Студена кръв

21

- Това не е вярно! Лъжеш! Лъжец! - Герасим се напрегна и опъна въжетата, столът под него започна да се тресе. - Няма никакво съкровище! В криптата няма нищо! Нищо! Само гробът на Вирна! Другото са измислици!

Монасите наскачаха и наобиколиха коняря. Ръцете на повечето бяха свити в юмруци, въпреки сана си, те едва се сдържаха да не го ударят.

- Убиец! - извика Неофит, от устата му се разхвърча слюнка. - Агапий ми беше приятел, нищожество! Беше ми като брат! А ти си го заклал като животно!

- С Филимон се знаем от петнайсет години! Как посмя да го убиеш! - крещеше Игнатий.

- Защо Пацик?! Ти посегна на игумена си, нещастнико! За това те чакат вечни мъки! Адът ще се отвори за теб! - побеснял викаше Захарий.

- Ще гориш в преизподнята!

- Князът знае как да се разправя с такива като теб!

- Погубил си душата си завинаги!

Виковете изпълниха помещението, лицето на Герасим се сгърчи от страх, по бузите му потекоха сълзи. Конярят не спираше да се оглежда, сякаш се надяваше някой да му се притече на помощ и да го измъкне от тези, които само до преди няколко минути трябваше да са най-близките му на света.

- Не съм убивал никого! Не съм убивал никого! - не спираше да повтаря той, докато останалите го засипваха с ругатни и заплахи.

Наложи се Невестулката да разбута разгневените монаси.

- Успокойте се! - извика Климент. - Още нищо не е доказано категорично. За да изчезне всякакво съмнение, трябва да претърсим килията на Герасим. Сигурен съм, че там ще намерим достатъчно доказателства!

Водени от Велизар, монасите, Климент, Невестулката и пленникът им тръгнаха към стаята на Герасим в конюшнята. Помещението беше тясно, с лавици по стените, разпятие над грижливо застланото легло, закачени на стената расо и наметка, стари ботуши, сандък, маса, стол, загаснал мангал и няколко тояги, подпрени в единия ъгъл.

Климент възпря останалите и кимна на Невестулката. Помощникът му застана в средата на стаята и бавно я огледа, след което започна да я претърсва. Под сламеника намери дълъг тънък нож, с какъвто готвачите режат месо. По острието ясно се виждаха засъхнали петна кръв. Едната от тоягите се оказа лък със свалена тетива, на дъното на сандъка имаше наръч стрели, някои от които с притъпени върхове. Зад една от яслите в конюшнята намериха дървена дъска с два стоманени пирона.

Отровата беше скрита най-добре. Единият крак на масата се оказа кух, а в него имаше малко бурканче. То беше пълно до половината с парчета изсъхнала кора. Еремия се доближи, помириса я и поклати глава.

- Кора от малка ябълка! Няма никакво съмнение - констатира той. - Това доказва всичко. Той е убиецът!

Герасим се опита отново да се изскубне, очите му се въртяха като на луд.

- Не е така! Не е така! Тези неща не са мои! Не знам как са попаднали в килията ми! - викаше той. - Не съм убивал човек през живота си! Всичко това не е вярно!

Климент застана пред дърпащия се коняр и го погледна в очите.

- Ти си убиец, Герасим! Убил си трима от събратята си! Убил си брата на княза и чигата, изпратен да разследва смъртта му! Убил си животни, за който е трябвало да се грижиш! Уби Корсис! Избил си ги само за да забогатееш. Да се докопаш да злато, което не ти принадлежи! Убивал си, осквернявал си труповете и си всявал ужас, без нищо в теб да трепне! Ти си безчувствен и не те интересува нищо друго освен парите! Ти не си човек! Ти си чудовище! В гърдите ти вместо душа има голяма празнина, пълна с мрак! Демон с камък вместо сърце! Дявол, в чиито вени тече студена кръв! Мислех, че в този манастир няма зла сила, но съм грешал! Има! Ти!

