Среднощни кули

Пролог Отлики

Копитата на Мандарб отмерваха познат ритъм по пресечения терен. Лан Мандрагоран яздеше към своята смърт. Сухият въздух бе раздрал гърлото му, а земята бе осеяна с бяло от кристалите просмукала се отдолу сол. Далеч на север се извисяваха червени скали, зацапани от болест. Пълзящ тъмен лишей — белезите на Погибелта.

Яздеше на изток, успоредно на Погибелта. Това все още бе Салдеа, където го бе доставила жена му, спазила едва на косъм обещанието си да го пренесе до Граничните земи.

Дълго се бе изпъвал пред него този път. Беше го изоставил преди двайсет години, като се съгласи да последва Моарейн, но винаги беше знаел, че ще се върне. Точно това означаваше да носи името на своите предци, меча на кръста си и хадори на главата си.

Този скалист район на Северна Салдеа бе известен като низините Проска. Беше мрачно място за езда — ни едно растение не вирееше тук. Вятърът духаше от север, понесъл със себе си зловоние като от дълбоко, застояло тресавище, пълно с подути трупове. Небето горе кипеше тъмно и потискащо.

„Ама и тая жена“ — помисли си Лан и поклати глава. Колко бързо се бе научила Нинив да говори и разсъждава като Айез Седай. Той страдаше от това, че препуска към смъртта си, ала да знае, че тя се бои за него… виж, това го измъчваше. Много.

От няколко дни не бе виждал друго човешко същество. Салдейците имаха укрепления на юг, но тук земята бе накъсана от дълбоки оврази, които затрудняваха набезите на тролоците, така че те предпочитаха да нападат край Марадон.

Нямаше основания и за отпускане обаче. Човек никога не биваше да се отпуска толкова близо до Погибелта. Напред се издигаше хълм, добро място за наблюдателен пост. Огледа го за най-малкото движение. Заобиколи отдалече една падина, да не би там да дебне засада. Държеше ръката си на лъка. След още малко път на изток щеше да свърне в Салдеа и да прекоси Кандор по хубавите му пътища. След това…

По един близък склон се изсипа чакъл.

Лан измъкна стрела от вързания за седлото на Мандарб колчан. Откъде бе дошъл звукът? „Отдясно.“ От юг. Някой се приближаваше иззад него.

Не спря Мандарб. Всяка промяна в ритъма на копитата щеше да предупреди непознатия. Вдигна лъка с плавно движение. Усещаше потта по пръстите си в ръкавиците от еленова кожа. Опъна тетивата и вдиша миризмата на стрелата. Гъши пера и смола.

Иззад хълм откъм юг излезе човек и замръзна на място. До него крачеше стар товарен кон с гъста грива. Животното продължи напред и се спря едва когато въжето на шията му се изпъна.

— Лорд Мандрагоран! — рече мъжът, забърза напред и задърпа коня след себе си. — Намерих ви най-сетне. Предположих, че сте хванали по пътя Кремер!

Лан отпусна лъка и спря Мандарб.

— Познавам ли те?

— Донесох припаси, милорд! — мъжът бе с черна коса и смугла кожа. Пограничник навярно. Обзет от нетърпение продължи напред — дърпаше въжето на тежко натоварения кон с дебелопръстата си ръка. — Помислих, че няма да ви е достатъчно храната. Палатки — четири, за всеки случай, — и вода също. Зоб за конете. И…

— Кой все пак си ти? — изръмжа Лан. — И откъде знаеш кой съм аз?

Мъжът спря рязко.

— Бюлън съм, милорд. От Кандор?

От Кандор… Лан си го спомни — младо пъргаво момче.

— Бюлън? Беше преди двайсет години, човече!

— Знам, лорд Мандрагоран. Но когато в двореца се разчу, че Златният жерав е вдигнат, знаех какво трябва да направя. Изучил съм меча добре, милорд. Дойдох да тръгна с вас и…

— Вестта за пътуването ми е стигнала до Айездайшар?

— Да, милорд. Ел’Нинив… тя дойде при нас, нали разбирате. Каза ни какво сте направили. И други се събираха, но аз тръгнах пръв. Знаех, че ще имате нужда от припаси.

„Да я изгори дано тая жена“, помисли си Лан. И го беше накарала да се закълне, че ще приеме пожелалите да яздят с него! Е, щом тя можеше да си играе с истината, можеше и той. Бе казал, че ще вземе всеки, който пожелае да язди с него. Този мъж не беше на кон. Следователно можеше да му откаже. Дребна отлика, но двайсетте години с Айез Седай го бяха научили на някои нещица — как да внимава с думите си, примерно.

— Върни се в Айездайшар — каза Лан. — Кажи им, че жена ми е сгрешила и че не съм вдигнал Златния жерав.

— Но…

— Нямам нужда от теб. Хайде, да те няма.

Смуши Мандарб и подмина застаналия на пътя мъж. За няколко мига си помисли, че ще се подчини на заповедта му, макар измъкването от клетвата да глождеше съвестта му.

— Баща ми беше малкиер — каза зад него Бюлън.

Лан продължи напред.

— Загина, когато бях на пет — подвикна Бюлън. — Оженил се за кандорка. Убиха ги разбойници. Не ги помня добре. Помня обаче едно нещо, което татко ми каза: че някой ден ще се сражаваме за Златния жерав. Само това ми остана от него.

Лан неволно се озърна през рамо. Бюлън държеше във вдигнатата си ръка тънка кожена каишка — хадори на малкиер, заклел се да воюва със Сянката.

— Искам да нося хадорито на своя баща — викна Бюлън. — Но няма кого да попитам може ли. Такава е традицията, нали? Някой трябва да ми даде правото да го нося. Е, готов съм да воювам със Сянката до сетния си ден — погледна хадорито в ръката си, вдигна отново глава и изрева: — Ще стоя срещу тъмнината, ал’Лан Мандрагоран! Нима ще кажете, че не мога?

— Иди при Преродения Дракон — каза Лан. — Или в армията на кралицата си в Кандор. И на двете места ще те вземат.

— А вие? Ще яздите чак до Седемте кули без припаси ли?

— Ще се оправя.

— Извинете, милорд, но не виждате ли каква е станала земята? Погибелта пълзи все по на юг. Нищо не расте, дори в плодородните някога земи. Дивечът е оскъден.

Лан се поколеба. Дръпна юздите на Мандарб.

— През всичките тези години… — продължи Бюлън и поведе товарния кон след него. — Съвсем смътно знаех кой сте, макар да знаех, че сте изгубили скъп за вас човек. После научих. Години наред се проклинах, че не ви служех по-добре. Заклех се да стоя до вас един ден — спря до Лан. — Питам ви, защото си нямам баща. Може ли да нося хадори и да воювам редом с вас, ал’Лан Мандрагоран? Мой кралю?

Лан бавно издиша, за да усмири яда си. „Нинив, видя ли те отново…“ Но нямаше да я види отново. Постара се да не мисли за това.

Беше дал клетва. Айез Седай увъртаха покрай обещанията си, но даваше ли му това право на същото? Не. Мъжът — това бе неговата чест. Не можеше да откаже на Бюлън.

— Пътуваме анонимно — каза Лан. — Не вдигаме Златния жерав. Не казваш на никого кой съм.

— Да, милорд — отвърна Бюлън.

— Носи тогава с гордост хадори — заяви Лан. — Малцина се придържат към традицията. И да, можеш да се присъединиш към мен.

Лан сръга Мандарб напред, Бюлън го последва пеш. И от един станаха двама.

Перин блъскаше с чука по нажеженото до червено желязо. Из въздуха хвърчаха искри, като пламнали насекоми. Лицето му бе плувнало в пот.

За някои кънтежът на метал в метал бе дразнещ. Не и за Перин. Този звук успокояваше. Вдигаше чука и биеше.

Искри. Летящи късчета светлина, които отскачаха от кожения му елек и престилката. С всеки удар стените на стаята — нерендосани кленови дъски — бръмваха, откликнали на ека на метал в метал. Сънуваше, макар да не беше във вълчия сън. Знаеше го, макар да не знаеше откъде го знае.

Прозорците бяха тъмни. Единствената светлина идеше от тъмночервения огън отдясно. Два железни пръта се нагряваха върху въглените и чакаха реда си за наковалнята. Перин удари отново с чука.

Това беше мир. Това беше домът.

Майстореше нещо важно. Нещо много важно. Беше част от нещо по-голямо. Първата стъпка в сътворяването на нещо бе да измислиш частите му. Майстор Люхан го бе научил на това още първия ден в ковачницата. Не можеш да направиш лизгар, без да разбираш как се намества дръжката в лопатата. Не можеш да направиш панта, без да знаеш как се движат двете страни с щифта. Не можеш и един пирон да направиш, ако не знаеш частите му: глава, ствол, връх.

„Разбери частите, Перин.“

В ъгъла на стаята лежеше вълк. Голям и посивял, козината му с цвета на светлосив речен камък и покрит с белези от цял живот битки и лов. Вълкът бе отпуснал глава върху лапите си и наблюдаваше Перин. Това бе естествено. Разбира се, че имаше вълк в ъгъла. Защо да не е там? Беше Скокливец.

Перин се трудеше. Радваше го силната, изгаряща топлина на ковачницата, усещането от вадичките пот, стичащи се под мишниците му, миризмата на огъня. Оформяше желязото по дължината му, по един удар с чука на всеки втори удар на сърцето. Металът така и не изстиваше, а запазваше ковкото си червено-жълто.

„Какво правя?“ Перин вдигна с клещите дългото блеснало желязо. Въздухът около него се завихри.

„Туп, туп, туп — отпрати към него Скокливец, заговорил му с образи и миризми. — Като кутре, скачащо по пеперуди.“

Скокливец не проумяваше смисъла в оформянето на метала. Струваше му се смешно, че хората правят такива неща. За един вълк всяко нещо е такова, каквото е. Защо да влагаш толкова много усилие, за да го промениш в нещо друго?

Перин остави желязото настрана. То изстина бързо, угасна от жълто в оранжево, после до тъмночервено и до сиво-черно. Беше го изчукал в безформена буца, голяма може би колкото два юмрука. Майстор Люхан щеше да изпита срам, ако видеше такава недодялана работа. Перин трябваше много бързо да разбере какво прави — преди да се е върнал майсторът.

Не. Това бе погрешно. Сънят се разтърси и стените се размътиха.

„Аз не съм чирак — Перин вдигна ръката си в дебелата ръкавица към челото си. — Не съм вече в Две реки. Мъж съм, женен мъж.“

Сграбчи с клещите безформената буца и я хвърли върху наковалнята. Желязото отново оживя и се нажежи. „Все още всичко е сбъркано.“ Перин заблъска с чука по нея. „Сега трябва да е по-добре! Но не е. Изглежда някак си още по-зле.“

Продължи да удря. Мразеше слуховете, които си шепнеха за него мъжете из лагера. Беше се разболял и Берелайн се бе грижила за него. Толкова. Но слуховете си продължаваха.

Блъскаше и блъскаше с чука. Искри хвърчаха из въздуха като пръски вода, твърде много, за да идат от една буца желязо. Удари за последно, след това вдиша дълбоко и издиша.

Буцата не се беше променила. Перин изръмжа, награби клещите, избута буцата настрана и взе нов прът от жаравата. Трябваше да довърши тази част. Беше толкова важно. Но какво правеше?

Започна да удря. „Трябва да говоря с Файле. Да изясня нещата, да премахна тази неловкост между нас. Но няма време!“ Заслепените от Светлината глупци около него не можеха да се погрижат сами за себе си. Никой в Две реки не бе имал нужда от лорд преди.

