Студена кръв

9

Монасите се бяха преместила в столовата и стояха по масите с мрачни лица. Зад тях, насядали по пейки покрай стената, се свиваха послушниците. Пред всички, издуващ зачервените си бузи, седеше Пацик, който нервно барабанеше с единия си крак, обут в старателно лъснат черен ботуш от агнешка кожа. Корсис и Невестулката седяха до бумтящото огнище.

Климент влезе, затвори врата и се облегна на нея. Един поглед към помощниците му беше достатъчен, за да разбере, че не са открили нищо по облеклото и обувките на монасите.

Главата му се въртеше, усещаше как му се повдига. Дрехите му бяха пропити с миризма на пот, кръв и пушек, очите го сърбяха от дългото взиране в тъмния склад, осветен от пламъка на димящата факла. Беше разгледал внимателно следите около бараката. Освен тези на убиеца, личаха още едни, най-вероятно на преписвача. Явно престъпникът бе примамил жертвата си в склада, където я беше убил. Но защо Агапий се бе съгласил да отиде там? Той беше достатъчно разумен, за да знае, че това може да е капан. Или убийците бяха двама?

Пацик скочи от мястото си и се нахвърли върху него.

- Това е кощунство! Това, което правиш, е немислимо! Не си ли даваш сметка, че остави трупа на Агапий да лежи там - в тъмнината, а снегът да го засипва!? Как не те срам!? - развика се игуменът, а монасите замърмориха одобрително.

- Вашият брат е мъртъв и за него е все едно дали ще полежи малко повече или по-малко в снега. - Климент вдигна ръка, за да пресече гневния изблик на Пацик. - Разберете ме правилно - не искам да омаловажавам смъртта на Агапий или да се отнасям непочтително към тялото му. Но съм сигурен, че той щеше да одобри това, което правя, за да намеря и заловя убиеца. И понеже виждам, че мнозина от вас не разбират за какво става дума, ще го кажа съвсем ясно: Този, който е отговорен за ужасните престъпления, които се случват в този манастир, в момента е в тази стая!

Монасите шумно запротестираха, някои от тях размахаха юмруци към писаря, други започнаха да го обвиняват, но имаше и такива, които замислено клатеха глави и оглеждаха изпод вежди събратята си.

- Как си позволяваш?! - Пацик скочи на крака и тръгна към Климент със свити юмруци. Корсис погледна господаря си, но той само поклати глава. На крачка от писаря славянинът спря и плюейки думите на пресекулки продължи. - Как смееш да обвиняваш някой от нас?! Помощниците ти вече се държаха достатъчно нагло! Показахме им дрехите и обувките си. И защо? Те не откриха нищо! Ако си дошъл тук да ни се подиграваш, независимо дали си пратеник на Борис или не, това няма да ти се размине! Както не се размина на Севар! Да се подиграваш на нас, означава да се подиграваш на Господа!

- Вие ли убихте чигата? - тихо попита Климент. - И сега ме заплашвате със същото, така ли? - игуменът пребледня и отстъпи назад, но писарят продължи да го притиска. - Кой уби Севар? Хайде, отговори ми, Пацик! - извика той. - Така ще приключим всичко веднъж завинаги! Ти ли беше? Или прати някой да ти свърши мръсната работа?

- Не... не... - запелтечи славянинът. - Разбрал си ме погрешно! Не исках да кажа, че някой от нас има нещо общо със смъртта на чигата. Просто... не може да се държиш по този начин!

