Студена кръв

16

Климент поведе решително помощниците си към старата кула. Навън бързо започваше да мръква, слънцето залязваше някъде зад облаците, обгръщайки всичко в сива светлина. Земята отново беше замръзнала, ледът стърчеше на тъмни парчета като остри протегнати зъби, вятърът носеше малки снежинки, които прехвърчаха между сградите и трупаха купчини по ъглите.

Няколко премръзнали врабчета отчаяно подскачаха по двора, търсейки храна, а над тях летяха сиви гарги, които огласяха въздуха с граченето си.

Корсис предвидливо бе взел маслен фенер и тримата спряха в подножието на кулата, за да го запалят. Разкривените им сенки, треперещи в зловещи извивки, се очертаваха върху каменните стени, докато тримата бавно се изкачваха по стълбата. Стигнаха до заключената врага и Невестулката приклекна, за да разгледа катинара на светлината на фенера.

- Мога да го отключа! - реши бившият джебчия, но Климент поклати глава.

- Разбийте го! - нареди той и се отдръпна, докато Корсис вадеше меча си от ножницата. Достатъчно се беше съобразявал с Пацик и чувствата на монасите.

Корсис вдигна меча и стовари желязната му дръжка върху катинара. Изскочиха искри, чу се дрънчене и катинарът изтрополи надолу по стълбата.

Климент взе фенера от ръцете на Невестулката, вдигна го високо и побутна вратата с крак.

Лъхна ги миризма на прах и мръсотия. Тримата бавно влязоха в потъналата в мрак стая, скупчени един до друг, сякаш очакваха всеки миг от някой от ъглите да се надигне демон, да връхлети върху тях и да ги разкъса.

Не видяха нищо особено.

Климент запали поставените на стените факли и се огледа.

Стаята беше малка, около три на четири метра, с един-единствен прозорец, закован с дъски, зидана печка, легло, покрито с кожи, окован с железни ленти сандък и маса, върху която лежаха разхвърляни свитъци, празен свещник и висока калаена чаша. От тавана висяха паяжини, по ъглите имаше натрупани безформени купчини с боклуци, всичко беше покрито с дебел слой прах.

Писарят закачи фенера на куката на стената и посочи масата.

- Аз ще видя какво има там. Невестулке, виж можеш ли да отключиш сандъка. Корсис, огледай всичко останало.

Без много суетене се заловиха за работа. Климент се приближи до масата и внимателно избърса свитъците. Ръкавицата му се покри с прах, който той леко изтупа в огнището. Въпреки усилията им във въздуха на малката стая бързо се понесоха облаци прах, които влизаха в очите и носовете им и ги караха да кихат и кашлят.

- Противно място! - отбеляза Невестулката, докато човъркаше ключалката на сандъка с ножа си. - Можеше да пратим някой предварително да почисти - добави той, но никой не се засмя на шегата му.

- Сметки, сметки, недовършен доклад до боритаркана... - Климент вдигаше един по един документите, оглеждаше ги и разочаровано ги хвърляше обратно на масата. - Вие намерихте ли нещо?

- Сандъкът е празен - докладва Невестулката. - Освен ако не броим няколкото паяка по ъглите и старо парче пергамент. Има и някакъв изгнил плат - той вдигна разкъсан парцал, от който се понесоха нови валма.

- Стига! - извика Корсис. - Искаш да ни издушиш ли?!

Невестулката сви рамена и пусна находката си обратно в сандъка.

- Това може и да е интересно - писарят доближи един от пергаментите по-близо до светлината. - Имената на свещениците, заловени от боила Тагрий в старата църква. - Климент проследи редовете един по един с пръст. - Василий, Лазар, Михаил, Никита, Самуил... Нищо не ми говорят - въздъхна той. - Които и да са били, вече са мъртви. Как върви при теб, Корсис?

- Нищо, което да заслужава внимание - отговори помощникът му. - Изгнили дрехи, скъсан колан и нещо, което предполагам, че са остатъци от храна.

- Значи дойдохме напразно? - разочаровано се изправи Невестулката. - Само дето разбихме катинара.

- Все пак ще взема този списък - Климент прибра пергамента в кесията си. - Ще разпитам Пацик, вратаря Безмер и по-старите монаси дали имената им говорят нещо. Да си тръгваме.