- Не съм аз! Не съм аз! - Герасим падна на колене и се опита да прегърне колената на писаря, въпреки че ръцете му бяха вързани зад гърба.

- Ти си! - Климент вдигна лицето му и се вгледа в него.

- Надявам се, че следващия път, когато те видя, ще бъде при палачите на Борис! Причини много мъки, но още повече те чакат!

- А душата ти ще бъде разкъсана в пъкъла! - извика някой от монасите.

- Не! Не! Не разбирате... Не съм аз! - не спираше да вика конярят.

- Отведете го! - нареди Климент. - Затворете го в килията, в която беше заключен Беримир. Запалете мангал, давайте му вода и храна, но не го развързвайте! И не пропускайте да поставите някой да го пази пред вратата! - Герасим се опита да каже нещо, но писарят махна с ръка. - Махнете го очите ми! Не искам повече да го гледам!

- И какво ще правим сега? - попита Захарий, след като конярят беше изведен. - Какво ще правим?

- Невестулката ще отиде до града. Ще извика боритаркана Борил и хората му. Те са тези, които трябва да изнесат и пазят съкровището. Както и да се погрижат за Герасим. Той е духовник. Ще трябва да го закараме в Плиска, където да го съди църквата. След това предполагам ще назначат нов игумен, избягалите ще се приберат обратно, щом разберат, че нищо не ги заплашва, и манастирът ще се завърне към старата си дейност.

- Ами ние? - почти проплака Игнатий. - Какво ще стане с нас?

Климент сви рамена.

- Вие ще решите! Свободни сте да останете или да си тръгнете. Всеки трябва да погледне в душата си, да се вслуша в сърцето си и да избере как да постъпи. Аз не мога да ви съдя - каза той, след което следван от Невестулката напусна килията на убиеца.

Имаше още много работа.

Службите в манастира трябваше да се подновят, макар и с малкото останали монаси, убитите им събратя трябваше да бъдат опети и погребани, някой трябваше да се грижи за животните, трябваше да се приготви храна. Невестулката и магерникът Беримир се заеха с последната задача, слабоумният Йосиф, който гледаше писаря с широко отворени очи, изпъкващи върху бледото му лице, тръгна с тях да им помага.

Климент провери къде е настанен затворникът. Герасим беше затворен в една от килиите в подземието на централната сграда. Монахът седеше в единия от ъглите със сведена глава, загледан в пода пред себе си. Под прозореца гореше разпален мангал, както беше поръчал Климент, Захарий, с дебела сопа в ръка, патрулираше пред вратата.

Доволен, че всичко е наред, Климент се прибра в килията си и започна да пише отчет до Борис. Беше сигурен, че князът ще иска да научи новините, колкото се може по-бързо.

Написа кратка бележка, в която сбито обясняваше какво е открил, кой е виновникът и какво смята да предприеме. След това се зае с подробния отчет.

Малко по-късно, облечен за път, при него дойде Невестулката. Зад гърба му плахо надничаше Йосиф.

- Тръгвам - каза помощникът му. - Ще трябва да яздя бързо, за да се върна, преди да падне мракът - той посочи слабоумния.

- Иска да дойде с мен. Страх го е да стои тук. Ще го взема. С компания пътят минава по-леко.

Климент махна с ръка и му подаде бележката.

- Предай това на Баян. Нека го изпрати веднага в Плиска. Кажи му, че съм добре и съм заловил убиеца. Бързай колкото се може повече.

Невестулката кимна, мушна пергамента в джоба си и следван от Йосиф излезе.

Климент писа през целия ден. Буквите бързо се нижеха една след друга, перото скърцаше по пергамента, а готовите свитъци в края на масата се множаха. Мисълта му течеше гладко и ясно, аргументите му бяха разбираеми и точни, доказателствата следваха едно след друго. Борис щеше да остане доволен.

