Студена кръв

11

Върнаха се обратно на двора, когато отнякъде дочуха стъпки и гласове. Три облечени в черно силуета, понесли запалени фенери, се показаха иззад черквата. При вида на хората, излезли от кулата, те замръзнаха на място и се скупчиха.

- Кои сте вие?! Какво правите тук?! - Климент пристъпи напред, а мечът отново се озова в ръката му.

Човекът срещу него свали качулката си и Климент разпозна Герасим.

- Хванах тези двамата да се промъкват на гробището! - той посочи спътниците си. - Кой ги знае какво са намислили! Свалете си качулките, де! - подкани ги той. - Не се крийте от княжеския пратеник!

Две смутени лица на момчета се показаха изпод качулките. Послушниците гледаха уплашено, очите им не се отделяха от извадения меч на писаря.

- Нищо не сме направили - каза единият от тях. - Само искахме да видим къде е бил убит Агапий!

- На друг ги разправяйте тия! - сопна се Герасим и сграбчи послушника за ръката. - Ами конят? Той къде е?

- Не знам нищо за никакъв кон! - извика момчето и се дръпна встрани. - Пусни ме! Боли!

- Искали сте да пояздите, знам ви аз! - развика се Герасим.

- Само глупости са ви в главите, нямате страх от Бога! Казвайте къде е конят, преди да е станало по-лошо! - той вдигна ръка да ги удари.

- Чакай! - хвана го Климент. - Знам къде е конят и тези двамата нямат нищо общо с това. Вървете да спите - отпрати той послушниците, но след това промени намерението си. - Не! Първо идете и събудете игумена. Кажете му да дойде в източната част на двора.

Облекчение се изписа по лицата на двете момчета, които кимнаха и хукнаха да изпълняват поставената им задача.

- Защо ги пусна? - недоволно изсумтя Герасим. - И какво има в източната част на двора? Вече търсих там и не намерих нищо!

- Не си знаел къде да гледаш, братко - отговори му писарят. - Но се подготви за най-лошото. Конят е мъртъв!

Стон се изтръгна от гърдите на монаха, Герасим закри лице с дългите ръкави на расото си и се преви на две, сякаш внезапно нещо го беше ударило.

- Предчувствах го! Предчувствах го, още като видях празната ясла - изстена той. - Кое е това зло, което посяга на животните? Коя е тази прокълната душа, която коли тези безсловесни твари? - монахът отново вдигна качулката си и тръгна след Климент и помощниците му. - Какво се подсмихвате - озъби се той на Невестулката. - Нима мислите, че конете, птиците и кучетата нямат души? Не сте чели внимателно Светото писание! Там това ясно е упоменато. В Библията е написано, че животните имат жива душа, а житията на светците ни дават много примери за животни, които се държат като хора! Ами враните, които носели храна на свети Илия, както пише в трета книга на „Царства“? Или гладните лъвове, които не изяли пророк Даниил, когато мидийският цар Дарий го хвърлил в рова им? Или свети Герасим и неговият лъв Йордан, който той излекувал и който след това...

Така и не се разбра какво точно е станало с лъва на свети Герасим, защото стигнаха до бараката, Климент бутна вратата и влезе.

- В дъното е! - посочи той, а монахът като обезумял се хвърли към лежащия на земята кон.

Герасим приклекна, опипа тялото на животното и силно изруга. След това се наведе, вдигна главата му в скута си и започна да я милва и да й говори като на малко дете, без да обръща внимание на кръвта, която попиваше в расото му.

Климент също приближи и отново огледа трупа. Сега имаше повече светлина и той с тъга се взря в мътните очи на коня в блестящата му грива и в благородно заострените му уши. Макар и обезобразено, животното продължаваше да изглежда силно и красиво, а черната кръв бавно се съсирваше под тялото му. Приклекна до Герасим. Монахът ридаеше, оплаквайки мъртвия си приятел, но не това интересуваше писаря. Той бавно прокара пръсти по врата на убитото животно, вдигна фенера и го приближи, след което опипа коня и от другата страна. Макар изкормен и обезобразен, конят просто беше заклан, а по врата му, за разлика от останалите жертви, нямаше следи от ухапване.