Тримата изтупаха праха от дрехите си и тръгнаха към вратата. Бяха стигнали прага, когато писарят неочаквано спря.

- Чакайте! каза той. - Не разгледахме сгънатия пергамент, който Невестулката намери в сандъка.

Корсис се върна, вдигна капака на сандъка, извади пергамента и го подаде на писаря. Парчето беше кафяво по краищата, миришеше на мухъл, мастилото беше избеляло.

Оказа се груб чертеж на кулата, в която се намираха.

- Защо му е трябвало на Тагрий да рисува това и да го крие в сандъка си? - мърмореше си писарят, докато разстилаше пергамента на масата.

На него ясно личеше помещението, в което се намираха, имаше разрез на кулата, гледана отвън, както и още няколко други изгледа с драсканици около тях. Мислеше да навие пергамента, когато нещо в рисунката привлече вниманието му.

- Какво е това? - попита той и посочи скицата.

- Картинка на кулата, в която се намираме. Вероятно боилът я е надраскал, докато се е чудел с какво да се занимава. Сигурно случайно е попаднала в сандъка, а ние й придадохме по-голямо значение, отколкото заслужава - отговори Корсис.

- Вижте! - посочи отново писарят. - Има и още нещо!

Помощниците му се втренчиха в скицата, след което неразбиращи вдигнаха очи към господаря си.

- И на мен за малко да ми се изплъзне - отговори на незададения им въпрос Климент. - Тук кулата е нарисувана в разрез. Това - посочи той - е камбанарията, това е стълбището, тук е стаята, в която се намираме.

- А това - развълнувано се наведе над чертежа Корсис, разбрал за какво говори господарят му, - това е подземието на кулата.

- Да! - възбудено каза Климент. - Това е подземието на кулата. Но сега подземие няма, а само сляпа стена вдясно от стълбите!

- Какво значи това? - неуверено попита Невестулката.

- Това значи, че подземието е зазидано или входът му по някакъв начин е скрит!

- Да отидем да проверим! - предложи Корсис и тримата заедно се затичаха надолу по стълбата.

Нощта беше паднала и запалените факли, които Невестулката взе, се оказаха от полза. На фона на светлината, хвърляна от тях и фенера, сляпата каменна стена, замръзнала и здрава, ясно се очерта пред очите им. И да е имало подземие, сега входът за него беше запечатан.

Писарят приклекна, извади кинжала си и внимателно започна да човърка около камъните. Отначало не се случи нищо, но когато стигна до десния ъгъл, острието влезе в една от фугите, без да срещне съпротива. Климент внимателно го изтегли, след което дръпна камъка, който излезе с лекота. Зад него се отвори малка тъмна дупка, достатъчна, за да се провре в нея човешка ръка.

Тримата приклекнаха пред стената и осветиха дупката, опитвайки се да разберат какво има в нея.

Не видяха нищо.

- Мисля, че се сещам какво е това - тихо каза Климент, сякаш се боеше някой от другата страна да не чуе гласа му. - Чувал съм за подобни скривалища, но никога не съм виждал с очите си. Християните са ги правили, за да има къде да се крият от гонителите си. Тук някъде трябва да има врата, която да води към подземието.

- Къде е? - нетърпеливо попита Невестулката и огледа камъните на стената. - И как се отваря?

- Мисля, че така - отговори писарят и мушна ръката си в дупката.

Климент се наведе, за да може да стигне по-далеч, пръстите му напипаха груб дървен лост. Той го завъртя в едната посоки, после в другата. Лостът поддаде, чу се скърцане и сякаш магия отмести част от камъните.

- Врата! - извика Корсис и надникна над рамото на Климент.

Пред тях се отвори мрачен проход, достатъчно висок, да мине приведен човек, каменни стъпала, покрити с мъх, водеха надолу към подземието.

Вратата беше едновременно елементарно и гениално замислена и маскирана. Върху дървената й повърхност бяха закрепени няколко тънко отрязани парчета камък така, че погледнати отвън да създават впечатлението за монолитна стена. Лостът се свързваше със система от колела и въжета, които отваряха и затваряха вратата. Просто, но ефикасно.

Без да се двоуми, Климент грабна фенера от земята, където го беше оставил, и тръгна напред. Помощниците му го последваха.

