Среднощни кули

Глава 22 Краят на една легенда

Нощем Гавин не можеше да види раните на Бялата кула.

Не можеше в тъмното да направи разлика между красиво подредена мозайка и стена, покрита с разкривени плочи. Нощем и най-красивите здания на Тар Валон се превръщаха в поредната тъмна грамада.

Нощем дупките и процепите по Бялата кула се загръщаха в обвивка от тъмнина. Разбира се, в толкова тъмна нощ поради облаците човек не можеше да различи и цвета на Кулата. Бяла или черна? Нощем всъщност това беше без значение.

Гавин крачеше из дворовете на Бялата кула, облечен в груби панталони и палто в червено и златно. Като униформа, но без определена обвързаност. В последно време като че ли с нищо не беше обвързан. Усети, че неволно е тръгнал към входа на източната кула, сякаш се канеше да се качи до покоите на Егвийн. Стисна зъби, обърна се и продължи в обратната посока.

Трябваше да е легнал да спи. Но след почти цяла неделя пазене пред вратите на Егвийн нощем беше минал на „нощен обяд“, както казваха войниците. Сигурно можеше да остане в жилището си и да отдъхне, но квартирата му в казармите на Бялата кула го задушаваше.

Две котки се промъкваха през туфите трева, очите им отразяваха светлината на факлите при един от постовете. Ниско снишени, котките го изгледаха и сякаш обмислиха — за кратък миг — дали си струва да му изсъскат. Бухал прелетя невидим във въздуха и само едно перце, понесло се надолу, издаде полета му. По-лесно е да се преструваш нощем, мислеше Гавин. Повечето хора преживяваха така целия си живот, предпочитаха пердето на мрака пред отворения прозорец на дневната светлина, защото им позволяваше да виждат целия свят в сянка.

Сега беше лято, но макар изминалият ден да бе горещ, нощта бе странно студена. Гавин потръпна от лъха на вятъра. След смъртта на онази окаяна Бяла сестра не беше имало повече смърт. Кога убиецът ѝ щеше да удари отново? Той — или тя — можеше да се движи из коридорите в същия този миг, да търси някоя самотна Айез Седай, както онези котки търсеха мишка.

Егвийн го беше отпратила от вратата си, но това не означаваше, че не може да пази. Каква полза имаше да обикаля навън? Трябваше да е вътре, където имаше шанс да свърши нещо добро. Гавин тръгна към един от слугинските входове.

Ниският коридор бе чист и добре осветен като останалите в Кулата, макар подът да беше покрит с убито сиви каменни плочи, вместо с глазирани плочки. От една отворена врата вдясно проехтя смях, чуваше се весело бърборене — свободните от пост стражи се забавляваха с другарите си. Гавин им хвърли само един бегъл поглед — и замръзна.

Познаваше някои от мъжете вътре.

— Мейзани? Целарк? Занг? Какви ги вършите тук?

Тримата станаха притеснено. Бяха общо десетина Младоци, играеха на зарове и пушеха лули със свободни от смяна гвардейци на Кулата. Младоците се заизправяха един по един и отдадоха чест, въпреки че не им беше вече командир. Като че ли още не го осъзнаваха.

Целарк, най-старшият, пристъпи бързо към Гавин. Беше мършав и длъгнест, със светлокафява коса и дебели пръсти.

— Милорд — рече той. — Нищо особено, милорд. Просто малко безобидно забавление.

— Стражниците не обичат този тип поведение — каза Гавин. — Знаеш това, Целарк. Ако се разчуе, че сте седнали толкова късно да играете на зарове, никога няма да убедите някоя Айез Седай да ви вземе.

Целарк отвърна с гримаса:

— Да, милорд.

Някаква неохота имаше в тази гримаса.

— Какво има? — попита Гавин. — Казвай, човече.

— Милорд… Работата е, че някои от нас не сме толкова сигурни дали искаме да станем Стражници. Не всички от нас дойдоха тук за това, знаете. Някои бяха като вас, искаха да се обучат при най-добрите. А останалите… ами, нещата се промениха.

— Кои неща? — попита Гавин.

— Глупави неща, милорд — отвърна мъжът и сведе очи. — Прав сте, разбира се. Утре има ранни упражнения. Но вече сме видели война. Войници сме вече. Да бъде Стражник е всичко, към което би трябвало да се стреми един мъж. Но някои от нас бихме предпочели да не загубим това, което имаме сега.

Гавин му кимна да продължи.

— Когато дойдох в Кулата — каза Целарк, — не исках нищо повече от това да стана Стражник. Сега не знам дали искам да прекарам живота си в пазенето на една жена, бродеща сама по света.

— Би могъл да станеш Стражник на Кафява или Бяла — рече Гавин. — И да останеш в Кулата.

Целарк се намръщи.

— При цялото ми уважение, милорд, мисля, че ще е също толкова лошо. Стражниците… не живеят като другите мъже.

— Това е безспорно — Гавин погледна нагоре към далечните покои на Егвийн. Нямаше да ходи да търси онази врата. Върна с усилие погледа си върху Целарк. — Няма нищо срамно в това да избереш друг път.

— Според другите има.

— Другите грешат — каза Гавин. — Събери тези от вас, които искат да останат с Младоците, и докладвай утре на капитан Чубайн. Ще говоря с него. Убеден съм, че ще му дойдете добре като подразделение в Бялата кула. Той загуби много мъже при сеанчанската атака.

Целарк видимо се отпусна.

— Наистина ли ще направите това, милорд?

— Разбира се. За мен беше чест да ви предвождам, трябва да го знаете.

— Мислите ли, че… бихте могли да се присъедините към нас? — гласът му прозвуча обнадеждено.

Гавин поклати глава.

— Аз трябва да поема по друг път. Но, ако Светлината благоволи, ще съм достатъчно близо, за да ви държа под око — кимна към стаята. — Продължавайте си играта. Ще говоря на Макзим и за теб — Макзим беше строгият широкоплещест Стражник, който водеше тренировките.

Целарк кимна и забърза при другите. Гавин продължи по коридора. Съжаляваше, че неговият избор не е така лесен. Потънал в мисли се изкачи до средата към покоите на Егвийн, преди да осъзнае какво прави. „Трябва ми нещо, което да ме разсее.“ Не беше чак толкова късно. Сигурно можеше да намери Брин и да си побъбрят.

Запъти се към квартирата на Брин. Колкото и да беше странно положението му сред Айез Седай, това на Брин бе още по-необичайно: Стражник на бившата Амирлин и с реномето на велик капитан. Вратата на Брин бе открехната и отвътре по сините плочки на коридора струеше резка светлина. Такъв бе навикът му, когато стоеше буден — в случай, че някой от офицерите му има нужда от него. Много нощи Брин прекарваше навън в някой от командните си центрове около острова или в някое село наблизо.

Гавин почука.

— Влез — отвърна познатият твърд глас на Брин и Гавин влезе и отново притвори вратата. Брин седеше зад разнебитено бюро, зает с писане. Погледна го бегло. — Само за момент.

Гавин изчака. Стените бяха покрити с карти на Тар Валон, Андор, Кайриен и околните райони. Брин се подготвяше за война. Отметките по картите даваха ясно да се разбере, че според него рано или късно ще се наложи да брани Тар Валон от тролоците. Няколко карти показваха села отвъд северната част на провинцията и описваха укрепленията им — доколкото съществуваха — и предаността им на Тар Валон. Щяха да се използват за снабдителни бази и предни позиции. На друга карта имаше кръгове, очертаващи древни наблюдателни кули, укрепления и руини.

В изчисленията на Брин се долавяше някаква методична неизбежност и усещане за спешност. Не се канеше да строи укрепления, а да използва вече наличните. Смяташе за най-полезно да премести отряди в селата. Друга карта показваше напредъка в набора.

Едва сега, застанал тук, сред миризмата на мухъл от старата хартия и припукването на горящите свещи, Гавин почувства реалността на неизбежно предстоящата война. Щеше да дойде скоро. Дракона щеше да счупи печатите на затвора на Тъмния. Мястото, на което бе поканил Егвийн за среща, Полето на Мерилор, бе отбелязано с ярко червено на картите. Беше на север, на границата с Шиенар.

Тъмния. Развихрил се на воля над света. Светлина! Пред това личните проблеми на Гавин изглеждаха нищожни.

Брин довърши писмото, подсуши листа с пясък, сгъна го и посегна за восъка и печата си.

— Малко е късно за гостувания, синко.

— Знам, но помислих, че може да си буден.

