Студена кръв

14

Небето беше надвиснало ниско, плътни сиви облаци притискаха земята и скриваха слънцето с тежката си пелена. Тънка кора лед покриваше снега, студен и режещ като кинжал, земята стърчеше тук-там черна и корава, по-твърда от желязо.

Климент вдигна качулката на плаща си и забърза към общите стаи и трапезарията. Чувстваше се неспокоен от това, което беше чул от вратаря. Нима в думите му имаше истина и злата сила се беше завърнала отново? Сега повече от всякога искаше да намери Филимон и да вземе от него ключа от стаята в кулата. Трябваше да огледа мястото, където беше живял боилът Тагрий.

Зави покрай черквата и налетя на Йосиф. Слабоумният беше коленичил в снега, ровеше в него, а голите му ръце бяха посинели.

- Какво правиш, братко? - Климент спря до монаха, подхвана го под мишницата и го дръпна да стане. - Съвсем ще измръзнеш.

- Стори ми се, че долу има нещо - отговори Йосиф и се олюля, а от устата му се стече слюнка, - нещо като че ли блестеше, но не мога да го намеря.

Климент разрови с крак около себе си, колкото да се убеди, че монахът се заблуждава, хвана го под ръка и го поведе със себе си.

В трапезарията завариха Корсис и Невестулката. Двамата дремеха на столове до огнището, вдигнали крака на решетката пред тях. Като чуха, че влиза някой, те мързеливо обърнаха глави, но като видяха писаря скочиха на крака и го засипаха с оплаквания. Било им студено, нямало какво да правят на това забравено от Бога място, мърмореха те, искали да се връщат във Филипополис, вместо да стоят тук да мръзнат и да чакат демонът, обладал манастира, да ги разпори от чатала до брадичката и да изпие кръвта им. Дори от ентусиазма на Корсис не бе останало нищо и той също настояваше да се прибират колкото се може по-бързо.

Писарят избута помощниците си и настани премръзналия Йосиф по-близо до огъня. Слабоумният започна да се клати, обгърнал рамената си с ръце, припявайки си един от църковните псалми.

Климент разказа на помощниците си какво беше научил от Безмер. Невестулката пребледня, а лицето на Корсис се изопна.

- Възможно ли е думите на вратаря да са истина и злата Гилу да се е върнала? - попита бившият джебчия и се огледа, страхливо. - Не говореха ли за същото и монасите?

- Не знам! - отговори Климент, опитвайки се да прикрие собствените си страхове. - Но искам да се размърдате. Щом ви е скучно, сигурно ще се зарадвате да свършите малко работа. Идете в разрушеното село и огледайте останките.

- Но какво да търсим там? - недоволен, че го пращат в снега, попита Корсис.

- Нещо необичайно. Нещо, което не изглежда на мястото си или липсва. Като го видите, ще разберете какво е. Търсете следи в снега около селото и манастира. И бъдете внимателни. Не знаем какво и къде се спотайва. Видях Безмер на върха на кулата, струва ми се, че даваше знаци на някого. Затова си отваряйте очите на четири!

Сърдити и мърморещи, двамата му помощници закопчаха бойните си колани, покриха се с дебелите си наметала и намусени излязоха да изпълнят поставената им задача.

- Какво си мислят тези двамата! И аз искам да се прибирам, вместо да се свирам в това обладано от студ и злоба място. Искам да говоря с Ирина вместо с Пацик и Безмер, а вечер тя да топли леглото ми, вместо да мръзна в килията - измърмори писарят, след като вратата се затвори зад гърба на Корсис и Невестулката. - Но трябва да стоя тук и да изпълня поставената ми задача.

- Има ли наистина демон? - неочаквано попита Йосиф. - Някой рогат звяр с тяло на лъв и глава на дракон, който обикаля наоколо и избива животни и хора?

- Ще ми се да знаех - уморено отговори Климент. - Ще ми се да знаех какво всъщност преследвам - човек или нещо друго.

