Студена кръв

10

Климент и помощниците му се върнаха през смълчания двор и се прибраха в централната сграда. И тримата бяха уморени от емоциите през деня, но писарят искаше да свърши още нещо.

- Тази нощ няма да спим. Поне не много - думите му предизвикаха отчаяната въздишка на Корсис и негодуването на Невестулката. - Нощем в този манастир става нещо и аз искам да разбера какво. Монасите ходят, където си поискат, тайнствени жени обикалят между сградите, оставяйки след себе си пера от птици, зла сила е обсебила някой от духовниците. Ще изчакаме всички да заспят и ще излезем в двора. Тук най-интересното се случва през нощта и мисля, че е крайно време и ние да се включим. Починете малко и се пригответе. След час тръгваме!

Без да обръща внимание на протестите на помощниците си, Климент ги остави и се прибра в килията си. Седна на твърдия сламеник и се загледа в часовата свещ, запалена на перваза на прозореца. Оставаха още два часа до полунощ.

Мангалът в ъгъла гореше, но не разпръскваше кой знае каква топлина. Той стана и разбута въглените с върха на меча си, но от това килията само се изпълни с пушек. Ругаейки зимата, студа, убиеца, Борис и Пацик, който можеше да му намери по-удобна стая, писарят отвори прозореца да се проветри. Докато местеше оловната рамка, нещо в двора привлече вниманието му. Неясен силует се мярна в снега, но в следващия миг изчезна, преди да успее да го огледа.

Климент скочи, грабна наметалото и меча си и припряно влетя в килията на Корсис и Невестулката.

- Бързо! - извика той. - Някой ходи из двора. Трябва да го хванем!

И без да чака помощниците си, хукна по коридора.

Леденият въздух ощипа лицето му, от устата му излязоха валма пара, но той не обърна внимание. Продължи да тича към мястото, където бе видял силуета, и стигна до една от страничните постройки. Дръпна вратата й, но тя беше заключена.

Писарят трескаво огледа снега за стъпки, но не откри нищо.

Ядосан, тръгна обратно.

Пое си дълбоко въздух и се опита да се успокои. Нямаше смисъл да се ядосва. Гневът само замъгляваше разума му и му пречеше да прецени трезво обстановката.

- Владей страстите си, за да не те владеят те - припомни си той Епиктет[26], пое дълбоко въздух и тръгна да пресрещне помощниците си. Миг по-късно, дишайки учестено, те се появиха въоръжени до зъби. Корсис носеше меч и къс кинжал, Невестулката беше преметнал лък и колчан със стрели, в колана му бяха затъкнати два къси ножа, на гърдите му висеше разпятие.

- Това пък за какво ти е? - посочи го Климент и се усмихна.

- Тръгнали сме да гоним демон, нали така? - сериозно му отговори Невестулката. - Не знам дали ще можем да го сразим с човешко оръжие, но Божието със сигурност ще свърши работа.

- Съвсем вярно! - съгласи се и Корсис, разтвори наметката си, под която също висеше дървен кръст. - Ти също трябва да имаш, господарю!

- Имам! - Климент извади сребърна верижка, на която се полюшваше кръстчето, подарено му от Ирина. - Но добре че сте се сетили. Сега ще се чувстваме по-спокойни.

Горд от похвалата Невестулката изду устни и попита:

- Какво ще правим?

- Ще се скрием и ще чакаме. Ще отидем там - писарят посочи група дървета до средата на източната стена. - Оттам ще виждаме добре целия двор. Придържайте се към сенките и вървете тихо, без да говорите. Никой не бива да ни забележи. И не изпускайте от поглед кулата и църквата. Имам чувството, че ако ще става нещо, ще стане там.

Движейки се близо до стената, те стигнаха до групата дървета и се скриха в сенките им. Дворът беше като на длан пред тях. Не се виждаше само вътрешният двор между църквата и монашеските килии, но ако някой искаше да влезе или излезе оттам, трябваше да мине съвсем близо до скривалището им.

Много скоро измръзнаха. Краката им се вкочаниха, ръцете също, носът на Невестулката стана толкова червен, все едно е изпил кана вино. Въпреки това никой не се оплака.

Стояха така около час, тихо потропващи от крак на крак или разтривайки се с ръце, колкото да не се вкочанят съвсем. Толкова бяха измръзнали, че отначало никой не забеляза появилата се в магерницата светлина. Тя проблясна за миг в един от прозорците, мътна и неясна като нощен дух, след което изчезна, за да се появи след миг отново.

- Господарю, вижте това! - пръв се обади Корсис и побутна измръзналото рамо на писаря. - В магерницата има някой!

