Студена кръв

3

Парче лед, голямо, ръбато и сиво, се удари в борда на лодката, завъртя се и продължи бавно да се носи по течението на реката. Климент изруга под нос и се загърна още по-плътно в наметалото си. Корсис и Невестулката, които седяха от двете му страни и мрачно гледаха мътната вода, неспокойно се размърдаха.

- Няма страшно! - извика единият от двамата лодкари, слаб жилав мъж с посиняло от студ лице и дебела кожена куртка. -Лодката е здрава! Имаме късмет, че няма силен вятър и вълни. Те са много по-опасни от леда!

Климент поклати глава и се помоли наум плаването им да свърши колкото се може по-бързо. Прекосяваха Дунав на път за Амара, най-близкия град до манастира „Свети Архангел Михаил“.

Писарят и помощниците му бяха наели двамата лодкари в едно от малките села по течението на реката и въпреки лошото време тръгнаха веднага. Борис бързаше и желанието му мистерията да бъде разгадана не можеше да бъде забавено от такива подробности като студ, сняг и плуващи по реката ледове.

Зад тях, завързан за кърмата с късо дебело въже, се поклащаше широк сал. В средата му бяха качени конете им, които, скупчени един до друг, сърдито гледаха реката, пръхтяха и недоволно клатеха глави.

Двамата лодкари здраво натискаха греблата, единият запя, но думите му се губеха във вятъра и плисъка на водата.

Най-накрая стигнаха.

Килът на лодката заора в песъчливия бряг и спря. Наложи им се да скочат в ледената вода, придържайки високо краищата на наметките си, за да стигнат до брега. Конете се противяха и дърпаха, но най-накрая и те бяха свалени на брега.

Писарят се разплати с лодкарите, пожела им спокойно връщане и изчака, докато спускаха лодката си в реката. След това се метна на коня и следван от двамата си помощници препусна напред.

Стигнаха без произшествия стените на Амара.

Високите дървени врати, обковани с дебели ръждиви пирони, тъкмо се затваряха. Няколко войници, увили металните си шлемове с вълнени шалове, бутаха крилата в замръзналата кал, като не спираха да ругаят службата и лошото време.

Климент и помощниците му се промъкнаха покрай тях и показаха пълномощията си на дежурния чигат, който ги упъти къде на намерят градоначалника - боритаркана Баян.

Градът беше мрачен и пуст. Денят гаснеше бързо, улиците бяха безлюдни, покрай къщите имаше натрупани купчини мръсен сняг и боклуци, вятърът свиреше по ъглите. Някои от жителите, придърпали ниско качулките на плащовете си, бързо притичваха по хлъзгавите камъни, търсейки топлината на кръчмите или собствените си домове. Тук-там бяха запалени маслени фенери, които разпръскваха мъждива светлина в падащия сняг, разкривайки паянтовите фасади на къщите, закованите с летви прозорци и висящите крила на капаците.

- Мрачно място! - отбеляза Невестулката, докато се оглеждаше на седлото.

- Мрачно и студено! - съгласи се Климент и смушка коня си да върви по-бързо.

Боритарканът Баян ги прие в къщата си в центъра на града - масивна постройка от дялан камък, която използваше за дом и щаб едновременно. Пред вратата, търсейки завет от ледения вятър, стояха двама стражи. Зад гърбовете им във високи решетъчни кошове гореше огън, който не можеше да ги стопли. По коридорите вместо слуги сновяха войници, на стените, в опит да се прогони студът, бяха окачени тежки гоблени, подовете бяха застлани с дебели пътеки, по ъглите горяха мангали.

Въпреки това коридорите си оставаха студени, а припукващите факли с мъка отпъждаха мрака.

Боритарканът, нисък набит мъж на средна възраст с твърдо, напрегнато лице, дълги мустаци и светли очи, които гледаха подозрително, ги поведе към централното помещение - широка зала с разпалена камина и неочаквано изящна дървена маса, около която бяха наредени столове. В единия ъгъл на стаята върху поставки или направо на земята имаше струпани мечове, копия, щитове и стрели, в другия - свитъци пергамент и велен, натрупани около голям отворен сандък. Оглавници и стремена висяха закачени на пирони, прозорците бяха покрити с плътни зелени завеси, спускащи се до земята. Дъсченият под беше излъскан до блясък, а стените и таванът бяха чисти.

Вечерята се състоеше от солидно парче добре изпечено свинско месо в гъст сос, от което Баян им отряза големи порции, хляб, вино и сирене.