- Демоните не са толкова страшни - каза монахът и разтърка слепоочията си. - Нали са паднали ангели? Значи в тях има нещо ангелско, което ги доближава до Бога - Йосиф замълча, след което неочаквано попита: - Вярно ли е, че Борис има специално пръстенче, с което може да призовава царя на джуджетата?

- Откъде си чул това? - засмя се писарят. - Разбира се, че няма. И джуджета, доколкото знам, също не съществуват.

- Чувал съм да се говори за това - сериозно каза Йосиф. - Всеки знае, че князът има невидими слуги, които му помагат да се задържи на трона. Учуден съм, че човек като теб не го знае. Как може да вярваш в демони и ангели, а да не вярваш в джуджета? - монахът беше разочарован от невежеството на събеседника си. - Всеки знае, че джуджетата съществуват заедно с гигантите, русалките, малките феи на късмета и много други магически същества. Кажете ми, господарю, защо вие и останалите сте съгласни да повярвате в сукуби, инкуби, вампири и демони, но не вярвате в добрите? Нима човек възприема по-лесно лошото, отколкото доброто?

- Така е, Йосифе, прав си. Ние приемаме по-лесно лошото, отколкото доброто. Такива са хората - съгласи се Климент, стана и потупа монаха по рамото. - Но все пак да не забравяме ангелите, светците, мъчениците, апостолите и другите свети мъже, които ни дават упование и надежда. Ела, нека заедно потърсим брат Филимон, трябва да поговоря с него.

Но колкото и да търсеха иконома, не го намериха никъде. Накрая Климент, следван от Йосиф, се прибра в килията си. Писарят искаше да събере мислите си, да подреди задачите си и най-вече да успокои душата си, че това, което става в манастира, няма нищо общо с дявола или каквито и да са други зли сили.

Завари килията си приятно топла. В ъглите имаше вече два мангала, влажните стени най-после изглеждаха сухи.

Йосиф с интерес се втурна да разглежда вещите на писаря, припряно и без никакво притеснение бъркаше в дисагите му, вадеше от тях различни неща и искаше да знае за какво служат. Накрая се изпъна на леглото, заиграл се с един от печатите, и заспа, без да се притеснява от факта, че е в чужда стая.

Климент остави монаха да спи, зави го с одеялото си, извади ново перо, подостри го, приглади пергамента и седна под прозореца. Така умът му работеше най-добре - говореше сам на себе си и записваше това, което сметнеше за необходимо. Наложи му се да запали свещ, защото, макар и да беше едва около обед, килията беше потънала в сумрак точно както денят навън.

Първо. Убийствата. Нещо или някой убиваше жестоко животни и хора и както изглежда изпиваше кръвта им. Човек ли беше това или демон? Откакто пристигна, бяха убити магаре, кокошка и кон, както и преписвачът Агапий.

Второ. Кой и защо е убил Докс? Братът на княза е открит заключен в килията си, с лице втренчено в нещо ужасно. Какво е видял, преди да умре? На врата му има следи от ухапване, но тялото не е поругано. Вече е ясно как убиецът е влязъл в килията, но остава въпросът кой го е направил. Бил е човек, защото е откачил вратата от пантите й и после я е закачил, но това не значи, че в него няма вселен демон.

Трето. Боилът Севар, когото князът изпраща да разследва смъртта на брат му, е намерен мъртъв близо до старата кула. В снега има само негови следи. Възможно ли е Севар да е паднал от върха на кулата? Ако е паднал, защо има негови следи в снега? Какво е убило Севар, без да оставя стъпки? Защо боилът е трябвало да умре? Разкрил ли е нещо след пристигането си в манастира, или е станал жертва на демона?

Четвърто. Светената вода по време на литийното шествие се превръща в кръв, което хвърля монасите в ужас. Някой е

пуснал вътре част от боята, открадната от миниатюриста Тихон. Тази мистерия поне е разрешена, но остава въпросът кой о боядисал водата и защо?

