Студена кръв

8

Силен порив на вятъра духна перата, поде ги във въздуха и ги отнесе. В същия миг се разнесе драскане, същото, каквото Климент беше чул през нощта, което надвиваше дори воя на виелицата.

Все така приклекнал, писарят посегна да извади меча си, но той не беше на мястото си. Когато излизаше по-рано сутринта, не предполагаше, че ще има нужда от оръжие.

Проклинайки глупостта си, Климент се сниши зад близкия кръст и се опита да различи нещо в бялата пелена. Зад един от гробовете се надигна черна сянка, тъмни крила се устремиха към небето.

- Ела тук, добиче проклето!

Гласът на брат Герасим прозвуча неочаквано близо и миг по-късно монахът изплува през снежната завеса, теглейки след себе си инатящо се кафяво теле.

- Да измръзнеш ли искаш бе, говедо! - не спираше да нарежда той. - Не виждаш ли каква виелица е, какво си се запънало като магаре на мост?!

Монахът видя приклекналия Климент, спря учуден на място и присви очи.

- Ти пък какво дебнеш тук? - попита той, а погледът му бързо се стрелна на всички посоки.

Писарят стана, изтупа дрехите си от снега и без да отговаря на въпроса помогна на монаха да отведе телето в обора.

Вътре беше топло и уютно.

Миришеше на кожа, спарена слама, животински изпражнения, кръв и дим, но въпреки това помещението се видя на писаря светло и сигурно.

По стените висяха оглавници, юзди, седла и подкови, между тях бяха подпрени дървени гребла и лопати, по ъглите имаше купчини слама и стари кофи.

В задната част на помещението се намираше конюшнята, вляво и вдясно бяха настанени кравите, които обърнаха големите си очи към новодошлия, бавно преживяйки.

Атмосферата му напомняше за собствения му обор, който бе оставил далеч отвъд реката. Споменът за дома изпълни с печал и без това натежалото сърце на писаря и го накара за сетен път да съжали, че се е заел с поставената от Борис задача. Вместо да е тук, можеше да е в своята конюшня, а жена му и синът му да го чакат съвсем наблизо, можеше...

- Какво искаш? - грубо го изтръгна от мислите му Герасим. Монахът стоеше прав в една от клетките, беше завързал телето, което невъзмутимо дъвчеше сено от наръча пред него. Монахът влезе при близкия кон и вдигна крака му, за да огледа подковата. - Зает съм, нямам време да се занимавам със сплетни и клюки. Животните трябва да се подковат, пироните понякога падат от студа. Добре че мога да се справя и сам с това, баща ми ме научи! Нямаше друг ковач като него! - Той плю на земята. - След това трябва и да се изкарват, за да се поразтъпчат. Ако стоят много на едно място, може да се разболеят.

- Не те ли е страх, че нещо може да те срещне във виелицата? Не те ли е страх след всички тези убийства?

Високият монах се засмя и потупа расото си с мазолестите си ръце.

- Не вярвам в демони! Но и да има, нека ми дойдат! Ще ги посрещна с това! - той повдигна дрехата си, под която се видя дръжката на кинжал.

- Мислиш ли, че ще ти помогне? Севар също е бил въоръжен - отговори му писарят.

Герасим не каза нищо, само поклати глава и започна да разпределя храната на животните.

- Разкажи ми какво знаеш за убийствата! - настоя Климент. - Ти се грижиш за животните, би трябвало пръв да си забелязал изчезването им. Нещо не ти ли направи впечатление?

Конярят махна с ръка.

- Какво очакваш да ти кажа?! Да, имаше изчезнали животни. За всичко съм докладвал на игумена. Видя манастира - голям е, не мога да следя всичко непрекъснато. Ако някой иска да открадне кокошка или гъска, може да го направи спокойно. Отначало мислехме, че са селяни или ратаи, но след това се оказа, че грешим...

- Би трябвало да си по-развълнуван от смъртта на стоката си! Или не те интересува особено.

Герасим се обърна и заплашително стисна вилата, с която разхвърляше сламата.