Поработи още малко, после вдигна второто парче желязо. То изстина и се превърна в безформен метален къс, дълъг може би колкото ръката му до лакътя. Още една недодялана работа. Остави го настрана.

„Ако си нещастен — отпрати Скокливец, — вземи женската си и се махни. Ако не искаш да водиш глутницата, ще я поведе друг.“ Вълчето послание дойде като образи от бяг през открити поля, стръкове трева забърсваха муцуната му. Отрито небе, лек прохладен вятър, възбуда и страст за приключение. Миризмите на нов дъжд и диви пасища.

Перин бръкна с клещите в жаравата за последния железен прът. Светеше със смътен, опасно жълт цвят.

— Не мога да се махна — вдигна пръта към вълка. — Това ще означава да отстъпя пред вълчото в себе си. Ще означава да изгубя себе си. Няма да го направя.

Задържа между двамата стопеното почти желязо и Скокливец се взря в него, жълтите отблясъци светлина се отразиха във вълчите очи. Този сън бе наистина странен. Навремето обикновените сънища на Перин и вълчият сън бяха отделни. Какво означаваше това сливане?

Уплаши се. Стигнал бе до колебливо примирие с вълчото в себе си. Прекаленото доближаване до вълците бе опасно, ала това не го бе спирало да се обръща към тях, докато търсеше Файле. На всичко бе готов заради Файле. Междувременно едва не бе полудял и дори се бе опитал да убие Скокливец.

Изобщо не владееше положението толкова, колкото си бе мислил. Вълчото в него все още можеше да надделее.

Скокливец се прозя и изплези дългия си език. Миришеше на добродушна насмешка.

— Не е смешно.

Перин остави последния прът, без да работи по него. Той изстина и доби формата на тънък правоъгълник, като в началото при правене на панта.

„Да, не е смешно, Млади бико — съгласи се Скокливец. — Но ти се катериш и слизаш по една и съща стена. Хайде. Да потичаме.“

Вълците живееха в настоящия миг. Макар да помнеха миналото и като че ли имаха някакъв странен усет за бъдещето, не ги интересуваше ни едното, ни другото. Не бяха като хората. Вълците тичаха на воля, подгонили ветровете. Да тръгне с тях значеше да пренебрегне болка, тъга и безсилие. Да бъде свободен…

Тази свобода щеше да му струва твърде много. Щеше да изгуби Файле, да изгуби самия себе си. Не искаше да е вълк. Искаше да е човек.

— Има ли начин да се отмени това, което се случи с мен?

„Да се отмени?“ Скокливец кривна глава. Връщането назад не бе присъщо на вълците.

— Мога ли да… — Перин се помъчи да обясни. — Мога ли да избягам толкова далече, че вълците да не могат да ме чуват?

Скокливец изглеждаше объркан. Не. „Объркване“ не описваше болезнените послания, които идваха от него. Пустош, миризма на гниещо месо, вълчи вой в предсмъртна агония. Да си откъснат не беше нещо, което Скокливец можеше да възприеме.

Умът на Перин се размъти. Защо беше спрял да кове? Трябваше да довърши работата. Майстор Люхан щеше да се разочарова! Тези буци бяха ужасни. Трябваше да ги скрие. Да направи нещо друго, да покаже, че все пак е способен. Можеше да кове. Нали?

Някъде до него се чу съсък. Перин се обърна и с изненада видя, че едно от ведрата за закаляване до огнището ври. „Ама разбира се — помисли си. — Нали довърших първите части. Пуснах ги там.“

Обзет от тревога, сграбчи клещите и бръкна в кипналата вода, парата блъвна в лицето му. Намери нещо на дъното и го измъкна с клещите: къс нажежен до бяло метал.

Блясъкът помръкна. Късът се оказа всъщност малка стоманена статуетка на висок слаб мъж с меч, затегнат на гърба. Всяка линия на фигурата бе очертана детайлно: диплите на ризата, кожените каишки около дръжката на малкия меч. Но лицето бе разкривено, с отворена уста, зинала в безмълвен писък.

„Ейрам — помисли Перин. — Казваше се Ейрам.“

Не можеше да покаже това на майстор Люхан! Защо бе изковал такова нещо?

Устата на статуетката се разтвори още в беззвучния си крясък. Перин извика, пусна клещите и отскочи в паника. Статуетката падна на дървения под и се пръсна.

„Защо мислиш толкова много за този? — Скокливец се прозя с широката вълча прозявка, езикът му се закъдри. — Обичайно е едно младо кутре да предизвика водача на глутницата. Той беше глупав и ти го надви.“

— Не — прошепна Перин. — Не е обичайно за хората. Не и за приятели.

Стената на ковачницата изведнъж се стопи, превърна се в дим. Изглеждаше някак естествено да се случи точно това. Отвън Перин видя огряна от слънчева светлина улица. Град с дюкяни с разбити прозорци.

— Малден — промълви той.

И видя и смътен, почти прозрачен образ на самия себе си. Без палто. Целият мускули. Брадата бе късо подрязана и му придаваше вид на по-възрастен, по-силен. Наистина ли изглеждаше толкова внушителен? Непоклатим като крепост мъж със златни очи, които сякаш сияеха, и с бляскава извита брадва в ръка.

Имаше нещо сбъркано около тази брадва. Перин излезе от ковачницата и прекрачи през смътния си образ. И щом го направи, се превърна в образа, брадвата натежа в ръката му, а работните дрехи изчезнаха, заменени от бойното облекло.

Затича. Да, това наистина беше Малден. Имаше айилци по улиците. Беше преживял тази битка, въпреки че сега бе много по-спокоен. Предния път се бе изгубил в трепета на битката и в търсенето на Файле. Спря насред улицата.

— Това е сбъркано. В Малден носех чука. Захвърлих брадвата.

„Рог или копито, Млади бико, има ли разлика какво използваш в лова?“ Скокливец клечеше, огрян от слънчевата светлина, насред улицата до него.

— Да. Има разлика. За мен.

„И все пак ги използваш по един и същи начин.“

Иззад ъгъла се появиха двама Шайдо. Гледаха нещо отляво, нещо, което Перин не можеше да види. Втурна се да ги нападне.

Посече единия в брадичката, замахна на другата страна и заби шипа на брадвата в гърдите на другия. Беше жестока, ужасна атака и тримата се озоваха на земята. Трябваше няколко пъти да забие шипа, докато убие втория Шайдо.

Надигна се. Помнеше как бе убил тези двама айилци, въпреки че го бе направил с чук и нож. Не съжаляваше за смъртта им. Понякога се налага човек да се бие, и толкова. Смъртта бе ужасна, ала това не премахваше необходимостта от нея. Всъщност сблъсъкът с айилците бе нещо чудесно. Почувствал се беше като вълк на лов.

Всеки път щом влезеше в битка, Перин се озоваваше на ръба да се превърне в някой друг. А това бе опасно.

Обърна се с укор към Скокливец, който клечеше лениво на улицата.

— Защо ме караш да сънувам това?

„Аз ли те карам? — попита Скокливец. — Това не е мой сън, Млади бико. Виждаш ли челюстите ми около врата си? Не аз те принуждавам да си го мислиш.“

От брадвата на Перин капеше кръв. Знаеше какво ще последва. Обърна се. Отзад се приближаваше Ейрам, с убийствен поглед в очите. Половината лице на бившия Калайджия бе зацапана с кръв — капеше от брадичката му и цапаше палтото му на червени ивици.

Ейрам замахна с меча си към врата на Перин. Стоманата изсъска във въздуха. Перин отстъпи. Този път отказа да се бие с момчето.

Призрачният му двойник се отдели и остави истинския Перин в ковашкото му облекло. Призракът размени удари с Ейрам. „Пророкът ми го обясни… Ти наистина си твар на Сянката… Трябва да спася лейди Файле от тебе…“

Призрачният Перин изведнъж се преобрази — във вълк. Скочи — козината му бе тъмна като на брат на Сянката — и разкъса гърлото на Ейрам.

— Не! Не стана така!

„Това е сън“ — отпрати му Скокливец.

— Но не го убих аз — възропта Перин. — Някакви айилци го пронизаха със стрели точно преди…

Точно преди Ейрам да го убие.

„Рогът, копитото или зъбът — отпрати Скокливец. Обърна се и закрачи лениво към една сграда. Стената ѝ изчезна и разкри ковачницата на майстор Люхан отвътре. — Има ли значение? Мъртвите са мъртви. Двукраките обикновено не идват тук, като умрат. Не знам къде отиват.“

Перин погледна тялото на падналия Ейрам.

— Трябваше да му взема меча на този глупак, още когато го вдигна. Трябваше да го върна при семейството му.

„Не заслужава ли едно кутре зъбките си? — запита Скокливец, искрено озадачен. — Защо да му ги вадиш?“

— Това е нещо човешко — каза Перин.

„Нещата на двукраките, човешките неща. Винаги е нещо човешко за теб. А вълчите неща?“

— Аз не съм вълк.

Скокливец влезе в ковачницата. Перин го последва с неохота. Ведрото все още кипеше. Стената се върна, а Перин отново бе с кожения елек и престилката и държеше клещите.

Пристъпи към ведрото и извади друга статуетка. Тази бе с облика на Тод ал-Каар. Щом изстина, Перин видя, че не е изкривена като на Ейрам, макар долната част на фигурката да бе останала неоформена, все още груб метален блок. Статуетката продължи да блести, смътно червеникава, след като я постави на пода. Пъхна отново клещите във водата и извади фигурка на Джори Конгар, а след това — на Ази ал-Тон.

Връщаше се отново и отново до врящото ведро и вадеше статуетка след статуетка. Както бе обичайно при сънищата, изваждането на всички му отне мигновена секунда и същевременно дълги часове. Когато приключи, на пода стояха стотици фигурки, с лице към него. Гледаха го. Всяка статуетка сияеше с пламъче отвътре, сякаш чакаше да усети върху себе си ковашкия чук.

Но статуетки като тези нямаше да са изковани. Щяха да са излети.

— Какво означава това? — Перин седна на трикракото столче.

„Какво означава? — Скокливец зина във вълчи смях. — Означава, че на пода има много малки човечета и не можеш да изядеш нито едно. Вашата порода твърде много обича камъните и онова, което е вътре в тях.“

Статуетките сякаш го гледаха обвиняващо. Около тях лежаха натрошените парчета от Ейрам — и като че ли ставаха по-големи. Счупените ръце се размърдаха, задраскаха по пода, закатериха се към Перин, запротягаха се към него.

Той ахна и отскочи. Чу смях отдалече. Смехът се приближи и разтърси сградата. Скокливец се хвърли и го блъсна. А след това…

Сепна се и се събуди. Беше в палатката си на полето, където стояха на лагер вече от няколко дни. Преди неделя се бяха натъкнали на един мехур на злото, който караше някакви мазни червени влечуги да изпълзяват от земята из целия стан. Няколкостотин души бяха болни от ухапванията им. Цярът на Айез Седай бе успял да опази повечето от тях живи, но не и да ги възстанови напълно.

Файле спеше кротко до него. Отвън един от мъжете почука по дървен пилон да отброи часа. Три почуквания. Имаше още часове до разсъмване.

Сърцето му биеше тихо и Перин вдигна ръка към голата си гръд. Почти очакваше орда малки метални ръце да изпълзи изпод постелята му.

Стисна очи и се опита да се успокои. Не успя.

Грендал отпи от виното, което искреше в украсения със сребърна плетеница бокал. Бокалът всъщност бе инкрустиран с капки кръв, уловени в кристала — замръзнали завинаги яркочервени мехурчета.