Пето. Защо е убит Агапий? Има ли връзка смъртта му с появата на Климент в манастира? Казал ли е нещо преписвачът, което да поведе писаря по вярната следа, заради което е бил убит?

Шесто. Кой драска по вратата на Климент през първата му нощ в манастира и го подмами на върха на кулата, където се опита да го убие?

Седмо. Кокошки, кучета, котки, а след това магаре и кон са намерени разчленени и убити по жесток начин. На вратовете им има следи от зъби. Какъв е смисълът в това? Станали ли са жертва на демон, който пие кръв?

Осмо. Най-важният въпрос е възможно ли е някой от братята да е обсебен от зъл дух, който да го кара да извършва зловещите убийства? Монасите говорят за злата сила Гилу, за същото разказва и вратарят Безмер. Може ли тя да е обладала някой от братята, или обсебва само жени? Ако има обладан монах, защо молитвите не могат да изгонят демона?

Девето. Влизат ли жени в манастира? Какво означават твърденията на малоумния Йосиф и йеромонаха, че са виждали жени в манастира? Прав ли е Йосиф, като твърди, че след тях остават пера? Откъде се бяха взели перата на гробището, които намери Климент? Можеше ли зад това да стои жената, за която вече неколцина му бяха казали, че са виждали в манастира? И ако е била тя, вселила ли се е в нея злата сила Гилу?

Десето. Кой беше отшелникът Авакум, заселил се в пещерата, където навремето са били избити децата на селото от жената на боила Тагрий? Имаше ли той някаква връзка със ставащото в манастира? Защо бе отказал на Пацик да дойде в светата обител, а бе предпочел да остане в гората?

Единайсето. Защо конят е убит в барака до оградата на манастира, а не на двора както останалите? Защо по земята там имаше следи от засъхнала кръв?

Развълнуван, Климент скочи на крака и като продължаваше да си мърмори под нос, закрачи из килията.

Имаше нещо, което беше видял, нещо в бараката, което обясняваше защо конят е убит там, нещо, което можеше да даде отговор на някои от останалите въпроси. Но умът му, услужлив и пъргав, сега отказваше да му помогне, въртеше се като пеперуда около пламъка на свещ, но така и не намираше това, което търси. Климент разтърси глава и отвори прозореца. Може би леденият въздух щеше да изясни мислите му.

Остави студа да нахлуе в стаята и да обгърне лицето му.

Постоя така около минута, след това разтърка замръзналите си бузи, затвори прозореца и седна на леглото до спящия Йосиф. Опита да се съсредоточи. Спомни си как влязоха в тъмната барака, как внимателно пристъпиха към задната й част, как завариха черната сянка, надвесена над пресния труп, как се опитаха да я спрат и неуспешно я преследваха. Не! Не! Не беше тогава! Когато се върнаха по-късно, забеляза нещо, което още тогава му направи впечатление, но преди да осъзнае какво е, Пацик го беше прекъснал, настоявайки за отговори.

Писарят се опита отново да си представи мрачната сцена на убийството, натрупаната по ъглите мръсна слама, старите колела, подпрени на стените, разчистеното пространство в задната част на помещението, напоената с кръв земя и трупа на коня, до който имаше стара изкривена кофа с дръжка.

Точно така!

Той скочи на крака и мислите му, доскоро оплетени и неясни, сега започнаха да текат по-бързо от пълноводна река, намествайки всички парченца от тази част на загадката по местата им.