— Е, буден съм — Брин капна от восъка върху писмото. — От какво имаш нужда?

— От съвет — отвърна Гавин и седна на едно от столчетата.

— Освен ако е как най-добре да разквартируваш група войници или как да укрепиш било на хълм, едва ли ще имам подходящ съвет. Но за какво искаш да поговорим?

— Егвийн ми забрани да я пазя.

— Сигурен съм, че Амирлин има своите основания — отвърна Брин и невъзмутимо подпечата писмото.

— Глупави — каза Гавин. — Тя си няма Стражник, а в Кулата има убиец. — „Един от Отстъпниците“, каза си наум.

— И двете неща са верни — рече Брин. — Но какво общо трябва да има това с теб?

— Тя се нуждае от закрилата ми.

— А помоли ли те за нея?

— Не.

— Точно така. Доколкото помня, тя не те е молила да дойдеш с нея и в Кулата, нито те е молила да вървиш след нея като кутре, изгубило господаря си.

— Но тя има нужда от мен! — каза Гавин.

— Интересно. Последния път, когато си помисли това, ти — с моя помощ — развали няколко недели нейни усилия да сплоти отново Бялата кула. Понякога, синко, нашата помощ е ненужна. Колкото и от сърце да я предлагаме или колкото и неотложна да ни изглежда.

Гавин скръсти ръце. Не можеше да се облегне на стената, за да не събори една карта с овощни градини в околностите на града. По някакви причини едно село край Драконова планина бе заградено с четири кръга.

— Значи ме съветваш да я оставя беззащитна, може би да забият нож в гърба ѝ.

— Не съм ти давал никакъв съвет — Брин се наведе над някакви доклади на бюрото си. Трепкащата светлина на свещите огря суровото му лице. — Само споделих наблюдения, макар че ми е любопитно как заключи, че трябва да я оставиш сама.

— Аз… Брин, тя е неразумна!

Брин се подсмихна лукаво, остави листовете на бюрото и се обърна към Гавин.

— Предупредих те, че съветът ми няма да е от голяма полза. Не съм сигурен дали съществуват отговори, които да те устройват. Но да попитам следното: какво точно искаш, Гавин Траканд?

— Егвийн — отвърна той мигновено. — Искам да бъда нейният Стражник.

— Е, кое по-точно?

Гавин се намръщи. Не го разбираше.

— Егвийн ли искаш, или искаш да си нейният Стражник? — поясни Брин.

— Да съм нейният Стражник, разбира се. И… добре, да се оженя за нея. Обичам я, Брин.

— Струва ми се, че това са две различни неща. Подобни, но отделни. Но освен нещата, свързани с Егвийн, какво точно искаш?

— Нищо — отвърна Гавин. — Тя е всичко.

— Е, това ти е проблемът.

— Как да ми е проблемът? Аз я обичам.

— Вече го каза — Брин го изгледа, с една ръка на бюрото, другата — отпусната на крака му. Гавин едва се удържа да не потрепери под този поглед. — Ти винаги си се поддавал на чувствата, Гавин. Като майка си и като сестра си. Импулсивен, никога пресметлив като брат си.

— Галад не е пресметлив — отвърна Гавин. — Той просто действа.

— Да — каза Брин. — Може би се изразих погрешно — Галад може да не е пресметлив, но не е импулсивен. Да си импулсивен означава да действаш, без да обмислиш грижливо. Галад отдава много мисъл на всичко. Може да действа бързо и решително, защото вече е решил какво да направи.

— Ти действаш със страст — продължи той. — Действаш не както мислиш, а както чувстваш. Припряно, подтикнат от чувството. Това ти дава сила. Можеш да реагираш, когато потрябва, а последствията да преценяваш след това. Инстинктите ти обикновено са добри, също както бяха на майка ти. Но заради това никога не ти се е налагало да се изправяш пред проблема какво да правиш, когато инстинктите са те повели в грешната посока.

Гавин се усети, че кима.

— Но, синко — каза Гавин и се наведе към него над бюрото. — Един мъж е повече от един подтик, от една цел. Никоя жена не иска това от един мъж. Струва ми се, че мъжете, които отделят време да направят нещо от себе си — вместо да предлагат своята преданост, — са тези, които стигат донякъде, постигат нещо. И с жените, както и със самия живот — Брин се потърка по брадичката. — Тъй че ако мога да ти дам съвет, той е следният: разбери какво би направил без Егвийн и след това обмисли как би вместил нея в това. Мисля, че точно това една жена…

— Специалист по жените ли си станал вече? — попита нов глас.

Гавин се обърна изненадано и видя Сюан Санче — стоеше на прага на отворената врата.

Брин реагира веднага.

— Достатъчно дълго си подслушвала, Сюан, за да знаеш за какво си говорехме.

Сюан изсумтя и пристъпи енергично вътре, носеше котле чай.

— Трябваше да спиш — каза тя, след като погледна небрежно Гавин.

— Самата истина — отвърна Брин равнодушно. — Странно, че нуждите на страната се съобразяват с прищевките ми.

— Картите може да се проучват и сутринта.

— И през нощта също. Както и следобед. Всеки час проучване може да означава левги терен, защитен от пробива на тролоците.

Сюан въздъхна и му наля чай — ухаеше на къпини. Определено бе странно да види човек как Сюан — която заради усмиряването бе заприличала на жена на възрастта на Гавин — се държи майчински с почти побелелия генерал Брин.

Брин взе чашата, а Сюан се обърна към Гавин.

— И ти, Гавин Траканд. Канех се да ти поговоря. Да се разпореждаш на Амирлин, да ѝ казваш какво трябва да прави? Хайде де. Някои мъже май понякога си въобразяват, че жените не са нищо повече от личните им вестоносци. Фантазирате си какви ли не планове и след това очаквате ние по някакъв начин да ги осъществим.

Изгледа го, сякаш не очакваше друга реакция, освен да наведе засрамено поглед. Гавин направи точно това и припряно излезе, за да избегне повече упреци.

Не беше изненадан от казаното от Брин. Той бе съвсем последователен и беше повторил същото, което бе говорил на Гавин и преди. Мисли, вместо да си импулсивен. Бъди разсъдлив. Но Гавин беше прекарал недели в мислене, идеите му се гонеха в кръг като мухи, затворени в гърне. И не беше стигнал доникъде.

Тръгна по коридорите, като поглеждаше разположените на равни интервали постове на Чубайн. Каза си, че не се качва до Егвийн. Просто проверяваше стражите. И все пак скоро се озова в един коридор недалече от покоите на Амирлин. Само през един коридор. Щеше да провери набързо има ли охрана пред вратата ѝ и…

Замръзна на място. „Какво правя?“

Нервността му тази нощ до голяма степен произтичаше от това, че не знаеше дали Егвийн я пазят както трябва, или не. Нямаше да може да заспи, докато…

„Не — каза си твърдо. — Този път ще направя каквото ме моли.“ Обърна се да си тръгне.

Някакъв звук го накара да се поколебае и той погледна през рамо. Стъпки и шумолене на плат. Беше твърде късно за новачки, но слуги като нищо можеше да разнасят храна дори по това време. Брин и Гавин не бяха единствените в Бялата кула, които оставаха будни до късно.

Отново се чу. Съвсем тихо, едва доловимо. Намръщен, Гавин смъкна ботушите си и се промъкна напред, за да надникне иззад ъгъла.

Нямаше нищо. Вратата на Егвийн — инкрустирана със злато във формата на Авендесора — беше затворена, коридорът бе пуст. Гавин въздъхна, поклати глава и се подпря на стената, за да си обуе ботушите. Жалко, че Егвийн не бе разрешила поне Чубайн да постави стражи пред покоите ѝ. Така, без никаква охрана, беше…

Нещо се задвижи в сенките малко под вратата на Егвийн. Гавин замръзна. Не беше дори тъмно петно, само смътна сянка, широка около педя и падаща от една ниша в стената. Но когато се загледа в нея, му беше трудно да задържи погледа си. Плъзгаше се настрани като бучка масло, капнала върху гореща ряпа.

Сякаш… сякаш тъмнината там бе станала по-голяма. Защо не можеше да погледне право в нея?

Последва мълниеносно движение и нещо се завъртя във въздуха. Гавин се отмести и в камъка издрънча стомана. Нахлузил единия ботуш, той пусна другия и издърпа меча си. Ножът, хвърлен към сърцето му, се плъзна по плочките на пода.

Напрегнат, Гавин надникна иззад ъгъла. Нещо бягаше надолу по коридора. Някой, облечен целият в черно, с придърпана над главата качулка.