- Животът на север е труден - каза боритарканът, докато пълнеше чашите. - Нападат ни печенеги и кумани, по пътищата върлуват разбойници. Земята е твърда и не особено плодородна и всичко, което дава, трябва да бъде изтръгнато от нея с тежък труд. Живеем просто и моля да ме извините, че не мога да ви предложа нищо, което да отговаря на изтънчения ви дворцов вкус.

- Това е напълно достатъчно и вкусно - увери го писарят.

- Свикнали сме да се задоволяваме с малко и не сме придирчиви, стига да има с какво да напълним стомасите си. А виното ти е по-добро и от това, което сервира князът.

- Тогава може и да се разберем - усмихна се Баян и лицето му за миг се отпусна. - Тук животът наистина е тежък - добави той след кратко мълчание. - Зимите са люти, летата горещи, нападенията на враговете чести. Хората са свикнали с неприятностите и не се оплакват. Копаят земята, отглеждат животни, опитват се да се оправят както могат и се надяват да извадят по-голям късмет от съседите си. Плащат си редовно данъците, пращат мъже във войската, верни са и изпълняват заповедите на господарите си, без да задават въпроси. Те са сурови мъже и жени, които са готови да разделят и последния си залък с някой странник, стига той да ги помоли за това. Далеч сме от столицата и не се интересуваме от интригите в двореца. Пазим границата и се опитваме да преживяваме по някакъв начин. Не искаме неприятности, а когато се появят, се опитваме сами да се справим с тях, преди да поискаме помощ. И често успяваме!

- Искаш да ми кажеш, че помощта ми е нежелана? - с учудване констатира писарят. - И че сами можете да разрешите проблемите в манастира?

- Искам да кажа - въздъхна Баян, - че трябваше да ни оставят поне да опитаме. Нямаше нужда Борис да праща някой от надутите си подчинени да слухти наоколо, след като и ние можем да се справим не по-зле.

- Обиден си! - констатира писарят. - Обиден си, че князът не те е оставил да разрешиш мистерията.

- Точно така! - тросна се Баян и виното му се плисна по масата. - Можех и сам да се справя! И все още мога!

Климент поклати глава и тъжно изгледа събеседника си.

- Нямаш представа колко много ми се иска това да беше така. Ти да се занимаваш с това разследване, а аз да съм си вкъщи вместо тук. Само до преди седмица си живеех тихо и мирно, гледах си животните, жената и детето, когато Борис ме изтръгна от покоя и ме прати тук. Можеш да ми вярваш - писарят сложи ръка на сърцето си, - само ако можех, веднага бих тръгнал обратно.

- Чувал съм за теб - тонът на Баян омекна. - Князът те има за свой доверен човек. Натоварва те само с най-важните си дела. Носи ти се славата на умен, неподкупен и справедлив. Ще ми се наистина да си такъв!

Климент сви рамена.

- Ще трябва сам да се увериш дали това е вярно. Но може би не знаеш, че се бях оттеглил. Наситих се на кръв, смърт и омраза. Не исках повече да треперя за себе си и най-близките си. Всичко ми се видя безсмислено. Борех се срещу нещо, което не мога да надвия, докато бавно губех душата си - той замълча и се усмихна. - Освен това се ожених. Роди ми се син.

- Това е чудесно! - плесна с ръце Баян. - Но разбирам какво искаш да ми кажеш. Аз самият съм се нагледал на всякакви ужаси. А от сенките често изпълзяват страшни неща - боритарканът разклати виното в чашата си. - Щом Борис праща теб, значи наистина много държи да сложи край на цялата тази история - замислено каза той.

- Държи на вас! - възползва се от предоставената му възможност Климент. - Князът е загрижен какво става в земите му независимо дали са на север, изток или запад. Сигурен съм, че не е искал да те обиди или да подцени възможностите ти. Просто ти имаш едни задачи, аз други.

- Сигурно е така - съгласи се Баян и се усмихна за първи път. - Съжалявам, че трябваше да започнем по този начин. Но предшественикът ти не ми остави добри впечатления. Държа се надменно, не искаше да чуе съветите, които му давах, дори открито ми се надсмя, казвайки ми право в лицето, че няма нужда прост човек като мен да поучава някой, който идва от столицата.

- И сега е мъртъв! - обади се Корсис.

- Мъртъв е! - потвърди тарканът. - Убит по ужасен начин!

- Което всъщност ни връща към това, което се случва в манастира. Какво става там? Чух какви ли не истории, включително и за демони - попита Климент.

Очакваше Баян да се засмее или да махне пренебрежително с ръка, но боритарканът остана сериозен.

- Носят се всякакви слухове - предпазливо каза той. - Истината е, че никой не знае какво се случва зад стените на „Свети Архангел Михаил“. Манастирът е богат и преуспява. А игумен Пацик не дава да падне петно върху поверената му обител. Ако има някакъв проблем, предпочита да го решава сам. И той не търси помощта ми.