- Ти какво, обвиняваш ли ме?

- Не обвинявам никого. Засега! Просто изтъквам фактите.

Впил поглед в писаря, монахът пристъпи напред, но спря, сякаш се колебаеше какво да направи.

- Какво ли знаеш за животните пък ти!? - каза накрая той и ядно хвърли вилата встрани. - Господар от града, който не е помирисвал обор!

- Бъркаш! - студено му отговори Климент. - Може да ти изглеждам градски човек, но от няколко години съм земеделец. Живея в имение до Филипополис и точно преди Борис да ме прати в преславния ви манастир израждах теле! Така че знам достатъчно за животните, за да мога да различа кога някой го е грижа за тях и кога не!

Герасим откачи от стената един оглавник, седна на дървено столче и започна да го поправя. Конярят присви очи, лицето му се осея с дребни бръчици.

- Питаш ме за убитите животни? - той стисна ядно коравите си ръце. - Едно ще ти кажа: Ако ми падне този, който им причинява това, демон или не, човек или не, ще проклина мига, в който се е родил! Може и да съм монах, но и Божието милосърдие има граници! Разбирам да убиеш, защото си гладен, защото няма какво да ядеш. Но да убиеш по този начин... Отдавна гледам животни. И мога да ти кажа, че в някои отношения са много по-добри от хората. Не искат нищо друго освен малко любов, а в замяна са готови да ти дадат млякото, вълната, яйцата, дори месото си! Няма да те предадат, няма да те излъжат, няма да ти направят зло! Ти си княжески, важен човек, голяма работа. Казваш, че си израждал теле и разбираш от тези неща. Хубаво! Но тогава направи така, че този, който убива животните, да си получи заслуженото.

- И ти не можеш да ми помогнеш с нищо?

Монахът завъртя глава.

- Нощем не спя. Дебна и чакам. Залагам капани, поставям клопки. Слухтя като бухал. Непрекъснато съм нащрек. Нищо! Убиецът е много предпазлив! Не съм намерил дори следа от него.

- Може би защото не оставя следи - тихо каза Климент и си спомни разговора в скриптория и летящите демони. - Откъде си, братко?

- Роден съм в едно от селата до Средец. Често ходехме на пазар в града. Това има ли значение?

Климент вдигна рамена.

- Ами Докс и Севар? - попита той. - За тях какво знаеш?

- Нищо повече от това, което ти каза игуменът. Занимавам се с животните и това ми стига. Не си завирам носа, където не ми е работа. Гледах да стоя далеч от брата на княза. Не обичам големци. Пък и напоследък той прекарваше повечето време в библиотеката. Там също не обичам да ходя. Що се отнася до Севар, той умря прекалено бързо, за да мога да ти бъда полезен. Питай Агапий. Той го намери.

- Вече говорих с него. Но искам да знам какво мислят и останалите. Ще разпитам всички.

Герасим не отговори, а само вдигна рамена и продължи съсредоточено да оправя оглавника.

Преписвачът Агапий нахлупи ниско качулката си и огледа двора. Не се виждаше нищо. Вихрушката скриваше всичко от погледа, сградите се виждаха като неясни силуети.

Така беше още по-добре. Никой нямаше да му досажда с излишни въпроси.

Агапий бързо се огледа и се гмурна в снежната пелена. Щеше да докаже на останалите, че не е толкова лекомислен, за колкото го смятаха. Щеше да блесне и пред княжеския пратеник с ума и логиката си. Пък после кой знае - писарят можеше да спомене името му и пред самия Борис. Монахът беше чул, че владетелят има нужда от личен писар. Е, той с удоволствие щеше да поеме този пост.

Въпреки студа Агапий се засмя. Сам щеше да изкове бъдещето си! Нямаше по цял ден да се свива в скриптория, докато очите му изтекат и се наложи някой от послушниците да го води за ръка до клекалото на клозета.

Беше си спомнил нещо, което можеше да се окаже важно, макар сам да не беше още сигурен докъде точно ще го изведе. Едно знаеше - убийствата, които плашеха всички, не бяха такива, каквито изглеждаха.