Хукна след непознатия, изпънал меча напред. Тичаше тромаво, необутият му крак се препъваше в обутия. Убиецът беше изключително бърз. Гавин изрева за тревога и гласът му отекна из затихналите коридори. След това зави наляво. Убиецът трябваше да е завил и да се появи отдясно.

Втурна се натам, където би трябвало да пресрещне убиеца… и спря.

Коридорът беше празен. Заобиколил ли беше убиецът? Гавин изруга, затича напред и стигна до коридора от другата страна. Празен. Дали не беше влязъл в някоя стая? Всичките бяха без изход. Ако изчакаше, докато дойде помощ…

„Не!“ Завъртя се рязко. „Тъмнина. Гледай за тъмнина.“ Имаше едно тъмно петно до някаква врата вляво от него. Твърде малко, за да се крие някой в него, но пък изпита същото объркване, когато се вгледа.

Някой изскочи оттам и замахна с меч към главата му. Гавин отби със Сеча на тръстиката. Убиецът беше много по-нисък от него, тъй че той имаше силно предимство в обхвата, но пък се движеше с мълниеносна бързина: мечът му засвятка към Гавин в поредица удари в съвсем непознат стил.

Гавин влезе в Извивка на вятъра, принуден да действа като в обкръжение. Едва успяваше да отбива атаките. Чу ревове отдалече — стражи се бяха отзовали на зова му. Извика отново.

Усещаше отчаяние в движенията на противника си. Убиецът бе очаквал да го надвие лесно. Е, Гавин бе очаквал същото, но бе много трудно да се съсредоточи върху противника си. Ударите му — когато успяваше да ги нанесе — биеха във въздуха, вместо да попаднат на плът.

Гавин се изви на една страна и вдигна меча за Глиган, връхлетял от склона. Но така се откри за убиеца. Нов нож изсвистя към него и го принуди да отскочи настрани.

Ножът издрънча в стената и убиецът побягна по коридора. Гавин се втурна след него, но не можа да го догони. Скоро убиецът вече бе много далече и свърна наляво. Посоката водеше към няколко пресечки.

„Такава бързина — помисли Гавин задъхан, с ръце на коленете. — Не е естествено.“

След миг двама от стражите на Чубайн стигнаха до него и Гавин посочи.

— Убиец. Подслушваше на вратата на Егвийн. Избяга натам.

Един от мъжете затича натам. Другият тръгна да вдигне обща тревога.

„Светлина! — помисли Гавин. — А ако не съм прекъснал подслушването му? Ако съм го засякъл на излизане?“

Втурна се към вратата на Егвийн, забравил всякаква умора. С извадения меч в ръка опита бравата. Беше незаключена!

— Егвийн! — изрева той, бутна с рамо вратата и скочи в стаята.

Последва взрив от светлина и трясък и Гавин се намери увит в нещо здраво: невидими въжета, които го издърпаха нагоре във въздуха. Мечът му падна на пода, а устата му бе запушена от невидима сила.

Озова се увиснал от тавана и обезоръжен… а самата Амирлин излезе от спалнята си. Беше будна и напълно облечена, в пурпурна рокля, обшита със злато.

Изобщо не изглеждаше доволна.

Мат седеше до камината на гостилницата и съжаляваше, че огънят е толкова горещ. Усещаше топлината през пластовете на опърпания си жакет, бялата риза и грубите си ратайски панталони. Ботушите му бяха със здрави подметки, но бяха протрити отстрани. Не носеше шапката си, а шалът му бе придърпан нагоре да го скрива почти до носа, както се бе отпуснал в стола.

Елейн все още държеше медальона му. Чувстваше се гол без него. Имаше си един къс меч до стола, но той бе повече за показ. До него невинно стоеше подпряна тояга. Щеше по-скоро да прибегне до нея или до ножовете, скрити в палтото му. Но един меч повече се набиваше на очи и щеше да накара разбойниците, мотаещи се по улиците на Долен Кемлин, да си помислят добре.

— Знам защо питаш за него — каза Чет.

Човек като Чет можеше да се намери в почти всяка гостилница. Достатъчно стар, за да е виждал как хора като Мат се раждат, растат и умират, и готов да говори за всички тези години, стига да му дадеш достатъчно пиене, а често — и без да му дадеш.

Четината по конското лице на Чет бе пъстро сива. Шапката му беше кривната на една страна. Кърпеното му палто трябваше да е било черно някога, а червено-белият знак, извезан на джоба му, бе твърде избелял, за да се различи. Изглеждаше някак смътно военен, а и човек рядко получава такъв дълбок раздран белег на страната си от кръчмарски бой.

— Тъй де — продължи Чет, — мнозина са питали за водача на оная Банда. Е, тая халба беше добре дошла, тъй че нека да ти дам някой съвет. Като те гледам, знаеш май кой край на меча върши работа, но ще си глупак, ако се спречкаш с оня. Принцът на Гарваните, Господарят на късмета. Срещнал самата дърта смърт и хвърлял с нея зарове за бъдещето си, м-да. И никога не е губил битка.

Мат си мълчеше, отпуснат в стола. Това бе четвъртата му пивница за тази нощ и в три от тях се бе натъкнал на слухове за Матрим Каутон. Всички едва минали покрай истината. Кръв и проклета пепел!

О, да, имаше приказки и за други хора, разбира се. Най-вече за Ранд — всеки път цветовете се завихряха, щом ги чуеше. Тийр бил завзет от сеанчанците, не, от Иллиан, не, Ранд ги надвил всичките и точно сега водел Последната битка. Не! Посещавал нощем жени и им правел деца. Не, онова било Тъмния! Не, Мат бил Тъмния!

Проклети приказки. Уж трябваше да оставят Мат на мира. Някои от тях можеше да проследи до Бандата — като историята за град, пълен с оживели мъртъвци. Но мнозина твърдяха, че са чули историите от чичо си или от братовчед, или племенник.

Мат подхвърли един медник на Чет. Мъжът вежливо докосна с пръсти шапката си и отиде да си вземе ново пиене. На Мат не му се пиеше. Подозираше, че онези рисунки с него отчасти са причината приказките да се разпространяват толкова бързо. В последната кръчма, която бе навестил, един всъщност извади една — сгъната и омачкана — и му я показа. Никой не го беше разпознал досега обаче.

Огънят в камината пращеше. Долен Кемлин растеше и предприемчиви хора бяха разбрали, че предлагането на стаи и пиене на гости може да донесе добър доход. Тъй че схлупени бордеи започваха да се превръщат в кръчми, а кръчмите — в цели ханове.

Дървото се търсеше много и не една наемническа банда се бе захванала с дървосекачество. Някои работеха честно и плащаха данък на кралицата за разрешение. Други го правеха не толкова законно. Имаше вече обесени за това. Кой да си го помисли? Мъже, обесени за сечене на дървета? А после какво? Мъже, обесени за кражба на пръст?

Долен Кемлин се бе променил коренно — изникваха улици, разширяваха се сгради. Още някоя година и щеше да е град сам по себе си! Трябваше да вдигнат друга стена, за да го затвори.

Миришеше на мръсно и пот, но не повече, отколкото в други пивници. Разлятото се почистваше бързо и слугинчетата работеха чевръсто. Едно му се усмихна мило и допълни халбата му, като показа хубав глезен. Мат се постара да я запомни. Щеше да стане за Талманес.

Смъкна шала си, колкото да отпие. Чувстваше се като глупак да носи шала така. Но беше твърде топло за наметало с качулка, а брадата беше живо мъчение. Дори с шала на лицето си не изпъкваше прекалено в Долен Кемлин. Не беше единственият катил, обикалящ тъдява с прикрито лице. Обясняваше, че имал лош белег, който искал да скрие. Други предполагаха, че има награда за главата му. И двете неща бяха верни, за жалост.

Поседя още малко така, зазяпан в танцуващите в камината пламъци. Предупреждението на Чет беше свило стомаха му. Колкото повече растеше славата му, толкова по-вероятно ставаше да го предизвикат. Убийството на Принца на Гарваните можеше да направи човек много прочут. И откъде го бяха измъкнали това име? Кръв и проклета пепел!

Някой се приближи. Ноал. Беше длъгнест и кокалест и приличаше на градинско плашило, изтупало се от прахта и решило да иде до града. Въпреки бялата си коса и сбръчканото лице обаче беше чевръст като мъже на половината от годините му. Когато боравеше с оръжие поне. В други моменти изглеждаше тромав като муле в гостилница.