Накрая, когато вечерният мрак започна да пада, той остави перото и се протегна. Беше се схванал. Погледна грижливо наредените на купчинка пергаменти, капките мастило и изтъпеното перо, но не се почувства удовлетворен. Не можеше да се отърве от чувството, че е пропуснал нещо, че нещо му убягва. То се беше забило като малък черен бодил в мозъка му и не спираше да го тревожи. Логическите му заключения бяха прости и ясни, отровата и останалите неща, намерени в килията на Герасим безспорно доказваха вината му. И въпреки това чувството на обреченост, на надвиснала беда, на ненаказано зло, което трябваше да го е напуснало с разрешаването на загадката, оставаше.

Вратата се отвори и Невестулката влезе в килията. Едва сега Климент си даде сметка колко състарено е лицето на помощника му. Дълбоки бръчки дълбаеха челото му, бузите му бяха хлътнали, около очите се чернееха тъмни кръгове. Нещо се беше променило и в поведението на Невестулката. Вечната му усмивка я нямаше, устата му беше стисната, ведрата му, подскачаща походка беше изчезнала..

- Всичко е свършено! - докладва той. - Разказах всичко на боритаркана, той ще пристигне утре сутринта. Искаше да тръгне веднага, но не можа да организира всичко толкова бързо. А и искаше и той да пише на Борис и да прати куриер.

Климент кимна.

- Добре си се справил - каза той. - Всички се справихме добре. Ще ми се Корсис да можеше да го види.

- Нямаше нищо кой знае колко сложно за правене - вдигна рамена Невестулката, седна на леглото и започна да събува ботушите си, навел глава, за да не се виждат сълзите в очите му. - В града има пазарен ден. Голяма блъсканица беше. - Той погледна гузно господаря си. - В тълпата изгубих Йосиф. Търсих го, но не можах да го намеря. Пък и нямах време. Казах на Баян да го издири и подслони.

- Не е трябвало да го губиш - намръщи се писарят. - Кой знае какво може да сполети клетия малоумник - той въздъхна.

- Но станалото, станало. Да се надяваме, че боритарканът ще се погрижи за него.

Невестулката понечи да отговори, но в този момент отнякъде се понесоха викове. Някой тичаше, стъпките му отекваха по каменните стълби.

Климент и помощникът му скочиха на крака, а след миг в килията нахлу брат Захарий. На лицето на монаха беше изписан ужас, той едва си поемаше дъх.

- Трябва да дойдете веднага... Затворникът... Герасим... той...

Без да чакат повече, писарят и помощникът му хукнаха към килията, където беше затворен конярят.

Вратата на помещението зееше отворена. Полегнал на една страна, Герасим беше все така в ъгъла. Очите му бяха изцъклени, а лицето сгърчено от ужас. Монахът беше мъртъв.

- Господи! - извика Невестулката. - Какво става? Нали той беше убиецът?

Без да отговори, Климент приклекна до мъртвеца и докосна ръката му. Тя беше леденостудена.

- Умрял е преди няколко часа - каза той и се обърна към пребледнелия Захарий. - Кажи ми какво стана! Всичко!

- Не знам - смутено отговори монахът. - Нищо не знам! - извика той. - Преди малко стана време за вечеря. Отворих вратата и му побутнах храната, когато забелязах, че другата паница с обяда стои недокосната. Това ми се видя странно и влязох. Герасим лежеше на една страна, помислих, че спи. Наведох се да го събудя, обърнах го и видях това...

- Идвал ли е някой да говори с коняря по-рано през деня?

Захарий поклати глава.

- Не съм мърдал от тук. Никой не е идвал. Герасим стоеше на сламата в ъгъла, ти също го видя там, писарю! - монахът започна силно да трепери. - Нямам нищо общо със смъртта му!

- Добре, добре, успокой се! - Климент сложи ръка на рамото му. - Никой не те обвинява в нищо. Но те моля да се опиташ да си спомниш всичко, което се случи, откак доведохме Герасим. Кой донесе храната, каза ли нещо, приближи ли до килията, случи ли се нещо странно?