Беше съвсем просто. Този, който извършваше престъпленията, искаше да ги нагласи да изглеждат колкото се може по-страшни и зловещи, да уплаши до смърт тези, които ще се натъкнат на труповете, да поругае колкото може повече телата на нещастните си жертви. Той искаше те да са разчленени, да плуват в кръв, вътрешностите и главите им да всяват ужас, но не можеше да направи това насред двора. Колкото и да бързаше, за ужасния му ритуал му беше необходимо време, докато обезобрази труповете. Време, с което той не разполагаше. Макар и голям, дворът беше пълен с постройки с множество прозорци, които гледаха като очи към него, без да е ясно кой стои зад тях. Затова и убийствата бяха извършени на такива места, на които имаше съвсем малка видимост - зад църквата, в един от ъглите на стената. Но въпреки това убиецът не е искал да рискува. Страх го е било, че някой може да го види и тогава на тъмната му игра ще бъде сложен край. Затова той беше извършвал убийствата в бараката до стената, там и беше източвал кръвта на жертвите си. И след тази предварителна подготовка беше подреждал кървавото си представление като зловеща изложба от обезобразени трупове, отрязани глави и виещи се черва. А тях и кръвта беше пренасял със същата кофа, която се търкаляше на пода на тази импровизирана кланица.

Неочаквано и за самия себе си писарят се засмя, усети как от плещите му се свлича огромен товар, как на сърцето и душата му става леко.

- Това значи само едно - радостно каза писарят, а гласът му отекна между каменните стени. - Това значи, че убиецът не е демон, а човек!

Отговори му силното хъркане на Йосиф.

Внезапно Климент се почувства изморен. Не искаше да буди заспалия монах, затова примирен се настани върху сламата в нишата в стената. Макар мястото да му беше късо, а сламките да го гъделичкаха, писарят заспа веднага щом затвори очи.

Все още в лошо настроение, Корсис и Невестулката бавно се влачеха през двора на манастира. Разминаха се с няколко забързани монаси, група послушници с посърнали лица бавно вървяха след възпитателя си като на заколение и въртяха очи на всички страни, сякаш очакваха всеки момент отнякъде да изскочи тълпа демони, които да изпият кръвта им.

Корсис махна с ръка на задрямалия до вратата Безмер и с Невестулката напуснаха очертанията на манастира. Около стените беше навял сняг, дълги висулки лед се спускаха от стрехата над входната врата.

Наложи им се да газят в дълбокия сняг, защото единствената пътека водеше през гората към града, а не надолу към отрупаните развалини. Въпреки това в снега се виждаха следи от стъпки. Някой беше слизал до селото, след това се беше върнал обратно.

- Виж това! - Корсис приклекна в снега, където следите бяха най на гъсто. - Оттук са минали двама души. Един с големи крака, друг с по-малки.

- Което значи?

- Което значи, че трябва да бъдем внимателни! - тросна се Корсис. - Отваряй си очите на четири и бъди нащрек.

Невестулката измърмори недоволно, но извади меча и последва другаря си, оглеждайки се.

Започнаха бавно да се спускат надолу по хълма, като се хлъзгаха и ругаеха.

Накрая стигнаха до селото. Развалините бяха затрупани, на места снегът се издигаше над главите им, толкова големи бяха наветите преспи. Между къщите беше съвсем тихо, но в ледения въздух се усещаше напрежение, сякаш някъде се крие хищно животно, което преследват и което ги наблюдава от леговището си.

Усетил скритата заплаха, Корсис също извади меча си и двамата с Невестулката тръгнаха, плътно притиснати един към друг, готови да се защитят, ако ги атакуват. Водеха ги стъпките, които вървяха в една и съща посока, на места големите покриваха по-малките, на други вървяха успоредно едни на други.

- Не ми харесва това място! - каза Невестулката и облиза устни. - Мирише ми на смърт!

- Не е като да крадеш от немощни старици, а? - заяде го Корсис, но не откъсваше поглед от затрупаните стени около тях.

- Имам чувството, че отвсякъде ме наблюдават хиляди очи - без да се засяга отговори приятелят му. - Зли очи!

- Тогава да си свършваме по-бързо работата и да се махаме!

Двамата продължиха напред в снега. Следите се виеха между развалините, обикаляха покрай затрупаните със сняг дървета и накрая ги изведоха до една от къщите - по-голяма и по запазена от останалите.