- Но все нещо се е чуло. Особено след смъртта на Докс и Севар!

- Както казах, само слухове. Говори се за демон, за зла сила, която наказва монасите. Нещо, изпълзяло кой знае откъде -Баян вдигна ръка, за да пресече въпросите. - Нима някой може да каже какво има на небето? Или под земята? Или между тях? Виждате колко лесно се сменят богове и вяра. Съвсем наскоро ние заменихме нашите. Дали не сбъркахме? Дали някой не се е разгневил на това, което направихме?

- И ти вярваш във всичко това?

- Вярвам на това, което виждат очите ми и чуват ушите ми! А това, което достига до тях, ми говори, че в манастира стават неща, които не могат да бъдат обяснени - тарканът замълча. - Ще ви кажа какво знам. Вие сами си правете изводите. - Баян отново напълни чашите на всички. - Както вече казах, тук животът е суров. Затова, когато Пацик ми писа за изчезнали пилета и котки, въобще не му обърнах внимание. Няма да крия, че писмата му предизвикваха у мен повече усмивка, отколкото съчувствие. След това срещнах един от конярите на „Свети Архангел Михаил“ на пазара. Познаваме се, той ми се пада племенник. Беше дошъл да огледа няколко мулета. Изглеждаше притеснен и някак блед. Попита ме дали не мога да му намеря работа в града, защото искал да напусне манастира. Това ме изненада. Всеки знае, че при монасите се живее добре. Имат достатъчно храна, поддържат чисто и плащат добре. Попитах го защо иска да се махне, а той ме дръпна настрана и ми каза, че в обителта стават странни неща, които го плашат. Засмях се и го попитах за изчезналите кокошки, котки и кучета ли говори, а той пребледня още повече и започна да шепти. „Не знаеш за какво става дума - каза ми. - Те съвсем не са изчезнали. Вече не. Започнахме да ги намираме. Кокошки с отрязани глави и разпорени кореми, котки и кучета с избодени очи и разхвърляни вътрешности. Някои разпънати на дървени кръстове, други на камъни, обезобразени, поругани и насечени, а кръвта им е изпита!“ Опитах се да му се присмея, да му кажа, че това са глупости и суеверия, но той продължи да настоява да му намеря нова работа. Каза ми, че ще се махне от това място, докато още е жив. Реших, че си измисля, че е станал жертва на слухове. Всеки знае колко суеверни са обикновените хора. Но започнах да следя по-внимателно докладите на Пацик. Няколко пъти дори сам му писах. Игуменът повече не се оплака за изчезнали животни, но срещаше трудности с част от слугите, които започнаха да напускат. Искаше да му намеря нови. Отначало беше лесно. Всеки иска да работи в манастир, особено богат като „Свети Архангел Михаил“. Но след това започна да става все по-трудно. Въпреки добрата храна и заплата. Понесе се мълва, че в манастира се е настанила зла сила - вампир, който пие кръвта на животните и скоро ще посегне и на човек.

- Хайде сега пък вампир! - опита се да се засмее писарят, но смехът му излезе на пресекулки.

Баян вдигна рамена.

- Казвам какво знам. Някои твърдяха, че е Божие наказание, други, че Тангра си отмъщава. Носеха се слухове за кървави ритуали, за същества, излезли от мрака, които се спотайват по ъглите, за демони, чудовища и дяволи. За щастие това бяха само приказки вечер по кръчмите над чаша добро вино сред шеги и закачки. Поне в началото беше така.

- И тогава убиха Докс? - попита Климент.

- Точно така! - отговори Баян и се намести на стола, сякаш му беше неудобен. - Тогава убиха брата на княза. Намериха го зад заключената му врата и нещо или някой му беше изпило кръвта!

Един от прозорците неочаквано се отвори с трясък, в залата нахлу леден въздух, който изду зелената завеса и накара пламъците на свещите да затреперят.

- Какво беше това? - извика Невестулката и скочи на крака, последван от Корсис, който извади меча си.

Боритарканът се приближи до прозореца, погледна през него, затвори капака, залости го добре и дръпна завесата.

- Нищо особено - каза той. - Просто течение.

Умълчани, седнаха отново на местата си. Месото беше изстинало, виното свърши, огънят в камината гаснеше.

- Убийството на Докс промени всичко - тихо каза Баян.