Захарий премигна.

- Беримир донесе храната. Дори не влезе. Подаде ми я от входната врата. Каза, че достатъчно добре е опознал това място и няма желание да го вижда отново. Взех я и я оставих в килията. Герасим спеше.

- Вече е бил мъртъв - поправи го Климент. - Нещо друго?

Монахът сви рамена.

- Сам виждаш. На вратата няма прозорче, през което да наблюдавам затворника, затова се ослушвах. Но не чух нищо.

- А миризма? Не усети ли нещо по-рано сутринта?

Захарий се намръщи.

- Всъщност... след като питаш... наистина усетих. Малко след като бяхме дошли, замириса на нещо... - той замълча, търсейки точната дума. - На пушек, но някак сладникав. Реших, че идва от магерницата. Не обърнах внимание.

- Мислиш, че е отрова? - попита Невестулката. - Същата, която е убила Докс, Филимон и Пацик?

Климент мрачно кимна.

- Всичко говори за това. Най-вече изражението на лицето му. Отровата е хвърлена в мангала.

- Значи Герасим се е самоубил? Така е станало! - извика Невестулката. - Имал е в себе си кора от малка ябълка. Никой не се сети да го претърси, нали? Не е могъл да понесе това, че е разкрит и сам я е хвърлил в мангала. По-добре това, отколкото мъченията в подземията на Плиска.

- Не бъди глупав! - Климент посочи трупа на монаха. - Как ще я хвърли. Ръцете му са вързани на гърба!

Невестулката зяпна.

- Тогава как? Не е ли той убиецът?

- Той е! Но е имал помагач! Помагач, който се е уплашил да не го издаде и го е отровил като останалите! - Климент ядосано изрита стената. - Как може да съм толкова сляп!

- Но как? - недоумяващо попита Захарий. - Цял ден не съм мърдал от поста си!

- Елате! - извика Климент и хукна навън.

В главата му се зараждаше подозрение, мисъл, която се изви като коварна змия, спусна се в корема му и го изпълни с ужас. Дано да бъркаше.

- Било е лесно - обясняваше той, докато бързо заобикаляше покрай стената. - Всички знаеха къде е затворен Герасим. Знаеха и че е вързан. Трябвало е някой само да мине покрай прозореца на килията и да хвърли малко от отровата в мангала. За късмет на убиеца, той се оказа под прозореца.

- Но защо конярят не е викал? - задъхано попита Невестулката, докато се опитваше да настигне господаря си.

- Видя Герасим. Беше смазан! Смазан не толкова, че е разкрит, а че съкровището му се е изплъзнало. Едва ли е обърнал внимание на малко повече дим, излизащ от мангала. А след това е било късно.

- Но кой е бил? Кой е хвърлил отровата? - обади се Захарий.

- Мисля, че знам кой е бил - отговори писарят, - но първо трябва да се убедя!

Тримата завиха покрай сградата и бързо закрачиха в снега. Трябваше да вървят един зад друг и да внимават къде стъпват, за да не се подхлъзнат. Най-накрая, подпирайки се на стената, стигнаха решетъчното прозорче на килията, в която беше затворен Герасим. Вместо него, писарят внимателно огледа земята. В снега личаха отпечатъците от нечии ботуши. Ботуши със странни подметки с кръстове, които ясно се виждаха.

- Ботушите на Йосиф! - тихо промълви Невестулката.

- Значи той е другият убиец! Затова е искал да дойде с мен в града. Не се е изгубил, а е избягал. А аз глупакът се притеснявах да не му се случи нещо лошо.

- Къде ли може да е отишъл? - попита Захарий.

- Знам къде е отишъл - гласът на Климент беше дрезгав, сякаш не му достига въздух. - Знам къде е отишъл и ако съм прав, Господ да ми е на помощ!