Корсис коленичи на земята и внимателно огледа снега около вратата и следите в него.

- Някои са съвсем пресни. Виж! - Посочи с меча си той.

- Повечето са замръзнали, но тези не са. Погледни тези малките, които съвсем скоро са напуснали дома. Да ги проследим, да видим докъде ще ни отведат.

- Не е ли по-добре първо да надзърнем вътре? - предложи Невестулката. - Просто за да сме сигурни, че някой няма да ни се изплъзне под носа.

- Съгласен! - Корсис побутна изгнилата врата. - Но бъди внимателен!

Климент се събуди от блъскане по вратата. Сънен, търкайки очите си, на леглото седеше Йосиф и се оглеждаше, чудейки се къде се намира. Монахът изглеждаше зачервен след съня, на едната му буза се беше отбелязала гънка от възглавницата.

Климент стана рязко, удари главата си в камъка над нея, ядно изруга и затърси ботушите си.

- Господарю! - извика Корсис зад вратата. - Господарю, добре ли си?

- Добре съм - ядно отговори Климент, докато се обуваше. - Но ако спрете да блъскате, ще се почувствам още по-добре.

Той стана и отвори, а двамата му помощници нахлуха в стаята.

- Какво прави този тук? - попита Невестулката, сочейки все още сънения Йосиф.

Бузите и носовете и на двамата бяха червени от студа, по дрехите им имаше скреж, ботушите им бяха мокри.

- Придружи ме до стаята, след което заспа. Не можех да го изгоня, нали? - тросна се писарят.

-Господарю, господарю! - поклати глава Корсис. - Спал си, докато непознат човек е при теб, а вратата е заключена? Може ли да си толкова лекомислен?

- Хайде стига! Звучиш като Ирина, когато започне да ми опява. Това е Йосиф, какво може да ми направи? - защити се писарят.

Корсис не изглеждаше убеден.

- Звуча като Ирина, защото и двамата те обичаме и ни е грижа за теб! Господарката също не би одобрила постъпката ти! Да се заключиш с непознат, и то на място, където се разхожда убиец!

Климент махна с ръка, а сърцето му се изпълни едновременно с радост и болка. Загрижеността на помощниците му го трогна, но мисълта за жена му го изпълни с печал.

Писарят махна на помощниците си да седнат по-близо до мангалите, даде им по чаша вино, да ги ободри.

Получи се нелепа картинка - съненият монах с помощниците на писаря от двете му страни, стиснали нелепо чашите си.

- Хайде, нека не се караме! - засмя се писарят. - По-добре ми кажете намерихте ли нещо в снега.

Сбито и кратко Корсис му разказа за следите, които бяха намерили, и за къщата, към която водят.

- Вътре не намерихме никой, но личеше, че къщата доскоро е била обитавана. В единия ъгъл имаше сламеник, върху него скъсано одеяло. В огнището скоро е бил пален огън, открихме и очукана тенджера. По стените личаха следи, коминът също беше почернял - Корсис изпи виното си на един дъх и остави чашата на земята до себе си. - Проверихме следите, които излизаха от къщата, но те се губеха в гората, където не посмяхме да ги последваме.

- Чудовището ли се крие там? - попита Йосиф и гласът му потрепери.

- Честно казано се съмнявам — отговори писарят, а монахът го погледна с благодарност и се усмихна. - Чудовищата не оставят човешки следи.

- Е, аз тогава ще си ходя. Благодаря за гостоприемството - Йосиф скочи от леглото и пъргаво излезе.

- Понякога се държи като малко дете, а в следващия момент говори като възрастен - поклати глава Климент, след като монахът излезе. - Това, което сте открили, може да се окаже много важно! - продължи той. - И ни подсказва няколко неща. Първо, че в къщата се крие някой, второ, че той получава помощ от манастира, и трето, че криещият се е жена, ако съдим по стъпките, които е оставил.