- Ако беше убийство. Както вече казах, намерили го в килията му, заключена отвътре. На лицето му бил изписан неимоверен ужас, вратът му бил пречупен. Кожата му била бяла и студена и това не било само защото бил мъртъв. На врата му се виждали две дълбоки дупки. Кръвта му била изпита! - Боритарканът помълча, замислено загледан в събеседниците си, преди да продължи отново. - Лично отидох в манастира. Този път не ставаше дума за кучета и котки, а за брата на княза. Все едно дали беше в немилост, или не. Видях го, преди да го погребат, и казвам ви, никога няма да го забравя... Виждал съм какво ли не на бойното поле, но това... - Баян надигна чашата си, а ръката му трепереше. - Докс беше едър човек и дори смъртта не го беше смалила. Главата му беше обръсната, а лицето му... лицето му беше сгърчено в ужасяваща гримаса! Чертите му бяха разкривени, сякаш вика, очите му бяха изскочили от орбитите, устата отворена, а от нея стърчаха зъбите му, сякаш се опитва да захапе някой. Кожата му беше бяла като ленено платно. А на врата му имаше две черни дълбоки дупки! - боритарканът потрепери отново. - Мислете каквото искате, но аз бях там и го видях с очите си! Нещо беше уплашило до смърт брата на княза. И беше изпило кръвта му! - Баян пресуши чашата си. - И не е само това. Има нещо в това място! Нещо лошо! Дотогава не вярвах на слуховете и клюките. Бях сигурен, че за всичко си има съвсем просто обяснение, а останалото идва от прекаленото въображение на ратаите и слугите. Но когато влязох в манастира... - тарканът поклати глава - ... не знам дали сте ходили там. „Свети Архангел Михаил“ се намира на нисък хълм, заобиколен е отвсякъде с дебели стени. Самият той е красива постройка с резбовани колони и покрив от оловни плочи. Църквата му е чудесна, нова и бяла с красиви рисунки на входа. Но въпреки това..., не знам как да го обясня. Става ти някак тягостно. Чувстваш се малък и незначителен сред дебелите стени. Душата ти става неспокойна. Но не е и това... Сякаш във въздуха витае нещо. Някаква скрита заплаха, която не можеш да определиш, но усещаш с кожата си. И онази стара кула, която стърчи над всичко като злокобен черен пръст...

- До нея ли е бил намерен Севар? - попита писарят.

- До нея. Открили го в снега, а следите му ясно личали до мястото, където е намерил смъртта си. Главата му била разбита, а на гърлото му имало следи от ухапване. Също както на Докс лицето му било застинало в гримаса на ужас, а костите на ръцете и краката му били строшени! Никъде не видели следите на този или това, което го е убило!

- Ти се опитваш да ни плашиш, таркане! - Климент удари с юмрук по масата. - И друг път съм се сблъсквал с такива неща! Мистерии, които изглеждат неразрешими! Необясними ужаси и страхотии! Но накрая винаги се оказва, че за всичко си има обяснение!

- Ще ми се да е така! - тихо каза Баян, без да погледне към писаря. - Наистина! И се надявам ти да откриеш отговора!

Преди някой да успее да отговори, той скочи на крака и плесна с ръце. В стаята се появиха двама войници, Баян им нареди да донесат още вино и да разпалят гаснещия огън в камината.

- Стига толкова! - извика той и от предишното му униние нямаше и помен. - Утре ще тръгнете за манастира и сами ще се уверите верни ли са думите ми, или не. Нека сега пием и говорим за нещо друго. Какво става в столицата?

На Климент му се искаше да разбере още нещо за „Свети Архангел Михаил“, но Баян беше прав. Утре щяха да отидат там и сами да видят всичко с очите си.

- Не съм запознат със светските клюки - каза той. - Борис иска вярата да се закрепи твърдо в сърцата и душите на поданиците му. И мисли, че това ще стане, ако Христовото учение достигне до всеки от тях. Затова толкова държи на манастира. Той е средище на преписваческа дейност, която трябва да разнесе вярата навсякъде. Подобен център се гради и до Преслав, както и на други места. Плиска е пълна с духовници, книжници и учени.

- Знам за това - засмя се Баян. - А комитът Еспор има грижата, който не иска да приеме новата вяра, да си получи заслуженото. Което най-често значи смърт. Наистина ли е станал председател на Великия съвет?

Писарят кимна.

- Значи сега ще има още повече власт - въздъхна тарканът. - Не ме разбирайте погрешно. Аз съм християнин, още преди ханът да се покръсти. Но не одобрявам преследванията на друговерците. Може би защото самият аз съм преживял подобни гонения. Нима вярата не трябва да идва от сърцето и душата? Нима някой може да ни накара насила да вярваме?

- Така е - съгласи се Климент. - Именно затова Борис иска да разпространи Божието слово. Защото знае, че това, което казваш, е вярно. И държи преписването на светите книги да не спира.