— Доста прочут си — каза Ноал и протегна ръце да ги сгрее на огъня. — Когато се натъкнах на теб в Ебу Дар, представа си нямах каква блестяща компания съм си намерил. Още някой месец и ще станеш по-прочут и от Джейин Бродяжника.

Мат се сви още повече в стола.

— Някои все си мислят, че е голяма работа да знаят за тебе във всяка гостилница във всеки град — продължи тихо Ноал. — Но да ме изгори дано, това си е чисто главоболие.

— Какво знаеш пък ти за това?

— Джейин се е оплаквал от тия неща — тихо отвърна Ноал.

Мат изпъшка.

След това дойде Том. Беше се облякъл като слуга на търговец, в синьо облекло, което не изглеждаше прекалено изящно, но не беше и небрежно. Твърдеше, че бил дошъл в Долен Кемлин да реши дали ще е добре да посъветва господаря си да отвори дюкян.

Беше се предрешил самоуверено, намазал бе мустаците си с восък и говореше с лек мурандийски акцент. Мат бе предложил да му измисли версия за ролята, но Том се покашля и каза, че вече си бил измислил. Проклет лъжлив веселчун.

Том си издърпа стол и се настани деликатно на него, като слуга с много високо мнение за себе си.

— Ах, каква загуба на време беше за мене това! Господарят ми настоява да общувам с такава сган! А тук намирам най-лошите!

Ноал се изкиска тихо.

— Да можеше вместо това — продължи драматично Том — да ме пратят в лагера на величествения, удивителния, несъкрушимия, прочутия Матрим Каутон! Тогава със сигурност щях да…

— Да ме изгори, Том — изпъшка Мат. — Не можеш ли да оставиш човек да си страда на спокойствие?

Том се засмя и махна на едно слугинче да им донесе пиене. Даде ѝ бакшиш и тихо я помоли да гледа любопитни уши да не се навъртат близо до камината.

— Сигурен ли си, че искаш срещата да е тук? — попита Ноал.

— Ще свърши работа — отвърна Мат. Не искаше да го виждат в лагера, да не би голамът да го потърси там.

— Добре тогава — рече Ноал. — Знаем къде е кулата и можем да стигнем там, стига Мат да осигури портал.

— Ще осигуря.

— Не можах да намеря някой, който да е влизал там обаче — продължи Ноал.

— Казват, че била обитавана от духове — рече Том и отпи от халбата си. — Според други била реликва от Приказния век. Казват, че стените били от стомана, без отвор. Всъщност намерих един син на вдовица на капитан, който чул веднъж, че някой намерил големи съкровища в кулата. Не каза как е влязъл обаче.

— Знаем как да влезем — заяви Мат.

— Историята на Олвер ли? — попита скептично Ноал.

— Това е най-доброто, което имаме. Играта и стихчетата за Аелфините и Еелфините. Хората някога са знаели за тях. Онези проклети сводове са доказателство за това. Тъй че са оставили играта и стихчетата като предупреждение.

— Тая игра не може да бъде спечелена, Мат — Ноал се почеса по сбръчканата си брадичка.

— Точно това е идеята. Трябва да измамим.

— А може би трябва да опитаме сделка — подхвърли Том и поглади намазания си с восък мустак. — Те все пак са дали отговори на въпросите ти.

— Скапано отчайващи отговори — изсумтя Мат. Не беше пожелал да каже на Том и Ноал за въпросите си — все още не им беше казал какво бе попитал.

— Но все пак са отговорили — рече Том. — Звучи ми сякаш имат някаква сделка с Айез Седай. Ако знаехме какво Айез Седай са имали и змиите и лисиците са поискали — причината да са готови на сделка, — то навярно бихме могли да го разменим срещу Моарейн.

— Стига все още да е жива — мрачно подхвърли Ноал.

— Жива е — заяви Том и се загледа право напред. — Светлината дано да го даде. Трябва да е жива.

— Знаем какво искат — Мат се загледа в пламъците.

— Какво? — попита Ноал.

— Нас — отвърна Мат. — Вижте, те могат да виждат какво ще се случи. Направиха го на мен, направили са го на Моарейн, ако онова писмо е някаква податка. Знаели са, че тя ще остави писмо за теб, Том. Знаели са го. И все пак са отговорили на въпросите ѝ.

— Може да са били длъжни — рече Том.

— Да, но не са длъжни да отговорят еднозначно — каза Мат. — С мен не го направиха. Отговорили са, като са знаели, че тя ще се върне при тях. И ми дадоха каквото ми дадоха, като са знаели, че аз също ще бъда притеглен обратно. Те ме искат. Искат нас.

— Не го знаеш със сигурност обаче — Том остави халбата на пода между краката си и извади лулата си. Вдясно от Мат няколко мъже подвикваха весело над игра на зарове. — Те може да отговарят на въпроси, но това не означава, че знаят всичко. Може да е като айезседайско прорицание.

Мат поклати глава. Съществата бяха натикали спомени в главата му. Допускаше, че са спомени на хора, докосвали кулата или влизали в нея. Аелфините и Еелфините притежаваха тези спомени и, да го изгори дано, сигурно притежаваха и неговите. Възможно ли бе да го наблюдават, да виждат през очите му?

Отново съжали за медальона си, макар че нямаше да му свърши никаква работа срещу тях. Те не бяха Айез Седай — не прибягваха до преливането.

— Те наистина знаят безброй неща, Том. Наблюдават. Няма да ги изненадаме.

— Което ги прави трудни за надвиване значи — Том разпали лулата си. — Не можем да спечелим.

— Освен ако не нарушим правилата — повтори Мат.

— Но те ще знаят какво правим — отвърна Том, — ако това, което казваш, е вярно. Тъй че трябва да се пазарим с тях.

— А какво казва Моарейн, Том? В онова писмо, дето го четеш всяка нощ.

Том пуфна с лулата и вдигна разсеяно ръка към джоба си, където пазеше писмото.

— Казва да помним каквото знаем от играта.

— Тя знае, че няма начин да спечелим, ако се пазарим с тях — рече Мат. — Никакви размени, Том, никакви сделки. Влизаме с бой и не напускаме, докато не я получим.

Том се поколеба за миг, после кимна. Лулата му задимя.

— Кураж да укрепи — каза Ноал. — Е, имаме достатъчно от него, с късмета на Мат.

— Не си длъжен да участваш в това, знаеш го, Ноал — рече Мат. — Няма защо да рискуваш.

— Идвам с вас — отвърна Ноал. — Виждал съм много места. Повечето места всъщност. Но това никога — помълча за миг. — Просто трябва да го направя. И толкова.

— Добре тогава — въздъхна Мат.

— Огън да изгори — каза Ноал. — Какво имаме?

— Фенери и факли. И малко от ония огнени пръчки от Алудра, тъй че можем да ги запалим. Още няколко изненади от нея също.

— Огнени пръчки ли? — попита Ноал.

— И няколко от ония избухващи цилиндри, дето ги използвахме срещу сеанчанците. Нарича ги гърмящи пръчки.

Том подсвирна.

— Разрешила е да вземеш от тях?

— Две. Когато я запознах с договорката ни с Елейн, беше готова да ми даде почти всичко, което поискам — Мат се намръщи. — Искаше и тя да дойде, за да ги запали. Лично! Да ме изгори дано, тежък спор беше. Но имаме доста нощни цветя — подритна торбата до стола си с ботуш.

— Носиш ги с тебе? — възкликна Том.

— Да са ми подръка — каза Мат. — Даде ми ги едва днес. Няма да избухнат току-така, Том. Това не става много често.

— Ами поне ги дръпни по-далече от камината! — каза Том, погледна лулата си, изруга и дръпна стола си на няколко педи по-настрани от Мат.

— След това „музика да замае“ — каза Ноал.

— Осигурил съм ни най-различна — увери ги Том. — Ще си взема лютнята и флейтата, но намерих и няколко малки барабана и цимбали. Човек може да си ги върже на крака и да ги удря с ръка. Освен това купих и още една флейта — погледна Мат накриво. — Простичка, за хора с дебели и мудни пръсти.

Мат изсумтя.

— И накрая: „желязо да свърже“ — каза Ноал и дръпна по пода своята си торба. Тя леко издрънча, когато я отвори, и оранжевата светлина на огнището се отрази от съдържанието ѝ. — Комплект метателни ножове за всеки от нас и два къси меча. Всичко от чисто желязо, никаква стомана. Взех и няколко вериги, и желязна пранга, която да се стегне за долния край на копието на Мат. Може да наклони тежестта му обаче.