Затова имаше среща с един от братята, с когото искаше да размени няколко думи.

Преписвачът се усмихна при мисълта колко лесно се беше съгласил той. Агапий беше избрал удобно място, където да не ги безпокоят. Една изоставена барака зад останалите сгради, съвсем до стената.

Въпреки това трябваше да внимава! Не искаше да го намерят с разбита глава и дупки на шията.

Агапий потрепери и бръкна под расото. Допирът до кокалената дръжка на дългия нож му подейства успокоително. Беше готов.

Преписвачът внимателно си проправи път между сградите, подмина ковачницата, зави покрай конюшните, плъзна се покрай стената и се озова пред бараката.

Вратата й зееше отворена, вътре беше тъмно. Агапий съжали, че не е взел фенер или факла, извади ножа и бавно пристъпи в мрака.

Нещо в задната част на бараката се размърда и той веднага застана нащрек. Нечий силует се очертаваше върху тъмната стена.

- Ти ли си, братко? - попита преписвачът и тръгна между нахвърляните на земята боклуци.

Очите му свикнаха с полумрака и когато наближи края на помещението, видя, че това което бе взел за човек, е нечие расо, окачено на стената.

- Хей! Има ли някой тук? - извика той и се обърна, усетил движение зад гърба си.

В следващия момент в главата му избухна неописуема болка, нещо тежко се стовари върху дясното му слепоочие.

Агапий изпусна ножа и се свлече със стон на земята. Последното, което усети, преди мракът да го обгърне завинаги, бе как два твърди като стомана зъба се впиват в гърлото му.

Снегът блъсна Климент в гърдите и напълни очите му, щом отвори вратата на конюшнята. Той заслони лице и бавно си запробива път през виелицата. Вдясно изникна неясен силует, носещ нещо на рамо, който също се движеше с труд през снега. Стори му се, че е Беримир и го извика по име, но вятърът отнесе думите му и след миг магерникът изчезна в снега.

„Сигурно е взел продукти от склада“ - каза си Климент и бързо се вмъкна в черквата.

Както бе казал на Герасим, имаше намерение да говори с всички главни монаси. Може би отнякъде щеше да излезе нещо, някой щеше да си спомни друго, което да го насочи в правилната посока.

Завари Игнатий да подрежда хора на втория етаж. Дългото лице на монаха, белезникавите му очи и тънкият остър нос, осеян с червени пъпки, рязко контрастираха с гарвановочерната му коса. Духовникът имаше лукав вид като на човек, който знае много неща, но няма да ги каже.

Така и се оказа.

Климент разпита водача на хора надълго и широко за смъртта на Докс и Севар, както и за обезобразените животни, опита се да разбере вярва ли в демони, но така и не научи нищо съществено. Монахът се придържаше стриктно към официалната версия и не искаше да се ангажира със собствено мнение. Единственият, за когото каза нещо по-различно, бе чигатът Севар.

- Дойде тук и започна да души, не спазваше никакво благоприличие. Пъхаше си носа навсякъде, все едно си е у дома и всичко му е позволено. Прекъсваше службата, за да задава въпроси, не се съобразяваше с никого, дори с игумена. Идва и при мен да ме разпитва за Докс. Казах му всичко, което знам, а той ме гледаше, подсмихваше се и клатеше глава, като че ли го лъжа. Въпросите му звучаха така, сякаш аз съм убил брата на княза. Все едно мога да минавам през стени и заключени врати! Крайно неприятна личност. Няма да си кривя душата - всички изпитахме облекчение, когато го намерихме със счупен врат.

Това беше всичко, което Игнатий имаше да казва. Монахът се извини, върна се при певците и скоро към тавана на църквата се понесе песен, чиста и свята, все едно излизаща не от гърлата на хора, а на ангели.

Климент поклати глава, разтърка ръце, за да се стопли и се зачуди как е възможно Бог да даде такъв глас на човек като Игнатий, който не вижда по-далеч от носа си.