- Сега разбирам - каза Баян. - Борис е прав. Това, което става в манастира, трябва да спре. И може би ти ще се справиш по-бързо от всеки друг, дори от мен, с подобна задача.

Вместо отговор Климент надигна чашата си.

- Но докато желанието на княза се изпълни, Еспор ще преследва безмилостно всички, които не са се покръстили - въздъхна Баян. - Или които според него са го направили само привидно.

- Какво имаш предвид?

- Знаеш как става - предпазливо отговори боритарканът. - Старите навици не могат да се изкоренят лесно. Мнозина, заплашени от отрядите, които изпраща комитът, приемат християнството, но продължават да се кланят на старите идоли. А Еспор ги дебне на всяка крачка. Наскоро хората му заловиха голяма група в гората на изток от града. Мъже и жени тайно изпълнявали стари ритуали, кланяли се на каменното светилище на Тангра и го почитали като бог. Имам сериозни неприятности заради това. Комитът ме обвинява, че не изпълнявам задълженията си добре, щом съм оставил в поверената ми област да се разпространяват ереси и култове. И това не е най-лошото - въздъхна Баян. - След като заловиха верните на Тангра, хората на комита ги подкараха към Плиска. Еспор искаше да ги съди публично за назидание на всички останали. Осигурих им стража - хора от собствените ми войници. Но в гората ги нападнали, след като излезли от града. Разбойници или техни последователи, така и не се разбра. Избили охраната и освободили затворниците. Комитът беше бесен. Изпрати ми писмо, в което ме заплашваше и искаше да заловя бегълците.

- И ти залови ли ги? - попита Невестулката и се наведе напред над масата, за да чува по-добре.

- Какво можех да направя? - вдигна рамена Баян. - Не искам да преследвам хора заради вярата им, но съм войник, който изпълнява заповеди. Хванахме всички освен една от жените. Била е достатъчно умна веднага да избяга надалеч или се е укрила добре. Изведох голям отряд, с който прочистихме пътищата. В това отношение поне може да сте спокойни - по пътя за манастира няма да срещнете разбойници. Поне за известно време.

- Ами последователите на Тангра? Какво стана с тях?

- Пратих всички в Плиска, този път с усилена охрана, но въпреки това комитът не остана доволен - боритарканът допи виното си. - Всъщност не се тревожа за себе си. Не държа особено на поста, макар войниците да са ми като синове. Така и не се ожених. Все бях зает с нещо - гонех печенегите или куманите, или разбойници, или някой друг.

- Все още не е късно за това - подкачи го Невестулката, но военният поклати глава.

- Не съм устроен за семеен живот. А и не искам жена ми да остане вдовица. Все някога късметът ще ми изневери, а някой от походите ми ще се окаже последен...

Късно през нощта, докато чакаше сънят да дойде, Климент си мислеше за думите на Баян. Дали и той щеше да загине при някое от разследванията си? Многократно се беше измъквал на косъм от смъртта и кой знае, може би късметът му беше на свършване?

Писарят придърпа одеялото чак до носа си. Дали Ирина щеше да скърби за него? Ами малкият Йоан? Дали щеше да помни баща си?

Как му се искаше сега да е при тях, вместо в този далечен град в твърдото войнишко легло, завит с одеяло, което не може да го стопли.

Трябваше да прогони тези мисли. Всичко щеше да е наред, а след като приключеше в манастира, щеше да се върне у дома и никога повече да не позволи на Борис да го използва!

Успокоен от тази мисъл, Климент се обърна към стената и заспа.

Баян се оказа прав. По пътя до манастира не срещнаха никого. Боритарканът ги изпрати до портите на града, обясни им подробно как да стигнат до „Свети Архангел Михаил“, стисна ръцете на Климент и спътниците му и сърдечно им пожела успех в разследването.

- Ако имате нужда от помощ или каквото и да било друго, не се притеснявайте да ме известите - каза той и писарят му обеща да се възползва от предложението, ако се наложи.

След това пришпориха конете и поеха през снега.

Предишната нощ не беше валяло и пъртините, прекарани по-рано, личаха ясно. Придвижваха се бавно, защото пътят не беше добре утъпкан, конете се хлъзгаха на заледените участъци. Небето беше ниско и сиво, тъмни облаци се разстилаха до края на хоризонта, духаше пронизващ, неприятен вятър.

На близкия кръстопът намериха доказателство за действията на Баян срещу разбойниците. Четири почернели от студа трупа, облечени в дрипи и с накълвани от птиците лица, се полюшваха на скована набързо бесилка, а около тях подскачаха черни гарвани. Те се вдигнаха, като видяха конниците, но един от тях дълго летя след Климент и помощниците му, грачейки грозно в бялата пустош.

