Студена кръв

4

Пацик покани гостите си в столовата - просторно, ниско помещение с дебели дъбови стени, което изглеждаше топло и уютно. В единия край бумтеше запалена камина, по ъглите - мангали, в средата имаше подредени във формата на буквата „Т“ дървени маси, заобиколени със столове. На стените висяха потъмнели икони, в дъното беше закачено красиво разпятие с разпнатия Христос.

Няколко послушници редяха паници, други носеха кошове с хляб, трети внимателно крепяха високи кани с вино, подготвяйки вечерята. На лицата им беше изписан страх, те погледнаха игумена с надежда, но не смееха да го попитат какво става на гробището.

Въпреки весело припукващия огън, помещението изглеждаше някак заплашително, във въздуха се носеше усещане за надвиснала опасност, сенките по ъглите бяха тъмни и плътни.

Пацик шумно седна на стола в средата на късата страна на „Т“-то, махна с ръка на гостите си да се настанят до него и лично им напълни чашите. Игуменът надигна своята, пресуши я на един дъх и доволно премлясна.

- Най-хубавото критско! - похвали се той. - Няма нищо по-добро след напрегнат ден и ужасите, които ни се струпаха на главата, от чаша добро вино. Сгрява тялото, отпуска ума и пречиства душата - славянинът напълни чашата си отново.

Климент смирено сведе глава с знак на съгласие, но не каза нищо.

Мълчанието се проточи, гостите и домакинът отпиваха от чашите, без да смеят да се погледнат. Това, което бяха видели на гробището, беше сграбчило сърцата им с черните си нокти, изпълвайки душите им със страх.

- Понякога се питам дали Бог е справедлив - наруши мълчанието Пацик. - Дали вижда това, което правя за него? Знам, че е така. Но защо тогава ми праща тези изпитания? Нима не се старая достатъчно? Или правя малко за прославата Му? Защо позволява цялата тази жестокост? Тези убийства? И тази кръв?

- Не можем да прозрем в Божиите намерения - кротко отговори писарят. - Но можем да се опитаме да разберем тези на хората. Макар зад тях да стои Божията воля, всеки сам решава как да постъпи. Има неща, които стоят над човешкото познание, неща, които не могат да бъдат изследвани и разбрани с ума и разума. Това, което идва от Бога, трябва да бъде приемано не с ума, а с вярата! Има много неща, които надхвърлят хорското разбиране, и тъкмо за тях е светото учение.

- Добре казано, писарю! - усмихна се игуменът. - Добре казано от човек, който разчита основно на ума си. Аз, а не ти, трябва да изрека подобни слова. Но това, което видяхме на гробището, сломи за миг душата ми и ме накара да изпитам съмнения. Много са начините по които Сатаната изкушава сърцата и вярата ни. Неочаквани са пътищата, по които Бог ни изпитва! Но ти си прав! В такива моменти трябва да потърсим упование във вярата си, там да намерим твърдина, върху която да стъпим, за да продължим напред. Нима не казва апостол Павел: „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога!“[8] Нима не е казано в Псалома: „Справедлив е Господ и обича справедливостта?“[9]. Нямам право да се съмнявам в намеренията Му. Защото само Той и Светият Дух дават възможност да се унищожи отровната сила на греха, да се очистят развратните сърца, да се успокоят неспокойните и смекчат свирепите!

- Тогава от какво те е страх? - попита писарят. - Щом Христос е с теб, никой не може да те уплаши!

- Страх ме е делото ми да не пропадне! - веднага отговори Пацик. - Страх ме е, че нямам достатъчно сили да се изправя срещу истинска зла сила! - лицето на игумена се сгърчи. - Видя какво се е случило на гробището. Видя белезите по врата на нещастното животно. Нима това е дело на човек? Как ще се боря с демон? - монахът замълча. - Опитват се да осквернят светата обител, която водя. Виж какво направих тук - игуменът махна неопределено с ръка. - Когато дойдох, „Свети Архангел Михаил“ беше просто една нова постройка сред развалините. Място запуснато и неизвестно, никой не беше чувал за него. Само за две години успях да го превърна в най-големия книжовен и духовен център в държавата! — Пацик замълча, за да могат гостите да оценят думите му. - Най-големият! - повтори той. - Тук се обучават преписвачи и миниатюристи, преписва се Светото Евангелие, житията на светците и целият канон, библиотеката се напълни с редки книги! Най-добрите духовници и теолози са при нас, дори в Плиска няма толкова изтъкнати имена. Скоро ще почнем сами да си правим дори пергамента и мастилата. Как някой може да ме упреква, че не се справям добре?!

- Никой не е казал такова нещо - каза Климент, но Пацик не го чу.

- Изградих това място от нищото - продължи той. - И продължавам да градя. Създадох манастири и черкви, в които делото ни продължава. Тези, които се обучават при нас, разнасят знанията си из цялата държава. Разпръскваме учението като звезда, която свети в мрака. Иди да видиш колко посетители от други църкви и манастири има в къщата за гости! Всички искат да се докоснат до това, което правим. И някой ми завидя! Не знам дали е човек или дявол, но чувствам, знам в сърцето си, че всичко е, за да спра това, което правя! Това трябва да кажеш на княза! Не само той, и аз искам да продължа това, което сме започнали! Но не знам срещу какво съм изправен.

- Объркан си! - Климент хвана ръката на игумена. - Което е съвсем нормално. Аз също не знам какво да мисля. Това, което видяхме на гробището, беше отвратително! Но нека не бързаме. И преди са се случвали странни неща. Нека укрепим сърцата си, но да не чакаме наготово. Да си спомним, че човек трябва да си помогне сам, за да му помогне и Бог. Нека не забравяме логиката и силата на ума, които могат да ни бъдат полезни и да не се задоволяваме само с простата и чиста вяра. Това е все едно да твърдим, че трябва само да засадим лозница и без да се грижим за нея, да искаме грозде. Не! Тук съм, за да направя всичко по силите си и да ти помогна. Да разбера кой стои зад тези убийства. И дори да е демон, ще го открия! Тогава поне ще знаем срещу какво сме изправени.