Излезе от черквата и свърна към скриптория. Герасим беше казал, че преди да бъде убит, Докс е прекарвал много време в библиотеката. Интересно какво ли бе правил там братът на княза, който, преди да бъде затворен, се присмиваше на книжовниците и писарите. Трябваше да поговори за това с Велизар.

Завари преписвача Неофит и миниатюриста Тихон, които му кимнаха разсеяно, надвесени над масите си. Другият преписвач Агапий не се виждаше никъде. Нямаше го и библиотекарят Велизар.

Климент бавно тръгна между лавиците, докосвайки с върха на пръстите наредените по тях пергаменти, свитъци и подвързани книги. Гледаше преписващите послушници и се запита какво ли чака тези младежи от тук нататък. Навремето той също се бе потил над пергамента и внезапно си даде сметка какъв късмет беше извадил. Ако не беше покойният кавхан Дукум, днес можеше да седи прегърбен в някой скрипторий, да се взира с все по-късогледите си очи в пергамента пред себе си и да преписва сметки, каталози със стоки и военни отчети. Животът му щеше да се развие по съвсем друг начин, имаше да срещне Корсис и Невестулката, нямаше да срещне Ирина. Нямаше да има син, нито имение до Филипополис, нито...

Писарят потрепери и махна с ръка.

Сега не беше време за подобни мисли. Може би някой от младежите, които се трудеха над преписите, щяха да станат като него, дори да го надминат! Те имаха шанс, много по-добър от този на повечето си връстници, по-добър дори от този, който беше имал той. Борис предвиждаше за тях живот, който щеше да им даде много възможности, стига да имат желание да се възползват от тях. Книгите и проповедите им щяха да обиколят цялата страна, да стигнат до мнозина и да преобърнат живота им завинаги. Щяха да се превърнат в основата на нещо ново и велико, което да надживее и тях, и него, и княза.

Нещо, което да остане завинаги!

Климент поклати глава, внезапно осъзнал колко важно и голямо е това, което прави Борис и как ще промени, не!, как променя живота на поданиците си.

Зад една от етажерките неочаквано се появи Велизар, съсредоточено прелистващ някаква книга. Той се стресна, когато писарят го повика по име, подскочи и разроши с ръка къдравата си коса.

- Какво правиш тук? - попита библиотекарят. - Обикновено не пускам никой да влиза сам в библиотеката!

- Защо? Някаква тайна ли криеш?

- Какви тайни? - тросна се Велизар. - Не искам братята и послушниците да се мотаят между рафтовете. Вземат и разместват, каквото им падне, след това иди го търси! Този препис на Светото Евангелие например - той потупа книгата, която носеше - трябваше да е на предните рафтове, а кой знае защо се е оказал чак отзад. Търся го повече от час! Но ти едва ли си дошъл да си говорим за книги - махна с ръка той.

- Всъщност точно за това съм дошъл. Разбрах, че преди да бъде убит, Докс е прекарвал много време в библиотеката. Чудех се защо ли?

- Ах, това ли? - поклати глава Велизар. - Не мислех, че е важно. Докс идваше често в библиотеката, да. В началото искаше богословски книги. Нали ти казах, внезапно стана много набожен. След това започна да се интересува от история. Четеше всичко за Гърция и Рим, дори хрониките за станалото по нашите земи. Напоследък се беше запалил да разбере каква е била разрушената църква на мястото, където сега е построен манастирът. Можеше да чете и на гръцки, и на латински, което му даваше широки възможности. Караше Агапий да му помага в пречертаването на разни карти, налагаше ги една върху друга, но не знам да е постигнал нещо с това.

- И това е всичко?

Библиотекарят въздъхна.

- Знам ли? Докс непрекъснато се разхождаше наоколо, особено през последните месеци, откакто му беше разрешена повече свобода. Имаше и посетител. Един от старите му приятели, който най-накрая се престраши да дойде да го види. Затвориха се в килията му и си говориха цял ден.

- Помниш ли как се казваше?

- Има си хас! Беше от великите боили. Курт! Чух, че наскоро се е покръстил.