— Би трябвало да предприемем нещо — каза отпуснатата в креслото си Аран’гар и хвърли жаден поглед на един от любимците на Грендал. — Не знам как понасяш да стоиш толкова настрана от важни събития — като някой учен, заровил се в прашасал ъгъл.

Грендал повдигна вежда. Учен? В прашасал ъгъл! Гробницата Натрин бе скромна в сравнение с някои палати, които бе познавала в предния Век, но едва ли можеше да се нарече колиба. Обзавеждането бе изящно, стените изваяни в подобие на високи арки от тъмни дъбови стволове, мраморът на пода искреше с инкрустирания седеф и злато.

Аран’гар просто се опитваше да я предизвика. Грендал изтласка раздразнението от ума си. Огънят мъждукаше в камината, но крилата на двойната врата — водеща към укрепена открита пътека три етажа нагоре — бяха разтворени и пропускаха поривите на хладния планински вятър. Рядко оставяше прозорец или врата отворени, но днес ѝ допадаше контрастът: топлина от едната страна, прохладен вятър от другата.

Животът бе в усещането. Докосвания по кожата ти, страстни и ледени.

— Слушаш ли ме? — попита Аран’гар.

— Винаги слушам — отвърна Грендал, остави бокала и седна в креслото си. Носеше златиста рокля, прозрачна, но закопчана до шията. Каква чудесна мода имаха тези доманки, интригуваща и в същото време разбулваща.

— Мразя да съм отчуждена от нещата — продължи Аран’гар. — Този Век е възбуждащ. Примитивните хора могат да са наистина интересни — сластната жена с гладката, бяла като слонова кост кожа изви гръб и протегна ръце да се разкърши. — Липсва ни цялата тази възбуда.

— Възбудата е най-добре да се гледа от разстояние — каза Грендал. — Мислех, че разбираш това.

Аран’гар замълча. Великият господар не бе доволен от нея, че бе изгубила контрол над Егвийн ал-Вийр.

— Е — въздъхна Аран’гар и стана. — Щом смяташ така, ще си потърся някое по-интересно вечерно забавление.

Тонът ѝ бе хладен. Съюзът им навярно отслабваше. Значи бе време да се подсили. Грендал се разтвори и прие владичеството на Великия господар над себе си. Изпита трепетния екстаз от силата му, от страстта му, от самата му същност. Толкова по-упоителна от Единствената сила бе тази бушуваща огнена стихия.

Заплашваше да я завладее и погълне, а макар да беше изпълнена с Вярната сила, можеше да прелее само тънка вадичка от нея. Дар за нея от Моридин. Не, от Великия господар. Най-добре беше да не свързва в ума си двамата. Засега Моридин беше Не’блис. Само засега обаче.

Запреде ивица Въздух. Боравенето с Вярната сила бе сходно, но не и еднакво с боравенето с Единствената сила. Сплит от Вярната сила често действаше малко по-различно или имаше непредвидим страничен ефект. А и някои сплитове можеше да се сътворят само от Вярната сила.

Естеството на Великия господар насилваше Шарката, напрягаше я и оставяше следи в нея. Дори нещо, замислено от Създателя да трае вечно, можеше да бъде разнищено с енергиите на Тъмния. Това потвърждаваше вечната истина и бе толкова близо до святото, колкото Грендал бе готова да приеме: всичко, което Създателят можеше да съгради, Тъмният можеше да унищожи.

Изви сплетената ивица Въздух през стаята към Аран’гар. Другата Избрана бе излязла на балкона. Грендал бе забранила отварянето на портали вътре, за да не увредят любимците или мебелите ѝ. Вдигна ивицата Въздух към лицето на Аран’гар и я погали нежно.

Аран’гар замръзна. Обърна се, изпълнена с подозрение, но само след миг очите ѝ се разшириха. Нямаше как да е усетила, че Грендал прелива. Вярната сила не издаваше нищо. Мъж или жена, никой не можеше да види или усети сплитовете — не и ако не си надарен с привилегията да преливаш Вярната сила.

— Какво? — попита Аран’гар. — Как? Моридин е…

— Не’блис — отвърна Грендал. — Да. Но някога щедростта на Великия господар в това отношение не се ограничаваше до Не’блис — продължи да гали Аран’гар и тя се изчерви.

Аран’гар, също като другите Избрани, жадуваше страстно за Вярната сила и в същото време се боеше от нея — тя бе опасна, носеща наслада, изкусителна. Щом Грендал отдръпна нишката Въздух, Аран’гар се върна в стаята, настани се отново в креслото си и прати един от любимците на Грендал да доведе играчката ѝ Айез Седай. Сластната похот все още пареше бузите ѝ. Сигурно щеше да прибегне до Делана, за да се разсее. Като че ли я забавляваше да принуждава невзрачната Айез Седай да я обслужва.

Делана се появи веднага. Винаги чакаше някъде наблизо. Бе светлокоса и грубовата, с дебели ръце и крака. Грендал сви пренебрежително устни. Такова грозновато същество. Не като самата Аран’гар. Виж, от нея щеше да се получи идеален домашен любимец. Може би някой ден щеше да има шанс да я направи такава.

Аран’гар и Делана започнаха да се галят и опипват в креслото. Аран’гар беше неутолима, факт, който Грендал използваше по много поводи — изкушението с Вярната сила бе само едно от последните. Разбира се, самата Грендал също обичаше насладите, но се стараеше да я мислят за по-себелюбива, отколкото бе в действителност. Ако знаеш какво очакват хората да си, можеш да използваш тези очаквания. Това ти…

Замръзна, защото в ушите ѝ отекна тревожен сигнал: шумът от разбиващи се морски вълни: Аран’гар продължаваше с удоволствията си — не можеше да го е чула. Сплитът бе много особен, поставен там, където слугите ѝ можеха да се спънат в него и да я предупреди.

Стана и бавно тръгна през стаята, без да издава тревогата си. На излизане прати вътре няколко от любимците си, за да отвлекат вниманието на Аран’гар. Най-добре беше сама да открие сериозността на проблема, преди да въвлече и нея.

Продължи по коридор със златни канделабри и многобройни стенни огледала. Беше стигнала до средата на витото стълбище, когато Гаруманд — капитанът на дворцовата ѝ гвардия — дотърча отдолу. Беше салдеец, далечен братовчед на кралицата, с дебели мустаци и слабо чаровно лице. Принудата го бе направила напълно верен, разбира се.

— Велика господарке — започна той запъхтяно. — Заловили са един мъж, докато се приближавал към двореца. Дребен лорд от Бандар Еваан, член на Дома Рамшалан.

Грендал се намръщи, след това махна на Гаруманд да я последва и се запъти към една от залите си за аудиенции — малко помещение без прозорци, декорирано в пурпур. Запреде преграда срещу подслушване и прати Гаруманд да доведе натрапника.

Скоро той се върна с няколко стражи и един доманец, облечен в яркозелено и синьо, с разкрасяващ белег на бузата, във форма на камбанка. Грижливо подстриганата му брада бе накичена със звънчета, които звъннаха, щом стражите го избутаха напред. Той издърпа ръцете си, изгледа ядосано войниците и оправи раздърпаната си риза.

— Да разбирам ли, че са ме довели при…

Изпъшка, щом Грендал го уви със сплитове Въздух и зарови в ума му. Очите му се изцъклиха и след миг той заговори монотонно:

— Аз съм Пикор Рамшалан. Пратен съм от Преродения Дракон да потърся съюз с търговската фамилия, която живее в това укрепление. Тъй като съм по-вещ и по-умен от ал-Тор, той се нуждае от мен да му създавам съюзи. Особено се бои от живеещите в този палат, което според мен е нелепо, тъй като е отдалечен и маловажен. Прероденият Дракон очевидно е слаб. Вярвам, че като спечеля доверието му, мога да бъда избран за следващия крал на Арад Доман. Желая да сключите съюз с мен, а не с него, и ще ви обещая щедри услуги, след като стана крал. Готов съм да…

Грендал махна с ръка и го прекъсна по средата на фразата. Скръсти ръце и потрепери.

Прероденият Дракон я беше намерил.

Беше ѝ пратил този, за да отвлече вниманието ѝ.

Мислеше, че може да я подведе.

Мигновено запреде портал към едно от най-сигурните си скривалища. Лъхна я хладен въздух от района на света, където бе утро, а не ранна вечер. Най-добре беше да е предпазлива. Да избяга. Но все пак…

Поколеба се. „Трябва да познае болка… трябва да познае безсилие… трябва да познае страдание. Нанеси му ги. Ще бъдеш възнаградена.“

Аран’гар бе избягала от мястото си сред Айез Седай, след като глупаво бе допуснала да я засекат, че прелива сайдин. Все още понасяше наказание за провала си. Ако Грендал напуснеше сега — пропускайки шанс да стегне на възел ал-Тор, — щяха ли да накажат и нея?

— Какво е това? — разнесе се отвън гласът на Аран’гар. — Пуснете ме да мина, глупаци! Грендал? Какво правиш тук?

Грендал изсъска, затвори портала и се овладя. Кимна да пуснат Аран’гар. Гъвкавата жена пристъпи през прага и хвърли поглед — преценяващ — на Рамшалан. Не биваше да праща любимците си при нея. Ходът навярно бе събудил подозрението ѝ.

— Ал-Тор ме е открил — отсече Грендал. — Пратил е този да сключи „съюз“ с мен, но не му е казал коя съм. Вероятно иска да си помисля, че този мъж случайно се е натъкнал на мен.

Аран’гар нацупи устни.

— Значи ще бягаш? Пак ще избягаш от центъра на най-възбуждащите неща?

— От теб ли чувам това?

— Аз бях обкръжена от врагове. Бягството бе единственият ми избор — прозвуча като добре заучена реплика.

Думи като тези бяха предизвикателство. Аран’гар щеше да служи на нея. Може би…

— Онази твоя Айез Седай знае ли Принудата?

Аран’гар сви рамене.

— Обучавана е в нея. Справя се прилично.

— Доведи я.

Аран’гар повдигна вежда, но кимна послушно. Тръгна сама да изпълни задачата — може би за да спечели време да помисли, а Грендал прати слуга до кафезите с гълъби. Той се върна преди Аран’гар и тя грижливо запреде Вярната сила — пронизана отново от възбудата, че я държи — и сътвори сложен сплит на Дух. Помнеше ли добре как се прави това? Беше толкова отдавна…

Положи сплита в ума на птицата. Зрението ѝ сякаш прещрака. След миг можеше да види два образа пред себе си — света, както го виждаше самата тя, и огледален образ на вижданото от птицата. Ако се съсредоточеше, можеше да насочи вниманието си към едното или другото.

Главата я заболя. Погледът на птица бе съвсем различен от този на човешко същество: можеше да види много по-голямо пространство, но гледката бе замъглена и ѝ беше трудно да прецени разстоянието.

Изтласка птичата гледка назад в ума си. Един гълъб щеше да е ненатрапчив, но използването му бе по-трудно, отколкото на гарван или плъх, предпочитаните от Тъмния очи. Сплитът действаше по-добре на тях, отколкото на други животни. Макар че повечето твари, които наблюдаваха за Тъмния, трябваше сами да докладват, преди той да научи какво са видели. Не ѝ беше ясно защо е така — сложностите на специалните сплитове с Вярната сила така и си оставаха не особено понятни за нея. Поне не толкова понятни, колкото за Агинор.

Аран’гар се върна със своята Айез Седай, която ставаше все по-плаха напоследък. Приклекна ниско в реверанс пред Грендал и остана в тази раболепна поза. Грендал внимателно свали Принудата от Рамшалан и той ги загледа замаян и объркан.

— Какво желаете да направя, Велика? — попита Делана, погледна Аран’гар и отново сведе глава пред Грендал.