Пацик не бързаше да отговори. Игуменът надигна отново чашата си, скара се на един от послушниците, който се подаде през вратата, очите му се плъзнаха по ниския таван.

- Това, което ме плаши - вече по-успокоен продължи той, - е, че някой от братята е обсебен. Не намирам друго обяснение. Случвало се е и преди. Житията на светците са пълни с подобни истории, аз самият съм чувал няколко, които са съвсем истински. Някой не е бил достатъчно силен или е бил изкушен и душата му е била превзета. Най-вероятно и той самият не знае какво прави. Другите също говорят за това... Мислих дълго - Пацик поклати глава и започна да навива края на брадата си с пръст - и съм сигурен, че не става дума за обикновен демон. Ако беше някой от по-нисшите, не би устоял на нашите молитви, служби и бдения. Не! Става дума за нещо друго! Сатаната ни е пратил някой от офицерите си, някой от тези, на които държи, затова не можем да го прогоним. Защо го е направил? - игуменът се беше успокоил напълно, от предишната му уплаха не бе останал и помен. - Защото това, което правим, не се харесва на княза на мрака. Той не иска вярата да се разпростира по нови земи и прави всичко възможно да ни възпре!

- Напълно е възможно да има обсебен монах - сериозно отговори Климент. - Неотдавна помощникът ми Корсис ми разказа за подобен случай. Тогава обладаният бил освободен след няколко дни молитва - той се почеса по главата. - Но в нашия случай очевидно не става дума за нещо такова. Ако има обладан, то той се прикрива добре. Затова искам да знам всичко. От самото начало. Как започнаха убийствата, какво се случи, кой откри труповете. Всичко, за което се сетиш.

Игуменът кимна и остави чашата си на масата, за да се съсредоточи. Очите му се присвиха, челото му се набръчка.

- Мисля, че започна в края на лятото. В началото бяха дребни инциденти, на които не обръщах внимание. Брат Герасим, този, дето се грижи за животните, докладва за изчезнал добитък - няколко кокошки, една-две гъски, такива неща. Помислих, че някои от работниците ги крадат. В манастира непрекъснато влизат и излизат хора. Нормално е да изчезват разни неща, ако не си внимателен. Казах на Герасим да си отваря очите на четири и реших, че случаят е приключен. Седмица по-късно изчезна едно от кучетата, които се навъртаха около вратата. Помислихме, че е избягало, но няколко дни по-късно го открихме. Мъртво! - игуменът потръпна и посегна към чашата си.

- Трупът му беше ли разчленен? - попита Климент.

Пацик кимна утвърдително и сведе поглед. По бузите му избиха червени петна.

- Намерихме го зад ковачницата. Беше наистина ужасяващо... навсякъде имаше кръв... главата беше отрязана, вътрешностите извадени..., на врата му ясно личаха дупки от зъби! - игуменът говореше съвсем тихо, писарят се приведе напред, за да може да чува думите му. - Горкото животинче... беше толкова добро... мило и игриво... Да умре по този ужасен начин... - Развълнуван, Пацик отново потърси успокоение във виното. - После имаше още. Кокошки, гъски, една или две кози... Всеки път едно и също... Намирахме ги навсякъде. По ъглите на двора, под дърветата, дори няколко пъти по коридорите на манастира... Реших, че е животно. Подивяло куче или вълк се промъква между стените и убива. Поставяхме капани, братята се редуваха да дебнат в засада... но нищо! Убийствата намаляха, но не секнаха.

- И тогава е умрял Докс?

Лицето на игумена се смръщи.

- Не успях да опазя брата на княза - уморено отбеляза той и изтри челото си с ръка. - Но кой може да ме обвинява? Това, което се случи, е необяснимо.

- Разкажи ми! - подкани го Климент, но преди да успее да продължи, нечий глас прокънтя в помещението и стресна всички.

- Злото не идва случайно! - от стол скрит в сенките, където бе седял незабелязан досега, се надигна възрастен монах с кръгло лице и блестящи очи. Два дълги бели мустака се спускаха под възголемия му нос покрай тънка извита уста. - Не случайно злото се е настанило между нас! - повтори той и пристъпи към централната маса. - Господ си има причина за всичко!

- Това е йеромонах Атанас - кисело отбеляза Пацик. - Получил е титлата си за прилежание и оттогава мисли, че знае всичко.

- Ако и вие бяхте прилежни като мен, това нямаше да се случи! - засече го Атанас. - Помнете! „Не си събирайте съкровища на земята, дето ги руши молец и ръжда и дето крадци подкопават и крадат. Но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и крадци не подкопават и не крадат. Защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви...“[10] - Без да чака покана, монахът дръпна един от столовете до масата, седна на него и се взря в Климент. - Значи ти си княжеският човек?

Писарят кимна.

- Много внимавай! Само това ще ти кажа. Това, че си близък на Борис, няма да те опази от това, което става тук!

- А какво става? - попита писарят и наклони глава към стареца. - Какво точно се случва, отче?

- Злото е изпълзяло от тъмната си дупка! - веднага отговори Атанас. - Сатаната е повел легиона си от демони, които са се настанили между тези стени. - Монахът разпери ръце. - Похот! Гняв! Чревоугодничество! Пиянство и разврат! Затова е наказан този манастир!

- Ти не знаеш какво говориш! - вбесен викна Пацик.

- Така ли? - държеше на своето йеромонахът. - Нима не пиете и не се тъпчете всяка вечер, като че ли идва краят на света?! Нима не пиеш сега?! Не казват ли светите отци, че „Няма нищо по-лошо от чревоугодието, нищо по-страшно от него, защото го прави душата плътска, то помрачава сърцето и не допуска да се съблюдават заповедите Божии“? Нима не си се вкопчил в този манастир като в своя собственост?! Нима не крещите и не се гневите като поданици на Лукавия?! Нима не влизат жени в килиите на монасите?!