- Чакаше до последно да види накъде ще задуха вятърът. Говореше се дори, че е участвал в бунта на Иратаис, но като видял, че князът ще надделее, минал на негова страна. Така и нищо не се доказа. Чудно за какво ли са си говорили двамата?

Монахът сви рамена.

- Едва ли някой може да ти каже.

- Къде е Агапий? - попита Климент. - Не го видях в скрипториума. Искам да поговоря с него за тези карти.

- И аз бих искал да знам къде е! - ядоса се библиотекарят.

- Излезе преди час и не се е връщал. Работата му стои непипната и се трупа. Обикновено не постъпва така. Пацик много ще се ядоса, ако разбере, че се шляе, вместо да изпълнява нарежданията му. Напоследък имаме много за наваксване.

Климент понечи да отговори, но не успя. Някъде отдалеч се чу вик, приглушен от стените на библиотеката, но все пак лесно различим. Някой крещеше от страх.

- Какво беше това? - попита писарят, опипа кръста си, там където обикновено висеше мечът му и отново съжали, че е излязъл невъоръжен. Макар и манастир, „Свети Архангел Михаил“ се оказа много опасно място.

- Някой вика! - отговори пребледнелият Велизар и бързо се прекръсти. - Господ да ни е на помощ! Дано не ни е сполетяло още някое нещастие.

В скриптория настъпи бъркотия. Послушниците наскачаха от местата си и започнаха да се блъскат около прозорците. Неофит и Тихон безуспешно се опитваха да ги успокоят, всички викаха, ръкомахаха и говореха едновременно.

Без да губи време, писарят грабна наметката си и хукна навън.

Снегът намаляваше, вятърът почти беше утихнал. Виковете се носеха от източната част, там където бяха градините, няколко монаси тичаха в същата посока. Докато бързаше пред тях, Климент разпозна гласа на брат Еремия. Какво ли беше станало, та лечителят крещеше така?

След това ужасът от предишния ден се повтори, този път още по-страшен.

Под една суха лозница, облегнат на стената в снега, все едно си почива, лежеше преписвачът Агапий. На бледото му като платно лице беше застинала маска на изумление, страх и ужас, очите му бяха изхвръкнали от орбитите, устата му зееше широко отворена, от нея се подаваше надебелял тъмен език. Снегът плавно падаше върху главата и рамената на монаха и се трупаше върху разбития му череп по бузите, носа и устните му. Ръцете на убития бяха разтворени встрани, расото му беше разрязано, а отдолу се виждаха разтвореният му гръден кош и корем, стърчащите ребра и черва, бялата му долна риза и вълнен панталон, потъмнели от кръв. Единият крак на Агапий стърчеше нелепо нагоре, като че ли се опитва да стане, другият беше затънал в почервенелия сняг.

Страшен беше и вратът на монаха. Кожата беше разкъсана и висеше на парцали, отдолу стърчаха сухожилия и парчета посивяваща плът, цялата в синини и отоци. Няколко дълбоки дупки зееха в месото, белезникави и безкръвни, сякаш хищно животно се беше хвърляло, хвърляло и хапало многократно нещастния преписвач.

Брат Еремия стоеше втренчен до трупа, устата му беше отворена като за вик, но от нея вече не излизаше звук. До него, закрил лицето си с ръце, несигурно пристъпяше магерникът Беримир.

Събирайки цялото си хладнокръвие, Климент се обърна към прииждащите монаси, вдигна ръце и тръгвайки към тях извика:

- Спрете! Никой да не приближава!

Недоумяващи, духовниците забавиха крачка, викайки един през друг, но Пацик, зачервен и с изцъклени от напрежение очи, доближи писаря и се опита да го отмести от пътя си.

- Махни се оттук! - нареди игуменът. - Искам да разбера какво става!

- Брат Агапий е мъртъв! - отговори му високо Климент, така че и останалите да го чуят. - Бил е жестоко убит! Никой да не доближава трупа!

- Трябва да видя! - извика Пацик и избута писаря, който го хвана здраво за ръката. До тях дотичаха Корсис и Невестулката, които объркано гледаха ту господаря си, ту игумена на манастира.