— Принуда — каза Грендал. — Толкова заплетена и сложна, колкото можеш да я направиш.

— Какво желаете да прави тя, Велика господарке?

— Остави го способен да се държи като себе си — отвърна Грендал. — Но премахни всякакъв спомен за събитията тук. Замени ги със спомен за разговор с търговска фамилия и как е осигурил съюза им. Добави и няколко произволни изисквания — каквото ти хрумне.

Делана се намръщи, но се бе научила да не задава въпроси на Избраните. Грендал скръсти ръце и потупа устните си с пръст, докато наблюдаваше работата на Айез Седай. Чувстваше се все по-изнервена. Ал-Тор знаеше къде е. Щеше ли да нападне? Не, нямаше да посегне на жени. Точно тази негова слабост бе важна. Означаваше, че тя има време да реагира. Нали?

Как бе успял да я проследи до този палат? Беше се прикрила съвършено. Единствените слуги, които бе оставила извън погледа си, бяха под толкова тежка Принуда, че махането ѝ щеше да ги убие. Възможно ли бе онази Айез Седай, която държеше при себе си — Нинив, жената, надарена с Цяра, — да е успяла да подрони и разгадае сплитовете ѝ?

Трябваше ѝ време и трябваше да открие какво знае ал-Тор. Ако Нинив ал-Мийра притежаваше умението, нужно за разгадаване на Принуда, това бе опасно. Грендал трябваше да го подведе по лъжлива следа, да го забави — оттам и искането ѝ Делана да създаде сложна Принуда със странни податки в нея.

„Нанеси му болка.“ Грендал можеше да направи това.

— Сега ти — каза на Аран’гар, след като Делана приключи. — Нещо заплетено. Искам ал-Тор и неговата Айез Седай да открият по ума докосване на мъж — това щеше да ги обърка още повече.

Аран’гар сви рамене, но изпълни каквото ѝ казаха. Положи дебела и сложна Принуда върху ума на нещастния Рамшалан. Беше донякъде хубав. Дали ал-Тор бе допускал, че ще поиска да го направи един от любимците си? Дали изобщо помнеше достатъчно от битието си на Луз Терин, за да знае това за нея? Донесенията, които бе получила колко помни от предишния си живот, бяха противоречиви, но май си спомняше все повече и повече. Точно това я притесняваше. Луз Терин навярно би могъл да я проследи до този палат. Изобщо не очакваше ал-Тор да може същото.

Аран’гар приключи.

— Така — каза Грендал, освободи сплитовете Въздух и заговори на Рамшалан: — Върни се и кажи на Преродения Дракон за успеха си тук.

Рамшалан примига и тръсна глава.

— Аз… Да, милейди. Да, вярвам, че връзките, които създадохме днес, ще са изключително благотворни и за двама ни — усмихна се. Слабоумен глупак. — Може би трябва да вечеряме и да пием за нашия успех, лейди Басийн? Пътуването до тук, за да ви видя, бе уморително и…

— Тръгвай си — каза хладно Грендал.

— Да, разбира се. Ще бъдете възнаградена щедро, когато стана крал!

Поведоха го навън и той си заподсвирква доволно. Грендал се отпусна в креслото и затвори очи. Неколцина стражи пристъпиха да я пазят, ботушите им прошумоляха тихо по дебелия килим.

Загледа през очите на гълъба и постепенно се пригоди към странното зрение. По нейна заповед един слуга го взе и го отнесе до прозорец в коридора. Птицата скочи на перваза. Грендал леко я тласна напред. Не бе достатъчно опитна да ѝ наложи пълна власт. Летенето бе по-трудно, отколкото изглеждаше.

Птицата плесна с криле и хвръкна. Слънцето се снишаваше зад планинските върхове и ги очертаваше в рязко червено и оранжево, езерото долу потъваше в тъмно, мътно синьо-черно. Гледката бе възбуждаща, но замайваща, особено когато гълъбът литна нагоре и кацна на една от кулите.

Рамшалан най-сетне се появи от портите долу. Грендал подкани гълъба и той литна към земята. Грендал стисна зъби от обръщащото стомаха шеметно спускане — каменните зидове на палата се сляха в мъгла. Гълъбът изравни ниско и плесна с криле след Рамшалан. Той като че ли си мърмореше нещо, но тя не можеше да различи какво през чуждия птичи слух.

Последва го през смрачаващия се лес. Бухал щеше да е по-добре, но нямаше бухал. Сгълча се наум за това. Гълъбът прехвърчаше от клон на клон. Земята под дърветата бе гъста плетеница от трънливи храсти и нападали борови иглици. Стори ѝ се някак неприятно.

Високо напред имаше светлина. Беше смътна, но очите на гълъба лесно можеха да отличат светлина и сянка, движение и покой. Подтикна го да остави Рамшалан и да литне напред да огледа.

Светлината идеше от портал в средата на чиста поляна и се изливаше в топло сияние. Пред него стояха хора. Единият бе ал-Тор.

Изпита мигновена паника. Наистина беше тук. И гледаше към нея. Пълен мрак! Не беше знаела със сигурност дали ще е тук лично, или Рамшалан ще мине през портал, за да му докладва. Що за игра играеше ал-Тор? Накара гълъба да кацне на една клонка. Аран’гар недоволстваше и я питаше какво вижда. Беше видяла гълъба и се бе досетила какво крои Грендал.

Грендал се съсредоточи още повече. Прероденият Дракон, мъжът, който беше някога Луз Терин Теламон. Знаеше къде е тя. Някога я беше мразил дълбоко. Колко помнеше от това? Помнеше ли как бе убила Янет?

Покорните на ал-Тор айилци изведоха Рамшалан напред и Нинив го прегледа. Да, тази Нинив май наистина можеше да разгадава Принудата. Знаеше какво да търси, най-малко. Трябваше да умре. Ал-Тор разчиташе на нея. Смъртта ѝ щеше да му причини болка. А след нея — тъмнокосата любовница на ал-Тор.

Накара гълъба да се спусне на по-нисък клон. Какво щеше да направи ал-Тор? Инстинктите ѝ подсказваха, че няма да посмее да предприеме ход, преди да е разкрил замисъла ѝ. Сега действаше като през нейния Век. Обичаше да планира, да заделя време, докато съгради съкрушителна атака.

Намръщи се озадачена. Какво говореше той? Напрегна се, мъчеше се да проумее думите. Проклетите птичи уши — гласовете звучаха като грак. Каландор? Защо говореше за Каландор? И сандък…

Нещо блесна ярко в ръката му. Ключът за достъп. Грендал ахна. Беше донесъл това със себе си? Беше почти толкова лошо, колкото белфир.

Изведнъж разбра. Беше изиграна.

Изстина от ужас, пусна гълъба и рязко отвори очи. Все още седеше в малката стая без прозорци, Аран’гар стоеше облегната до вратата, скръстила ръце.

Ал-Тор беше пратил тук Рамшалан, очаквайки да бъде пленен, очаквайки да му поставят Принудата. Единственото предназначение на Рамшалан бе да потвърди, че Грендал е в кулата.

„Светлина! Колко умен е станал!“

Пусна Вярната сила и обгърна не тъй възхитителния сайдар. Бързо! Беше толкова притеснена, че прегръдката ѝ едва успя. Потеше се.

Да се махне. Трябваше да се махне.

Отвори нов портал. Аран’гар се обърна и се взря през стените към ал-Тор.

— Толкова много сила! Какво прави?

Аран’гар. Тя и Делана бяха направили сплитовете на Принуда.

Ал-Тор трябваше да помисли, че Грендал е мъртва. Ако унищожеше замъка, а Принудите останеха, щеше да разбере, че е сгрешил и че все още е жива.

Оформи два щита и ги заби на място, един за Аран’гар и един за Делана. Те изпъшкаха. Грендал затегна сплитовете и върза и двете с Въздух.

— Грендал? — ахна Аран’гар. — Какво пра…

Идваше. Грендал скочи към портала, претърколи се през него, падна и раздра роклята си в някакъв клон. Зад нея изригна ослепителна мълния. С усилие се взря през сияещия портал и зърна за миг ужасената Аран’гар, преди всичко зад портала да бъде погълнато от красива, чиста белота.

Порталът изчезна и тя остана сама в тъмното.

Лежеше почти заслепена от блясъка. Сърцето ѝ биеше като лудо. Сътворила бе най-бързия портал, на който бе способна, беше я извел съвсем близо навън. Лежеше в калните храсти на билото на хълм зад палата.

Обля я вълна на греховност. Въздухът се изкриви, самата Шарка се накъдри. „Гибелен писък“ го наричаха — мига, в който самото сътворение вие от болка.

Вдиша и издиша разтреперана. Но трябваше да види. Трябваше да разбере. Изправи се — левият ѝ глезен бе изкълчен, — изкуцука до края на гората и погледна надолу.

Гробницата Натрин — цялата! — бе заличена. Изгорена от Шарката. Не можеше да види ал-Тор на далечния склон, но знаеше къде е.

— Ха! — изръмжа Грендал. — Станал си много по-опасен, отколкото допусках.

Стотици красиви мъже и жени, най-чудесните, които бе събрала, си бяха отишли. Укреплението ѝ, десетките вещи на Силата, най-големият ѝ съюзник сред Избраните. Нямаше ги. Беше истинска катастрофа.

„Не. Аз съм жива.“ Беше го изпреварила, макар и само с няколко мига. Сега той щеше да мисли, че е мъртва.

Изведнъж се оказа в най-безопасното положение, откакто бе избягала от затвора на Тъмния. Само дето току-що бе причинила гибелта на една от Избраните. Великият господар нямаше да е доволен.

Закуцука през гората. Вече замисляше следващия си ход. Щеше да го отиграе много, много внимателно.

Галад Дамодред, лорд Капитан-командир на Чедата на светлината, изтръгна с жвакане обутия си в ботуш крак от дълбоката до глезените кал.

В душния въздух бръмчаха хапливчета. Вонята на тиня и застояла вода заплашваше да го задуши с всяко вдишване, докато водеше коня си към по-суха твърд по пътеката. Зад него се тътреше дълга виеща се колона от четирима мъже в редица, всички изкаляни, потни и уморени като него.

Бяха на границата на Геалдан и Алтара, в блатиста влажна земя, където дъбовете и дафиновите храсти бяха отстъпили място на див лавър и хилави кипариси, чиито чворести корени се изпъваха по земята като закривени пръсти. Вонящият въздух беше горещ — въпреки сянката и облачната пелена — и душен. Все едно, че човек вдишваше парата от вкисната супа. Галад направо се беше сварил под гръдната броня и ризницата — коничният му шлем висеше на седлото, кожата го сърбеше от мръсотията и солената пот.

Колкото и окаян да беше, този маршрут бе най-добрият изход. Асунава нямаше да го предвиди. Галад изтри чело с опакото на ръката си и се помъчи да върви с високо вдигната глава заради онези, които го следваха. Седем хиляди мъже, Чеда, които бяха избрали него вместо сеанчанските нашественици.

От клоните висеше сиво-зелен мъх, разкапан като късове плът на гниещи трупове. Тук-там болезнено сивото и зеленото се облекчаваха от яркото изригване на розови и виолетови цветчета, струпани покрай ромолящи потоци. Внезапният им цвят бе неочакван, сякаш някой бе пръснал капчици боя по унилата земя.

Беше странно да намери човек красота в това място. Можеше ли да намери Светлината и в собственото си положение? Боеше се, че няма да е лесно.