- Това е клевета! - извика Пацик и се хвана за гърдите. Лицето му почервеня, кокалчетата на пръстите му станаха бели от напрежение.

- Каква жена? Кога е идвала? - попита Климент, но преди Атанас да му отговори, вратата се отвори и куп премръзнали монаси със зачервени, мрачни лица влязоха в столовата, тропайки с крака и пляскайки с ръце, опитвайки се да се стоплят, а очите им бяха пълни със страх.

- Не открихме нищо, владико! - Високият Герасим се доближи до Пацик, коленичи и целуна ръката му. - Съжалявам! Претърсихме целия двор, но не открихме нищо. Това, което е убило магарето, е изчезнало!

Игуменът недоволно кимна и махна с ръка, че монахът може да се оттегли. Герасим се изправи и седна между останалите братя. Двама послушници започнаха да пълнят чашите с вино, други се втурнаха към магерницата и скоро се върнаха, понесли тави с печено телешко и зеле, които поставиха върху масите. Под зоркия поглед на нисък набит монах с голям корем бяха донесени гърнета с туршия, зехтин, подправки, задушени в масло гъби, питки, пълнени с лук, цвекло със спанак и билки, подправен лют боб, дробчета в бяло вино и мащерка. Пред Пацик и гостите му поставиха специални блюда - скопен петел със сос и желирани змиорки.

- Тук наистина си похапват добре - промърмори Климент и вдигна глава да види какво прави йеромонахът, но Атанас беше изчезнал.

След като напълниха чиниите и чашите си, монасите се умълчаха, скупчени близо един до друг, вперили поглед в игумена. Залата, почти тъмна, осветявана само от огъня в камината и жарта на мангалите, сякаш внезапно се сви, опитвайки се да смачка уплашените братя.

Пацик поглади лицето си и се облегна на масата.

- Братя - каза той. - Тази вечер в нашата света обител се случи нещо, което може би ще накара мнозина от вас да се ужасят и изпитат смут в душите си. Но нека те не се отчайват и плашат! Това са изпитания, изпратени ни от нашия Бог Исус Христос, от които ще излезем още по-силни. - Монасите започнаха да се въртят боязливо на местата си, но игуменът продължи с още по-силен глас. - Това е изпитание, така както Господ е изпитвал Йов. Нека бъдем твърди във вярата си, нека вярваме в Спасителя, който умря заради нас на кръста, и никакво зло, било то малко или голямо, няма да ни застигне. Още повече че с Божията промисъл при нас с пристигнал Климент, изпратен от светлия ни княз, да разплете тази мистерия и сложи край на страховете ни!

Всички погледи се отправиха към писаря, който кимна леко и се усмихна. Някои го гледаха с плаха надежда, че може би ще успее да спре избуяващото зло, но в погледите на повечето се четеше съмнение, притворство и страх.

Въпреки това никой не каза нищо.

- А сега нека се нахраним! - Игуменът се изправи, а монасите го последваха.

- Благославяш ни, Господи, и ние опитваме от твоята благодат - започна един от братята. - На всички очите, Господи, се уповават на Тебе и Ти своевременно им даваш храна. Отваряш щедрата Си ръка и изпълваш с милост всичко живо. Благодарим Ти, Господи, за хляба, който си ни дал. Благодарим Ти за живота, който внасяш чрез него в нас. Нека бъдем чисти и устойчиви като житно зърно.

- Амин! - завършиха всички и седнаха.

Хранеха се в мълчание, докато един от послушниците четеше Светото Евангелие.

Единствено Пацик наруши това правило, каквото право имаше като игумен, и тихо представи на Климент братята един по един, като ги помоли да отговарят любезно.

До тях седеше Филимон - икономът на манастира. Той беше едър мъж с яки ръце и белези от шарка по лицето, който кимна отсечено на писаря и продължи съсредоточено да се храни. Компания му правеше нисък прегърбен монах с редки зъби и сламеноруса коса, който се оказа проигумен и заместник на Пацик - архидякон Лазар. Светлите му очи се стрелкаха от лицето на писаря към това на игумена, сякаш за да е сигурен, че това, което казва, има одобрението на Пацик.

Вляво на дългата маса, с мазна провиснала черна коса и къса брада, беше Велизар - библиотекарят на „Свети Архангел Михаил“. Той се усмихна изкуствено на Климент и присви зачервените си късогледи очи. До него с широка усмивка на кръглото лице, запретнал ръкавите на расото си, изпод които се подаваха две космати ръце, се беше настанил Агапий. Той бе представен като един от двамата главни преписвачи, за което свидетелстваха и изцапаните му с мастило пръсти. Монахът беше млад, с весело проблясващи кафяви очи. До него седеше другият главен преписвач Неофит, следваше миниатюристът Тихон, каноникът Захарий, водачът на хора Игнатий и още няколко монаси, чиито имена Климент не запомни.

Четенето на Евангелието приключи, с което и вечерята. Монасите си наляха още вино и тихо започнаха да говорят помежду си, озъртайки се през рамо час по час, като че ли очакваха злото, което беше извършило черното си дело на гробището, да се появи и нахвърли и върху тях. Усетил тягостната атмосфера, Пацик нареди да донесат маслени фенери и още кани с вино и скоро помещението беше ярко осветено, сенките избягаха от ъглите, а братята малко по малко започнаха да се отпускат, намирайки смелост в чашите, след като не я бяха намерили в душите си.