Който и да беше убил животното, се бе задоволил само с това. Всъщност не беше точно така. Неочакваната поява на писаря и помощниците му бяха попречили на убиеца да пие от кръвта на коня.

Вратата на бараката рязко се отвори и прекъсна мислите му. Отвън повя студен вятър, който раздвижи пламъка на фенерите и сенките по стените затрептяха.

Застанал на прага, облечен надве-натри, с червено от гняв лице, стоеше Пацик. Игуменът се опитваше да запази благоприличие и достопочтеност, но личеше, че е изключително ядосан. Зад него, развълнуван и притеснен, надничаше единият от двамата послушници, както и повечето монаси.

- Какво става тук?! - прогърмя гласът му. - Аз съм игуменът на този манастир! Искам обяснение!

Преди да отговори, Климент огледа новодошлите. Нямаше нужда да бърза. Не казваше ли Аристотел, че „Добре започнатото е наполовина свършено“? Може би щеше да извлече повече полза от появата на игумена, отколкото бе предполагал. Ако беше вярна максимата, че убиецът винаги се връща на мястото на престъплението, може би този, когото търсеше, не беше устоял на изкушението да види как се приема творението му и сега също беше в бараката.

Ето, братът преписвач Неофит изглеждаше прекалено развълнуван, а по лицето му не личаха следи от сън. Точно обратното - миниатюристът Тихон беше силно пребледнял и криеше лицето си в шепи. Икономът Филимон дишаше тежко, като че ли наскоро беше тичал. Магерникът Беримир беше единственият напълно облечен. Върховете на ботушите на библиотекаря Велизар бяха мокри. Водачът на хора Игнатий единствен не се интересуваше какво точно има в задната част на помещението. Нима знаеше за трупа на коня? Брат Еремия притискаше към себе си треперещия Йосиф и се опитваше да го успокои, а каноникът Захарий беше червен може би не само от студа.

- Пак питам! Какво става тук!? - гласът на Пацик мощно прогърмя и откъсна Климент от мислите му.

- Някой е убил Мойсей! Заклал го е като прасе! - отговори вместо писаря Герасим и отново зарони сълзи над мъртвото животно.

- Това виждам и сам! - строго отговори игуменът. - Искам да знам кой е направил това и защо! - Пацик се завъртя на пети и посочи монасите. - Молех се, призовавах Господ и Светата Дева на помощ, когато бях безцеремонно изтръгнат от уединението си - той потрепери. - Студено е, няма нужда да стоим тук и да мръзнем. Едва ли Божията промисъл е да се разболеем заради този убит кон! Помогнете на брат Герасим да погребе животното и да почисти - игуменът се обърна към писаря.

- А теб, Клименте, ще помоля да ме последваш в килията ми. Трябва да разменим няколко думи. Но ела сам. Помощниците ти могат да помогнат тук.

Без да изчака отговор, дебелият славянин тръгна напред, а монасите услужливо се отместваха от пътя му. Писарят вдигна рамена и го последва.

Настаниха се отново пред камината, но този път Пацик не предложи вино. В помещенията миришеше на тамян, няколко свещи върху дебели сребърни свещници разпръскваха ярка светлина.