Поведе Храбър напред. Чуваше зад гърба си притеснен говор, накъсван от по някоя ругатня. Това тресавище, с вонята му и хапещите насекоми, подлагаше на изпитание нервите и на най-добрите мъже. Тръгналите след Галад бяха изнервени от мястото, в което се превръщаше светът. Свят, в който небето непрекъснато бе забулено в черно, в който добри хора загиваха заради странни усуквания на Шарката и в който Валда — лорд Капитан-командирът преди Галад — се бе оказал убиец и насилник.

Галад поклати глава. Последната битка скоро щеше да дойде.

Някой се приближаваше отзад по колоната. Дейн Борнхалд. Отдаде чест и закрачи до него.

— Дамодред — каза тихо Дейн. Ботушите им жвакаха в калта. — Може би трябва да се върнем.

— Пътят назад води само към миналото — отвърна Галад и огледа пътя напред. — Мислил съм много за това, Чедо Борнхалд. Това небе, тази запустяла земя, мъртвите, които са тръгнали по нея… Вече няма време да търсим съюзници и да се борим срещу сеанчанците. Трябва да продължим напред към Последната битка.

— Но това блато… — Борнхалд погледна наляво, където някакво едро влечуго се хлъзна през драките. — Според картите вече трябваше да сме излезли от него.

— Значи със сигурност сме близо до края.

— Може би — по челото на Дейн се стече вадичка пот. За щастие, брендито му беше свършило преди няколко дни. — Освен ако картата не е сбъркана.

Галад не отвърна. Добрите доскоро карти напоследък наистина се оказваха сбъркани: равни поля се превръщаха в накъсани хълмове, села изчезваха, пасища един ден биваха орни земи, а после изведнъж се оказваха обрасли с буренаци и мъх. Тресавището наистина можеше да се е разширило.

— Хората са изтощени — каза Борнхалд. — Добри мъже са — знаеш го. Но започват да роптаят — потръпна, сякаш очакваше укора на Галад.

Някога може би щеше да го укори. Чедата трябваше да понасят несгодите с гордост. Само че го глождеха спомени за уроците на Мургейз — уроци, които не бе разбрал в младостта си. Води с пример. Изисквай сила, но първо я покажи.

Галад кимна. Наближаваха суха поляна.

— Събери хората. Ще говоря на тези отпред. Разпореди се думите ми да се запишат и да се предадат на другите отзад.

Борнхалд изглеждаше озадачен, но изпълни заповедта. Галад се отби от пътя и се изкачи на малко възвишение. Отпусна ръка на дръжката на меча и огледа хората си, докато ротите отпред се събираха. Стояха затънали до глезените в калта и махаха с ръце да пропъдят хапливчета или се чешеха под яките.

— Ние сме Чеда на Светлината — заяви Галад, след като се събраха. — Това са най-тъмните дни за хората. Дни, когато надеждата е слаба, дни, когато властва смъртта. Но тъкмо в най-тъмните нощи е най-ярка светлината. През деня един ярък маяк може да изглежда слаб. Но когато всички други светлини погаснат, той ще води!

— Ние сме този маяк. Това тресавище е несгода. Но ние сме Чедата на Светлината и нашата несгода е нашата сила. Подгонени сме от онези, които би трябвало да ни обичат, и другите пътища водят към гробовете ни. Така че ще вървим напред. За онези, които трябва да защитим, за Последната битка, за Светлината! — огледа твърдо хората си.

— Къде е победата на това блато? Отказвам да усетя захапката му, защото съм горд. Горд да живея в тези дни, горд да бъда част от онова, което предстои. Всички, живели преди нас в този Век, са очаквали нашия ден, деня, в който хората ще бъдат изпитани. Нека други оплакват съдбата си. Нека други плачат и ридаят. Ние не ще го сторим, защото ще се изправим пред това изпитание с високо вдигнати глави. И ще докажем, че сме силни!

Не беше дълго слово. Не искаше да прекалява със стоенето на Чедата в блатото. Все пак като че ли свърши работа. Гърбовете на мъжете се изправиха и те закимаха. Мъжете, които бяха записали думите му, тръгнаха назад, за да ги прочетат на онези, които не биха могли да ги чуят.

Когато отрядът продължи напред, краката вече не се влачеха, раменете бяха изправени. Галад се задържа на височинката, прие няколко доклада и остави всички да го видят.

Когато минаха и последните от седемте хиляди, малка група остана да го чака. Чедо Джарет Биар беше с тях, загледан отдолу в Галад с хлътналите си, пламнали от страст очи. Беше измършавял, с изпито лице.

— Чедо Биар — рече Галад, щом слезе по склона.

— Хубава реч беше, милорд Капитан-командир — каза разпалено Биар. — Последната битка. Да, време е да тръгнем към нея.

— Това е нашето бреме — отвърна Галад. — И нашият дълг.

— Ще препуснем на север — каза Биар. — Към нас ще се стичат мъже, ще нарастваме. Огромна сила на Чедата, десетки хиляди. Стотици хиляди. Ще залеем земята. Може би ще имаме достатъчно хора, за да съборим Бялата кула и да избием вещиците, вместо да се налага да се съюзяваме с тях.

Галад поклати глава.

— Айез Седай ще ни трябват, Чедо Биар. Сянката ще разполага с Господари на ужаса, мърдраали, Отстъпници.

— Да всъщност — отвърна с неохота Биар. Е, той и преди май не беше склонен да приеме идеята. Но трябваше да се съгласи.

— Пътят ни е труден, Чедо Биар, но Чедата на Светлината ще са водачите в Последната битка.

Злодеянията на Валда бяха опетнили целия орден. Нещо повече, Галад с всеки ден се убеждаваше, че Асунава е изиграл голяма роля за насилието и смъртта на мащехата му. Това означаваше, че самият Висш инквизитор е покварен.

Най-важното в живота му бе да върши това, което е правилно. С цената на всякакви жертви. В момента правилното бе да бягат. Галад не можеше да се опълчи на Асунава. Зад Висшия инквизитор бяха сеанчанците. Освен това по-важна бе Последната битка.

С бързи стъпки Галад загази през калта към челото на колоната. Придвижваха се леко, с малко товарни животни, като мъжете носеха бронята си — конете им бяха натоварени с храна и припаси.

Отпред Тром говореше с няколко мъже с кожени дрехи и кафяви наметала, а не с бели табарди и стоманени шапки. Съгледвачите им.

— Съгледвачите казват, че отпред има малък проблем, милорд — докладва Тром.

— Какъв проблем?

— Най-добре да видите сам, сър — каза Чедо Барлет, водачът на съгледвачите.

Галад му кимна да поведе. Блатистият лес напред сякаш оредяваше. Слава на Светлината. Означаваше ли това, че почти са се измъкнали?

Не. След малко стигнаха до няколко други съгледвачи, загледани към мъртва гора. Повечето дървета в тресавището бяха с листа, макар и повехнали, но тези напред бяха голи като скелети и пепеляви, все едно че са изгорели. Някакъв болнаво белезникав лишей или мъх растеше по всичко. Дънерите изглеждаха съсухрени.

А самият район бе наводнен от широка, явно плитка река с много мудно течение. Беше погълнала подножията на много от дърветата, нападали клони накъсваха кафявата вода като ръце, протегнати към небето.

— Има трупове, милорд — каза един от съгледвачите и посочи нагоре по реката. — Водата ги носи надолу. Прилича на останки от далечно сражение.

— Тази река има ли я на картите ни? — попита Галад.

Съгледвачите поклатиха глави.

Галад стисна зъби.

— Може ли да се преброди?

— Плитко е, милорд Капитан-командир — отвърна Чедо Барлет. — Но ще трябва да внимаваме за ями.

Галад се пресегна към едно близко дърво и откърши дълъг клон.

— Аз ще тръгна пръв. Наредете на хората да свалят броните и наметалата си.

Докато заповедта се предаваше по колоната, Галад свали бронята си, уви я в наметалото и я нагласи на гърба си. Нави крачолите на панталоните си колкото можа, после слезе по полегатия бряг и нагази в мътната вода. Резкият студ на пролетния отток го накара да се напрегне. Ботушите му затънаха в песъчливото дъно и се напълниха с вода и надигнала се тиня. Храбър запляска по-шумно, щом нагази във водата след него.

Вървенето не се оказа прекалено трудно. Водата стигаше едва до коленете му. Опипваше дъното с клона за опора. Голите съхнещи дървета обаче бяха изнервящи. Като че ли не гниеха, а след като се приближи до тях, видя пепелявосив пух сред лишея, покрил стволовете и клоните им.

Чедата зад него запляскаха шумно, все повече и повече навлизаха в широкия поток. Недалече по реката се носеха подути тела и се закачаха в камънаците. Повечето бяха човешки, но имаше и по-големи. Мулета, осъзна той, след като зърна една муцуна. Десетки мулета. Бяха мъртви от доста време, ако се съдеше по това колко бяха подпухнали.

Навярно някое селце нагоре по течението бе нападнато за храна. Но пък това не бяха първите мъртъвци, на които се натъкваха в марша си.

Стигна отсрещния бряг и се измъкна от реката. Докато навличаше отново бронята и наметалото си, рамото го заболя от ударите, нанесени му от Валда. Бедрото също го жегна.

Поведе Чедата на север по някаква пътека. Копнееше да яхне Храбър, ала не посмя. Макар да бяха излезли от реката, теренът все още бе неравен и осеян със скрити хлътнатини и конят лесно можеше да си счупи крак.

Тъй че продължи пеша, повел хората си сред сивите дървеса и плувнал в пот от жегата. Копнееше за хубава баня.

По някое време Тром пак го настигна.

— Всички преминаха невредими — погледна към небето. — Но тези облаци… Не мога да преценя кое време е.

— Четири следобед — каза Галад.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Не трябваше ли да спрем по обед и да обсъдим следващата си стъпка?

— Засега нямаме голям избор — отвърна Галад. — Ще отведа хората на север до Андор.

— Чедата са срещали… враждебност там.

— Знам една закътана земя на североизток. Няма да бъда отхвърлен там, който и да владее трона.

Светлината дано да дадеше Елейн да държи Лъвския трон. Светлината да дадеше дано да се е измъкнала от козните на Айез Седай, макар Галад да се боеше от най-лошото. Твърде много хора щяха да се опитат да я използват като пионка, не на последно място ал-Тор. Тя беше упорита, а това можеше да я направи лесна за манипулиране.

— Ще ни трябва продоволствие — каза Тром. — Събирането е трудно, все повече села се оказват празни.

Галад кимна. Тревога на Тром бе основателна.

— Планът е добър обаче — продължи тихо Тром. — Ще ти призная, Дамодред, опасявах се, че ще откажеш водачеството.

— Не можех. Да изоставя Чедата, след като убих предводителя им, щеше да е грешно.

Тром се усмихна.

— Колко просто е за тебе, нали?

— Би трябвало да е също толкова просто за всекиго — трябваше да се издигне до ранга, който му бе даден. Нямаше друг избор. — Последната битка иде и Чедата на Светлината ще се сражават. Дори да се наложи да се съюзим със самия Прероден Дракон, ще се сражаваме.

От известно време Галад не беше сигурен за ал-Тор. Прероденият Дракон със сигурност трябваше да се бие в Последната битка. Но дали ал-Тор не беше само марионетка на Кулата, а не истинският Прероден Дракон? Не, небето бе твърде тъмно, теренът — твърде накъсан. Ал-Тор трябваше да е Прероденият Дракон. Това не означаваше, разбира се, че не е също тъй и марионетка на Айез Седай.

Скоро излязоха от голите сиви дървета и стигнаха до по-обичайни. Все още бяха с пожълтели листа и твърде много мъртви клони. Но беше по-добре от мъха.

След около час Галад забеляза, че Чедо Барлет се връща, и щом съгледвачът — слаб мъж с белег на едната буза — се приближи, попита:

— Каква е новината?