Отначало започнаха да разпитват писаря за последните новини от Плиска. Брат Неофит питаше колко преписвачи се събират в двореца на Борис, библиотекарят Велизар искаше да узнае има ли нови книги в библиотеката на княза, икономът Филимон се интересуваше от цените по пазарите, каноникът Захарий искаше да му разкаже за новите градежи, конярят Герасим помоли да му опише кръглата църква в Средец, която много искал да види, преписвачът Агапий разпитваше дали във Филипополис времето е по-топло, отколкото при тях.

Климент отговори на всички въпроси, доколкото можеше, и постепенно монасите го оставиха на мира и заговориха помежду си, обсъждайки това, което се беше случило, и други неща от делата на манастира.

Писарят се заслуша в спора на двамата, седящи наблизо преписвали. Те се караха за това по колко страници трябва да се пишат на ден, за да се получи хубава книга.

- Прекаленото бързане не е полезно както пред Господа, така и за да се оформят добре и чисто буквите - защитаваше тезата си Неофит. - По-добре книгата да се работи повече време, но след това да се ползва дълго и лесно.

- Така говориш просто защото си много бавен подкачи го Агапий. - Не те бива с перото и затова си измисляш подобни теории за оправдание. Истината е, че аз пиша по-бързо от теб и това въобще не се отразява на красотата или ясното изписване на буквите ми. А колкото по-бързо бъде завършена една книга, толкова по-бързо тя ще отиде при миряните и свещениците и ще им бъде от полза.

- Ще им бъде само ако могат да разчетат драсканиците ти - не му остана длъжен Неофит. - Ти не вникваш в това, което пишеш! За светите книги не е нужна само бързина и техника, но смирение и дух, които да вградиш в буквите. Нещо, което е непостижимо при твоето бързане!

- Всъщност и от двама ви нищо не зависи - намеси се седящият до Неофит монах. - Колкото и да бързате или да се стараете, кога книгата ще стане готова, зависи от моята работа. Там вече виж наистина трябва старание и прецизност.

- Прекаляваш, Тихон! Какво толкова има в твоите картинки? Думите са важни, не рисунките!

- Нищо няма да струват вашите книги без мен! Повечето хора не знаят да четат. Но като видят как грешникът попада в Геена огнена или как демони късат месата му с копия и клещи, тогава веднага разбират за какво става дума!

- Така е - съгласи се Неофит. - Рисунките засилват въздействието на думите.

- Стига да са добре направени! - не се даде Агапий.

В отговор Тихон само се засмя.

- Можеш да питаш дожа на Венеция, херцозите на Генуа или някой византийски логотет колко търсен съм в страните им. Учил съм при най-добрите майстори! Мога сам да правя и смесвам бои, а цветовете ми са направо неподражаеми!

- Но предпочете да дойдеш тук - далеч на север, да се свреш в студа, вместо във Венеция или Константинопол. Много благородно наистина! - заяде се преписвачът.

Лицето на Тихон се зачерви, бузите му се издуха, но преди да успее да отговори, Пацик размаха ръце и сложи край на спора.

- Тихо! Тихо! - заповяда игуменът. - Работата на всички е важна. И на тези, които изписват Божието слово, и на тези, които го украсяват с рисунъка си.

- Преписвачи! Миниатюристи! - мрачно промърмори Герасим и изгледа тримата монаси изпод тежките си клепачи. - Мислят си, че са много важни и всичко им е позволено!

Игуменът бързо се опита да замаже неловкото положение. Дебелият славянин започна да разказва колко печалба си докарват от продажба на вино, но Климент го слушаше с половин ухо.

- Както знаеш, всички ценят манастирското вино, защото знаят, че добре гледаме лозята си. Точно от това се възползвах, когато... - Пацик не можа да довърши, защото вратата се отвори и през нея влезе монах с угрижено лице.

Климент разпозна в новодошлия брат Еремия, който бе отвел припадналия на гробището монах, за да се погрижи за него.

Лечителят доближи масата на игумена, Пацик му направи знак да седне до него.

- Йосиф е добре, отче, ще се оправи - тихо каза новодошлият. - Свести се, след което му дадох да пие разредено с вино маково семе и сега спи дълбоко. Надявам се един хубав, здрав сън да му помогне да се съвземе от шока.

- Видял ли е кой е извършил светотатството? - строго попита игуменът.

- Не. Заварил е всичко така, както го намерихме. Като го видял, от потрес припаднал!

- Казвам ви! Злото броди между стените на този манастир! - разнесе се глас от края на масата, където кой знае кога беше приседнал йеромонахът Атанас.

Въздишка се отрони от устата на Пацик. Дебелият славянин погледна притеснено писаря, но той му се усмихна и му кимна ободрително.

Монасите се бяха отпуснали на столовете си, наслаждавайки се на доброто вино и приятната топлина, която идваше от камината. Ако някой ги видеше в този момент - сити, зачервени и спокойни, с чаши в ръце, едва ли щеше да предположи какви ужасни убийства се извършват в манастира им.

- Истината е, че зло има и то може да излезе на свобода дори и на най-светите места - обади се един от монасите и Климент разпозна каноника Захарий. Божието слово ни учи, че има не само „услужливи духове, изпратени да служат на онези, които ще наследят блаженството“, но и че има „зли духове под небето“, „господари на света, които владеят в тъмната половина на света и с които чадата Божии на земята има да се борят“[11].

- Така е! - обади се замислено и водачът на хора Игнатий и разклати виното в чашата си. - С такива демони и духове си е послужил Бог, за да изпълни присъдата си над египтяните. Нека си припомни Псалтира, който ни казва как Господ „пратил между египтяните зли ангели в своя гняв и оставил да вилнеят и свирепстват и да причиняват страдания; като излял гнева си и не пощадил душата им пред смъртта и предал живота им на чумата; като погубил всички египетски първенци“[12].

- Не се ли борим всъщност точно срещу това?! Срещу изкушенията на Сатаната и мръсните му желания?! Не се ли опитваме да спасим душите человечески именно от тази поквара? - библиотекарят Велизар се обърна към Пацик. - Така че, владико, няма нищо странно, че при нас са започнали да се случват подобни неща. Дяволът недолюбва места като нашето, откъдето словото Господне се разпространява и гони мрака, който той се опитва да вдъхне в душите на хората.