- Махай се, проклета птицо! - не се сдържа накрая Невестулката и замери гарвана с топка сняг, но той само замаха шумно с крила и продължи да ги следва.

- Чувал съм, че предвещават нещастие. Или предричат нечия смърт! - тихо измърмори Корсис, чието желание за приключения бе започнало да се изпарява, но никой не му отговори.

Стигнаха до манастира в късния следобед. Небето се беше схлупило още повече, започна да прехвърча сняг, конете трудно газеха в преспите.

Излязоха от малка горичка в подножието на широк, полегат хълм. От лявата му страна имаше долчинка, в която личаха затрупаните със сняг останки от някогашно селище.

На върха на хълма се извисяваха стените на манастира. „Свети Архангел Михаил“ беше голям и масивен, точно както им го беше описал Баян. Прострял се нашироко, той повече приличаше на добре укрепено селище, отколкото на света обител. По дебелите му стени имаше бойници, на ъглите - малки кръгли кули с тесни правоъгълни прозорчета, виждаха се множество сгради. Вратата беше от масивно дъбово дърво, още ново и светло.

Въпреки това постройките изглеждаха мрачно. Макар и съградени наскоро, камъните им бяха покрити с мъх и лишеи, почернял бръшлян пълзеше по стените, от стрехите като остри нокти стърчаха тъмни висулки. През прозорците влизаше слаба светлина, капаците на повечето бяха затворени.

Някой беше забелязал пристигането им, защото, щом Климент и помощниците му наближиха, портата със скърцане се отвори. Посрещна ги облечен в тежък кожух вратар, криещ лицето си от бръснещия сняг.

Докато разтоварваха багажа, Климент бързо огледа двора. В центъра се намираше църквата „Свети Архангел Михаил“ - висока постройка със скосен покрив, затрупан от сняг. Въпреки студеното време, вратата на черквата зееше отворена като черна дупка в бялата пелена, оградата на манастира хвърляше тежки сиви сенки върху стените й. До църквата имаше малък параклис от тъмен камък и неясни фрески по стените. Виждаше се началото на гробище, чиито дървени кръстове завиваха покрай стената и се губеха в снега и падащия мрак. Зад тях се издигаше висока кула с остър покрив, малки, заковани с дъски прозорци и ронещи се камъни.

Монашеските килии на основната сграда - красива триетажна постройка, се намираха на северната стена. Дървото на резбованите сводове още не беше потъмняло и колоните на арките стърчаха странно бели на фона на притъмнялото небе. Близо до килиите имаше друга сграда, най-вероятно библиотека или скрипторий - широка и тумбеста, с ярко осветени прозорци с оловни рамки. До вратата беше магерницата, която Климент безпогрешно разпозна по характерната миризма на печен хляб. В дъното имаше широк обор с множество прегради и клетки. Различни помощни помещения, сковани от груби греди и с каменни основи, се издигаха до външната стена, в източния край се виждаше оформена градина, покрай почистените пътеки растяха дървета, протегнали голите си клони като пръсти към небето. Дворът беше огромен, из него, с кожени калпаци и дебели кожуси над расата, сновяха послушници и монаси.

- Богато място! - констатира Климент, а помощниците му кимнаха в знак на съгласие.

Миг по-късно срещу тях се зададе малка процесия, водена от игумена на манастира. Облечен в плътно расо от най-фина вълна, завързано със златен шнур, загърнат в стигащ до петите двойно подплатен със заешка кожа кожух, със сребърен скиптър в ръката и висок агнешки калпак, който придържаше с ръка на главата си, Пацик се носеше пред свитата си като император. Зад него, подтичвайки, за да не изостават, го следваха няколко монаси, привели глави срещу вятъра и засилващия се сняг.

Едрото тяло на славянина издуваше скъпите му дрехи, на гърдите му лежеше златна верига символ на ранга му, бузите му бяха станали още по-големи и увиснали, отколкото Климент си ги спомняше. Над тях малки, живи очи сърдито се стрелкаха по писаря и помощниците му.

Макар да пристъпяше към тях усмихнат и с ръце, разтворени за прегръдка, Климент беше сигурен, че игуменът е недоволен от пристигането им. Пацик си беше изградил собствено, макар и малко, царство и гледаше с подозрение всеки, който се меси в работите му.

Игуменът се приближи, прегърна писаря като отдавна изгубен брат, разцелува го по бузите, след което се отдръпна назад.