- Ти си гузен, Пацик! - гласът на писаря проехтя под свода на притихналата столова. - Вие всички сте гузни! - той посочи монасите, които се свиха на местата си. - Сред вас има убиец! И аз подозирам, че знаете много повече от това, което ми казвате! Струва ми се, че не разбирате - убит е братът на княза! Без значение в какви отношения бяха Докс и Борис, те са братя. Можете само да благодарите на Бога, че вместо да дойде тук и да ви избеси по дърветата наоколо, Борис праща хора като мен и Севар да разследват престъплението. И какво получаваме в отплата? Помощ? Разбирателство? Подкрепа? Не! Получаваме половинчати отговори, скрити намеци и заплахи! Трябва да ме разберете съвсем ясно - ако аз се проваля, и вие се проваляте заедно с мен! Ако не успея да открия убиеца, тогава ще го направи Борис. Следващият, който ще дойде тук, ще е Еспор! И той няма да пита кой е виновен и кой не! — писарят се облегна с две ръце на масата пред себе си и изгледа мрачно смълчаните монаси. - Казвате, че в манастира има демон! Вампир, който извършва убийствата. Съгласен съм с вас! Но ще ви кажа и друго! Този дявол, за когото говорите, не е безплътен, той не излиза изпод земята и не се връща после пак там. Той е в душата на някой от събралите се в тази стая и го кара да убива! - Климент замълча за миг, за да могат монасите да осмислят думите му. - Огледах внимателно снега около трупа на Агапий. Този път убиецът не извади късмет и стигнах там преди следите му да бъдат изпотъпкани. Затова ви накарах да не приближавате трупа. Не за да ви обидя. Проследих стъпките и видях къде е станало убийството. Видях и следите на Агапий, който е бил подмамен в една паянтова барака, скрита близо до стената. Преписвачът е имал доверие на убиеца си. Иначе никога не би го последвал доброволно. Агапий може и да беше арогантен и самовлюбен, но не беше глупак! Той би отишъл там само с някой, когото добре познава. С някой от вас!

Монасите зашумяха отново, но този път никой не посмя да се противопостави на писаря. Дори Пацик се върна на мястото си, седна намусен на стола и съсредоточено започна да оглежда монасите, сякаш се надяваше, че виновникът няма да издържи на погледа му.

- Разгледах стаята на Докс. И мога да ви уверя, че това, което се е случило там, не е толкова невероятно. Засега не знам кой и как е убил брата на княза, но разбрах по какъв начин е влязъл в килията му. - Климент отново вдигна ръка, за да предотврати надигащите се въпроси. - Станало е съвсем лесно. Убиецът е направил следното. Почукал е на вратата, Докс е погледнал през прозорчето, познал го е и го е пуснал да влезе. Което впрочем потвърждава тезата ми, че убиецът е в тази стая. Престъпникът е извършил кървавото си дело, след което е заключил вратата отвътре.

- Но как е излязъл тогава? - обади се миниатюристът Тихон. - В килията на Докс нямаше никой.

- Излязъл е лесно - обясни писарят. - Откачил е вратата от кожените й панти, измъкнал се е навън, след което я е закачил отново. Ходих в килията на Докс. Пантите на вратата са много халтави. Освен това, ако знае какво да търси, човек ще забележи пресните следи по кожата, когато убиецът ги е закачил обратно.

- Вярно ли е това?! - викна Пацик и плесна с ръце. От предишния му яд не беше останал и помен. - Вярно ли е?

Климент кимна с глава.

- Това е добра новина! - доволно извика игуменът и победоносно изгледа скупчените монаси. - Няма нито вампир, нито демон. Само някакъв ловък хитрец!

- И кой е той? - провикна се някой от монасите.

Писарят сви рамена.

- Това не знам. Но знам, че видях убиеца да носи жертвата си във виелицата. Бях излязъл от оборите на брат Герасим, когато видях във вихрушката тъмен силует, понесъл нещо на рамо. Заприлича ми на брат Беримир, нарамил чувал, но сега разбирам, че съм сбъркал.

- Е, това поне показва, че аз нямам нищо общо със станалото - грубо се засмя Герасим, но думите му бяха прекъснати от магерника Беримир, който разбута монасите и застана пред писаря.

- Нима искаш да кажеш, че аз съм този, който извършва тези ужасни неща? - попита той, а горната му устна трепереше.

- А ти ли си? - не му остана длъжен Климент и преди да получи отговор, продължи. - Вече казах, че се обърках. Помислих, че съм видял теб, но явно съм се заблудил.

- Чухте ли?! Чухте ли това? - извика Беримир и се обърна към останалите, но те се отдръпнаха от него. - Какво? - попита магерникът. - Ако мислите, че аз съм убил Агапий и останалите, значи не сте с всичкия си!

Никой не му отговори и монахът ядно махна с ръка.

- Я вървете по дяволите! - извика той и излезе, тръшвайки силно вратата след себе си.