Тримата бързо тръгнаха покрай стената. Бяха по средата на пътя, когато светлината внезапно изчезна.

Наложи се писарят да тича за втори път тази нощ. Той и помощниците му се втурнаха през двора, но когато стигнаха до магерницата, вратата вече беше заключена, а капаците на прозорците плътно затворени. Който и да беше влизал вътре, вече го нямаше.

- Кой беше това? - попита Невестулката. - Дали Беримир не се разхожда през нощта като таласъм? И защо?

Климент нямаше отговор. Все повече въпроси се трупаха около монаха. Дали по-рано през деня беше видял него? Дали Беримир се беше върнал в магерницата, за да прикрие някакви следи? Писарят изруга наум. Трябваше по-рано да провери магерницата.

Докато се чудеха какво да предприемат, отнякъде се чу силен шум. Нещо изтропа, метал стържеше по метал.

- Натам - прошепна Корсис и посочи ковачницата в левия ъгъл на манастира. - Шумът дойде от там.

Този път не се втурнаха право към постройката. Климент тръгна наляво, помощниците му надясно. Искаха да са сигурни, че този, който е в ковачницата, няма да им се изплъзне.

Срещнаха се пред вратата, която отново се оказа заключена. Отвътре не се чуваше нищо.

- Някой си играе с нас! - ядоса се Климент. - Някой ни се подиграва!

Писарят внимателно огледа снега около ковачницата, но не откри нищо. Който и да беше вдигал шума, беше изчезнал, без да остави следа.

Продължиха бавно покрай стената, търсейки с поглед нещо, което да им подскаже кого бяха преследвали. Снегът искреше на лунната светлина, стъпките им хрущяха, всичко беше застинало, като че ли времето е умряло и никога няма да се съживи.

Минаха покрай една от конюшните, когато Корсис се подхлъзна. Помощникът на Климент размаха рязко ръце, опита да се задържи за нещо във въздуха, не успя и се облегна тежко на дървената врата. За изненада и на двамата тя неочаквано се отвори и Корсис се стовари върху мръсната слама, с която беше застлан пръстеният под.

- Добре ли си? - Климент се наведе и помогна на помощника си да стане. - Удари ли се?

Корсис кимна, че всичко е наред и изтупа полепналите по дрехата си боклуци. След това двамата се спогледаха. Защо конюшнята беше отключена?

Пристъпиха в огряното от луната помещение и се огледаха. На бъчва до стената беше поставен маслен фенер. Писарят го взе, запали фитила и затвори стъклото. Конюшнята се обля с мътна, слаба светлина.

Разбудени от шума и неочакваните посетители, няколко коня се размърдаха. Някои изпръхтяха, други показаха глави над преградите, оглеждайки късните гости.

- Защо конюшнята е отворена? - изрече Корсис въпроса, който си задаваше и Климент. - Не трябваше ли всички сгради да са заключени, както нареди игуменът?

Писарят кимна. Някой беше нарушил заповедта на Пацик, Но защо? И къде беше отишъл?

Не беше забравил какво му се случи миналата нощ на върха на старата кула. Този път нямаше да остави да го изненадат Писарят изтегли меча си, металът застърга ножницата и шумът разкъса нощната тишина.

- Да огледаме! - каза Климент. - Може би този, който е отключил вратата, все още се спотайва някъде тук.

Корсис кимна и заедно с Невестулката последваха господаря си.

Двамата бавно запристъпяха покрай стената, държейки оръжията пред себе си. Отместиха внимателно един паднал на земята чул, надзърнаха зад няколко прегради, разбутаха с мечовете си високата купчина слама. Не откриха никого.

Подразнени, че са нарушили спокойствието им, конете ставаха все по-шумни. Ако продължаваха да цвилят и тропат, щяха да разбудят целия манастир.

За да усмири неспокойните добичета, писарят напълни една кофа с просо и започна да обикаля клетките. Сипваше по малко от зърното в яслата на всеки, потупваше животното по врата и му говореше успокоително. Тактиката му даде резултат. Доволни, че получават извънредна порция храна, конете бързо се усмириха, заети да поглъщат неочакваната вечеря.

Последната клетка се оказа празна. Писарят сигурно не би обърнал внимание на това, ако не забеляза мокър отпечатък точно пред вратата. Очевидно конят, който я обитава, наскоро е бил изведен, а преди това кракът му е стъпил във водата за поене.

Климент смръщи чело, влезе в клетката и я огледа внимателно. Не изгледаше така, както би трябвало да изглежда една необитавана клетка. По земята се търкаляха зърна просо и ечемик, миризмата беше силна, в ъгъла се виждаше купчинка съвсем пресни изпражнения.