- Радвам се да те видя, Клименте! - каза той, надвиквайки вятъра. - Радвам се да видя, че отново си се върнал на служба. Каквото и да се говори, ти си остана ненадминат в разследванията и разрешаването на загадки и мистерии. Нямаш представа колко съжалявах, когато разбрах, че си се оттеглил. Никой не успя да замени блестящия ти ум, който липсваше на всички! Чудя се какво те води в скромната ни обител?

- Мисля, че знаеш - сухо отговори Климент. - Князът е загрижен за това, което се случва тук. Иска преписваческата работа да не спира нито за миг. А слуховете за демон да бъдат опровергани. Иска да знае как са умрели брат му и чигатът Севар.

- Разбира се! Разбира се! Желанието на княза е закон за мен - раболепно отговори игуменът, но лицето му се наля с кръв. - Виждам, че не си се променил - продължи той, - честен и прям, както винаги! Да се надяваме, че това ще ти донесе успех. Но по-добре да влезем вътре на топло. Там ще говорим на спокойствие.

Климент сви рамена.

- Борис иска убийствата да спрат и манастирът да се върне към задълженията си! - настоя той.

Пацик стисна юмруци и понечи да каже нещо, но думите му бяха заглушени от силни викове. Вбесен, игуменът се обърна към свитата си и махна с ръка.

- Идете и кажете на брат Герасим да спре да крещи така! - заповяда той. Сякаш няма друга работа!

Един от монасите се втурна през двора и след миг се върна с висок жилав мъж, облечен в изцапано расо.

- Съжалявам, владико! - преклони глава новодошлият. - Но едно от магаретата е изчезнало и трябва да го намерим, преди да е мръкнало съвсем, иначе ще измръзне във виелицата. Вече се стъмва, а и не виждам много добре. Затова го викам.

- Това е брат Герасим - с нежелание представи монаха Пацик. - Той е пастир и коняр едновременно. Грижи се за животните в манастира.

Климент кимна и се усмихна на притеснения монах. Лицето на Герасим беше тясно с голям нос и тежки устни, кафявите му очи бяха разположени близо едно до друго под дебели, рунтави вежди. Пръстите на монаха бяха едри и загрубели като на човек, който работи на полето, фигурата му изглеждаше жилава и яка под не особено чистото расо, по което имаше полепнала слама.

- Трябва веднага да намерим магарето! - не спираше да повтаря монахът. - Ако остане извън обора през нощта, ще измръзне, а сега няма откъде да намерим друго животно.

- Как може магаре да изчезне в манастир? - пророни Корсис, а Пацик го стрелна с гневен поглед.

- Събери останалите монаси! - разпореди той. - Вземи всички, които намериш! Кажи им, че аз съм заповядал така. Разпръснете се и намерете проклетото магаре, щом е толкова важно! Вие също се включете в издирването - нареди Пацик на монасите от свитата си. - А аз ще настаня гостите.

Игуменът ядно се врътна на пети и сърдито се понесе обратно, проправяйки си път във все по-гъсто падащия сняг.

Климент смигна на Корсис и Невестулката и тръгна след него.

Бяха стигнали до вратата на централната сграда, когато ужасяващ писък прониза въздуха. Висок, силен и тънък, той се промуши между падащите снежинки, изпълни за миг ушите на всички и вля страх в сърцата им. Някой викаше стръвно и диво, все едно вадят душата му с нажежени клещи и я мъкнат към Ада. Миг по-късно звукът рязко замлъкна, за да бъде заменен от боботещата врява на надигащи се викове и крясъци.

- Сега пък какво?! - ядосано извика Пацик, хвана с две ръце агнешкия си калпак и хукна през двора.

Климент и помощниците му го последваха. Пред тях в гъстата снежна пелена се мяркаха размазани черни силуети, тичащи към църквата.

Завиха покрай стената и навлязоха в гробището. Близо до един от гробовете се беше събрала група монаси и послушници, пулсираща като отворена рана. Неколцина се подпираха на стените на черквата, други, превити на две, повръщаха върху пухкавия сняг.

Пацик грубо разблъска насъбралите се и си проправи път. Игуменът силно извика, малко остана да изпусне жезъла си, отстъпи назад и започна да се кръсти.

Климент безцеремонно избута дебелия свещеник и пристъпи напред. Пред очите му се откри ужасяваща гледка.

Паднал ничком на земята, до един от гробовете лежеше дребен, слаб монах на средна възраст, с разперени встрани ръце. Тялото му приличаше на кръст, лицето му беше застинало в ужасна гримаса, от сгърчената му уста се стичаше слюнка. Вятърът рошеше русата му коса, пълнейки я заедно със затворените очи със снежинки и скреж.