- Както казах, се молих - поде игуменът и уморено разтърка лицето си. - Но и мислех. Мислех за това, което става, и за това, което трябва да направя. Разказах ти как Докс намери Бог при нас. Аз открих друга истина. Между тези стени разбрах колко тленно е човешкото тяло. Разбрах, че истинските богатства се крият в душата, не в това, което притежаваме. Разбрах, че вместо слуга на Господа, съм на път да се превърна в слуга на собствените си желания, които ме тласкат в грешна посока - Пацик се наведе напред и подпря лакти на колената си. - За жалост днес мнозина се възползват от положението си не за да просветляват обикновените хора, а за да се възползват от тях и да трупат богатства. Знаеш ли, Клименте, Калистен[27] пише, че когато разбрал, че идва смъртният му час, великият пълководец Александър Велики пожелал да го погребат с длани обърнати нагоре. Така искал да покаже на всички, че дори и той - Великият, си отива от този свят, без да може да вземе от него нищо в смъртта. Тази книга, макар и писана от грък езичник, беше откровение за мен. Осъзнах, че борбите, в които се бях впускал в Плиска, интригите, сделките, в които бях участвал, за да се добера до повече власт, пари и злато, погубват душата ми и не ми носят нищо добро - славянинът разпери ръце. - Това място също ми помогна. Тук е много по-лесно да откриеш Бог, отколкото в столицата. Тук най-после намерих покой!

- Радвам се да го чуя - отговори писарят. - И съжалявам, че той е бил прекъснат по толкова кървав начин.

Пацик скръсти ръце на гърдите си, точно под големия златен кръст, който висеше на врата му.

- Не искам да ме разбереш превратно, Клименте - каза след кратко мълчание той. - Това, че съм прозрял някои неща, не значи, че искам манастирът ми да тъне в бедност, монасите ми да са голтаци, а аз самият да нямам нищо. Колкото по-богат е манастирът, толкова по-надалеч ще можем да разпръснем Божието слово! Казах ти всичко това, за да разбереш, че съм се променил. И точно затова искам манастирът да продължи да върши дейността си - да величае Бога и да помага и на други да го величаят. Ти ми обеща да намериш това зло, което избуява между стените, да го намериш и изкорениш! - игуменът и вдигна ръка, за да спре отговора на писаря. - Но вместо това то продължава да броди, а мощта му да набира сила!

- Така е - отвърна писарят, - но открих някои неща, които ме приближават до истината. Не мога да прозра всичко отведнъж, а и имам нужда от помощ. Сам Бог не е могъл да сътвори всичко за един ден, а му е била нужна седмица. И на мен ще ми трябва поне толкова.

- Клименте, Клименте, недей да богохулстваш! - Пацик поклати глава, все едно поучава малко дете. - Сравняваш това, което правиш, с извършеното от Бога и смееш да се наричаш добър християнин. По-добре по-малко да говориш, а повече да работиш! Тогава ще постигнеш това, което искаш.

- Не мисля, че обиждам Бог - защити се писарят, - като го давам за сравнение. В Светото писание е казано, че няма срамна работа, стига да се изпълнява с чисто сърце и любов. Просто исках да кажа, че ми е нужно повече време, докато разбера какво точно става тук. И искам да видя какво има в стаята на старата кула.

- Време! Време! - плесна с ръце Пацик. - Не виждаш ли, че нямаме никакво време? Не виждаш ли, че докато си играеш на умозаключения, злото расте и укрепва?!

- Ти какво предлагаш да направя? Не мога да разреша всичко с едно щракване на пръстите!

Пацик замислено поклати глава.

- Може и да си прав! Може би това наистина не е по силите ти, а прославената ти находчивост е силно преувеличена. Иди, огледай кулата. Ключът от вратата е у брат Филимон. Но както казах и преди, аз отговарям за това място не само пред княза, но и пред Бог! Не мога да допусна повече убийства! Нито на животни, нито на хора. И ако ти не успееш да разбереш какво се случва до два дни, ще бъда принуден да потърся помощ!

- Каква?

- Утре ще отслужим литургия и ще направим шествие. Може това да помогне. Може би ще успеем да прокудим злата сила, демона, настанил се между тези стени. Отдавна трябваше да го направим, още след като убиха Докс. Но ако и това не помогне, ще потърсим помощ. Казах ти, молих се и мислих. И реших! Ще пиша на Борис да прати някой, който може да реши проблема.

- Това значи да предадеш манастира и монасите си в ръцете на някой като Еспор!

- Нима мога да направя друго? - тежко въздъхна Пацик. - На всичко това трябва да се сложи край. И ако това е начинът няма да се поколебая да го направя!