Стъпалата бяха широки и удобни, от мек варовик, който заглушаваше стъпките и даваше сигурност на слизащия. Съвсем скоро се намериха в края им, където се простираше широка, макар и ниска кръгла стая.

Климент спря и се озърна.

Нещо ставаше със светлината. Факлите пращяха, пламъкът на фенера беше съвсем изтънял. Лъхна ги дъх на разложено, желязо и кръв, сърцата им се изпълниха с непонятен страх. Леденият въздух не помръдваше, по-студен, отколкото в падналия навън мрак. Не се чуваше нито звук от външния свят, като че ли неочаквано някой беше натъпкал ушите им с памук или бяха попаднали в корема на голяма риба, гмурнала се в дълбока вода.

Тримата едновременно извадиха мечовете си и се скупчиха един до друг.

- Това място не ми харесва! Ама хич не ми харесва! - загубил обичайния си оптимизъм обяви Невестулката и долепи гърба си до този на Климент.

- Какво е това? - попита Корсис и посочи с оръжието си в тъмнината.

Нещо чернееше в средата на помещението.

- Да отидем да проверим - предложи Климент и все така един до друг и с извадени мечове тримата тръгнаха напред.

В средата на схлупеното помещение, издигнат върху малък пиедестал, беше поставен тежък каменен саркофаг. Покрит с плочи от черен гранит, върху страните му се виждаха изписани думи и отделни букви. На тежкия капак, красиво гравирана, личеше латинската буква V.

Климент и помощниците му, смълчани, застанаха пред саркофага, пламъците на факлите им заиграха по острите ръбове на тъмния камък.

- Какво е това? - плахо попита Корсис и понечи да удари ковчега с меча си, но Невестулката го спря.

- Чакай! - напрегнато прошепна той. - Кой знае какво има под каменната плоча. Не искам да го будиш!

Корсис поклати глава, приклекна и започна да чете.

- Това са някакви имена - обяви той. - Написани са на гръцки с разкривени букви, сякаш някой е чегъртал по камъка с нокът. Аморфу, Авизу, Кархус, Вриани, Варделус, Харханистреа, Варна, Адикия... Има и още няколко, но не ми говорят нищо.

- Харханистреа - Смеещата се - тихо повтори Климент и усети как краката му се подкосяват. - Това са част от имената на злата сила Гилу, за която ми разказа библиотекарят Велизар.

Тримата смълчано загледаха саркофага. Никой не смееше да помръдне, сякаш го беше страх, че и най-малкото движение може да предизвика демона.

- Нима това нещо е погребано тук? - ужасен прошепна Невестулката. - Нима то избива монасите и животните?

- Съмнявам се! - на Климент му се искаше да е по-уверен в това, което казва. - Вероятно е съвпадение. Безмер ми разказа, че навремето тук е имало старо светилище. Може би саркофагът е останал оттогава, а монасите по-късно не са искали да го разрушават.

- Ами V-то на капака? - попита Корсис, който се опитваше да си придаде смелост, но гласът му беше изпълнен със страх.

- То какво значи?

- Не знам - уморено каза писарят. - Но каквото и да значи, едва ли е нещо, от което трябва да се притесняваме.

- Това е демон! Вампир! - трескаво прошепна Невестулката. - Не усещате ли колко зловещо е това място? От него лъха на страх и омраза. Тук пише „Варна“! Не беше ли това едно от имената на Гилу?

- Да - съгласи се писарят. - Но защо ще изписват върху капака само него? Според Велизар Гилу е известна като Смеещата се и Летящата, защо ще пишат друга буква на капака?

- Не знам! - отговори Невестулката, който вече дори не си правеше труда да крие страха си. - Но искам да се махна оттук!

Той се обърна и бързо тръгна към стълбата, но се препъна и падна на земята. Факлата му отлетя, удари се в стената и изгасна. Той се опита да стане, но падна отново, започна да лази към изхода и внезапно замря.

- Какво е това? Помогнете ми! - извика бившият джебчия, след което от устата му се изтръгна дълъг, накъсан вопъл

Климент хукна към помощника си, фенерът се клатеше силно в треперещата му ръка.