Барлет отдаде чест с ръка на гърдите.

— Блатото пресъхва и дърветата оредяват след около миля, милорд Капитан-командир. Полето зад тях е открито и празно, пътят на север е чист.

„Слава на Светлината!“ — помисли си Галад. Кимна на Барлет и той забърза обратно напред.

Галад погледна през рамо към колоната. Мъжете бяха мръсни, потни и уморени. Но все пак бяха величава гледка, облекли отново бронята си, със стегнати в решимост лица. Бяха го последвали през това коварно тресавище. Бяха добри мъже.

— Предай вестта на другите лорд капитани, Тром — каза Галад. — Кажи им да я съобщят на легионите си. След час ще излезем от тази кал.

Тром се усмихна. Изглеждаше също толкова облекчен като него. Галад продължи напред, стиснал зъби, за да надмогне болката в крака. Раната бе добре превързана и нямаше голяма опасност да загнои. Беше болезнена, но с болката можеше да се справи.

Най-сетне извън това блато! Трябваше да обмисли следващия им маршрут грижливо, да стоят настрана от всякакви градове, главни пътища или имения на влиятелни земевладелци. Превъртя картите в главата си — карти, които бе запаметил още преди да стане на десет години.

Жълтият саван изтъня и затулената от облаци слънчева светлина занаднича между клоните. А после лесът свърши изведнъж, чисто почти като линия на карта.

Галад въздъхна облекчено при мисълта, че излиза отново на открито. Но щом дърветата останаха зад гърба му, пред погледа му изникна огромна войска, прехвърляща възвишението вдясно.

Дрънчеше броня, цвилеха коне, хиляди войници се строяваха в плътни редици на билото. Някои бяха Чеда с брони и ризници, с лъснати до блясък конични шлемове. Снежнобелите им табарди и наметала сияеха, слънчеви изгреви искряха на гърдите им, пиките се вдигаха в стройни редове. Имаше и пехотинци, много повече, не в бялото на Чедата, а в прости кафяви кожени облекла. Амадицийци, осигурени сигурно от сеанчанците.

Ръката му сама посегна за меча. Беше вкаран в капан. Мнозина от Чедата на билото носеха униформи, украсени с овчарската гега на Ръката на Светлината — Разпитвачите. Ако обикновените Чеда бяха пламък, който да изгори злото, то Разпитвачите бяха бушуваща клада.

Бързо пресметна. Три до четири хиляди Чеда и поне шест до осем хиляди пехотинци, половината от тях — с лъкове. Десет хиляди свежи бойци. Сърцето му се сви.

Тром, Борнхалд и Биар излязоха забързани от гората с група Чеда и спряха зад него. Тром изруга.

— Тъй — каза Галад и се обърна към съгледвача, Барлет. — Значи си предател?

— Ти си предателят, Дамодред — отвърна съгледвачът навъсено.

— Да, предполагам, че може да се приеме и така — този поход през блатото бе предложен от съгледвачите му. Галад вече разбираше. Беше тактика за забавяне, за да може Асунава да го изпревари. Походът също така бе изтощил Галад и хората му, докато силите на Асунава бяха свежи и готови за битка.

Меч изстърга от ножница.

Галад мигновено вдигна ръка, без да се обръща.

— Мир, Чедо Биар.

Нямаше кой друг да е освен Биар.

Навярно все пак нещо можеше да се спаси. Галад бързо взе решение.

— Чедо Биар и Чедо Борнхалд, елате с мен. Тром, ти и другите лорд капитани изведете хората си под строй на полето.

Голяма група мъже в челото на войската на Асунава препусна надолу по склона. Повечето носеха гегата на Разпитвачите. Можеха да нападнат и бързо да избият хората на Галад. Но пращаха парламентьори. Това беше добър знак.

Галад се качи на коня, като стисна зъби от болката в ранения крак. Биар и Борнхалд го последваха през гъстата пожълтяла трева.

Самият Асунава водеше приближаващата се група. Мъж вече на години, с гъсти посребрени вежди и толкова слаб, че приличаше на кукла, направена от клечки и опъната върху тях кожа.

Не се усмихваше. Той всъщност не се усмихваше никога.

Галад дръпна юздите на коня си пред Висшия инквизитор. Асунава бе обкръжен от охрана от Разпитвачи, но го придружаваха и петима лорд капитани, с всеки от които Галад се беше срещал или под чиято команда бе служил през краткия си срок в Чедата.

Хлътналите очи на Асунава се присвиха.

— Твоите бунтовници се строяват. Кажи им да стоят на място или хората ми ще стрелят.

— Нима ще пренебрегнете правилата на официално сражение? — каза Галад. — Ще стреляте по хората ми, докато се строяват? Къде е вашата чест?

— Мраколюбците не заслужават чест — отсече Асунава. — Нито милост.

— Значи ни наричате Мраколюбци? — попита Галад и леко обърна коня си. — Всичките тези седем хиляди Чеда, които бяха под командата на Валда? Мъже, с които вашите войници служеха, с които ядяха, познаваха се и се сражаваха рамо до рамо? Мъже, които вие сам прегледахте преди по-малко от два месеца?

Асунава се поколеба. Да се назоват седем хиляди Чеда Мраколюбци беше нелепо — щеше да означава, че две трети от Чедата са минали на страната на Сянката.

— Не — заяви Асунава. — Може би са просто… подведени. Дори един добър мъж може да се отклони по сенчести пътеки, ако водачите му са Мраколюбци.

— Не съм Мраколюбец — Галад го изгледа твърдо.

— Подчини се на разпита ми и го докажи.

— Лорд Капитан-командирът не се подчинява на никого — отвърна Галад. — В името на Светлината, заповядвам на вас да се подчините.

Асунава се изсмя.

— Чедо, ние сме опрели нож на гърлото ти! Това е твоят шанс да се предадеш!

— Голевер — Галад погледна лорд капитана вляво от Асунава, длъгнест брадат мъж, един от най-коравите. И също така честен. — Кажи ми, Чедата на Светлината предават ли се?

Голевер поклати глава.

— Не се предаваме. Светлината ще докаже, че сме победоносни.

— А ако се изправим срещу превъзхождаща сила? — продължи Галад.

— Сражаваме се.

— Ако сме изтощени и грохнали от поход?

— Светлината ще ни защити — отвърна Голевер. — А ако е време да умрем, така да бъде. И ще вземем с нас толкова врагове, колкото можем.

Галад отново се обърна към Асунава.

— Виждате, че съм в затруднение. Да се бием с вас означава да позволим да ни наречете Мраколюбци, но да се предадем означава да се отречем от клетвите си. Кълна се в честта си на лорд Капитан-командир, не мога да приема нито едното, нито другото.

Асунава се намръщи.

— Ти не си лорд Капитан-командир. Той е мъртъв.

— От моята ръка — каза Галад, извади меча си от ножницата и го вдигна така, че чаплите да блеснат на светлината. — И държа неговия меч. Отричате ли, че вие лично видяхте как се изправих срещу Валда в честен двубой, както е предписано от закона?

— Според закона може би — отвърна Асунава. — Но не бих нарекъл онзи бой честен. Ти извличаше от силата на Сянката. Видях, че стоиш в мрак въпреки дневната светлина, и видях как Драконовият зъб изникна на челото ти. Валда изобщо нямаше шанс.

— Харнеш — каза Галад и се обърна към лорд капитана вдясно от Асунава, нисък мъж, плешив, загубил едното си ухо в битка със Заклети в Дракона. — Кажи ми. По-силна ли е Сянката от Светлината?

— Разбира се, че не — отвърна Харнеш и плю на земята.

— Ако каузата на лорд Капитан-командира е била достойна, щеше ли да падне от мен в битка под Светлината? Ако бях Мраколюбец, щях ли да мога да убия самия лорд Капитан-командир?

Харнеш не отвърна, но Галад почти можеше да види мислите, които се въртяха в главата му. Сянката можеше да покаже сила понякога, но Светлината винаги я разкриваше и унищожаваше. Възможно беше лорд Капитан-командирът да падне от Мраколюбец — възможно беше всеки да падне. Но в дуел пред другите Чеда? Дуел за чест под Светлината?

— Понякога Сянката показва хитрост и сила — отсече Асунава, преди Галад да продължи. — Понякога загиват добри мъже.

— Всички вие знаете какво направи Валда — заяви Галад. — Майка ми е мъртва. Има ли някакъв аргумент против правото ми да го предизвикам?

— Нямаш никакви права като Мраколюбец! Няма да преговарям повече с теб, убиецо — Асунава махна с ръка и няколко от Разпитвачите му извадиха мечове. Спътниците на Галад мигновено извадиха своите. Галад чу зад себе си как изтощените му бойци припряно започват да стягат редиците си.

— Какво ще стане с нас, Асунава, ако Чеда се бият с Чеда? — попита тихо Галад. — Няма да се предам и не бих те нападнал, но навярно можем отново да се обединим. Не като врагове, а като братя, временно разделени.

— Никога няма да се съюзя с Мраколюбец — заяви Асунава, макар и малко колебливо. Наблюдаваше хората на Галад. Щеше да спечели битката, но ако мъжете на Галад дадяха твърд отпор, щеше да е скъпо струваща победа. И двете страни щяха да загубят хиляди.

— Ще ти се предам — каза Галад. — При определени условия.

— Не! — извика зад него Борнхалд, но Галад вдигна ръка да го накара да замълчи.

— И какви ще да са тези условия? — попита Асунава.

— Ще се закълнеш — пред Светлината и лордовете капитани тук с теб, — че няма да навредиш, да подложиш на разпит или по друг начин да накажеш мъжете, които ме последваха. Те само направиха това, което сметнаха за правилно.

Очите на Асунава се присвиха, устните се стегнаха в права резка.

— Това включва и спътниците ми тук — каза Галад и кимна към Биар и Борнхалд. — Всички до един, Асунава. Те не трябва да познаят изтезанието.

— Не можеш да възпрепятстваш така Ръката на Светлината! Това ще им даде свободата да потърсят Сянката!

— А само страхът от Разпитването ли ни държи в Светлината, Асунава? — попита Галад. — Не са ли Чедата доблестни и верни?

Асунава замълча. Галад затвори очи, усетил тежестта на водачеството. Всеки спечелен миг усилваше позицията в преговорите за хората му. Отвори очи.

— Последната битка иде, Асунава. Нямаме време за дребни свади. Прероденият Дракон крачи по земята.

— Ерес! — отсече Асунава.

— Да — отвърна Галад. — И истина също така.

Асунава стисна зъби, но като че ли премисляше предложението.

— Галад — каза тихо Борнхалд. — Не прави това. Можем да се бием. Светлината ще ни защити.

— Ако се бием, ще убием добри мъже, Чедо Борнхалд — каза Галад, без да се обръща. — Всеки удар на мечовете ни ще е удар за Тъмния. Чедата са единствената крепка основа, останала на този свят. Ние сме нужни. Ако животът ми е това, което е нужно, за да се обединим, така да бъде. Ти щеше да направиш същото, вярвам — погледна Асунава в очите.

— Хванете го — нареди Асунава, макар да личеше, че е недоволен. — Никой да не вади оръжие. Уведомете Чедата, че съм задържал самозванеца лорд Капитан-командир и ще го Разпитам, за да определя величината на престъпленията му — замълча и добави: — И предайте на тези, които го следваха, че няма да бъдат наказани или Разпитани — обърна рязко коня си и подкара към армията си.

Галад връчи меча си на Борнхалд и нареди:

— Върнете се при хората ни. Кажете им какво се случи тук и не им позволявайте да се бият или да се опитват да ме спасяват. Това е заповед.

Борнхалд го погледна в очите, взе меча и отдаде чест.