- Още повече - намеси се и икономът Филимон, - че демоните са толкова по-опасни, защото и те са ангели или поне са били при сътворението им чрез Христа. Тогава, преди грехопадението, те са били изпълнени със сила и мъдрост, бързи като вятъра, страшни като огнени пламъци и бляскави като светкавица!

Всички се умълчаха, заслушани в припукването на огъня в камината.

- Това не значи, че ще ни пощадят - обади се Атанас и силният му глас стресна всички. - Демоните обичат да изпитват хората и да ги подлагат на изкушения! Колкото по-слаб е човекът, толкова по-лесно превземат душата му! А вие сте слаби, братя!

Монасите се разшумяха отново, някой извика на йеромонаха да не говори глупости.

- Така е! - държеше на своето старецът. - Нечистите сили обичат да изкушават хората и особено тези, които се стремят да достигнат Бога! Такава победа за тях е още по-голяма. Да откъснат някой, който е тръгнал към лоното Христово. Да се вселят в него чрез чревоугодничество, пиянство, похот или горделивост! Нека не забравяме, че Луцифер преди да падне от небето и стане богоненавистният дявол изкусител, е бил един от най-високопоставените ангели Господни, който толкова се възгордял, че тръгнал срещу самия творец! - при тези думи монасите сведоха глави, а Пацик силно се изчерви. Окуражен Атанас продължи: - Затова, братя, казвам ви: лукавият е между нас! Той ни мами, зове и изкушава! Тежко и горко на онзи, който се остави да бъде подлъган и обладан! Няма да е нито първият, нито последният! Всички ние сме в опасност, братя! Затова се смирете, отхвърлете грешните мисли и се покайте пред величието Христово!

Монасите тихо зашепнаха, но никой не посмя да се противопостави на йеромонаха.

- Пазете се, защото демонът е хитър и лукав! - продължи гръмогласно Атанас. - Той е изпълнен с безумна алчност, завист и злоба. Той извращава чувствата, причинява болести, носи бури и гръмотевици, води навсякъде ада със себе си, подмамва хората и с тяхна помощ извършва чародейства. Той знае милиони начини да вреди на човеците и откак е паднал в своето беззаконие, иска да разруши църквата, да оскверни любовта, да унижи праведните и да избие нашия род! Той лесно се вселява в душите и трудно излиза от там. Затова, братя, пазете сърцата си чисти, а мислите си угодни на Бога. Иначе Сатаната лесно ще превземе телата и душите ви!

Всички се разшумяха, всеки искаше да каже нещо.

- Има много истории за обсебване - успя да надвика останалите библиотекарят Велизар. - В светите книги често пише за такива неща. В житието на свети Теодор Сикеот например - продължи монахът и се намести удобно на мястото си. - Там се разказва за селото Евкратон, което се намирало в областта Лагатини, в Западна Галатия. Та там живял някакъв човек, който се казвал Тимотей. Един ден въпросният Тимотей решил да разкопае един хълм, неясно защо. Според едни, за да ограби гробовете, които били там, според други, за да вземе добра пръст и да я разпръсне по полето, та земята да ражда повече. Както и да е - махна с ръка Велизар. - Разкопал Тимотей хълма, но се оказало, че той е пълен с демони, които само чакали да излязат на бял свят. Те веднага изскочили от обиталището си и започнали да се лепят по животни и хора. Обладаните жени, мъже и добитък започнали да вършат всевъзможни поразии и пакости - нападали стопаните, тъпчели реколтата им, хвърляли камъни по къщите им. Накрая управителят на селото, който, ако не бъркам, се казвал Евфрант, пратил да арестуват Тимотей и да го накажат като осквернител на гробове. Заедно с него хванали и някои от обладаните. Тимотей не се оставил да го заловят и избягал. Хванати били само обладаните и ги наказали с бичуване. Те обаче не само не страдали от това, ами им харесвало и подканяли палачите си да ги бият още - библиотекарят отпи от виното и шумно премлясна. - След като пуснали обладаните, те не само че не престанали да вършат поразии, но дори направили още повече. Накрая нападнали стопанството на Тимотей и му запалили купите със сено. Който се опитвал да им се противопостави или да ги възпре, хващали и пребивали от бой. А през това време - Велизар облиза устните си - от хълма излизали нови и нови демони, които обладавали хора и животни. Всички побеснявали и не се спирали пред нищо. Тези, които останали незасегнати, отишли в манастира, където живеел свети Теодор Сикеот. Там дълго го молили да им помогне и той накрая се съгласил. Когато пристигнал в селото, обладаните го чакали. Под въздействието на демоните те започнали да ругаят и заплашват светеца. Той обаче не им обърнал внимание, а отишъл до местната черква, която, както и нашият манастир, се казвала „Свети Архангел Михаил“!

- Наистина ли? - попита водачът на хора Игнатий, но останалите му изшъткаха да не прекъсва разказвача.

- Та отишъл той значи в черквата - продължи Велизар и цяла нощ прекарал там, молейки се. На сутринта излязъл на площада и хич не се уплашил от това, че обладаните го заобиколили и искали да го бичуват. Вместо това проклел демоните, осланяйки се на Божията благодат. Те се уплашили от него и започнали да треперят. Тогава светецът им заповядал да се върнат в прокълнатия си хълм, а той заедно със свещениците от селото и въпреки че бил много уморен, направил литийно шествие, отишъл на хълма, от който били излезли злите сили, и започнал да чете Евангелието на обладаните. Демоните се опитали да отблъснат молитвите на светеца, но не успели. Накрая, надвити от Божията сила и истината на Евангелието, с писъци напуснали своите жертви и се върнали отново в прокълнатия си хълм. Мястото, разкопано от селянина Тимотей, било засипано отново с пръст, отгоре му поставили голям камък. Светецът извършил литургия на хълма и запечатал камъка с кръстен знак. И така спасил селото! - Велизар се отпусна доволно на стола си.