Невестулката се беше препънал в малка купчинка пръст. Кракът му беше затънал дълбоко, издълбавайки дупка и изравяйки на повърхността странен дребен череп. Бившият джебчия го гледаше като в транс, тялото му трепереше.

- Какво е това? Какво е това? - не спираше да повтаря той като малко дете, сънуващо кошмар, от който не може да се събуди.

Опитвайки се да запази самообладание, Климент се наведе и вдигна черепа, за да го огледа на светлината на фенера. Не приличаше на нищо, което беше виждал дотогава.

Черепът беше по-малък от детски, сплеснат странично, продълговат, очните кухини бяха разположени от двете страни, по-големи от обичайното, на темето му имаше дупка. Най-необичайни бяха зъбите. Малки и заплашителни, те блестяха на мътната светлина, а отпред стърчаха четири остри дълги зъба, каквито нямаше никой човек.

- Вампир! - изхленчи Невестулката. - Или детето на вампир!

- Стига! - извика писарят, опитвайки се да озапти бумкащото си сърце, хвърли черепа на земята и отскочи назад. - Няма нужда да се плашим един друг. Каквото и да е това, то е мъртво!

- Вижте! - посочи Корсис, който беше минал от другата страна на саркофага. - Има още!

Климент помогна на Невестулката да се изправи и двамата бавно заобиколиха каменния ковчег. На равно разстояние на земята се виждаха малки могили пръст, спечени от времето и студа - гробчета, които, въпреки скромните си размери, изглеждаха зловещо. Точно в такъв плитък гроб беше попаднал кракът на Невестулката, за да извади на повърхността страховитото му съдържание.

- Ясно е като бял ден! - прошепна помощникът на писаря. Гласът му хриптеше, зъбите му тракаха, а лицето му беше издължено и сгърчено. - Това - той посочи саркофага - е главният вампир! Другите, малките, около него го пазят!

- Това са глупости! Никога не съм чувал подобно нещо! - Климент се опитваше да запази самообладание, но ужасът на помощника му започваше да се предава и на него. - Вероятно става дума за нещо друго!

- И аз мога да ви кажа за какво! - Корсис беше вдигнал малкия череп и го разглеждаше. - Това е череп на куче!

- Куче ли?! - невярващ попита Невестулката. - Сигурен ли си, че не е вампир?

- Напълно съм сигурен! - помощникът на писаря сухо се изсмя. - Виждал съм достатъчно кучешки черепи през живота си, за да мога да преценя!

- Значи предните зъби не са вампирски! - възкликна Невестулката и по лицето му се изписа облекчение. - Но защо на някого ще му трябва да погребва кучета на място като това?

- Чакайте! Чакайте! - извика Климент. - Миля, че се сещам за какво става дума. Това - той посочи саркофага - е гробът на жената на великия боил Тагрий Вирна. Това обяснява и буквата V, изсечена на капака. Според разказа на Безмер тя винаги е била заобиколена от шест черни кучета, които явно са били убити заедно с нея. Тагрий очевидно е погребал съпругата си тук, а около нея е оставил на стража верните й кучета!

- Да проверим какво има в саркофага - енергично предложи Корсис и се доближи до каменния ковчег.

- Нали Вирна е била зла като демон?! Нали Безмер е казал, че Гилу се е вселила в нея? Ако е вампирясала и избива монасите? Предпочитам да стоим далеч от това нещо и да не го пипаме! - страхът отново се беше появил в очите на Невестулката.

- Трябва да разберем какво има в ковчега! - настоя Климент. - Ако демонът, който опустошава този манастир, е вътре, трябва да знаем!

Въпреки протестите на бившия крадец, тримата се опитаха да отместят гранитната плоча. Колкото и да се напрягаха, не можаха да я помръднат дори на сантиметър.

- Така няма да стане! - Корсис изтри с длан потното си чело.

- Ще ни трябва лост или кирка, за да повдигнем това чудо.

- Така е - съгласи се писарят. - Но мисля, че е по-добре да се върнем през деня. За днес научихме достатъчно. А да не забравяме, че ни чака и разходка до селото. Много по-вероятно е нашият убиец да се спотайва там, отколкото да се крие в този саркофаг.