— Ще я взема — каза Мат.

Ноал завърза торбата си. Поседяха още малко пред огъня. В известен смисъл нещата, които бяха събрали, бяха илюзия. Начин да се уверят, че все пак правят нещо като подготовка.

Но Мат помнеше онези изкривени места отвъд порталите, онези ъгли, които не бяха както трябва, онзи неестествен пейзаж. Съществата се наричаха „змии и лисици“, защото се опълчваха на всякакво стандартно описание.

Онова място бе друг свят. Приготовленията, които правеше с Том и Ноал, можеше да помогнат, но можеше също тъй да се окажат безсмислени. Нямаше как да се разбере, докато не стъпеха в онази кула. Все едно да не знаеш дали имаш подходящата противоотрова, докато оставяш змията да впие зъби в ръката ти.

Най-сетне пожела лека нощ на двамата. Ноал искаше да се върне в лагера на Бандата, който беше едва на десет минути езда от града. Том тръгна с него. Взеха пълната с нощни цветя торба на Мат — макар и двамата да изглеждаха готови по-скоро да носят торба, пълна с паяци.

Мат окачи меча си на колана над палтото, взе си кривака и се запъти към своя хан. Не стигна направо там обаче и по някое време се усети, че обикаля безцелно по улички и улици. Покрай сградите бяха изникнали съборетини и палатки — градът извън града се разрастваше покрай градските стени и ръката на закона бе слаба и безпомощна.

Миришеше на скорошен дъжд, но това напоследък се случваше често. Искаше му се да се излее на буря или да вземе най-после да се разчисти. Имаше чувството, че въздухът е затаил дъх в очакване на нещо. Удар, който така и не пада, камбана, която така и не звънва, зарове, които така и не спират да се въртят. Също като онези, които трополяха в главата му.

Опипа писмото на Верин в джоба си. Щяха ли да спрат заровете, ако го отвореше? Може би беше за голама. Ако не си върнеше скоро медальона от Елейн, съществото сигурно щеше да го намери и да му изтръгне вътрешностите.

Кръв и пепел. Дощя му се да иде някъде да се напие, да забрави кой е — и за кого го взимат — поне за известно време. Но ако се напиеше, сигурно щеше, без да иска, да разкрие лицето си. Може би да се разприказва кой е всъщност. Никога не знаеш какво ще направи човек, когато е пиян, дори ако този човек си самият ти.

Мина през градските порти и навлезе в Новия град. Въздухът взе да се замъглява от нещо, което не беше съвсем дъжд, сякаш небето се беше вслушало в сърдитото му мърморене и бе решило да позволи да го плисне с малко кихавица.

„Чудесно — помисли си Мат. — Просто скапано чудесно.“

Скоро каменната настилка на улиците се намокри от не-дъжда и уличните лампи светнаха с топки сива мъгла. Мат се присви. С шала, все още покриващ лицето му, приличаше на някой проклет айилец. Не му ли беше прекалено топло само допреди малко?

Гореше от нетърпение също като Том да отиде и да намери Моарейн. Тя бе объркала живота му, но Мат все пак ѝ беше задължен. По-добре да живее в тази бъркотия, отколкото да е заклещен в Две реки и да живее скучен живот, без да съзнава колко е скучен. Мат не беше като Перин, който беше бленувал да напусне Две реки още преди да е стигнал и до Бейрлон. Образ на Перин блесна в главата му и Мат го разпръсна набързо.

Ами Ранд? Мат го видя да седи на изящен стол, забил очи в пода пред себе си в тъмна стая, с един самотен мъждукащ светилник. Изглеждаше похабен и капнал от умора, с широко отворени очи и мрачно лице. Мат тръсна глава, за да разпръсне и този образ. Горкият Ранд. Сигурно сега си мислеше, че е проклет черен пор или някакъв съсел и дъвче шишарки. Но сигурно съсел, който иска да си живее в Две реки.

Не, Мат не искаше да се върне. Нямаше Тюон в Две реки. Светлина, добре, трябваше да измисли все пак какво да прави с Тюон. Но не искаше да се отърве от нея. Ако тя все още беше с него, щеше да я остави да го нарича Играчка, без да негодува. Е, не много поне.

Първо Моарейн. Само да можеше някак да знае малко повече за Аелфините, Еелфините и проклетата им кула. Никой не знаеше за нея, никой не разправяше нещо повече от легенди, никой нямаше нещо полезно да каже…

Никой освен Биргит. Мат спря насред улицата. Биргит. Тя беше тази, която каза на Олвер как да влязат в кулата. Откъде го знаеше?

Изруга се, че е последен глупак, и зави към Вътрешния град. Улиците се опразниха от движението, задръстило ги преди да започне почти-дъждът. Скоро Мат изпита чувството, че целият град е негов, дори уличните джебчии и просяците се бяха изпокрили.

По някаква причина това изопна нервите му повече, отколкото докато го зяпаха. Не беше естествено. Някой поне трябваше проклето да го дебне, поне за да види струва ли си да го обере. Отново съжали за медальона си. Какъв глупак, да го даде така. По-добре да си беше отрязал ръката и да я предложи на Елейн за отплата! Дали голамът беше някъде в тъмното наоколо?

Трябваше да има катили по улиците. Градовете бяха пълни с тях. Беше едно от скапаните задължителни неща за един град. Градски съвет, няколко хана и кръчми — и няколко типа със зли муцуни, чието единствено желание е да те повъргалят в калта и да похарчат парите ти за пиене и жени.

Прекоси някакъв площад и се запъти през Зидарската порта към Вътрешния град: мокрият от дъжда бял каменен свод почти сияеше на призрачната светлина на прозиращата през облаците луна. Кривакът му зачатка по каменната настилка. Стражите на портата се бяха присвили в наметалата си. Като статуи. Все едно изобщо не бяха хора. Цялото място приличаше на проклета гробница.

Малко след портата подмина една странична уличка и забави крачка, разколебан. Стори му се, че зърна вътре няколко скрити в сенките фигури. От двете страни се издигаха високи сгради, великолепна огиерска направа. От вътрешността на уличката се чу пъшкане.

— Грабеж ли? — промълви Мат облекчено.

Откъм уличката надникна изгърбена фигура. Лунната светлина огря непознатия — с тъмни очи и с дълго наметало. Сякаш се стъписа, като видя застаналия пред него Мат. Посочи с дебелопръстата си ръка и трима от приятелите му запристъпваха към него.

Мат се отпусна и избърса дъждовната вода от челото си. Значи все пак имаше улични разбойници навън тази нощ. Какво облекчение. Беше се уплашил за нищо!

Един от катилите замахна с кривак. Мат носеше късия меч на дясното си бедро нарочно открито. Разбойникът захапа въдицата, решил, че ще посегне да го извади.

Вместо това Мат бързо надигна кривака си и перна крака му. Разбойникът се олюля и Мат го фрасна по главата. Той изпъшка и падна в краката на едното от приятелчетата си.

Мат отстъпи назад, стовари кривака върху главата на втория и той се строполи върху първия. Третият катил погледна назад към главатаря им, който държеше за яката някакъв дългурест мъж, едва видим в сенките. Мат се възползва от момента, прескочи двамата изпаднали в несвяст крадци и замахна по третия.

Разбойникът вдигна тоягата да опази главата си, но Мат натресе кривака в крака му. След това го завъртя, отби немощното париране и го шибна през лицето.

Измъкна небрежно един от ножовете си и го метна по главатаря на бандата, докато връхлиташе към него. Мъжът изгъргори, олюля се в дъжда и ръцете му се вкопчиха в ножа, забит в гърлото му. Другите Мат щеше да остави в безсъзнание — горките глупаци, може би това щеше да им е за урок и да ги направи свестни хора.

Отдръпна се настрана, докато главатарят се олюляваше и накрая се свлече върху тримата си приятели. Мат го изрита, изтръгна ножа си и го почисти. Накрая погледна жертвата на грабежа и каза:

— Приятно ми е да се запознаем.

— Ти… ти ли…? — заекна мъжът.

— Че кой друг — отвърна Мат. — Мислех, че крадците ги няма тая нощ навън. Град без крадци, ами че то е все едно нива без плевели. А като няма плевели, за какво ти е селянин? Скапано негостоприемно, казвам ти.

Спасеният залитна към него на разтрепераните си крака. Казаното от Мат като че ли го обърка, но той се окопити и му стисна ръката.