- Той ли е? Той ли е убиецът? - веднага попита Пацик, а останалите му запригласяха.

- Винаги ми се е струвал подозрителен - обади се Неофит.

- Пък и има достатъчно ножове в магерницата. Знае как да удари и не се страхува от кръв - добави икономът Филимон.

- Дали няма да ни отрови? Повече няма да вкуся от манджите му! - зарече се Игнатий.

- Казах ви, че се обърках. Не знам дали видях него в снега! Може да е бил всеки от вас!

- Но ти каза, че убиецът ти е заприличал на Беримир! - припомни му собствените му думи Пацик. - Ще му наредя да не излиза от килията си, докато не стане ясно замесен ли е в убийствата, или не! Дотогава могат да ни хранят и помощниците му!

- Беримир не може да е убиец! - плахо се обади Йосиф. - Той ми дава ябълки и мляко винаги когато го помоля. А Велизар ме бие! Той е виновен! - обяви слабоумният.

Останалите монаси се разсмяха.

Напрежението спадна, духовниците изглеждаха доволни, че има заподозрян. Писарят въздъхна тежко и клатейки глава седна пред огнището. Заради прибързаните му думи един човек беше несправедливо обвинен. Или наистина беше видял Беримир във виелицата?

Климент отново поклати глава и се загледа във весело играещите пламъци. Не беше ли казал Йосиф, че е намерил близо до трупа на Севар лъжица с дълга дръжка? Каквито имаше в магерницата? Това не беше ли нова улика срещу Беримир?

- Утре - обяви тежко Пацик - ще извършим литийно шествие и водосвет. След сутрешната молитва ще обиколим двора, пеейки псалми, понесли свещените икони, отправяйки нашите молитви към Бога, за да ни избави от това зло, което се е настанило между стените ни. Тази вечер ще постим, а аз цяла нощ ще се моля на Господ да ни споходи светлата Му благодат и да отпъди от нас всяко зло! Забранявам който и да било да излиза след мръкнало на двора! А всички врати да се заключват здраво! Имате още два часа да привършите делата си за деня, след това се приберете по килиите си, отворете сърцата си към Исус и се помолете за душата на брат Агапий. - Монасите с прекръстиха, а игуменът стана, погледна този път благосклонно Климент и се разпореди: - Брат Еремия ще измие тялото и ще го приведе в достоен за погребение вид. Утре вечер, след като изчистим манастира от всяко зло, ще направим бдение за нашия преобичан брат преписвач, дано Господ се смили над душата му!

- Амин! - отговориха останалите и тръгнаха да излизат.

Тежко пристъпяйки, Пацик се отправи към покоите си. Игуменът беше притеснен, сърцето му се свиваше. Съвсем доскоро се смяташе за един от най-влиятелните хора в държавата, а сега това, което беше постигнал с толкова труд, беше на път да се изплъзне от ръцете му.

И то заради нещо, което не можеше да разбере. Дали Господ не му даваше урок, не му даваше знак, че се е възгордял прекомерно?

Пацик въздъхна и отключи една врата в източната част на сградата, където живееше. Разполагаше с повече удобства от останалите. Вместо обикновена килия имаше три стаи - кабинет, спалня и дневна. И трите бяха пищно обзаведени с тежки брокатени завеси, дебели килими, резбовани маси, сандъци и кресла. По стените бяха закачени икони със златен и сребърен обков, красиво разпятие висеше над широка, облицована с мрамор камина.

Веселото припукване на огъня не оправи настроението на Пацик. Славянинът придърпа тапициран стол пред камината, наля си чаша вино, седна и замислено се загледа в пламъците.

Да, нещата не вървяха на добре. И което беше по-лошото, за първи път не знаеше кого да вини за това. Ситуацията се изплъзваше от ръцете му, а той нямаше какво да стори. Беше отговорен за този манастир. И за лошото, и за доброто, което ставаше в него. Ако не можеше да защити живота на обитателите му, как можеше да се разчита на него?

Кой знае как му се присмиваха в Плиска, подигравайки го, че не може да опази дори собствените си кокошки!

Пацик гневно стисна юмруци, когато на вратата се почука и без да дочака отговор, Климент влезе в стаята.