- Точно както Христос изгонил демоните от обладаните и с негово разрешение те се вселили в прасета, които хвърлили в пропаст - обобщи мрачно Герасим, а другите се съгласиха с мърморене.

Умълчани отново, монасите бавно отпиваха от чашите си и се стрелкаха един друг с погледи, сякаш се изпитват.

- Нима искаш да кажеш, че и ние сме обладани? - попита накрая Захарий. - Че в някой от нас се е вселила нечиста сила?

Библиотекарят вдигна рамена.

- Възможно е - отговори той. - За хитрините на лукавия няма пречка.

- Ще се моля за нас, братко! За всички нас и за този, който е обладан. Само това можем да направим! - зарече се Захарий.

- Със сигурност някой от нас е обладан! - обади се билкарят Еремия и главите на всички се обърнаха към него. - Видях следното: когато се събрахме на гробището, раните на нещастното животно прокървиха отново! Това стана, защото убиецът му е бил там! Всеки знае, че когато извършителят се върне при жертва си, кръвта й се надига отново!

Останалите зашумяха, потвърждавайки думите на монаха.

- И знаете ли защо е така? - мрачно попита лечителят. - Защото дяволът и неговият легион превръщат хората в убийци! Някой от тях се вселява в душата на човек и го кара да върши престъпления. А когато се извършва убийство, част от демона, обладал убиеца, се пренася в кръвта на жертвата му и остава там. И после, когато убиецът мине покрай трупа, демоничната сила в убития иска да се върне при господаря си в душата на убиеца. Двете части искат да се съединят и отново да станат едно. Затова раната започва да кърви!

- Това е ужасно! - прехапа устни проигуменът Лазар, поглеждайки тревожно Пацик.

- Аристотел пише, че никой доброволно не прави зло, ако не иска да го направи.[13] И никой не се отдава на разврат, ако не се стреми към невъздържаност - каза славянинът. - Но Августин Блажени казва, че причината някой да бъде зъл се корени в самия него. Всички грехове на човека зависят от свободната му воля. Затова дяволът ни въвлича в изкушение, защото тялото е податливо на гняв и похот и по-лесно се поддава на внушение. Така че ние сме само оръдия в ръцете на Сатаната!

- Затова не трябва да се боиш или обвиняваш, отче игумене - обади се Захарий. - Тази борба, която ни предстои, е свято дело. Спомни си какво е казал Йоан Златоуст: „Ако Сатаната да би бил унищожен, хората щяха да изпаднат в лекоумна леност. Трябва да си благодарен, че можеш да надвиеш над един такъв враг, стига само да искаш“[14]. А сега - монахът погледна към Климент - имаш и оръжието, с което да го направиш!

Писарят се почувства неудобно от това, че всички отново се втренчиха в него и неочаквано потръпна. Усещаше и още нещо. Нечий зъл поглед, смесен с тези на останалите, проникваше в душата му и го изпълваше със смут. Чувството се задържа само за миг и отлетя, като отнесено от повей на вятъра, който блъскаше по прозорците, но Климент беше сигурен - сред монасите имаше някой, който не му желаеше доброто.

Писарят се отърси като куче, за да отпъди внезапно обзелото го мрачно настроение и се обърна към насъбралите се.

- И друг път съм се сблъсквал с подобни загадки - започна той. - И мога да ви кажа едно - злото има много лица. А зад тях обикновено се крие човешка ръка и сърце. Вие сте монаси, хора, отдадени на служба на Бога и борба срещу дявола. Точно вие би трябвало най-добре да знаете, че когато някой от падналите ангели, за които говорихте преди малко, иска да отмъсти на хората, използва за това някой от нас! - монасите се разшумяха, но Климент не остави да го прекъснат. - Сигурен съм, че зад всичко това стои човек! Обладан или воден от собствената си зла воля, за мен няма значение! След това, което видях днес в снега, съм сигурен, че злото шества между стените на този манастир. Но няма да успее да се скрие от мен и двамата ми помощници! - Климент посочи Корсис и Невестулката, които се изпъчиха. - Ние ще направим всичко по силите си, за да го намерим, изтръгнем и пратим там, където му е мястото! Затова пак ви казвам, братя: Срещал съм се и преди с подобни хора. Хора, които си мислим, че познаваме, хора, които си мислим, че са като нас. Те ядат като нас, пият като нас, ходят, спят и говорят, точно като нас. Но дълбоко в себе си, там, където не можем да погледнем, тези хора не са като нас. Те крият мрачна тайна, черно зло, което ги води към дела непонятни за останалите. Те няма да спрат, докато не постигнат това, което искат. Което значи, че ще има още убийства. Затова ви моля - нека между нас няма тайни. Ако някой от вас има или знае нещо, което може да ми помогне, нека не се страхува да ми го каже. То ще остане зад тези стени.

Смутени, монасите започнаха да се споглеждат, някои потриха притеснено длани, сякаш се колебаят как да постъпят, но никой не каза нищо.

- Ако искате да се преборя с това зло, трябва да ми помогнете - настоя той.

- Злото е трияко - обади се каноникът Захарий и се подсмихва - и се състои от вина, вреда и наказание. На това трияко зло се противопоставя триякото добро - нравственост, радост и полза. Ти как смяташ да се бориш със злото, княжески пратенико?

- Не пише ли Дионисий Ареопагит[15] в книгата си „За Божествените имена“, че зло има у всеки? И че то спомага за съвършенството на вселената? А друг свят отец казва, че в съвкупността между доброто и злото се състои удивителната красота на света. И даже това, което наричаме скверно, се намира в някакъв порядък, стои на своето място и помага по-добре да се изясни доброто. Нима доброто не предизвиква повече похвали, когато можеш да го сравниш със злото?