- Задръжте останалите! - нареди им Климент и те се втурнаха да възпрат уплашените монаси.

Пацик спря близо до поругания труп на преписвача и закри лицето си с ръка. От гърдите му се изтръгна стон, той стисна още по-силно жезъла си и се олюля, но успя да се задържи на крака.

- Ужасно зверство! - простена славянинът и се прекръсти.

- Господ е отвърнал очи от нас!

- Това престъпление може да ни даде шанс - бързо каза Климент. - Цел ден вали, снегът е още пресен. Можем да намерим в него следи, които да ни отведат до извършителя на това гнусно злодеяние! Но трябва да отведеш оттук всички, преди да са заличили това, което е написано в снега.

- Не! - игуменът отвърна поглед от мъртвото тяло. - Трябва да приберем трупа и да се погрижим за него!

- Не разбираш ли?! Това е шанс да заловим убиеца!

- Няма да оставя един от монасите си да лежи по този начин в снега! Аз съм игуменът на този манастир! Аз решавам какво да става в него! Елате! - извика той на останалите.

Климент бързо пристъпи напред и вдигна високо дясната си ръка.

- Това - каза той - е пръстенът на княза. Аз съм негов пратеник! И ви заповядвам да се оттеглите, докато не завърша огледа си! Който откаже, ще наредя да го арестуват!

Монасите недоволно зашумяха, но никой не посмя да продължи напред.

- Добре! - извика Пацик. - Ще отидем в черквата! Там ще се молим за душата на брат Агапий! А след това ще пиша на Борис! - закани се той.

Климент изчака монасите да се разотидат и внимателно огледа мястото. Интересуваха го следите около трупа, които ясно личаха в натрупалия сняг. Опитваше се да не гледа към поруганото тяло на преписвача, макар от миризмата на кръв и вътрешности да му се повдигаше, а по гърба му да лазеха студени тръпки.

Мястото на престъплението беше добре избрано. От едната страна го скриваше ковачницата, а от другата - чупка в оградата. Точно отпред растяха няколко плодни дръвчета, наистина без листа и с голи клони, но така вплетени едно в друго и отрупани със сняг, че зловещата гледка не се виждаше дори от няколко крачки.

Какво ли беше правил Агапий тук?

Защо му е било на преписвача да се крие по ъглите?

И какво беше накарало Еремия да дойде на това място?

Писарят се намръщи. Билкарят му се беше сторил открит и честен човек, но може и да бъркаше в преценката си.

Трябваше да побърза. Не оставаше много до залеза, а схлупеното небе и падащият сняг правеха работата му още по-трудна.

Освен собствените им следи в белите преспи личаха още две дири. Писарят се доближи, приклекна до тях и почувства как сърцето му започва да бие учестено. Стъпките бяха човешки!

Стана и се насили да огледа трупа.

Зловещо поруганото тяло го изпълваше с ужас и мъка. Извади кърпата си и изтри лицето на мъртвеца. Само преди няколко часа беше говорил с него, беше се смял на шегите му, слушал историите му и се бе впечатлявал от войнствената му начетеност. А сега всичко, което Агапий знаеше, всичко което можеше, красивият му почерк, изящните му заглавни букви, всичките му знания за света и хората, цялата му любов, надежди и мечти бяха изчезнали. Срещу него вече не беше веселият преписвач, а просто парче месо, сухожилия и кости, ледено и студено като смъртта, в която беше изчезнал монахът.

Нямаше съмнение, че преписвачът е бил убит с удар по главата. Някой го беше халосал с нещо тежко, най-вероятно изненадвайки го в гръб. Климент се надяваше смъртта на клетника да е настъпила по този начин и да е бил изкормен след смъртта си, а не все още жив.

Вратът на жертвата наистина изглеждаше ужасно. Ниско под ухото, малко над голямата вена, ясно личаха няколко дупки, от които се стичаше засъхнала кръв. Отстрани плътта беше смачкана и разранена, с грозен, черен оттенък.