Климент спа лошо. Стряскаше се в съня си и дълго лежеше със затворени очи, напрягайки слуха си. И най-малкият шум го караше да подскача, а сърцето му да започва да бие учестено. Дали среднощният му посетител нямаше да се върне?

Няколко пъти става, за да добавя въглища в изстиващия мангал, но така и не успя да се пребори с пронизващия студ, лъхащ от стените. Накрая се уви плътно в одеялото и наметката си и заспа.

Събуди се с натежала глава от биенето на камбаната, която приканваше монасите за утринната служба. Слепоочията му пулсираха, зад челото му се движеше прорязваща болка, едното му око сълзеше. Мангалът беше загаснал окончателно, килията беше ледена.

Климент стана, натопи върха на пръстите си в каната, оставена в единия от ъглите и изруга. Водата беше замръзнала. Размаха ръце напред-назад в опит да се стопли, раздвижи схванатия си врат и разтърка длани. Чувстваше тялото си вкочанено и замръзнало, а главата му все така пулсираше.

В килията на Корсис и Невестулката се оказа неочаквано топло. Двамата му помощници хъркаха като заклани, блажени усмивки се бяха настанили на лицата им, а трите мангала, довлечени кой знае откъде, разпръскваха приятна топлина.

Климент ядно дръпна Корсис за крака, разбута Невестулката и докато двамата все още сънени се чудеха какво е предизвикало гнева на господаря им, им нареди да стават по най-бързия начин, след което, фучейки, излезе от стаята.

Все така в лошо настроение отиде в магерницата и поиска топло мляко, пресен хляб, сирене и сушени маслини. Докато се хранеше, седнал пред силно бумтящата печка, най-после се стопли, макар главата да продължаваше да го боли.

Закуската му се услади и го засити. Особено му хареса хлябът, дъхав и топъл, замесен с билки, които му придаваха аромат.

Докато закусваше, службата свърши и част от монасите нахлyxa в кухнята, тропайки с крака и духайки в шепите си, наобиколиха бумтящата печка и протегнаха длани напред, да се сгреят.

- Понякога и тялото заедно с душата се нуждае от грижи каза брат Захарий. - Макар във всеки от нас да гори Божественият пламък, плътта също трябва да се уважава! Иначе човек ще се поболее и няма да може достойно да възхвалява Бога.

Климент кимна в знак на съгласие, дръпна за ръкава билкаря Еремия и поиска да му даде нещо срещу главоболие. Монахът кимна и поведе писаря към лечебницата. Ранобудните послушници бяха напалили огън в малкото огнище, стаята беше топла и ухаеше на билки.

Еремия настани пациента си на един от плетените столове и заоглежда рафтовете на стената, подръпвайки долната си устна.

- Да видим, да видим - мърмореше си той, докато сваляше едно след друго различните бурканчета, отваряше ги и миришеше съдържанието им. - Щом те боли челото, това може да е от синусите, които от своя страна може да са настинали в студа. В такъв случай препоръчвам джинджифил. Той ще те загрее и ще премахне простудата, а и ще укрепи тялото. Най-добре е да се намажеш леко с това - той подаде на писаря малко гърненце, пълно с белезникав мехлем. - Или пък е по-добре да ти предложа чай от върба? Или коприва? Вратигата също е подходяща, но тя е за по-тежки случаи. Мисля, че става дума за измръзване - обяви накрая лечителят. - Обикалянето в студа не ти се е отразило добре. Затова някои от течностите в тялото ти са изстинали. Я изплези език! Ха, така! Станал си студен и сух. Следователно, ако следваме предписанията на Гален, за които говорихме миналия път, трябва да направим така, че да станеш по-топъл и влажен. Бих препоръчал гореща вана, но не и по-това време на годината. След нея почти сигурно ще се поболееш още повече в студа. - Еремия ловко отвори две от бурканчетата си и отмери в калаена кана по лъжица и половина.