- И защо Бог допуска да има зло по света? - подвикна някой, а останалите закимаха с глави.

- Защо не го е унищожил? - попита друг.

Климент въздъхна. Явно трябваше да доказва на монасите, че знае с какво се заема. След като щеше да разследва в манастира им, те искаха да се уверят, че има страх от Бога и ще се държи с нужното уважение.

- Бог, сътворителят на вселената, може и от злото да извлича добро. Затова не му е нужно да го унищожава. Иначе светът би бил лишен от много добрина. Бог е толкова състрадателен, че не би допуснал злото в своите творения, ако не беше всемогъщ и не можеше да го превръща в добро. Но ние, хората, не можем да видим цялата му промисъл и затова не винаги разбираме действията му. За нас е достатъчно да се уповаваме на Него, да се оставим в десницата Му и да се молим!

Монасите закимаха утвърдително, а Климент бързо продължи:

- Но колкото и да ми е приятно, не искам да влизам в теологични разговори с вас. Затова искам да знам как загинаха Докс и чигатът Севар.

Научи малко нови неща. Докс бил открит в килията си, която била заключена отвътре, паднал на земята, с отворени очи и сгърчено от ужас лице. Лицето и тялото му били бледи, на врата му ясно личали две дълбоки дупки от ухапване. След като се съвзели от шока, монасите претърсили килията му, но не открили нищо, което да им помогне да разберат какво се е случило.

- Сякаш някой или нещо е влетяло през решетките на прозореца, убило е брата на княза и после пак е отлетяло - обобщи Агапий, а останалите се прекръстиха.

- Истината е - обади се Филимон, - че Докс значително се промени през престоя си тук. Преди да сложа расото, бях войник и познавах брата на княза. Той също си спомни за мен и затова ми се доверяваше повече. В началото беше мрачен и необщителен, седеше по цял ден в килията си и не говореше с никого. Постепенно се промени. Каза ми, че съжалява за това, което се е опитал да направи, за опита му да свали брат си от трона.[16] Започна да се интересува от това което правим, ходеше в скриптория, започна да посещава службите...

- Вярно е - потвърди и преписвачът Неофит. - Идваше и гледаше как пишем и рисуваме, след това вземаше книги да чете.

- Стана много набожен - продължи Филимон. - Покая се горчиво за предишните си грехове, поиска и прошка от Борис. Обичаше да си спомня старите времена и да говори за тях. Присмиваше се на опитите на Иратаис, Шун, Избул и останалите, които бяха вдигнали бунт срещу брат му.

- Имаше ли нещо, което да го тревожи? - попита Климент.

Филимон поклати глава.

- Само това, че князът не му е простил. Беше намерил мир със себе си и света. Чувстваше се добре при нас и прие мястото си.

- Къде са вещите му?

- При мен - отговори Филимон. - Но едва ли представляват интерес. Няколко книги и свитъци, малко дрехи.

- Все пак искам да ги видя настоя Климент, а икономът кимна с глава.

За Севар също не научи нищо ново. Чигатът дошъл, държал се грубо, след което една нощ изчезнал. Намерили го мъртъв под старата кула. В снега личали само неговите следи. Нямало и помен от тези на убиеца. На врата му имало две дълбоки дупки като от ухапване.

Това отправи разговора в друга посока.

Монасите започнаха да предполагат кой е убил чигата, предположенията им ставаха все по-дръзки, лицето на Пацик се напрягаше все повече и повече.

- Това е нечисто дело! - повтаряше магерникът Беримир.

- Как е стигнало това, което е убило Севар, до него, без да остави следи в снега? Питам ви: Как? - никой не му отговори и той продължи с доволна усмивка: - Чигатът е бил убит не от човек, а от демон! Дори и някой от нас да е обсебен, той би оставил стъпки в снега, доближавайки до Севар!

- Това може да обясни нещата - съгласи се Филимон. - Демоните могат да летят! Нали преди Господ да ги прогони, са били ангели. След падението си са запазили силите си. Нищо чудно, дори и сред нас да има обсебен, господарят му демонът понякога да убива и сам!

- Обсъждаме това за кой ли път - намеси се преписвачът Неофит и изгледа всички с мътните си очи. - Ясно е, че в обителта ни се е вмъкнало нещо зло. Нали видяхте магарето? Кой друг, ако не дявол ще направи подобно нещо.

- И изпива кръвта на жертвите си - съгласи се Беримир.

- Това не е обикновен дявол! Това е кръвопиец! Вампир!

- Чувал съм, че те могат да се превръщат в различни животни! - обади се Игнатий.

- Във вълци и прилепи - уточни миниатюристът Тихон. - Рисувам ги, когато искам да изплаша миряните.

- Като Велзевул! - неочаквано се обади и лечителят Еремия. - Той не е ли принц на Ада? А името му не значи ли принц на мухите? Може той да е долетял до чигата и да го е убил!

- Ето какво е станало - обобщи Беримир, доволен, че останалите го подкрепят. - Севар е чул нещо и е излязъл да провери какво става. Затова е тръгнал през двора.

- Вампирът го е подмамил - обади се някой.

- Точно така! Подмамил го е и го е нападнал. Дебнел го е, превърнат в прилеп, муха или кой знае какво го е наблюдавал от върха на кулата. Спуснал се е и убил Севар в снега. Затова не открихме ничии други следи!

- Така е! Точно така! - развикаха се и останалите, а Пацик само поклати недоволно глава.

- Има и още - продължи Беримир и се наведе напред през масата, а останалите последваха примера му. - Помислете кои са жертвите - гласът на магерника премина в шепот. - Различни животни, Докс и Севар. Макар да живеят в манастира, те не са монаси! Докс не беше положил обет, чигатът също. Това, което убива, не посяга на свещеници! Напада само външни хора. Дали това значи, че не смее да закача хора, посветили се на Бог?