- Нищо чудно малоумният да се окаже прав! - Корсис кимна към вратата, през която беше излязъл Йосиф. - Може би това е домът на демона. Злата Гилу, за която всички говорят, не се ли вселява в жени? И ето че намираме една съвсем близо до манастира.

- Ще трябва да проверим това - отговори Климент и потупа помощника си по рамото. - Добра работа сте свършили! Сега си починете и поспете, защото тази нощ пак ще ни се наложи да будуваме. Който и да се крие в тази къща, по някакъв начин е свързан с манастира. Но преди това ми се иска да огледаме още веднъж старата кула. Там също се крие загадка!

- Значи пак ще мръзнем - проплака Невестулката.

- Пригответе се. Вземете най-дебелите си дрехи и намерете мех с вино, което да ни сгрява - отговори му писарят.

- Това е друга работа! - ухили се помощникът му. - Ще намеря най-доброто! Ще си изкараме страхотно!

Климент поклати глава и излезе от килията.

Вятърът беше станал още по-студен. Режещ като нож, той се завираше през всяка пролука, минаваше през дрехите, вледенявайки всичко по пътя си. По двора като сиви сенки притичваха послушници и монаси, приведени на две, за да се предпазят от пронизващите повеи. Дори кучетата, които обикновено се мотаеха около сградите, бяха изчезнали кой знае къде.

Няколко мига след като излезе пред общите помещения, писарят усети как лицето му замръзва. Нахлупи качулката си, приведе глава срещу вятъра и забърза към църквата, като внимаваше къде стъпва по покритата с корав лед земя. Може би там щеше да намери иконома и най-накрая да получи ключа от катинара в кулата. Сигурен беше, че там се крие някаква загадка.

Филимон го нямаше нито в черквата, нито в складовете, нито из останалите постройки на двора. Климент се чудеше къде да търси иконома, когато камбаната извести за обяд и той свърна към централната сграда. Монахът със сигурност щеше да се появи там.

След студа навън в трапезарията му се стори неочаквано горещо и Климент усети как за момент му прималява. Голямото огнище бумтеше, разпръсквайки топлина, покрай стената бяха наредени нажежени до червено мангали. Под високия таван се стелеше тънък слой дим, към който монасите поглеждаха от време на време с боязън, точно както гледаха и към мрака, обвил доскоро мирната им обител. Челата на братята бяха потни и зачервени, по бузите им бяха избили петна от жегата, но те спокойно продължаваха да обядват в мълчание, докато Захарий четеше от Светото Евангелие от Йоан.

- И тъй, когато народът видя, че там няма Иисуса, нито учениците Му, влезе в кораби и преплува в Капернаум да дири Иисуса.

И като Го намери отвъд морето, рече Му: Рави, кога дойде тук?

Иисус им отговори и рече: истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че видяхте чудеса, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте.

Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий; защото върху Него е положил Своя печат Отец Бог..[33]

Климент тихо доближи масата и седна до лечителя Еремия, който му кимна и се поотдръпна да му направи място. Пацик вдигна за миг поглед, видя писаря и се намръщи, след което отново сведе очи, без да го покани при себе си или да му даде какъвто и да било знак. Един от послушниците донесе на Климент паница с топла зелева каша с печено в масло брашно и поръсена с пръжки, чаша гъсто вино и парче хляб, кораво като камък.

Писарят се прекръсти, изтри лъжицата си и бавно започна да се храни. Докато ядеше, той огледа нестройните редици на братята, търсейки с поглед Филимон, но не го видя на никоя от масите. Икономът трябваше да има наистина важна работа.

Монасите един след: друг привършваха с обеда, мълчаливи послушници обикаляха около масите и събираха празните чинии, в помещението цареше напрегнато мълчание, нарушавано само от тракането на приборите и монотонния глас на Захарий:

- Симон Петър Му отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот,

и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий.

Иисус им отговори: не Аз ли избрах вас дванайсетте? Но един от вас е дявол.