- Ще ти сваря кора от бяла върба и коприва, точно както казах. Ще направя цяла кана и ще я оставя на огъня, да не изстива. Когато можеш през деня, минавай и пий по една чаша. Ще сгрее тялото ти и ще го овлажни. Преди това намажи леко скулите си с мехлема от джоджен. Това трябва да изгони болката - продължи да нарежда лечителят и скоро Климент се оказа намазан с крема от джоджен, а в ръката му вдигаше пара пълна чаша с гореща отвара от върба и коприва. Мехлемът се оказа лют, изпаренията влизаха в очите му и ги насълзиха, а отварата беше блудкава и безвкусна, но той почувства как се изпотява, а главоболието го напуска.

- Вече съм по-добре - бодро заяви той и погледна с признателност Еремия. Ти наистина си разбираш от работата.

- Благодаря - засия от похвалата билкарят и посочи към тавана, където под гредите, сред другите неща, висяха и няколко плитки чесън. - В такова време, като сегашния студ, те съветвам да ядеш повече люто и чесън. Те запазват топлината, унищожават микробите и държат главата бистра и свежа. Ще те предпазят както от главоболие, така и от настинка.

- И ще ухая приятно. Поне няма да говоря дълго с Пацик. Едва ли ще издържи дълго дъха ми - засмя се писарят. - Не се ли гонеха вампирите с чесън? Наистина може да имам нужда от него!

- Чесънът наистина е Божие чудо - отговори сериозно билкарят. - Той лекува раните и пази от загнояване, сварен, е незаменим помощник за астма. Помага при кашлица, черен дроб, жлъчка, лекува втвърдяването на артериите, проказа и висока температура. Яж редовно чесън и никога няма да имаш глисти. Сокът от чесън пък действа благотворно на целия организъм, пази сърцето и мозъка и разтваря секретите в синусите и белите дробове. Да не говорим, че помага на храносмилането, добър е за очите и изхвърля отровите в тялото през порите на кожата. И всичко това на цената на малко по-лош дъх. Който идва от съдържащата се в него сяра, която е много лечебна!

- Това е миризмата на дявола! Не ни ли учат светите мъже, че там, където мирише на сяра, е минал нечестивият? В една хроника съм чел за поклонници, които се загубили в мъглата и, след като дълго се лутали, усетили мирис на сяра. След това мъглата се вдигнала и пред тях се изправил Антихристът.

Билкарят махна с ръка:

- Измислици, които нямат нищо общо с билките и техните свойства! Мнозина, които не разбират от наука, са готови в невежеството си да отхвърлят всичко, само и само да не излязат глупави, а дано покажат, че и те струват нещо! Не ми говори за тези неща! Познавам Светите писания! В Библията никъде не се казва, че дяволът мирише на сяра!

- Съгласен съм с теб - усмихна се Климент, - но в името на спора бих добавил, че има много препратки, които ни подсказват, че там, където има зло, в което е замесен дяволът, мирише на сяра. В псалмите например е казано: „Над нечестивите ще завали огън и сяра, а чашите им ще бъдат пълни с горещ вятър“. А когато Лот излиза от Содом и Гомор, не пада ли от небето жупел и сяра, които унищожават двата града?

- Но кой праща унищожението? Не е ли това сам Бог?

- Добре - не се даваше Климент, - има и други примери. Казано е в Откровението на Йоан за коне с глави на лъвове, от чиито усти излиза пара, дим и сяра. И нима пак там не пише, че една трета от хората на земята са били унищожени от огън, дим и сяра? Кой е направил това, ако не Сатаната? И пак там е казано: „И дяволът, който ги мамеше, беше хвърлен в езерото от огън и сяра, където са и звярът, и лъжепророкът и ще бъдат мъчени денем и нощем в цялата вечност“.

Еремия се почеса объркано по главата.

- Аз съм билкар и лечител, не съм учен като теб - каза той и се намръщи. - Макар да не разбрах как стигнахме от лечебните свойства на чесъна до дявола.