Климент не успя да потисне неприятното усещане. В думите на монаха имаше логика, за която не се беше сетил. Дали това не значеше, че той и помощниците му са се превърнали в новите мишени на убиеца?

- Кой откри трупа? - попита писарят и потръпна.

- Аз! - отговори преписвачът Агапий. - Тази нощ не спах добре. Бяхме приключили една от книгите и вечерта по този повод си бях пийнал повече. Главата ми тежеше и имах нужда от чист въздух. Излязох още преди сутрешната молитва, да се поразтъпча. Обикалях из двора, когато го видях - монахът потръпна при спомена. - Севар лежеше в локва кръв, точно до старата кула, очите му бяха изхвръкнали, тялото смазано. Изтрезнях на секундата! Отидох до него и го пипнах по челото... по-добре да не го бях правил... беше студено като лед. Тогава видях кървавите дупки на врата му и хукнах обратно да извикам останалите... Това е!

Климент кимна замислено с глава. Какво ли всъщност беше видял пияният монах?

- После всички се върнахме до трупа - продължи проигумен Лазар и погледна извинително Пацик. - Гледката беше страшна... Герасим пръв забеляза, че до трупа водят само едни следи. В началото не обърнахме внимание на това, но по-късно...

Всички се умълчаха, загледани в чашите си.

- На земята до трупа имаше пепел - неочаквано се обади Агапий. - Бях забравил за това. Беше под трупа и не личеше ясно. Дали е важно?

- Всичко е важно - отговори Климент. - Можеш ли да си спомниш още нещо?

Преписвачът се опитваше да се съсредоточи.

- Беше някак разпръсната - каза накрая той. - Все едно някой я е хвърлил и вятърът я е подел, а Севар е паднал върху нея.

- Това е знакът на Сатаната! Знакът на Ваал - обади се с дрезгавия си глас от края на масата йеромонахът Атанас. Гласът му прозвуча зловещо и накара всички да настръхнат.

- Ваал! - повтори Атанас. - Един от седемте главни демони на Ада! Повелител на смъртта и живота! Пише за него в Стария Завет, на него са се кланяли финикийците! Някои казват, че това е самият Сатана. Бил син на Ел - върховния бог на ханаанците. Може да става невидим, командва точно шейсет и шест легиона! - не спираше монахът. - Кара хората да му се подчиняват, като чуят пискливия му глас.

- И какво общо има всичко това със смъртта на Севар? - не можа да се стърпи Пацик. - Или просто искаш да ни уплашиш?

- Това, че Ваал винаги носи пепел в джобовете си! Това е отличителният му знак! Затова е имало пепел и около трупа на чигата! Дяволът е оставил подписа си!

Всички се разшумяха и започнаха да говорят един през друг.

- Сега се сещам - каза Тихон, когато страстите се поуспокоиха. - Рисувал съм този дявол в някои от преписите на Библията. Представя се в различни образи - като човек, бик, котка или жаба. Или като няколко образа едновременно, слети в едно...

- И има тънки паешки крака, с които може да тича по стените или снега, без да оставя следи. Ей така - тък, тък, тък, да минава под вратите, да се промъква навсякъде - добави Атанас, а монасите стреснато огледаха каменните зидове зад тях. Трябва да знаем имената на враговете си и да се борим с тях! - той поклати глава. - Как се пише на латински дявол?

- Diabolus - веднага отговори Агапий.

- Точно така! - похвали го йеромонахът. - Което идва от dia - две и bolus или morsellus, значещо смърт! Защото дяволът убива два пъти - веднъж тялото и веднъж душата человеческа. Той се нарича още демон, тоест душещият кръв, но истината е, че души греховете, които толкова желае и към които ни подтиква. Казва се още Белиал, което идва да покаже, че няма господар, и Велзевул, както казахте, или мъж на мухите. Защото той е мъж на грешните души, след като са отхвърлили истинския си жених - Христос. Казват му още Бегемот, тоест звяр, който е раззинал вонящата си паст, от която между острите му зъби, изцапани с кръв и грях, излиза огнен пламък, който...

- Стига! Стига! - скочи на крака Пацик, а ръкавите на расото му се развяха като черни крила. - Престанете с тези глупости! Вампир, Луцифер, Ваал, Велзевул! Вие чувате ли се какво говорите! Все едно не съм в манастир, а на някакво сатанинско сборище!

- Това е истина! - извика Агапий и тежко се заклати на стола си.

- Или трябва да чакаме, докато и нашата кръв бъде изпита? - подкрепи колегата си преписвачът Неофит. - Не случайно слугите бягат и никой не иска да дойде на тяхно място. Започвам да се чудя дали и моето място е тук!

- Всеки е свободен да остане или да си тръгне, както му говори съвестта - Пацик си беше върнал самообладанието и гледаше строго монасите. - Дали сте обет, но той може да бъде изпълнен и на друго място. Аз обаче няма да се предам! Ще остана тук и ще продължа делото, независимо кой или какво се опитва да ни попречи - игуменът замълча за миг, след което плесна с ръце. - А сега е време за сън. Разотивайте се!

Мърморейки, но без да смеят да му противоречат, монасите един по един започнаха да напускат столовата. Брат Филимон поизостана, за да заведе Климент и помощниците му до стаите им.

Настаниха ги в чисти, спретнати килии, почти в началото на монашеската обител. Писарят щеше да спи сам, зад съседната врата бяха Корсис и Невестулката.

Срещу малък прозорец с решетка във формата на кръст имаше легло на дървени трупчета със сламеник и одеяло върху него. Маса с леген, разпятие на стената, стол и няколко куки за дрехи довършваха обзавеждането. В ъглите имаше запалени мангали, но топлината им попиваше в камъните на стената.

- Заключете добре - опита се несполучливо да се пошегува Филимон, преди да се оттегли. - Макар че тук това не е гаранция за спокойна нощ!