Привеждайки глави, тримата се измъкнаха от злокобното помещение. Преди да излезе, Климент се обърна и хвърли последен поглед на ниската стая. Имаше усещането, че пропуска нещо. Че е много близо до важно откритие, но то му се изплъзва, крие се между каменните стени, кучешките гробове, страха и собствените му предразсъдъци, които замъгляват разума му и му пречат да го види ясно.

Той сърдито поклати глава, излезе през тайната врата и я затвори внимателно.

Тримата излязоха от кулата, огледаха притихналия двор и бързо го прекосиха. За техен късмет Безмер не се виждаше никакъв и Климент и помощниците му се промъкнаха през вратата на манастира, без никой да ги забележи.

Подобно на черни сенки те се спуснаха по склона, газейки в замръзналия сняг, като час по час се оглеждаха. Накрая стигнаха развалините на селото, пусти и безмълвни, затрупани със сняг и сковани от лед, между които вятърът препускаше с фучене.

- Там! - Корсис посочи една от по-запазените къщи. Зад прозореца, закован с дъски, като че ли за миг се мярна светлина, но след това изчезна.

Пристъпяйки внимателно, тримата бавно приближиха. Невестулката се промъкна до напуканата стена, погледна между дъските, обърна се и слагайки пръст на устните си, направи знак на Климент и Корсис да доближат.

Свита върху купчина мръсни дрипи, загърната в монашеско расо, до задната стена се беше сгушила жена. Не можеше да се каже дали е млада или стара, защото лицето й беше покрито от слоеве мръсотия, а косите й - дълги и черни, падаха пред очите й на мръсни оплетени фитили. Тялото й беше слабо, краката й бяха увити в парцали вместо обувки.

Най-удивителни бяха ръцете на непознатата. С тънки бели пръсти, завършващи със дълги, извити като на животно, нокти, те лежаха в скута й, ясно различими на фона на черното расо.

Въпреки студа жената не помръдваше. Скована като статуя, тя не издаваше и звук, но внезапно вдигна глава, отметна коса и се вторачи в прозореца, през който надничаха Климент и помощниците му.

Те веднага снишиха глави, но за краткия миг, в който видя лицето на непознатата, то потресе писаря. Жената беше малко над трийсетгодишна, с правилни черти и сочни устни, а очите й горяха като въглени. Климент имаше чувството, че пронизващият й поглед минава през стената, зад която се криеха, и продължава да ги изучава. Той кимна на помощниците си и тримата бързо се отдалечиха в снега.

- Коя е тази? Какво прави тук? - прошепна Невестулката. - Това ли е демонът, който са видели на гробището?

- Видяхте ли я как ни погледна? Сякаш знаеше, че сме там? - добави Корсис. - Още ме побиват тръпки!

- Ако е демон, то е много странен демон. Има нужда от тенджера и стомна, за да се храни и пие - поклати глава Климент. - Не, не! Тук има нещо друго и ние трябва да разберем какво. Едва ли сама жена би останала да живее в тези развалини. Откъде намира храна?

- Сигурно някой й носи? - предположи Корсис.

- И аз така мисля - съгласи се Климент. - Но по-добре да изчакаме и да се убедим с очите си.

Тримата се скриха зад близката пряспа и зачакаха. Ако някой дойдеше откъм манастира, трябваше да мине покрай тях и нямаше да го пропуснат. Но дори и да дойдеше от друга посока, щяха да чуят стъпките му в тишината.

- Студено ми е! - оплака се Невестулката и разтри почервенелия си нос, но Климент му направи знак да мълчи.

Колкото повече стояха, толкова повече студът ги обгръщаше, проникваше под дрехите им и вледеняваше месата и костите им, като леден пашкул, който иска да ги запечата в утробата си. Луната се издигаше все по-високо и високо, нощта напредваше, а нищо не подсказваше, че някой ще посети непознатата в къщата.

Най-накрая, някъде около полунощ, когато писарят вече се чудеше дали да не прекрати безсмисленото бдение, преди да измръзнат съвсем, чуха нечии стъпки. От манастира идваше някой, но който и да беше той, вървеше бавно и внимателно, стараейки се да вдига колкото се може по-малко шум.

Климент и помощниците му се дръпнаха още по-назад, притаили дъха си, и не след дълго покрай тях пролази дълга сянка. Непознатият беше облечен в черно монашеско расо, но качулката му беше спусната ниско, така че изцяло да прикрива лицето му. В едната си ръка стискаше кожена торба, другата държеше мушната под расото, за да я топли или за да извади от там нож в случай на опасност.