Все така намръщен, Климент приклекна и опипа мръсната слама. Тя все още беше топла.

- Откри ли нещо, господарю? - главата на Корсис се показа на вратата на клетката.

- Мисля, че доскоро тук е лежал кон - отговори писарят. Сламата е топла, в яслата има прясна храна. Виждаш ли - той вдигна високо фенера и посочи следата на земята - това е отпечатък от копитото му.

Сега беше ред на Корсис да се намръщи. Той пъргаво се шмугна в клетката, започна да опипва стените й и да трие слама от пода между пръстите си.

- Така е - обяви накрая той. - Тук доскоро е имало кон! Но къде е отишъл?

- И кой го е извел? - допълни Невестулката.

- Ами снегът? - не се отказа Корсис. - Няма ли стъпките на коня да личат в снега навън? Този, който го е извел, едва ли е предполагал, че толкова бързо ще открием липсата му.

- Съмнявам се отговори Климент и разтърка уморено очи. Пред вратата е почистено. Едва ли ще открием нещо.

Въпреки това излязоха и засланяйки фенера от вятъра, огледаха земята пред конюшнята. Колкото и да се взираха, не намериха следи, които да им подскажат в каква посока е тръгнал конят.

- Животното няма как да е отишло далеч - каза Невестулката. - Колкото и да е голям, манастирът не е безкраен, за да може да се скрие нещо такова като кон.

- И какво предлагаш? - тросна се Корсис. Носът му беше замръзнал, бузите червени от студ. - Да обикаляме из двора, докато не открием проклетото добиче?

- Не! - махна с ръка Невестулката. - Нека просто помислим къде биха могли да отидат конят и този, който го е извел от конюшнята.

- Разбира се! Разбира се! - обади се Климент. - Животното не може да е излязло през вратата, защото пазачът щеше да го види. Едва ли е в църквата, в килиите на монасите, в трапезарията или в кулата. Остава да е някъде в двора, но ако беше там, щяхме да го видим. Значи остават помещенията покрай оградата - ковачницата, може би магерницата и останалите постройки.

- Но защо ще му е на някого да води кон там? - попита Корсис.

- Нямам представа - отговори Климент. - Но като има предвид всичко, което се случва в този манастир, това, че някой извежда коне посред нощ, въобще не ми се вижда странно.

- Ами ако това е работа на вампира? - Невестулката се огледа предпазливо и бързо се прекръсти. - Ако той го е отмъкнал и го е убил?

- Точно така! - щракна с пръсти писарят. - И дори знам точно къде е направил това!

Помощниците му го погледнаха учудено.

- После ще ви обясня - каза писарят и хукна през двора, държейки фенера пред себе си. - Трябва да побързаме! Дръжте си очите отворени, а мечовете под ръка!

Минаха покрай черквата, заобиколиха спалните помещения и свърнаха към източния ъгъл на манастира. Подминаха ковачницата и магерницата и свиха към обраслия с дървета и храсти ъгъл, където по-рано през деня Климент откри изоставената барака.

Малко преди да стигнат до нея, писарят забави ход и сложи пръст пред устните си. Корсис му показа снега - ясно се виждаха следите от конски копита, а до тях - стъпки на човек.

Вратата на бараката зееше отворена - черна и мрачна като паст на демон.

Невестулката спря и подуши въздуха.

- Мирише на прясна кръв! - прошепна той и отново се прекръсти. - Какво е това място?

- Вратата към ада! - отговори Климент и тръгна напред с изваден меч.

Сърцето му думкаше в гърлото и той неочаквано си припомни как веднъж, още като дете, заедно с още няколко момчета бяха слезли в подземията на двореца в Плиска, където измъчваха затворниците. Ноздрите му различиха същия мирис на кръв, пот и изпражнения, коремът му се сви на топка, усети как космите по врата му настръхват. Тогава всичко беше завършило с малко уплаха и бързо бягане. Как щеше да завърши сега?

Стигна до вратата, побутна я с върха на меча и се прикри в сенките. Паянтовите панти се люшнаха назад, но врата се отвори плавно и тихо, очертавайки върху пода правоъгълник светлина.

- Има ли някой, господарю? - нетърпеливо попита Корсис, но Климент бавно пристъпи напред, без да му обръща внимание.

Фенерът хвърляше мътни отблясъци по стените и той с мъка различи или по-скоро усети движение в задната част на бараката. Нещо изскърца, все едно нокти стържат по камък, понесе се тихо стенание, леко като последна въздишка, чу се шумолене.

Следван от помощниците си, писарят пристъпи още няколко крачки напред и замръзна на място.