- Защо си дошъл? - намусено каза игуменът, без да си прави труда да става. - Да ми покажеш още веднъж пръстена на Борис и да ми напомниш, че ставам все по-незначителен в собствения си манастир?

- Не искам да се караме, Пацик! - бързо отговори Климент. - Повярвай ми, нямам никакво желание да оспорвам властта ти, нито да прекарам и ден повече тук, стига да можех да си тръгна. Колкото по-бързо разбера какво става, толкова по-добре и за двама ни! Затова ти предлагам да обединим сили и да действаме заедно.

- Какво искаш?

- Ако става дума за човек, аз ще го открия - самоуверено каза писарят. - Но ако тук има нещо друго - зла сила, демон, вампир, ще ми е необходимо познанието и вярата ти.

- Сипи си вино и ми прави компания - покани го Пацик. - Напоследък се чувствам объркан. Започнах да се съмнявам в себе си и това кое е правилно и кое не - той въздъхна. - Изненада всички ни със заключенията си преди малко. Наистина ли Докс е бил убит по този начин?

Климент вдигна рамена.

- Не знам как и защо точно е бил убит, но този, който го е направил, е заключил вратата и е откачил пантите. Дело е на човек, не на демон.

- Дано си прав! Но се боя, че дори да е човек, това не значи, че не е бил обсебен. Както знаем, демоните нямат плът и кости и най обичат да действат, като влизат в телата на хората - игуменът замълча. - Мислех, че тук ще получа това, което заслужавам. Почит и уважение в служба на Бог. Сам знаеш, че се покръстих много преди останалите, преди Борис. Винаги съм вярвал в Христос, в неговата безкрайна любов и във възкресението. Очаквах работата ми да е спокойна и да отговарям само пред Бог. А виж какво се получи... - монахът замълча и разклати чашата си. - Не мога да повярвам, че Господ е отвърнал лицето си от мен, че ме е изоставил в този труден час. Или ме подлага на изпитание? Каквото и да направя, се оказва погрешно. Каквото и да предприема, се оказва неправилно. Вече се страхувам да изляза в собствения си двор, да отида в собствената си църква. Страх ме е от това, което може да срещна в коридора, магерницата или скриптория...

- Не трябва да се поддаваш на страха! Той няма да ти помогне.

Игуменът кимна.

- Молихме се! Всяка сутрин и всяка вечер. И продължаваме да се молим. Но Бог не чува молитвите ни! Страх ме е, Клименте! Страх ме е! - повтори той. - Казах ти - не знам как да постъпя. Не знам дали мога да се преборя с това, срещу което съм се изправил. Но повече няма да стоя и да гледам как монасите и животните ми загиват по такъв ужасен начин! Няма да оставя това, което съм съградил с толкова труд, да бъде унищожено. Без значение дали го прави човек, или зъл дух! Утре ще поведа шествието, ще направя водосвет и ще прогоня тъмната сила, която се опитва да оспорва властта ми! А сега ме остави! Чака ме дълга нощ!

Климент кимна, допи виното, остави чашата на полицата над камината и излезе. Преди да затвори вратата, погледът му отново падна върху загледания в пламъците Пацик.

Климент се върна в килията си, препаса меча и викна Корсис и Невестулката. Искаше още веднъж да огледа мястото, където бяха намерили Агапий. Може би щеше да открие нещо ново, което да му е от полза.

Времето беше студено, но ясно. Звездите светеха ярко в тъмното небе, луната къпеше с лъчите си покрития със сняг двор, беше съвсем тихо.

Писарят тръгна през двора, заслушан в скърцането на снега под краката си. След него вървяха помощниците му, понесли маслени фенери. Нищо не помръдваше. Луната осветяваше белия сняг, карайки го да искри като елмаз.

Климент спря в притихналия двор и впери очи в небето, което му се стори безкрайно красиво. Тишината, звездите и снегът го изпълниха с възторг, който бързо премина в печал, че не може да ги сподели с Ирина. Тихо произнесе името на любимата си, което излезе като пара от устата му и се разтвори във въздуха.

Мислеше да продължи нататък, когато нещо привлече вниманието му. Зад прозорците на скриптория проблясваха светлинки.

- Господарю! Виж! - Корсис също сочеше към библиотеката.

Тримата извадиха мечовете си и забързаха към скриптория.