— Благодаря ти! Безкрайно ти благодаря — на смътната лунна светлина Мат успя да открои широко лице с изпъкнали горни зъби.

Мат сви рамене, пусна кривака на земята, разви подгизналия си шал и започна да го изстисква.

— На твое място не бих тръгнал нощем самичък, приятел.

Мъжът примижа към него в тъмното.

— Ти! — почти изцвърча гласът му от изненада.

Мат простена.

— Кръв и проклета пепел! Не мога ли да отида някъде, без да…

Млъкна, щом мъжът скочи към него и под лунната светлина блесна кама. Мат изруга и замахна с шала. Камата удари него вместо да се забие в корема му и Мат бързо изви ръцете си и усука ножа на убиеца в плата.

Мъжът изръмжа от безсилие, а Мат пусна шала, бързо извади два ножа, по един във всяка ръка, и ги хвърли по рефлекс. Поразиха убиеца в очите. Един във всяко око. Светлина! Не се беше целил в очите.

Мъжът се свлече върху мокрия паваж.

Мат вдиша дълбоко и издиша.

— Майчино мляко в чаша! Проклето майчино мляко! — награби кривака, огледа се бързо, но улицата беше пуста — Аз те спасих бе! Спасих те, а ти искаш да ме намушкаш?

Коленичи до трупа. След това, мрачно уверен какво ще намери, отвори кесията на мъжа. Извади две монети — златни монети — и сгънат лист. Разгъна го и лунната светлина разкри лицето му на листа. Мат го смачка и го пъхна в джоба си.

По един във всяко око. По-добро, отколкото заслужаваше тоя проклетник. Мат върза отново шала си, прибра ножовете и излезе на улицата. Съжаляваше, че не бе оставил убиеца на съдбата му.

Биргит се бе облегнала на една мраморна колона и гледаше как Елейн се забавлява с вечерното представление на „играчите“. Групи като тази, разиграващи истории, бяха станали много популярни в Кайриен, а сега се опитваха да постигнат същия успех и в Андор. Една от залите на двореца, където се представяха бардове, беше приспособена, за да могат играчите да показват историите си.

Биргит поклати глава. Каква полза да се разиграват измислени истории? Защо човек сам да не преживее няколко истории? Освен това винаги щеше да предпочете да послуша бард. Дано тази мода да се гледат „играчи“ да заглъхнеше бързо.

Точно тази история пресъздаваше трагичната женитба и смърт на принцесата Валишен, убита от зверове на Сянката. Биргит беше запозната с баладата, която играчите бяха приспособили за разказа си. Всъщност пееха части от нея по време на представлението. Беше забележително, колко малко се бе променила песента през годините. Няколко различни имена, няколко различни ноти, но като цяло същата.

Също като собствените ѝ животи. Повтарящи се отново и отново, макар и с малки различия. Понякога беше войник. Понякога — скитаща из горите жена, без никаква военна подготовка. Един-два пъти се беше оказвала пълководец, за жалост. Точно тази работа щеше да предпочете да остави за някой друг.

Помнеше, че е била бранител, благороден крадец, знатна дама, убиец и спасител. Но не помнеше да е била Стражник някога. Непознатото в тази длъжност не я притесняваше. През повечето си животи не беше знаела каква е била преди. Това, което можеше да извлече от предишните си животи, беше облага, да, но нямаше право на тези спомени.

Това не пречеше сърцето ѝ да се къса всеки път, щом някой от тези спомени заглъхнеше. Светлина! Щом не можеше да бъде този път с Гайдал, не можеше ли поне да го помни? Сякаш самата Шарка не знаеше какво да прави с нея. Беше вкарана насила в този живот, избутвайки други нишки настрана, за да заеме неочаквано място. Шарката се опитваше да я втъче в себе си. Какво щеше да стане, когато всички онези спомени заглъхнеха? Щеше ли да помни как се събужда като голям човек без никакво минало? Тази мисъл я ужасяваше така, както не можеше да я ужаси никое бойно поле.

Кимна на една от гвардейките, Кайла Бент, и тя мина покрай задния ред на импровизирания театър и отдаде чест.

— Е? — попита Биргит.

— Нищо за докладване — отвърна червенокосата Кайла. — Всичко е наред — беше мършава и много лесно бе свикнала да носи панталоните и палтото на гвардейка. — Поне всичко е толкова наред, колкото може да е, докато трябва да изтърпим „Смъртта на принцеса Валишен“.

— Стига си се оплаквала — рече Биргит и едва се сдържа да не потръпне, когато „дивата“ — така я наричаха играчите — подхвана една особено писклива „ария“ — така пък наричаха песен, изпълнявана „соло“. Защо трябваше да имат толкова много нови имена за старите неща? — Би могла да се окажеш патрулиращата навън в дъжда.

— Тъй ли? — попита жадно Кайла. — Защо не ми го каза по-рано? Може да ме удари мълния. Това ще е за предпочитане.

— Връщай се на обиколките си — изсумтя Биргит.

Кайла отдаде чест и тръгна. Биргит отново се обърна към театъра и се подпря на колоната. Може би трябваше да си вземе восък да си запуши ушите. Погледна към Елейн. Кралицата седеше спокойна и сдържана и наблюдаваше играта. Понякога Биргит се чувстваше повече като бавачка, отколкото като телохранител. Как пазиш жена, която понякога изглежда толкова решена да се остави да я убият?

И все пак Елейн също беше и много способна. Като тази нощ. Беше успяла по някакъв начин да убеди най-яростната си съперничка — Елориен — да присъства на представлението. Последното ѝ заминаване от двореца бе толкова скандално, че Биргит не бе очаквала да се върне, освен във вериги. И все пак ето, че беше тук. Това намекваше за политическа маневра от страна на Елейн, с трийсет стъпки по-ловка от всичко, за което Биргит можеше да се сети.

Тя поклати глава. Елейн наистина беше кралица. Въпреки цялата си вятърничавост. Щеше да е добра за Андор. Стига Биргит да можеше да опази златокосата ѝ глава да не падне от шията ѝ.

След още малко изтърпяно пеене Кайла се приближи отново. Биргит се изправи, обзета от любопитство, като видя забързаната ѝ походка.

— Какво? — попита тихо.

— Изглеждаш отегчена — прошепна Кайла, — тъй че реших да ти докладвам. Нарушение при Сливовата порта — това беше източният вход към двореца. — Някой се опитал да се промъкне вътре.

— Поредният просяк, дошъл за трохи ли? Или шпионин на някое от лордчетата, надявал се да подслуша нещо?

— Не знам — отвърна Кайла. — Чух го от трета ръка, от Калисон, когато подминахме един патрул. Каза, че гвардейците са го задържали под арест при портата.

Биргит погледна играчите. Като че ли предстоеше да започне поредното соло.

— Поемаш командата тук и приемаш докладите. Аз ще изляза да се поразтъпча и да проверя за това нарушение.

— Донеси ми восък да си запуша ушите, като се върнеш, става ли?

Биргит се изкикоти и излезе в облицования в бяло и червено дворцов коридор. Макар да имаше гвардейци и гвардейки с допълнителни лъкове по коридорите, самата тя носеше меч, защото един опит за покушение най-вероятно щеше да премине в ръкопашен бой.

Забърза по коридора, като пътьом поглеждаше навън през прозорците. Ситният ръмеж се усилваше в истински дъжд. Съвсем потискащо. На Гайдал щеше да му хареса това време. Обичаше дъжда. Понякога се беше шегувала с него: казваше му, че ръмежът отива на лицето му, прави го по-малко плашещо за децата. Светлина, колко ѝ липсваше този човек!

Най-прекият път до Сливовата порта беше през слугинските жилища. На много места това щеше да означава навлизане в сектор от зданието, който е по-невзрачен, предназначен за по-незначителни хора. Но тази сграда бе построена от огиерите, а те имаха особено виждане за такива неща. Мраморната украса тук бе също толкова великолепна, колкото навсякъде другаде, с мозайки от малки плочки в червено и бяло.

Стаите, макар и малки според кралските стандарти, все пак бяха достатъчно големи, за да поберат цяло семейство. Биргит обикновено предпочиташе да се храни в просторната трапезария на слугите. В четири големи камини пращеше огън, за да надвие потискащия нощен студ, и свободни от дежурство слуги и гвардейци се смееха и си бъбреха. Според някои човек можеше да оцени един монарх по това как се отнася към тези, които му служат. Ако това беше вярно, то дворецът на Андор бе планиран така, че да поощри най-доброто в своите кралици.