Писарят се изправи и приятелски тупна монаха по гърба. Беше се стоплил, коремът му беше пълен, главата вече не го болеше.

- Прав си, така е! Говорихме за съвсем други неща. Колко полезен е чесънът. И дали може да послужи срещу зли сили, което, честно казано, ми се струва невероятно. Освен ако дяволът и легионите му не са с чувствителни носове.

- Не бързай да говориш така - поклати глава билкарят. - Доказано е, че много билки помагат в борбата с Антихриста! Не кадим ли тамян, за да прогоним нечестивия? Не помазваме ли с миро, за да измолим Божията помощ? Кои сме ние, за да знаем каква е неговата промисъл? Мислим си, че знаем всичко, че познаваме нещата, но далеч не е така!

- Съгласен съм! - кимна Климент. - Днес мнозина бъркат това, което им се иска, с това, което е в действителност. И може би тези, които казват, че вампирите бягат от чесън, имат право. Но се надявам да не ми се налага да проверявам на практика дали е така.

Еремия кимна и също се засмя.

- Радвам се, че не си тесногръд. Човек трябва да може да вижда цялата гора, а не само дървото пред себе си. Има време за молитва, време за наука и време за борба със злите сили. И за всяко от тях е нужен различен лек!

- Така е - съгласи се писарят, - но я ми кажи, братко Еремия, къде си научил толкова много за билките? Не искам да те обидя, но познаваш Гален, Парацелз и Хипократ по-добре отколкото Светите писания.

- Ха! Така е! - разсмя се отново лечителят. - Роден съм в Мизия, но ми се наложи да бягам оттам. Животът ми беше труден. Мъжете в селото винаги бяха на война, а тези, които се връщаха, най-често се прибираха сакати. Баща ми също пострада в една от битките. Кон му премаза крака, но за щастие костта зарасна без възпаления. Бяха я наместили накриво и ходилото му беше изметнато. Тогава за първи път си помислих, че, ако лекарят бе имал по-добри познания, животът на баща ми, а и на всички нас, щеше да е различен. Но такъв ни бил късметът - монахът замълча за миг. - После ни нападнаха печенеги и кумани. Знаеш как става - обикаляха наоколо, докато се убедят, че сме беззащитни, след което влязоха в селото и избиха всички - Еремия въздъхна. - Така загубих майка си и двамата си братя. Ние с баща ми оцеляхме случайно - същия ден отидохме в града да продаваме последната коза, която ни беше останала. След това дълго скитахме. Тръгнахме на юг, където е по-топло, а нощем зимите не са толкова студени. Обикаляхме много, захващахме се с всякаква работа - малко тук, повече там. Трудно си изкарвахме прехраната, никой не искаше да наеме куц мъж и малко момче - лечителят въздъхна отново. - Накрая стигнахме до остров Кос. Там се влюбих в две неща - в медицината и Христос.

- На добро място си попаднал - съгласи се писарят.

- Така е. Там още може да се види голямото светилище на Асклепий, а казват, че и Хипократ е бил от Кос. Както и да е - махна с ръка билкарят. - Няма да те отегчавам с подробности. Исках да помагам на хората. След това, което се случи със селото и баща ми, вярвах, че, ако човек знае достатъчно, може на спаси събратята си. Както тялото, така и душата!

- Със сериозна задача си се заел, братко.

Еремия вдигна рамена.

- Важното е, че попаднах на добри учители. Те ме въведоха в тайните на медицината. После обиколих малко из Северна Африка. Трябва да знаеш - арабите са невероятни лечители! Те гледат на човека по друг начин. Не търсят общото, а различното.

- В какъв смисъл?

- Ами, например, ако те заболи гърлото, лекарят ще реши, че си настинал и ще ти предпише сироп за гърло, нали така? И на всички ще даде един и същ.

Климент кимна в потвърждение.