Вратата на сградата беше отключена, от втория етаж се носеше неясен шум и говор. Все така, без да говорят, Климент и помощниците му бързо се изкачиха по стълбите, блъснаха вратата на библиотеката и влетяха вътре.

Завариха странна гледка.

Около безразборно запалени свещи седяха няколко монаси. Те изненадано извикаха, когато писарят, Корсис и Невестулката влязоха в помещението. Някои от братята се опитаха да скрият ръцете зад гърбовете си, други гледаха смутено новодошлите.

- Какво искате? Дошли сте да ни шпионирате ли? - пръв от групата се окопити Герасим. Високият кокалест монах изглеждаше леко на градус, очите и носът му се бяха зачервили. - Само неприятности ни донесе, откак си дошъл!

- Видях светлина - сухо каза писарят. - Затова дойдох да проверя какво става.

- Е, видя! Събрали сме се да отдадем последна почит на брат Агапий.

- С чаши вино?

- Във виното няма нищо лошо! В писанието се казва, че виното радва сърцето на човека, а свети Павел в посланието си до Тимотей пише: „А употребявай малко вино, поради стомаха си“. Така че няма какво да ни съдиш. И най-добре си върви!

- Почакай - обади се лечителят Еремия. - Той има остър ум и бърза мисъл. Добре е да чуем какво мисли за убийствата.

- Откъде знаеш, че после няма да изтича при Пацик да му разкаже какво правим? - тросна се Герасим. - Не съм го канил да идва тук! - монахът предизвикателно надигна чашата си, по брадата и мустаците му се стече вино.

Климент затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея с усмивка.

- Еремия е прав - подкрепи лечителя библиотекарят Велизар и кой знае защо се изчерви. - И бездруго обсъждаме смъртта на бедния ни брат. Климент може само да ни помогне.

- Освен това, така или иначе, вече ни видя - изхили се Тихон и Климент осъзна, че миниатюристът е пиян.

- Вземете си чаши и сядайте - с широк жест покани новодошлите преписвачът Неофит.

Климент приближи, взе една от чашите, напълни я с вино и отля малко от него на земята.

- Бог да прости Агапий - каза той. - Не го познавах добре, но ми се стори добър човек. Нека там, където е сега, Господ да се смили над душата му и да не го съди много строго, както няма да го съдим и ние!

- Че и проповедник се извъди! - измърмори Герасим, но никой не му обърна внимание. Останалите последваха примера на писаря и отляха част от виното си на земята.

- Устат негодник беше! - каза Неофит и се усмихна криво, а очите му се напълниха със сълзи. - Устат, но честен и с добра душа. Ще ми липсва!

- Ще липсва на всички ни! - подкрепи го Велизар. - Беше добър преписвач и учител, послушниците го харесваха. Научи мнозина да четат и пишат.

- Кой ще го замести сега? - попита писарят.

Библиотекарят вдигна рамена.

- Пацик трябва да реши. Но трудно ще намери някой толкова ерудиран и начетен като него.

Монасите се умълчаха и надигнаха чашите си.

- Чудя се кой ли може да го е мразил толкова много, за да му причини подобно нещо - замислено каза Тихон и обърса брадата си с ръка. По китката му като кръв се стекоха няколко капки вино, монахът тръсна ръка и те полетяха към пода.

- Защо му е на някой да го убива по толкова жесток начин?

- Чухте какво каза пратеникът на княза - ехидно подметна Герасим, - че в този, който го е направил, се е вселил зъл дух!

- А не е ли така? - попита писарят. - Не бяхте ли вие тези, които до вчера твърдяхте, че в манастира ви се е настанила зла сила, която е погубила Докс и Севар?

- И животните! Не забравяй животните - добави Герасим и този път в гласа му нямаше и капка ирония.

Монасите отново се умълчаха, заслушани в припукването на свещите. Пламъчетата им хвърляха причудливи сенки по тавана, които се извиваха като змии и изчезваха в тъмнината на нощта.

- Всеки знае, че демони има! Мисля, че няма какво да се убеждаваме по този въпрос - каза Велизар и отново надигна чашата си.

- Така е - съгласи се и Неофит.