Биргит с неохота подмина съблазнителните миризми на храна и излезе в дъжда. Студът не беше хаплив. Просто неприятен. Придърпа качулката на наметалото си и тръгна по мокрите каменни плочи на двора към Сливовата порта.

В караулното я посрещна плешивият мустакат Реналд Мейсър, дежурният сержант, як мъж със спокоен нрав. Биргит винаги беше мислила, че трябва да е в някой дюкян и да прави обувки. Но гвардията приемаше всякакви типове, а надеждността често бе по-важна от умението с меча.

— Капитан-генерале! — възкликна той, щом отвори вратата. — Какво правите тук?

— Мокря се — сопна се тя.

— Олеле! — той се отдръпна, за да ѝ направи път да влезе.

Около една маса седяха трима гвардейци и хвърляха зарове, до тях отворената печка гълташе цепеници и топлеше чай. На зарове с войниците играеше и някакъв жилав мъж с черен шал, увит почти до носа му. Облеклото му беше опърпано, главата покрита със сплъстена мокра кафява коса, щръкнала във всички посоки. Две кафяви очи се стрелнаха към Биргит над шала и мигом се отместиха.

Биргит смъкна наметалото си и изтръска дъждовната вода.

— Това е вашият нарушител, предполагам?

— Ами, да — отвърна сержантът. — Вие как чухте за това?

Тя изгледа нарушителя.

— Опитал се е да се промъкне на дворцовия терен, а вие играете на зарове с него?

— Ами, милейди…

— Не съм лейди. — „Не и този път поне.“ — Изкарвам си сама прехраната.

— Ъъ, да — продължи Мейсър. — Ами, той си предаде меча с охота и наистина не изглежда опасен. Просто още един просяк, дошъл за трохи от кухните. Съвсем мил човек. Рекохме да го пуснем да се стопли, преди да го пратим отново навън в това време.

— Просяк? С меч?

Сержант Мейсър се почеса по главата.

— Вярно, това наистина е малко странно.

— С този свой чар би могъл да свиеш шлема на генерал на бойното поле, а, Мат? — рече тя.

— Мат ли? — отвърна той. — Нещо си се объркала, мила жено. Името ми е Гарард, обикновен просяк съм, с много интересно минало, ако искаш да чуеш за…

Тя го изгледа строго.

— О, скапана пепел, Биргит — измрънка той и смъкна шала от лицето си. — Исках само да се постопля.

— И да обереш хората ми.

— Една приятелска игра никога не вреди на човек — каза Мат.

— Освен ако е с теб. Виж, защо все пак се промъкваш в двореца?

— Много проклета работа ми отне, докато влязох предния път — отвърна Мат и се изправи в стола си. — Помислих си, че мога да я пропусна този път.

Сержант Мейсър гледаше ококорено Биргит.

— Познавате ли този мъж?

— За съжаление. Можете да го освободите под моя охрана, сержант. Ще се разпоредя да се погрижат добре за господин Каутон.

— Господин Каутон ли? — попита един от мъжете. — Имате предвид Принца на Гарваните?

— Ох, да му се не види… — измърмори Мат, докато ставаше и вдигаше „тояжката“ си. — Много благодаря — каза сухо на Биргит и си навлече палтото.

Тя си заметна наметалото и отвори вратата, докато един от гвардейците подаваше на Мат меча му с колана. Откога Мат носеше къс меч? Сигурно за да отклони вниманието от кривака.

Двамата излязоха под дъжда и Мат затегна колана с меча.

— Принц на Гарваните, а? — попита тя.

— Не искам да говоря за това.

— Защо не?

— Защото бездруго ставам вече скапано прекалено известен и е опасно за мен, затова.

— Почакай само славата да те последва през поколенията — рече тя, погледна към небето и примигна, щом една дъждовна капка я перна право в окото.

— Хайде да ходим да награбим халбите — рече Мат и тръгна към портата.

— Чакай. Не искаш ли да се видиш с Елейн?

— Елейн ли? Кръв и пепел, Биргит, дойдох да говоря с теб. Защо мислиш, че се оставих на ония стражи да ме хванат? Искаш ли да пием, или не?

Тя се поколеба, после сви рамене. След като бе поставила на дежурство Кайла на свое място, официално бе излязла в почивка. Знаеше една доста прилична кръчма само на две улици от двореца.

— Добре — Биргит махна на стражите и поведе Мат по дъждовната улица. — Но ще трябва да си взема мляко или чай вместо ейл. Не сме сигурни дали пиенето на Стражника може да е лошо за бебетата или не — усмихна се, щом си представи как след представлението Елейн говори на съюзниците си пияна. — Макар че ако ѝ завъртя главата, може да е добро отмъщение за някои неща, които ми направи.

— Не знам защо позволи да те обвърже преди всичко — каза Мат. Улицата бе почти празна и осветената кръчма напред изглеждаше подканяща.

— Нямах думата по въпроса — отвърна тя. — Но не съжалявам. Ти наистина ли се вмъкна в двореца, за да се срещнеш с мен?

— Имам няколко въпроса.

— За какво?

Той отново омота нелепия шал около лицето си. Беше скъсан по средата, забеляза Биргит.

— За разни неща, които знаеш само ти.

Мат беше един от малцината, които знаеха коя всъщност е тя. Едва ли имаше предвид…

— Не — отсече тя. — Не искам да говоря за това.

— Кръв и пепел, Биргит! Трябва ми информация. Хайде, заради старото ни приятелство.

— Разбрахме се да си пазим тайните.

— И аз не дрънкам за твоите — бързо отвърна Мат. — Но виж, има го тоя проблем.

— Какъв проблем?

— Кулата Генджей.

— Това не е проблем — каза тя. — Стоиш настрана от нея.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш. Това е една проклета сграда, Мат. Не може просто да те подгони.

— Много смешно. Виж, би ли ме изслушала поне, на халба? С, ъъ, мляко. Аз черпя.

Тя се спря за миг, после въздъхна.

— Скапано вярно, ти черпиш.

Гостилница „Голямото скитане“ беше претъпкана повече от обичайното заради дъжда. Гостилничарят обаче беше приятел на Биргит и нареди на пазача да изхвърли пияния, захъркал в едно от сепаретата.

Тя му подхвърли една монета за благодарност и той ѝ кимна с грозната си глава — липсваха му няколко зъба, едно око и повечето от косата, обаче пак беше най-хубавият мъж в кръчмата. Биргит вдигна два пръста да поръча пиене — той знаеше, че напоследък пие само мляко — и махна на Мат към сепарето.

— Май не бях виждал по-грозен човек от тоя гостилничар — каза Мат, докато сядаха.

— Не си живял достатъчно дълго — отвърна тя, облегна се на стената и качи ботушите си на масата. Мат седна малко встрани от тях. — Ако Снерт беше няколко години по-млад и ако някой се беше сетил да му счупи носа на няколко места, можеше да си помисля за него. Има чудесни гърди, хубави и обрасли с къдрави косъмчета. Страшно е приятно да заровиш пръсти в тях.

Мат се ухили.

— Споменавал ли съм ти някога колко е шантаво да пиеш с жена, която приказва така за мъже?

Тя сви рамене.

— Генджей. Защо в името на Ушите на Нормад искаш да ходиш там?

— Чии уши? — попита Мат.

— Няма значение. Отговори ми.

Мат въздъхна и взе небрежно халбата си от слугинчето, което му я поднесе. Нетипично за него, пропусна да го плесне по задника, въпреки че все пак го изгледа похотливо, докато се отдалечаваше.

— Проклетите змии и лисици държат едно скъпо за мен лице — рече той, смъкна малко шала и удари яка глътка.

— Остави го това лице. Не можеш да го спасиш, Мат. Щом е било толкова глупаво да влезе в селението им, значи не е лице, а тъп задник. И си заслужава да го спраскат.

— Жена е — каза Мат.

„Аха — помисли Биргит. — Проклет глупак. Героичен, но все пак глупак.“

— Не мога да я оставя — продължи Мат. — Задължен съм ѝ. Освен това един мой добър приятел ще влезе все едно дали аз го искам, или не. Трябва да помогна.

— Значи ще ви задържат и тримата — каза Биргит. — Виж, ако влезете през порталите, ще сте заклещени от договорите. Те ви предпазват в известна степен, но също така ви ограничават. Изобщо няма да стигнете до нещо полезно, ако влезете през един от сводовете.

— А ако влезеш по другия начин? — попита Мат. — Ти каза на Олвер как да отвори кулата.

— Защото му разказвах приказка за приспиване! Светлина, изобщо не помислих, че вие, тъпаци, ще се опитате да влезете!