Ужасът се намираше около него.

Захвърлено между гробовете, на земята лежеше изчезналото магаре. Коремът на животното беше разпран, червата му разпилени по земята, сърцето, бъбреците и черният дроб - изтръгнати и наредени около трупа като страшен, сатанински ореол. Снегът и каменните плочи бяха оплискани с кръв, черна и тежка, изпълнила въздуха с противна сладникава миризма.

Главата на животното беше грубо отрязана и поставена като подигравка на един от дървените кръстове. На врата й ясно личаха две дълбоки кървави дупки, сякаш лъв или друго хищно животно беше впивало зъбите си в посивялата плът.

Климент никога нямаше да забрави тази сцена. Проснатия в кървавия сняг монах. Схлупеното тъмно небе. Черните раса и бради на духовниците, развети от студения вятър. Бледото лице на Пацик. Кървавия труп на магарето, отрязаната му глава и черните дупки на врата й.

След като излезе от първоначалния шок, писарят приклекна до лежащия на земята мъж и разголи шията му. Вратът на монаха беше блед и потен въпреки студа, но кожата беше бяла и чиста, без следи от ухапване. Климент сложи пръст на голямата вена, усети учестения пулс и въздъхна облечено. Мъжът не беше мъртъв, а само припаднал.

- Жив е! - извика той във внезапно настъпилата тишина. - Жив е! Кой е това?

- Брат Йосиф - с мъка отговори Пацик. - Помага в кухнята.

- Вдигнете го от тук! - нареди Климент. - Занесете го в килията му и се погрижете за него!

- Ще го занесем в лечебницата. - Нисък топчест монах с ясни очи и бръсната глава пристъпи напред и също приклекна до припадналия. - Аз съм брат Еремия - представи се той. - Грижа се за болните в манастира.

Климент кимна, но преди да каже нещо, Пацик се намеси. Все още блед, игуменът бе възвърнал самообладанието си. Той се огледа и решително започна да дава нареждания.

- Занесете Йосиф в лечебницата! След това почистете тази мръсотия! Изхвърлете трупа в ямата зад стената. Къде е Герасим?!

- Тук съм! - намусено отговори монахът и пристъпи напред. Неговото лице също беше бледо, по страните му лъщяха капки пот.

- Кой е направил това? - гневно извика Пацик, но гласът му изневери и премина във фалцет. - Какво знаеш? Казвай!

Герасим го изгледа учудено.

- Нищо не знам! - троснато отвърна той. - Както ми наредихте, събрах всички, които намерих, и започнахме да търсим изчезналото магаре. Беше трудно, защото снегът непрекъснато се усилваше. Не виждахме нищо на повече от метър пред нас.

- Това и сам го знам! - сряза го игуменът.

- Разпръснахме се и тръгнахме от западната стена. Вървяхме близо един до друг, за да не пропуснем нищо. Аз бях близо до ковачницата. Отначало не виждахме никакви следи. После някой извика.

- Изпищя! Беше писък като от Ада! - скастри го Пацик.

- Изпищя, да - намусено се съгласи Герасим. - Всички се втурнахме да видим какво става и открихме това - монахът посочи към проснатите в снега тела. - Ваше високоблагородие дойде само миг по-късно.

- Кой е направил това? Кой?! Искам да знам веднага! - повтори въпроса си Пацик. Страните му бяха почервенели от студ или гняв, главата му се тресеше яростно.

- Откъде бих могъл да знам? - отговори монахът. - Казах всичко, както се случи!

- Някой видя ли нещо? Някой чу ли нещо? - не спираше да настоява на своето игуменът.

Никой не му отговори.

- Претърсете двора! - нареди той. - Намерете кой е извършил това светотатство! Открийте следи! Каквото и да е! - не спираше да издава заповеди той. - Ами ти? - обърна се игуменът към Климент. - Нали си специалист по убийствата?! Какво ще кажеш ти за това!?

- Ще кажа, че зад стените на манастира ти се е настанило злото - тихо отговори писарят. - И тепърва ни предстои да видим различните му превъплъщения.

- Това са глупости! Някой си прави шеги! Да се прибираме! - махна с ръка Пацик и с широки крачки тръгна към централната сграда.

Климент и помощниците му го последваха.

- Видяхте ли, господарю? - тихо попита Невестулката, докато крачеха през притихналия двор, и се огледа предпазливо.

- Кръвта беше само около трупа на магарето. Нямаше други следи в снега. Това, което е убило животното, го е направило там, на място. Не го е довлякло от другаде. Все едно е слязло от небето и е извършило нечестивото си дело.

- Така е! - мрачно отговори Климент и замислено продължи да крачи след игумена.