжте стегнат строй, момчета. Дръжте щитовете високо и ръцете с копията свити. Стрелците, опънете лъковете!

Файле изтръпна. Това беше грешно. Перин, разбира се, нямаше да…

Той все още не поглеждаше към лагера на Белите плащове под тях. Взираше се в речното корито от другата страна, някъде на стотина разтега отвъд височините, които свършваха със стръмен пропад заради древното речно подравяне. Сякаш виждаше нещо, което другите не можеха да видят. И с тези негови златни очи може би наистина виждаше…

— Милорд… — Берелайн приближи коня си до Перин и заговори отчаяно: — Ако трябва да атакувате, бихте ли пощадили командира на Белите плащове? Може да е полезен по политически причини.

— За какво говориш? Единствената причина да съм тук е да опазя Дамодред жив.

— Вие… Какво?!

— Милорд! — изведнъж извика Грейди. — Усещам преливане!

— Какво е това там? — изрева Джори Конгар и посочи. — Нещо в мъглата. Сякаш е…

Файле присви очи. Там, точно под армията в старото речно корито, от земята започнаха да се надигат фигури. Уродливи същества с животински глави и тела, с половин ръст по-високи от Перин и понесли чудовищни оръжия. Сред тях се движеха гъвкави облечени в черно фигури. Знаеше, че са безоки, макар да не го виждаше оттук.

Мъглата закипя около тях, щом закрачиха напред, плъзна във всички посоки на сиви гърчещи се пипала. Съществата продължаваха да изникват. Десетки. Стотици. Хиляди.

Цяла армия тролоци и мърдраали.

— Грейди, Неалд! — изрева Перин. — Светлина!

Ярки бели облаци се появиха във въздуха. От мъглата се изправяха още и още чудовища, сякаш тя ги раждаше, но светлините като че ли ги объркваха. Поглеждаха нагоре, примижаваха и засланяха очите си.

— Изненадахме ги — изсумтя Перин. — Мислеха, че Белите плащове ще са лесна плячка — обърна се и погледна редиците изумени войници. — Е, нали искахте да ви поведа към Последната битка? Ето ви я — поне част от нея! Стрелци — залп! Да пратим тези Твари на Сянката в бездната, която ги е родила!

Вдигна новоизкования си чук и битката започна.