- Чакайте, чакайте да ви разкажа аз какво знам - махна с ръка Еремия, за да привлече вниманието към себе си. - Навремето живях в Средец - започна той. - И там се разказваше за една жена Нона, обладана от демон, която можела с негова помощ да омагьосва враговете си и да им навлича всякакви неприятности. Та в тази същата голяма хубавица беше се влюбил един от тамошните боили. Госпак ли беше, Гатак ли беше, забравил съм му името. Той живееше извън града и не знаеше с какво се занимава Нона. То никой не знаеше, в името на истината, след това се разбра. - Лечителят надигна чашата си, но тя се оказа празна. - Я подайте каната! А така! - монахът отпи дълга глътка. - Боилът я прелъсти, поживя известно време с нея и я остави. Тя твърдеше, че му се отдала, защото й обещал да се оженят, но къде ти благородник ще се жени за обикновено момиче. Малко по-късно Госпак наистина се ожени. За дъщерята на боритаркана, ако не се лъжа. И тогава започнали мъките му. Три години не можел да направи нищо с жена си - бил безмощен. Какво ли не опитвали, къде ли не ходил, но си останал безсилен и това си е!

- Ха-ха! - високо се изсмя Герасим. - Да имаш млада булка и да не можеш да я оправиш.

- Сигурно е била някоя грозотия - вметна и Тихон. - Чувал съм, че...

- Първа красавица беше - прекъсна го Еремия. - С дълги черни коси и очи като звезди. Кръстчето й беше тънко като игла, а гърдите й пищни и големи.

- Само ако ни чуе брат Захарий! - засмя се Неофит. - Пак ще ни чете проповеди за жените!

- И ще е прав! Всяко зло идва от жената. Така се оказа и в този случай - продължи разказа си Еремия. - Един ден, три години по-късно, боилът дошъл в града и случайно срещнал бившата си любовница. Седнали и се разговорили и тя го попитала как е семейството, как се чувства с жена си. Госпак не искал да й признае истината и й отговорил, че са много добре, много се обичат и вече имат три деца. Жената не могла да повярва, изпуснала се и казала: „Значи ме е излъгал демонът!“. Като чул това, Госпак я арестувал, предал я на местния чигат и двамата я разпитвали, докато не си признала всичко. Нона разказала, че след като била изоставена от боила, поискала помощ от демон. Той я научил да направи любовника си безмощен, като хвърли гърне с няколко от космите му в кладенеца на имота му. Като чул това, Госпак я оставил и препуснал към имението си. Там наредил да пресушат всичките му кладенци и наистина - в един от тях намерили гърне, пълно с коси. Боилът го хвърлил в огъня и скоро след това жена му наистина забременя.

- А какво стана с вещицата? - попита Климент.

- Какво да стане? - Сви рамена Еремия. - Удушиха я.

- Така, така - съгласи се Тихон. - С демоните не може да се постъпва по друг начин. В нашето село пък имаше един касапин, който беше много лют. На никого не цепеше басма за нищо. Груб, ама груб! Веднъж минавал по моста и срещнал един старец. Касапинът минал и понеже моста беше тесен, блъснал дядото, който за малко щял да падне във водата. Дори го нахокал, че не му е направил път. Старецът също се ядосал и му казал: „Внимавай, това няма да ти се размине безнаказано!“, но месарят само се засмял, наругал го и си продължил по пътя. Да, обаче след няколко дни внезапно се схвана от кръста надолу и не можел да прави нищо без чужда помощ. Дори да отиде да се изпикае горкият. Живя така три години, докато старецът, който го беше омагьосал, не умря и едва тогава се избави от мъките.

- Аз знам следното - обади се и Неофит. - Разказа ми го един старец, който твърдеше, че го видял с очите си. Като бил по-млад, в неговото село също имало жена, обладана от демон, макар че никой не подозирал за това. В селото непрекъснато ту някой боледувал, ту друг умирал, животните също били покосявани от зарази. Един ден някакъв младеж вдигнал сватба. И не поканил въпросната жена, заради което тя много се разлютила. За да си отмъсти, викнала демона и му казала какво й се е случило и поискала да си отмъсти. Той се съгласил да й помогне и я вдигнал във въздуха. Вещицата прелетяла над отходните ями, вдигнала всички нечистотии от тях и ги изсипала като потоп върху сватбата!