Климент внимателно претърси джобовете на расото на мъртвеца, но не намери нищо интересно. Накрая стана и внимателно покри трупа с наметалото си. Това беше всичко, което можеше да направи за него засега.

Върна се при следите и повика с ръка Невестулката и Корсис.

- Вижте! - посочи на помощниците си той. - Стъпките, които отиват към трупа, са по-дълбоки от тези, които тръгват от него.

- Убиецът е пренесъл Агапий до тук?!

- Точно така! Престъплението е извършено другаде! Станало е така: убиецът е издебнал преписвача отзад, ударил го е и му е строшил черепа. След това го е изкормил. За това трябва време. И място, където да го направи, без да бъде притесняван. Накрая го е пренесъл до тук, където е можел да дойде необезпокояван, без никой да го види.

- Което значи, че дрехите му трябва да са целите в кръв! - възбудено отбеляза Корсис.

Климент кимна.

- Съберете всички монаси и послушници. Внимателно огледайте дрехите и ботушите им. Ако по някого има следи от кръв, го арестувайте. Пратете и да приберат тялото на преписвача. През това време аз ще видя накъде водят следите.

Без да чакат втора подкана, помощниците му хукнаха да изпълняват поставената им задача.

Писарят се подвоуми за миг по кои следи да тръгне. Тези, които се отдалечаваха от трупа, може би щяха да го заведат до убиеца. Другите щяха да му посочат къде е извършено престъплението. Климент потърка замръзналия си нос и тръгна след по-плитките стъпки. Ако това беше начинът да намери убиеца, нямаше да го пропусне.

За жалост остана разочарован. Следите стигаха до средата на двора, където се губеха сред тези на останалите монаси.

Проклинайки лошия си късмет, писарят се върна обратно при трупа. Наведен над снега, забърза в падащия мрак, притеснен, че ще загуби следите.

Този път имаше късмет.

Стъпките бяха дълбоки и личаха ясно, около тях снегът беше разровен, защото този, който ги беше оставил, беше бързал. Убиецът се беше движил почти плътно до оградата. Така оставаше незабелязан от двора и без особен риск можеше да пренесе зловещия си товар. На няколко места се виждаха капки и по-големи петна кръв, тук-там личеше, че убиецът е спирал да си почива и е поставял в снега нещо обло с полепнали по него слама и пръст.

„Толкова за демоните и вампирите! - доволно си каза Климент. - Това са следи на човек и аз ще го открия!“

Стъпките минаваха покрай градината, промушваха се между ковачницата и тухларната, завиваха съвсем далеч, където стената правеше чупка, и стигаха до малка, запусната барака, която се ползваше за склад на ненужни вещи.

Писарят внимателно отвори вратата и бавно пристъпи напред. Искаше му се да има факла или някаква друга светлина, защото в бараката беше тъмно. Постепенно очите му свикнаха с мрака и той различи струпаните на камари ненужни предмети и боклуци.

Климент вдигна парче летва, намота около него стар парцал и се опита да го запали с огнивото си. Успя чак на петия опит вдигна импровизираната факла високо над главата си и като внимаваше да не се препъне, внимателно тръгна сред боклуците. Миришеше на гнило, мръсно и прашно, а над всичко това се носеше тежкият дъха на мърша. Най-вероятно някое животно беше умряло между боклуците.

Някои от тях бяха преместени, така че да се отвори малка пътечка, водеща към задната част на помещението. Личеше, че някой скоро е бил там. За разлика от останалата част там нямаше нищо, освен ръждясала стара кофа, най-вероятно паднала от близката купчина, а земята на пода беше много тъмна.

Климент застана в средата на разчистеното място и с погнуса сбърчи нос. Миризмата на мърша тук се усещаше още по-силно. Огледа се, очаквайки да съзре трупа на плъх, котка или дори лисица, но не видя нищо такова.

Наведе се и опипа тъмния пръстен под. Вместо да усети драскането на камъчета и клечки, по дланите му полепна нещо мокро и студено.

Вдигна ръката си към пукащата факла и замръзна.

Дланта му беше червена от кръв.