Говореше за Иуда Симонов Искариот, защото той, бидейки един от дванайсетте, щеше да Го предаде.[34]

Накрая четенето свърши. Монасите се надигнаха с „Амин“, прекръстиха се, избутвайки дървените пейки и столове, прекръстиха се и почнаха да се разотиват.

- Чакайте! - Климент скочи на крака и вдигна дясната си ръка, за да привлече вниманието на останалите. - Чакайте! - повтори той. - От сутринта търся брат Филимон. Някой виждал ли го е?

Всички енергично заклатиха глави в знак на отрицание, някои се обърнаха към Пацик, който гневно стисна юмруци.

- Търсих го в килията му, търсих го по двора, търсих го в черквата, но не го открих никъде. Тук също го няма. Трябва да говоря възможно най-скоро с него. Затова, ако някой го е виждал, нека ми помогне да го намеря.

- Да се молим за него и душата му да не му се е случило нещо - провикна се миниатюристът Тихон, а останалите започнаха да мърморят уплашено и да се кръстят.

- Какво може да му се случи? - разгневено попита Пацик. - Брат Филимон е внимателен и предпазлив човек!

Останалите поклатиха глави в знак на съгласие, но в очите им се четеше страх.

- Потърси ли го зад складовете? - попита магерникът Беримир. - Там има стаичка, в която той обича да работи и да си почива.

- Точно така! Филимон е там! - отсече Пацик, прочел по лицето на Климент, че не знае нищо за навиците на иконома.

- Сигурно е заспал, уморен от работа и тревоги. Няма нужда да се вдига толкова шум за нещо съвсем обикновено!

- Да отидем да го потърсим - предложи писарят и сподирен от останалите излезе.

Калта около складовете беше замръзнала изровена в твърди, криви буци. Стари следи на каруци и стъпки се сливаха в необяснима плетеница, хваната и запечатана от зимата в неочаквана картина. Въпреки студа миришеше на развалени зеленчуци, носеше се мирис на гнило.

Насочван от Тихон, Климент зави покрай дървените постройки, мина по тясната пъртина в снега и се озова срещу малка, залепена за задната част на складовете барака. Той натисна дръжката на вратата, но тя се оказа заключена.

- И тук го няма! - обяви писарят, докато останалите се бутаха около него.

- Вижте! - извика библиотекарят Велизар. - От комина излиза пушек.

И наистина, от малкия комин на барачката като сив конец към небето се точеше тънка струйка дим, почти неразличима на фона на схлупените облаци.

- Филимоне! Вътре ли си?! Отвори! - Пацик разтърси бравата, след което започна да удря с юмруци по вратата.

- Нищо не се вижда! - докладва преписвачът Неофит, който се опитваше да надникне през малкия прозорец. - Капаците са затворени отвътре.

- Разбийте вратата! - нареди Пацик, но под яростта в гласа му прозираше страх.

Монасите се огледаха, без да знаят какво да правят. Единствен брат Герасим доближи вратата и я удари с рамо. Кожените панти се разтресоха, дървото изскърца, но издържа.

Без да чака подкана, Климент му се притече на помощ. На третия удар вратата не издържа, едната от пантите се изметна настрани, отвътре лъхна на спарено и билки.

- Хайде още веднъж! - процеди през зъби Герасим и двамата с писаря дружно блъснаха вратата, която изскърца жалостиво и падна на земята.

Стаята беше малка, претъпкана с всякакви мебели и вехтории, пред затворените дървени капаци се спускаше мазно перде. По пода се търкаляха огризки и боклуци, точно пред падналата врата камъните бяха почернели, по ъглите имаше паяжини и прах. Огънят в огнището догаряше, около него имаше струпани дърва и въглени.

В ъгъла, полулегнал на леглото, беше Филимон. Лицето му беше бледо и сгърчено, очите излезли от орбитите, устата разкривена, като че ли монахът беше искал да извика, след като е видял нещо ужасно, но не е можал, а езикът му стърчеше грозно настрани.

Икономът беше мъртъв!