— Слушам, милорд.

Щом Борнхалд и Биар обърнаха конете и поеха назад, груби ръце сграбчиха Галад и го смъкнаха от седлото на Храбър. Той падна на земята и изпъшка, болката в раненото рамо го прониза като копие през гърдите. Понечи да се вдигне на крака, но няколко Разпитвачи отново го събориха на земята.

Някой стъпи на гърба му, натисна и Галад чу металното стържене на изваден от канията нож. Срязаха връзките на бронята му и дрехата под нея.

— Няма да носиш униформата на Чедо на Светлината, Мраколюбецо — изсъска един Разпитвач в ухото му.

— Не съм Мраколюбец — отвърна Галад. Лицето му бе притиснато в тревата. — Никога няма да изрека тази лъжа. Аз вървя в Светлината.

Това му спечели ритник в ребрата, после още един и още един. Той се сви на кълбо и изпъшка. Ритниците не спираха.

Тъмнината го погълна.

Съществото, което беше някога Падан Фейн, заслиза по склона. Кафявите треви растяха в накъсани кръпки като четината по брадичка на просяк.

Небето бе черно. Буря. Харесваше му, макар да мразеше онзи, който я бе причинил.

Омраза. Омразата беше доказателството, че все още живее, единственото останало му чувство. Единственото чувство. Единственото, което можеше да съществува.

Поглъщаща. Възбуждаща. Красива. Топлеща. Жарка. Омраза. Чудесно. Тъкмо бурята му даваше сила, даваше му целта, която го тласкаше напред. Ал-Тор щеше да умре. От неговата ръка. А може би след това и Тъмния. Чудесно…

Съществото, което беше някога Падан Фейн, опипа с пръсти красивата си кама, опипа ръбовете на шарките в тънката златна нишка, увита около дръжката, и големия рубин, който я увенчаваше. Носеше я извадена от канията, в дясната си ръка, така, че острието стърчеше между палеца и показалеца му. И двата пръста бяха порязвани вече десетки пъти.

Кръв капеше от върха на камата по стръковете трева. Пурпурни петънца, които да го въодушевят. Червено отдолу, черно отгоре. Съвършено. Омразата му ли бе предизвикала тази буря? Трябваше да е така. Да.

Капките кръв падаха покрай тъмните петна, появили се по сухите листа и стръкове, докато навлизаше все по на север в Погибелта.

Беше луд. Това беше добре. Когато приемеш лудостта в себе си — прегърнеш я и пиеш от нея, все едно че е слънчева светлина или вода, или самият въздух, — тя се превръща в част от тебе. Като ръка или око. Можеш да виждаш с лудостта. Можеш да правиш всичко с лудостта. Беше чудесно. Освобождаващо.

Най-сетне бе свободен.

Съществото, което беше някога Мордет, стигна подножието на хълма и не погледна назад към синкавочервената грамада, която бе оставил на билото. Червеите бяха много гадни за убиване както трябва, но някои неща трябваше да се вършат както трябва. Това бе принципът в цялата работа.

Зад него бе започнала да се прокрадва изпълзяла от земята мъгла. Лудостта му ли беше тази мъгла, или беше омразата му? Беше толкова позната. Извиваше се около глезените му и ближеше петите му.

Нещо надникна иззад един близък хълм и бързо се дръпна. Червеите умираха шумно. Червеите правеха всичко шумно. Глутница Червеи можеше да унищожи цял легион. Чуеш ли ги, тръгваш в обратната посока, бързо. Но пък е хитро да пратиш съгледвачи да идат и да преценят посоката на глутницата, че да не се натъкнеш отново на нея.

Тъй че съществото, което беше някога Падан Фейн, не се изненада, когато заобиколи склона на хълма и видя разтреперана от страх група тролоци, предвождани от мърдраал.

Усмихна се. „Приятелите ми.“ Толкова отдавна не ги беше срещал.

Цял миг отне, докато скотските мозъци стигнат до очевидното — но погрешно — заключение: че щом един мъж обикаля наоколо, значи Червеите не може да не са близо. Щяха да са надушили кръвта му и да са дошли. Червеите предпочитаха човешка кръв пред тролокската. Логично. Съществото, което беше някога Мордет, беше вкусвало кръв и можеше да потвърди, че тролокската кръв не е за препоръчване.

Тролоците скочиха напред — вихрушка от пера, клюнове, нокти, зъби и бивни. Съществото, което беше някога Фейн, спря; мъглата облизваше босите му стъпала. Колко чудесно! Най-отзад в групата мърдраалът се поколеба, приковал в него безокия си поглед. Навярно усещаше, че нещо ужасно, ужасно не е наред. И с право, разбира се. Не можеш да бъдеш едно, без да си другото. Безсмислено е.

Съществото, което беше някога Мордет — скоро щеше да му потрябва друго име — се усмихна широко.

Мърдраалът се обърна да побегне.

Мъглата удари.

Движеше се мълниеносно — като пипала на морско чудовище в Аритския океан. Дълги струи изплющяха през гърдите на тролоците. Усукано повлекло шибна над главите им, стрелна се напред и порази Сенчестия във врата.

Тролоците запищяха, западаха, загърчиха се. Козината им закапа на парцали и кожата им завря. Мехури и отоци. Щом се пукнеха, оставяха по кожата на Тварите на Сянката дупки като кратери, като избили мехури по повърхността на метал, който изстива много бързо.

Съществото, което беше някога Падан Фейн, отвори устата си в ликуващ смях, стисна очи към бурното черно небе и вдигна лице нагоре, зинало в наслада от своя пир. След като мигът отмина, въздъхна и стисна още по-здраво камата… врязала се в плътта му.

Червено отдолу, черно отгоре. Червено и черно, червено и черно, толкова много червено и черно. Чудесно.

Продължи навътре в Погибелта.

Разкапалите се тролоци се заизправяха и тръгнаха подире му, от устите им капеха лиги. Очите им бяха станали мътни и невиждащи, но когато го поискаше, чудовищата щяха да реагират с трескава бойна страст, надвишаваща всичко, което бяха познавали приживе.

Мърдраала остави. Създанието нямаше да се вдигне, както разправяше мълвата. Допирът му вече носеше мигновена смърт на твар от неговия вид. Жалко. Имаше нокти, които биха свършили добра работа.

Може би трябваше да си намери ръкавици. Но ако го направеше, нямаше да може да си порязва ръката. Наистина проблем.

Все едно. Напред. Дошло бе времето да убие ал-Тор.

Натъжаваше го, че ловът трябваше да свърши. Но нямаше причина повече да ловува. Не ловуваш нещо, което знаеш точно къде ще намериш. Просто отиваш и го хващаш. Сграбчваш го в прегръдките си.

Като стар приятел. Скъп, любим стар приятел, когото ще пронижеш през окото, ще му разпориш корема и ще гълташ с шепи, и ще пиеш кръвта му. Това е правилният начин да се отнасяш с приятелите.

Това е чест.

Маленарин Раи прелистваше продоволствените доклади. Проклетият капак на прозореца зад бюрото му изтрещя и се отвори отново и влажният зной на Погибелта нахлу в кабинета. Въпреки десетте си години служба като командир на кулата Хийт Раи така и не бе свикнал със зноя в планинските земи. Влажно. Душно. И въздухът пълен с миризми на гнило.

Свирещият вятър пак блъсна дървения капак. Маленарин стана, отиде до прозореца и го затвори, след това го върза стегнато с връв.

Върна се на бюрото и запреглежда списъка на новопристигналите войници. С всяко име вървеше специалност — тук всеки войник трябваше да запълни две и дори повече длъжности. Умение в превързване на рани. Бързи крака за носене на съобщения на бегом. Остро око с лъка. Дарба да накараш вчерашната каша да стане такава, че пръстите да си оближеш. Маленарин винаги се молеше точно за такива хора. Готвач, който може да накара войниците да изгарят от желание да дойдат в трапезарията, си струваше теглото в злато.

Остави настрана доклада и го затисна с напълнен с олово тролокски рог, предназначен точно за тази цел. Следващият лист в купчината бе писмо от някой си Барига, търговец, който караше кервана си към кулата за търговия. Маленарин се усмихна. Преди всичко беше войник, но носеше през гърдите си и три сребърни верижки, които го отличаваха като майстор търговец. Макар кулата му да получаваше повечето си продукти от кралицата, на никой кандорски командир не се отказваше възможността да се спазарява с търговци.

С малко късмет щеше да напие този чуждоземен търговец по време на пазарлъка. Бе принудил не един търговец да отбие цяла година военна служба като наказание за сключени сделки, които не може да спази. Година тренировки с войските на кралицата се отразяваше доста добре на затлъстелите чуждоземни търговци.

Остави и този лист под тролокския рог и се поколеба, като видя последния. Беше напомняне от стюарда му. Киймлин, най-големият му син, наближаваше четиринайсетия си рожден ден. Сякаш Маленарин можеше да забрави това! Нямаше нужда да му напомнят.

Усмихна се и постави рога върху бележката, за да не би капакът отново да се отвори. Лично беше убил тролока и бе отрязал рога му със собствените си ръце. Отиде до стената и отвори очукания дъбов скрин. Между другите вещи вътре имаше увит в плат меч в кафява ножница, добре смазана, макар и захабена от времето. Бащиният му меч.

След три дни щеше да го връчи на Киймлин. Всяко момче ставаше мъж на четиринайсетия си рожден ден, деня, в който му връчваха първия му меч и в който ставаше отговорно за себе си. Киймлин се беше трудил упорито да изучи меча при най-суровите учители, които Маленарин можеше да осигури. Скоро синът му щеше да стане мъж. Как летяха годините…

Вдиша гордо, затвори скрина и излезе от кабинета за ежедневния си обход. Кулата приютяваше двеста и петдесет войници — защитен бастион, който бдеше над Погибелта.

Да имаш длъжност означаваше да имаш гордост — също както да носиш бреме означаваше да печелиш сила. Бдението над Погибелта бе неговият дълг и силата му и беше особено важно в тези дни, при странната буря на север и след като кралицата с голяма част от армията на Кандор бе тръгнала да търси Преродения Дракон. Той затвори вратата на кабинета и пусна скритото резе. Беше една от няколкото такива врати в коридора. Враг, нахлул в кулата, нямаше да знае коя открива достъп към стълбището нагоре. По този начин един малък кабинет можеше да служи като част от защитата на кулата.

Тръгна към стълбището. Горните нива не бяха достъпни от наземния етаж — всичките четирийсет стъпки надолу бяха капан. Враг, който нахлуеше в наземния етаж и се изкачеше по трите етажа на гарнизонните спални, нямаше да намери път към четвъртия етаж. Единственият достъп до четвъртото ниво бе по тясна, подготвена за срутване рампа извън кулата, която водеше от второто към четвъртото ниво. Тичането нагоре по нея оставяше нападателите напълно изложени за стрелите отгоре. След това, щом някои от тях се окажеха горе, а други — не, кандорците щяха да срутят рампата, да разделят вражеската сила и да избият стигналите горе нападатели.

Маленарин се заизкачва енергично. Поставените на равни интервали амбразури отстрани на стъпалата гледаха към стълбището надолу и позволяваха на бойците да обстрелват нашествениците. Когато стигна до средата, чу идващи отгоре припрени стъпки. След секунда се появи сержант Джарген.

Джарген се беше включил в Стражата на Погибелта на четиринайсетия си рожден ден. Сега черната му коса бе прошарена със сиво, а през рамото на кафявата му униформа висеше шнур с възел за всеки убит от него тролок. Много възли — почти шейсет.