Полегнал на една страна, в дъното на бараката лежеше конят. По светлата му кафява кожа бяха полепнали сламки и кал, гривата му беше отметната напред, точно над големите, вперени в тавана мъртви очи. Гърлото на животното беше прерязано и от него бавно и плътно, като струя на чешма, течеше кръв.

Писарят дълго нямаше да забрави тази сцена. Въпреки че беше виждал и по-жестоки неща, заради тишината на нощта, падащата бледа светлина, влизаща през прозореца, и мъждивите сенки, които хвърляше фенерът, конската муцуна с кървавите й зъби и опулени очи щеше дълго да го преследва в сънищата му и да го кара да се събужда облян в пот.

Над трупа на коня се бе надвесила гротескна черна сянка, която държеше в ръка дълъг, почернял от кръв нож.

При вида на писаря и помощниците му съществото нададе рязък писък, който отекна в стените, метна ножа по новодошлите и без да чака и миг се хвърли към задната стена на бараката.

Климент се втурна напред, прескочи трупа на мъртвото животно и последва беглеца. Изненадващо задната част на бараката се оказа пуста и празна. От черния призрак нямаше и следа.

В първия миг писарят се обърка, но докато помощниците му надаваха ужасени възклицания и се кръстеха, започна да удря по дървената стена. На третия удар част от нея поддаде и се отвори навън като врата.

Без да губи и миг, той се хвърли напред и видя беглеца, който тичаше през двора към старата кула.

Климент пусна фенера на земята и се втурна с всичка сила след черната фигура, която комично подскачаше върху снега.

„Има ли крака, или се носи над земята?“ - проблесна за миг в главата на писаря, но в следващия момент облак закри луната и дворът потъна в мрак.

Въпреки това Климент не спря да тича.

Стигна до кулата, заобиколи я, но не видя нищо. Миг по-късно към него се присъединиха и помощниците му.

- Какво беше това? - попита Корсис и се подпря на колената си, за да си поеме въздух. - Къде отиде?

- Не видя ли!? - задъхано му отговори Невестулката, чиито зъби тракаха. - Беше демон! Вампир, който изчезна!

- По-скоро монах в черно расо - отговори Климент, докато се озърташе трескаво. - Вижте - каза той и посочи земята, осветена от отново изгрялата луна. - Стъпките му свършват точно пред кулата.

- Да влезем да проверим - предложи Корсис и тръгна напред, но писарят го спря.

- Няма нужда да бързаме. Нека преди това се уверим, че не греша. Невестулке! Остани пред входа и пази. Ние с Корсис ще претърсим от двете страни.

Обиколиха в кръг около кулата, но не откриха нищо подозрително в пухкавия сняг. Този, когото бяха преследвали, или се беше скрил вътре, или беше изчезнал като призрак.

Върнаха се обратно пред вратата и огледаха внимателно. Камъните на входните стъпала бяха замръзнали, обвити в лед. И да беше минал някой по тях, не беше оставил никакви следи. Корсис побутна вратата и тя леко се отвори, все едно ги подканяше да влязат. С извадени мечове Климент и помощниците му бавно пристъпиха в старата кула. Фенерът им освети началото на извитото стълбище и основата на кулата.

Бавно тръгнаха нагоре. Може би този, когото преследваха, се криеше в заключената стая или се спотайваше на върха на кулата.

Стигнаха вратата, но големият ръждив катинар все така висеше на нея. Невестулката го разклати, колкото да се увери, че е заключен, след което продължиха нагоре.

Изкачването се стори на писаря много по-бързо отколкото предишната нощ. Присъствието на помощниците му го успокояваше и му вдъхваше кураж. Ако се случеше нещо, Корсис и Невестулката щяха да му се притекат на помощ.

Площадката на върха на кулата изглеждаше точно както я беше запомнил. Подът беше скован от лед, част от дървените перила липсваха. Нямаше никой.

- Внимавайте с камбаната! - предупреди Климент и бързо огледа пустия двор. - Пълна е с прилепи.

- Опасни ли са? - попита Невестулката и придърпа по-плътно наметалото около себе си.

- Не са по-опасни от врабче - присмя му се Корсис. - Стига да не напълниш гащите от страх!

- Трябваше да си видиш лицето одеве, когато онова нещо изпищя - не му остана длъжен бившият джебчия. - Не съм виждал по-уплашен човек през живота си!

Корсис понечи да отговори, но Климент го изпревари.

- Стига сте се препирали! Трябва да известим Пацик какво се случи.

Бавно тръгнаха надолу, провериха отново катинара на вратата, но той си оставаше все така заключен. Когото и да бяха преследвали, той просто се беше разтворил във въздуха.