— Но ако все пак влезем така, можем ли да я намерим?

— Може би — отвърна Биргит. — Но няма. Договорите няма да са в сила, тъй че Аелфините и Еелфините може да ви пуснат кръв. Обикновено човек трябва да се притеснява само от хитрините с ями и въжета, тъй като те не могат да… — млъкна и го погледна. — Тебе там ли те бесиха все пак?

Мат се изчерви и заби поглед в питието си.

— Би трябвало да сложат някаква проклета табела на ония входове. „Тука бесят“ например.

Биргит изсумтя. Бяха говорили за спомените, които имаше Мат. Би трябвало да се е сетила и сама.

— Ако влезеш по другия начин, вероятно също ще го опитат. Проливането на кръв във владението им може да има странни ефекти. Ще се опитат да счупят кокалите ти с падане или да те упоят и приспят. И ще спечелят, Мат. Това е техният свят.

— А ако измамим? — попита той. — Желязо, музика, огън.

— Това не е мамене. Това е да си умен. Всеки с малко пипе в главата, който влезе в кулата, ги носи тия неща. Но само един от хиляда успява да излезе, Мат.

Той се поколеба, после извади от джоба си шепа монети.

— Какъв според теб е шансът, че ако ги хвърля тези, всички ще паднат на ези? Едно на хиляда?

— Мат…

Той ги метна високо над масата. Изсипаха се на дъжд и се пръснаха по масата. Нито една не отскочи и не се изтъркаля на пода.

Мат изобщо не ги погледна. Гледаше Биргит в очите, докато те се въртяха, потреперваха и спираха. Биргит погледна към тях. Повече от двайсет монети. Всички паднаха на ези.

— Едно на хиляда е добър шанс — каза Мат. — За мен.

— Кръв и пепел. Лош си като Елейн! Не разбираш ли? Стига само едно погрешно хвърляне. Дори и ти не улучваш понякога.

— Ще поема риска. Да ме изгори дано, Биргит. Знам, че е глупаво, но ще го направя. Откъде знаеш толкова много за кулата, между другото? Била си вътре, нали?

— Да — призна тя.

Мат я изгледа самодоволно.

— Е, ти си се върнала! Как успя?

Тя се поколеба. Отпи глътка и изсумтя:

— Тази легенда май не е оцеляла.

— Аз поне не я знам.

— Влязох, за да ги помоля да спасят живота на любимия ми — каза тя. — Стана след битката на хълмовете Лапойнт, където предвождахме бунта на Бучанер. Гайдал беше ранен ужасно. Удар в главата, заради който губеше разсъдъка си. Забравяше кой е. Късаше ми сърцето, тъй че го отнесох в кулата да бъде Изцерен.

— И как се измъкна? — попита Мат. — Как ги надхитри?

— Не се измъкнах — промълви Биргит.

Мат замръзна.

— Еелфините изобщо не го Изцериха — продължи тя. — Убиха и двама ни. Не оцелях, Мат. Това е краят на точно тази легенда.

Той се смълча. Накрая отрони:

— О. Е, доста тъжна история значи.

— Не може всички да свършват с победа. Все едно, двамата с Гайдал не се справяхме много добре с щастливия край. По-добре за нас да изгорим в слава — направи гримаса, щом си спомни едно прераждане, когато двамата с него бяха принудени да остареят заедно, в мир. Най-досадният живот, който изобщо бе познавала, макар че тогава — без да знае за по-величавите си присъствия в Шарката — бе доста щастлива с него.

— Е, аз все пак отивам — каза Мат.

Биргит въздъхна.

— Не мога да дойда с теб, Мат. Не мога да напусна Елейн. Нейната страст към смъртта е голяма колкото твоята гордост и съм твърдо решена да се погрижа да оцелее.

— Не очаквам да дойдеш — бързо отвърна Мат. — Да ме изгори дано, не моля за това. И… — изведнъж се намръщи. — Страст към смъртта, голяма колкото моята какво?

— Все едно — отвърна тя и отпи от млякото. Имаше слабост към млякото, макар да не казваше на хората за това. Разбира се, щеше да е щастлива, когато щеше да може да пие отново. Липсваха ѝ пенливите напитки на Снерт. Харесваше гадната бира също както харесваше грозни мъже.

— Дойдох при тебе, защото имам нужда от помощ — каза Мат.

— Какво повече има да се каже? Взимаш желязо, огън и музика. Желязото ще ги нарани, ще ги отблъсне, ще ги задържи. Огънят ще ги изплаши и убие. Музиката ще ги замае. Но ще откриеш, че огънят и музиката стават все по-малко ефикасни, колкото по-дълго ги използваш.

— Кулата не е място — продължи тя. — Тя е портал. Нещо като порта на кръстопътя между селенията им. Там ще намериш и едните, и другите, змиите Аелфини и лисиците Еелфини. Стига все още да действат заедно. Отношенията им са странни.

— Но какво искат те? — попита Мат. — От нас имам предвид. Защо ги интересуваме?

— Чувството — каза Биргит. — Точно заради това строят портали в нашия свят, затова ни примамват вътре. Хранят се с това, което чувстваме. Особено харесват Айез Седай, по някаква своя си причина. Може би вкусът на тези с Единствената сила е като на силна бира.

Мат потръпна.

— Вътрешността е объркваща — каза Биргит. — Стигането до нещо определено там вътре е трудно. Влизането през кулата вместо през арките ме постави в опасност, но знаех, че ако мога да стигна до онази голяма зала, ще мога да сключа сделка. Не получаваш нищо безплатно, ако влезеш в кулата, между другото. Ще поискат нещо — нещо, което ти е скъпо. Но както и да е, аз измислих как да намеря голямата зала. Желязна прах, оставена след мен на пресечките, където минавах, за да знам къде съм била преди. Не можеха да я докоснат, виждаш ли, и… сигурен ли си, че никога не си чувал тази история?

Мат поклати глава.

— Беше популярна в тези краища — каза тя намръщено. — Преди стотина години.

— Май си обидена, че не я помнят.

— Беше хубава история.

— Ако оцелея, ще накарам Том да измисли проклета балада за това, Биргит. Кажи ми сега за прахта. Планът ти сработи ли?

Тя поклати глава.

— Все пак се изгубих. Не знам дали издухаха прахта по някакъв начин, или мястото е толкова огромно, че никога не повтарях стъпките си. Накрая се оказах заклещена, огънят ми догоря, лирата ми се счупи, тетивата ми се скъса, Гайдал в несвяст зад мен. Можеше да върви в някои дни, но в други беше твърде замаян, тъй че го дърпах на носилката, която бях взела.

— В някои дни? — каза Мат. — Колко време беше там?

— Имах провизии за два месеца — отвърна с гримаса Биргит. — Не знам колко още продължи, след като се свършиха.

— Проклета пепел! — изруга Мат.

— Казах ти да не влизаш там. В случай, че стигнеш до приятелката си, никога няма да излезете. Можеш да бродиш недели наред вътре и никога да не завиеш надясно или наляво, да продължаваш все напред, да подминаваш коридор след коридор. Все едно. Голямата зала може да е на няколко минути от теб, ако знаеш коя посока да хванеш. Но непрекъснато ще я пропускаш.

Мат се вторачи в халбата си, сякаш съжаляваше, че не си е поръчал нещо по-силно.

— Премисли ли? — попита го тя.

— Не. Но когато излезем, Моарейн да гледа поне скапано да го признае това! Два месеца?! — той се намръщи. — Чакай. Ако двамата сте умрели вътре, как е излязла историята?

Тя сви рамене.

— Това така и не го разбрах. Може би някоя Айез Седай е прибягнала до въпросите им и е попитала. Всички знаеха, че съм влязла. Тогава ме наричаха Джетари Лунната танцьорка. Сигурен ли си, че изобщо не си чувал историята?

Той отново поклати глава.

Биргит въздъхна и се отпусна. Е, не всяка от приказките за нея можеше да живее вечно, но си беше мислила, че тази ще остане за поне няколко поколения.

Вдигна халбата да допие останалото мляко. Халбата така и не стигна до устата ѝ. Замръзна, щом усети жегване на чувство от Елейн. Гняв, ярост, болка.

Тупна халбата на масата, хвърли няколко монети, стана и изруга.

— Какво? — попита Мат, скочил и той на крака.

— Елейн. В беда е. Отново! Ранена е.

— Кръв и пепел! — изруга Мат, награби палтото и кривака си и двамата затичаха към изхода.