Джарген отдаде чест с ръка на гърдите, а след това дланта му падна на дръжката на меча — знак на уважение към командира му. В южните страни хващането на оръжие така щеше да се приеме за оскърбление, но пък южняците бяха раздразнителни и избухливи хора. Не можеха ли да разберат, че е чест да хванеш меча си и с това да намекнеш, че смяташ командира си за достойна заплаха?

— Милорд — каза с пресипнал глас Джарген. — Блясък от кулата Рена.

— Какво? — попита Маленарин и забърза с него нагоре по стълбището.

— Съвсем ясен, сър — каза Джарген. — Лично го видях. Само едно проблясване, но го имаше.

— Пратиха ли поправка?

— Може да са пратили вече. Изтичах първо да ви съобщя.

Ако имаше други новини, Джарген щеше да ги докладва, тъй че Маленарин не каза нищо повече. Излязоха на върха на кулата, където имаше огромен механизъм от огледала и лампи. С този апарат кулата можеше да праща съобщения на изток или на запад — където други кули продължаваха по границата на Погибелта, — или на юг, по линията кули, стигаща до двореца Айездайшар в Чачин.

Нагънатите планински земи на Кандор се простираха във всички посоки. Някои от южните хълмове все още бяха леко посребрени от утринната мъгла. Земята на юг, подтикната от неестествената за сезона топлина, скоро щеше да се покрие със зеленина и пастирите щяха да изкарат стадата си на високите пасища.

На север се простираше Погибелта. Маленарин беше чел за времена, когато Погибелта едва се виждала от тази кула. Сега стигаше почти до основите на каменния градеж.

Кулата Рена беше на северозапад. Нейният командир — лорд Ниач от Дома Окатомо — бе негов далечен братовчед и добър приятел. Нямаше да прати блясък без основание и щеше да прати отменящ сигнал, ако е станало случайно.

— Някое друго съобщение? — попита Маленарин.

Войниците на поста поклатиха глави. Джарген пристъпваше нервно от крак на крак. Маленарин скръсти ръце и зачака за поправка.

Нищо. Кулата Рена в днешно време се издигаше сред Погибелта, тъй като бе много по на север от кулата Хийт. Положението ѝ обикновено не представляваше проблем. Дори най-страховитите същества, обитаващи Погибелта, знаеха, че не бива да нападат кандорска кула.

Никаква поправка не дойде. Никакъв знак.

— Пратете им съобщение — нареди Маленарин. — Попитайте ги дали не е било грешка. След това попитайте кулата Фармей дали са забелязали нещо странно.

Джарген го изгледа така, сякаш казваше: „Не мислиш ли, че вече съм го направил?“

Това означаваше, че съобщения са пратени, но че са останали без никакъв отговор.

Задуха вятър — влажен и горещ — и апаратът от стомана и огледала заскърца. Маленарин се взря в далечината, където вреше и кипеше черната буря. Като че ли се приближаваше.

Крайно обезпокоително.

— Пратете сигнал назад — каза Маленарин. — Към вътрешните кули. Съобщете им какво сме видели. Да са готови за неприятност.

Мъжете се захванаха на работа.

— Сержант, кой е следващият вестоносец по списъка?

Охраната на кулата включваше група момчета, до едно чудесни ездачи. Леки и пъргави, те можеха да тръгнат на бързи коне, ако някой командир решеше да не използва огледалата. Защото светлината беше бърза, но можеше да се види и от врага. Освен това, ако линията на кулите се прекъснеше — или ако някой апарат се повредеше, — трябваше да има друг начин да изпратят вестта до столицата.

— Следващият е… — Джарген провери на списъка, закован от вътрешната страна на вратата към покрива. — Пада се Киймлин, милорд.

Киймлин. Неговият Киймлин.

Маленарин погледна на северозапад, към безмълвната кула, блеснала така злокобно, и нареди:

— Уведомете ме и при най-малкия намек за отговор от другите кули. Джарген, ела с мен.

Двамата забързаха надолу по стълбището.

— Трябва да пратим вестоносец на юг — каза Маленарин и се поколеба. — Не, трябва да пратим поне двама. Просто в случай, че кулите паднат.

Влязоха в кабинета му. Маленарин сграбчи най-доброто си перо от рафта на стената. Проклетият капак отново се бе отворил и тропаше. Той взе един лист от бюрото и написа:

Подаде листа на Джарген. Той го прочете и изсумтя:

— Две копия значи?

— Три. Качи стрелците на покрива. Кажи им, че може би идва опасност отгоре.

Ако просто не се плашеше от сенки… Но ако кулите от двете страни на Хийт бяха паднали толкова бързо, можеше да паднат и тези на юг. А ако той водеше нападението, щеше да направи всичко възможно да заобиколи крадешком и първо да превземе една от южните кули. Това щеше да е най-добрият начин да спре съобщенията до столицата.

Джарген отдаде чест с ръка на гърдите и излезе. Съобщението щеше да се прати незабавно: с трима ездачи и с лъч светлина. Маленарин си позволи да изпита леко облекчение от това, че синът му ще е един от препускащите по-далече от опасността. Нищо недостойно нямаше в това. Съобщенията трябваше да се доставят, а Киймлин бе следващият в списъка.

Погледна през прозореца. Гледаше на север, към Погибелта. С всеки командирски кабинет беше така. Погледна врящата буря и сребристите ѝ облаци. На моменти приличаха на правилни геометрични фигури. Беше слушал добре приказките на минаващите търговци. Идеха тревожни времена. Кралицата нямаше да е тръгнала на юг да търси лъжлив Дракон, колкото и умен или влиятелен да е. Тя вярваше.

Идеше времето на Тармон Гай-дон. И докато се взираше в бурята, Маленарин си помисли, че може да види ръба на самото време. Ръб, който не беше чак толкова далече. Всъщност като че ли облаците ставаха все по-тъмни. И под тях имаше мрак, по земята на север.

И този мрак настъпваше. Идеше.

Маленарин изхвърча от кабинета и изтича на покрива, където вятърът пердашеше мъжете, бутащи и движещи огледалата.

— Пратихте ли съобщението на юг?

— Да, сър — отвърна лейтенант Ландалин.

Маленарин погледна надолу и видя трима ездачи да излизат на галоп от кулата. Вестоносците. Тръгваха. Щяха да спрат в кулата Барклан, ако не беше нападната. Капитанът там щеше да ги отпрати на юг, просто за всеки случай. Ако Барклан беше паднала, момчетата щяха да продължат чак до столицата, ако се наложеше.

Маленарин отново се обърна към бурята. Настъпващият мрак бе изпънал нервите му. Идеше.

— Пригответе се за обсада — заповяда той на Ландалин. — Всички горе. Опразнете мазетата. Постави стрелци на всички амбразури и запалете огньовете под казаните с масло.

Ландалин зарева заповеди и мъжете се разтичаха. Маленарин чу стъпки зад себе си. Джарген ли се връщаше?

Не беше Джарген. Беше момче с рошава черна коса и плувнало в пот лице, сигурно заради тичането нагоре по седемте нива на кулата.

Киймлин. Жегна го страх, заменен моментално от гняв.

— Войник! Трябваше да си препуснал със съобщение!

— Ами, сър… Тиан, на четири места по-надолу в списъка… Той е с пет, може би дори десет фунта по-лек. Разликата е голяма, сър. Той язди много по-бързо и помислих, че след като съобщението е важно… Помолих да го пратят на мое място.

Маленарин се намръщи. Вятърът виеше. Изтътна гръм — тихо, но настойчиво.

Киймлин го погледна в очите.

— Майката на Тиам, лейди Ябет, е загубила четирима синове от Погибелта — каза тихо, за да го чуе само Маленарин. — Тиан е единственият, който ѝ е останал. Ако един от нас има шанс да се измъкне, сър, прецених, че трябва да е той.

Маленарин гледаше сина си. Момчето разбираше какво предстои. Светлината да му е на помощ, наистина разбираше. И беше пратил друг да се спаси на негово място.

— Крали — изрева Маленарин на един от минаващите войници.

— Да, милорд?

— Тичай долу до кабинета ми. Има един меч, в дъбовия скрин. Донеси ми го.

Мъжът отдаде чест и хукна да изпълни заповедта.

— Татко? — каза Киймлин. — Рожденият ми ден е чак след три дни!

Маленарин зачака с ръце зад гърба. Най-важната му задача в момента бе да го видят на мястото му като командир и да вдъхне увереност на бойците си.

Крали се върна с меча. Изтърканата ножница носеше знака с дъб, обгърнат от пламъци. Гербът на Раи.

— Татко… — повтори Киймлин. — Аз…

— Това оръжие се дава на момче, когато става мъж — каза Маленарин. — Изглежда, е закъсняло, сине. Защото виждам пред себе си мъж — вдигна меча в дясната си ръка. По върха на кулата към него се заобръщаха войници: стрелците с изпънати лъкове, бойците, които работеха с огледалата, дежурните наблюдатели. До един бяха Пограничници и всички бяха получили своя меч на четиринайсетия си рожден ден. Знаеха какво предстои. Посвещаване.

Киймлин се смъкна на коляно.

— Защо вадиш меча си? — попита високо Маленарин, за да го чуе всеки мъж на върха на кулата.

— В защита на моята чест, на семейството ми и на отечеството — отвърна Киймлин.

— Докога се сражаваш?

— Докато сетният ми дъх се слее със северните ветрове.

— Кога спираш да бдиш?

— Никога — прошепна Киймлин.

— Кажи го по-високо!

— Никога!

— Когато извадиш този меч, ти ставаш воин, винаги с него до теб и винаги готов да се сразиш със Сянката. Ще извадиш ли този меч и ще се присъединиш ли към нас като мъж?

Киймлин вдигна очи, а след това хвана здраво дръжката и извади меча.

— Изправи се като мъж, сине! — викна Маленарин.

Киймлин стана, вдигнал меча високо. Бляскавото острие отрази мътната слънчева светлина. Мъжете на върха на кулата завикаха въодушевено.

Не е срамно да видиш сълзи в очите на баща в такъв момент. Маленарин примига да ги махне, а след това коленичи и закопча оръжейния колан на кръста на сина си. Виковете и ревовете на бойците продължиха и той знаеше, че не е само заради сина му. Ревяха в предизвикателство към Сянката. За миг гласовете им прокънтяха по-силно дори от небесния гръм.

Маленарин се изправи и отпусна длан на рамото на сина си, докато момчето хлъзгаше меча в ножницата. Двамата се обърнаха към настъпващата Сянка.

— Там! — рече един от стрелците и посочи нагоре. — В облаците!

— Драгхар! — извика друг.

Неестествените облаци вече бяха близо и сянката, която хвърляха, не можеше да скрие накъсаната орда тролоци долу. Нещо се стрелна от небето, но срещу него полетяха стрели. Съществото изкрещя, черните криле запляскаха безпомощно.

Дотича Джарген.

— Милорд… — хвърли поглед към Киймлин. — Момчето трябва да е долу.

— Не е момче вече — отвърна гордо Маленарин. — Мъж е. Докладвай!

— Всичко е готово — Джарген се наведе над ръба на стената и огледа тролоците така равнодушно, сякаш бяха табун коне. — Няма да отсекат лесно това дърво.

Маленарин кимна. Рамото на Киймлин бе твърдо, не трепваше. Долу морето тролоци изглеждаше безкрайно. Срещу този враг кулата неминуемо щеше да падне.

Всеки мъж на кулата обаче знаеше своя дълг. Щяха да избиват твари на Сянката, докато могат, с надеждата да спечелят достатъчно време, та вестоносците да отнесат вестта.

Маленарин беше Пограничник, също като баща си, също като сина си, който стоеше до него. Знаеха задачата си. Държиш се, докато дойде подкрепление.

Това — и нищо повече.