Корсис вдигна вежди в ням въпрос, но писарят поклати глава. Който и да беше непознатият, вече нямаше как да им се изплъзне. По-добре беше да видят какво ще направи.

Монахът спря за миг пред вратата на къщата, огледа се, след което тихо почука. Отвътре му отговори тих глас и, без да чака покана, непознатият влезе.

- Какво ще правим сега? - прошепна Невестулката.

Тримата пристъпиха напред и се залепиха на пролуката на прозореца.

В стаята гореше слаб огън. Закачуленият приклекна, торбата беше пред краката му. Той я отвори и извади отвътре няколко глави лук, парче сланина и половин хляб. Жената грабна хляба и започна да го ръфа, без да обръща внимание на посетителя си. Мъжът се отдръпна назад в сенките, придърпа разкривен стол и седна, без да каже нищо.

- Кой е този? - попита Корсис.

- Сега ще разберем! - отговори му писарят. - Бъдете готови.

Климент стана и без да го е грижа за шума, който вдига, доближи до къщата, бутна вратата и влезе.

Жената уплашено извика и отскочи назад, все още стискайки хляба, монахът изруга, скочи на крака и изрита стола зад себе си.

- Добър вечер, братко! - поздрави писарят. - Добър вечер и на вас, сестро! Не се притеснявайте от присъствието ми. Ако не сте сторили нещо лошо, няма от какво да се страхувате. Макар честно казано да съм учуден, че намирам един монах извън манастира му в компанията на жена - Климент замълча. - Но съм сигурен, че за всичко има съвсем разумно обяснение. Което ти ще ми дадеш сега, братко. Но преди това ще те помоля да свалиш качулката си, за да знам с кого имам честта да разговарям.

Монахът пристъпи, хвана качулката си, сякаш се готви да я свали, но след това се хвърли неочаквано напред, блъсна писаря и побягна навън.

- Дръжте го! - извика Климент, скочи на крака и хукна след него.

Черното расо на беглеца се развяваше по склона, след него тичаше Корсис, Невестулката лежеше на земята, държейки носа си, и ругаеше.

- Разби ми носа мръсникът! - извика той. - Проклетият монах ми разби носа!

Без да му обръща внимание, Климент го подмина и се втурна по склона между къщите. В този миг Корсис застигна беглеца, хвана края на расото му и силно го дръпна. Мъжът загуби равновесие и падна на земята, размахвайки ръце, помощникът на писаря се хвърли върху него.

Монахът не се даваше. Той се извърна настрана, опитвайки се да удари преследвача си с лакът в лицето, но Корсис парира ръката му, хвана противника си за рамото и го натисна в снега. Вместо да се съпротивлява, монахът се отпусна назад, повличайки нападателя си, след което рязко вдигна глава и го удари в лицето.

Помощникът на писаря извика от болка, но не изпусна беглеца и, държейки го, почти легна върху него. Монахът сви колена, след което рязко изпъна гръб, изхвърляйки Корсис настрани. После се изправи и хукна отново, но Климент вече го беше настигнал, хвърли се напред и хвана едната му ръка. Беглецът се опита да се отскубне, завъртайки се настрани, но в този момент допълзя и Корсис, който, ругаейки, го хвана за крака и го дръпна отново на земята.

Двамата с писаря се хвърлиха върху него, защото, макар и паднал, като обладан от зъл дух, беглецът не спираше да сипе удари с ръце и крака на всички страни, все така успявайки да задържи качулката на главата си.

Появата на Невестулката се оказа решаваща. Бившият джебчия носеше кой знае откъде намерен кол и преди Климент да успее да го спре, го стовари върху главата на непознатия. Чу се тъп удар и съпротивата стихна.

Климент и Корсис се изправиха, дишайки тежко, от устата им излизаха валма пара, опитвайки се да успокоят дишането си след дивата гонитба.

- Така му се пада! Разби ми носа! - гневено извика Невестулката. - Кой е този? - той се наведе, дръпна качулката на мъжа и го обърна по гръб.

И тримата извикаха от изненада, когато на бледата светлина на луната разпознаха лицето на магерника Беримир.