- Ха-ха! - засмя се някой. - Чудничко ги е омацала всичките.

- Не само това - продължи Неофит, - но и направила така, че да започне да духа силен вятър, който не давал на сватбари-те да се приберат по къщите си. Накрая, като се уморила, избягала, защото всички видели какво е направила и се уплашила да не й отмъстят!

- Това е нищо! - обяви Велизар. - Закачки за децата! Истински злият демон върши много по-лоши неща от това да залива хората с мръсотия или да отнеме мъжката мощ на някого. Знам различни случаи - той се огледа и зашепна, а останалите се приведоха напред, за да чуват по-добре - за един евреин, който си продал душата на дявола. В замяна Сатаната му предоставил демон, който непрекъснато бил на негово разположение. Евреинът го пращал да убива най-богатите хора в града и да взема парите им. Демонът им прегризвал гърлата и им избождал очите - Велизар замълча за миг, сенките, хвърляни от свещите, играеха по лицето му. - Евреинът забогатял неимоверно, никой не смеел да го закачи, защото го застигала смърт. Станал толкова богат, че нямало къде да държи парите си. И един ден, както си седял под асмата и пиел изстуден шербет, в къщата му влезли четирима черни мъже, които го наобиколили и му казали да тръгва с тях. Евреинът не искал, но те го сграбчили и въпреки че той пищял и викал, го отнесли, а никои не посмял да му дойде на помощ!

- Точно като при нас! - плесна с ръце Еремия. - Чудя се кой ли е продал душата си?

- Ами Гилу? - попита писарят. - За нея какво знаете?

Монасите се смълчаха и надигнаха чашите си. Дългите им черни сенки се заизвиваха по стените като змии.

- По-добре да не говорим за това - каза накрая Тихон. - Дори разговорите за нея са опасни!

- Гилу се вселява в някого и го превръща в убиец - тихо добави Велизар. - За нея няма прегради, пречки, затворени врати и ключалки. Те пие кръвта на враговете се и пирува с телата им! Няма по-голямо зло от нея!

- Стана късно! - Герасим пресуши чашата си и шумно се оригна. - Трябва да вървя да нагледам животните.

Останалите също се надигнаха да си ходят.

Накрая до отрупаната с чаши маса останаха само Климент и Велизар.

- Вярно ли е всичко това, което разказаха братята? - попита писарят. - За демоните и всичко останало? Ти вярваш ли, че някой от братята е обсебен?

Библиотекарят сви рамена и започна да разчиства празните чаши и кани.

- Ние сме монаси, хора като всички останали, обрекли се на Бог - каза накрая той. - И ние чуваме и виждаме разни неща, не сме защитени от нищо. Всеки е чувал подобни истории. Това не значи нищо! Просто неща, които се разказват вечер. Можеш да ги чуеш във всяка кръчма.

- Разкажи ми за Агапий - настоя писарят. - Всички си тръгнаха толкова бързо, не успяхме да поговорим за него.

Библиотекарят въздъхна и спря, както си беше с няколко чаши в ръка.

- Какво повече мога да ти кажа? Агапий дойде няколко месеца след мен. Учил е в Моравия при Ротимир. Беше забавен, образован, с много познания, знаеше няколко езика. Не беше замесен от тестото, от което стават добрите монаси. Духът му беше буен и необуздан. Няма да си кривя душата - затварях си очите пред лудориите му. Беше ми необходим тук, в скриптория, за да обучава останалите. Въпреки че беше буен, имаше безкрайно търпение в писането. Можеше с часове да учи някой послушник как да изписва красиво буквите и да го кара да се упражнява, докато не постигне успех - библиотекарят въздъхна. - Затова се правех, че не забелязвам, когато нарушава правилата. И той, и Неофит. Млади мъже са, имат нужда понякога да се забавляват.

- Водеха ли жени в манастира?

- И да са водели, не знам нищо за това. Усещах ги понякога нощем да се измъкват от килиите си, но къде ходят и какво правят, наистина нямам представа.

- Ами ти? Виждал ли си жени в манастира?

Велизар спря и облиза устни.

- Стана късно. Трябва да лягаме - каза той и духна свещите.