- Арабският лекар няма да направи така. Той ще те прегледа най-обстойно и за едно и също може да предпише на различните хора различно лекарство. Защото, макар и да сме Божии чада, всеки от нас се различава с нещо от останалите. Затова харесвам Гален. Той препоръчва същото отношение. Първо да се установи какво липсва в човека - дали е прекалено сух, или прекалено студен, или прекалено горещ. И в зависимост от това какво няма да предпише от него. Защото и студеният, и топлият може да имат проблеми с гърлото, но причините за това да са различни! И съответно лекарствата трябва да са различни.

- Така е - съгласи се писарят. - Но как лекар като теб е попаднал от Северна Африка и Кос толкова далеч на север?

- Тук настина е доста по-студено, отколкото в Александрия - засмя се Еремия. - Както казах, на Кос освен тялото научих как да лекувам и душата. Станах ревностен християнин. Баща ми също, Бог да го прости - билкарят се прекръсти. - Накрая се пропи и колкото и да се опитвах, не можах да му помогна. Но това са стари неща... На Кос срещнах и други българи. Повечето бяха избягали от преследванията християни. След като ми разказаха на какви гонения са подлагани последователите на Христос, реших да не се връщам в България. Заминах за Африка, но после хан Пресиян умря, Борис се качи на престола и се покръсти - монахът замълча, потънал в собствените си спомени. - Отначало не можех да повярвам. Но сърцето ми беше останало там - в Мизия. Колкото и да беше хубаво и на островите, и в Африка, не можах да забравя родните равнини. Затова реших да рискувам и да се върна. Първо отидох в Берое, след това в Средец. Там се запознах с Велизар - мисля, че беше преди три години. Той тъкмо беше постъпил в манастира и беше дошъл в града да търси ръкописи за новата библиотека. Търсеше и лечител. Като разбра, че съм такъв, много се зарадва. Не му трябваше много време да ме убеждава да се подстрижа и да го последвам в „Свети Архангел Михаил“. Братята ме харесаха, лесно се вписах сред тях. Доверяват се на уменията ми, а аз на техните. Нито веднъж не съм съжалил за решението си, докато не започнаха убийствата. Но и сега не се оплаквам! Господ ни изпитва като Йов и иска да провери твърдостта ни!

- Ами останалите - попита Климент. - Откъде са останалите братя?

- Някои идват отдалеч било заради уменията си, било заради библиотеката, която манастирът започва да събира. В нашите земи още няма подобно чудо и мнозина искат да видят книгите. Случвало ми се е да съм в скриптория, когато идват възрастни християни, които падат на колене пред Библията, Евангелието и житията на светците и плачат с глас от радост като малки деца. Това, че виждат вярата си изписана в книгите, за тях е потвърждение, че всичко, на което са ги учили, е вярно.

- Все пак откъде са братята? - меко повтори въпроса си писарят.

- Не знам - отговори билкарят. - Някои са като мен, заблудени души, намерили тук своето призвание и пристан. Други цял живот са се стремили към Бог. Но откъде са - монахът вдигна рамена. - Нямам представа. Ако искаш да разбереш повече за това, питай вратаря Безмер. Той е живял в селото, което се е намирало в ниското под манастира. А сега трябва да бързам. Шествието ще започне всеки момент.

Климент благодари на Еремия за грижите, които беше положил за него, увери го, че главата му вече е съвсем добре и излезе на двора.

Макар да беше рано, слънцето грееше и той с удоволствие се разходи по тъмните плочи, излагайки лицето си на топлите му лъчи.

Пацик беше прав!

Трябваше да разреши мистерията колкото се може по-бързо, или да признае, че не може да се справи. Може би животът в имението до Филипополис беше притъпил разума му и вече не беше толкова проницателен, колкото преди.

Откъм църквата се понесе песнопение и той разпозна думите на шестия псалм Давидов.

Господи, в яростта Си не ме изобличавай,

нито ме наказвай в гнева Си.

Помилуй ме, Господи, понеже съм немощен,

изцели ме, Господи, понеже треперят костите ми.

И душата ми твърде се смути; а, Ти Господи, докога?

Върни се, Господи, избави душата ми,

спаси ме, заради твоята милост,

понеже никой в смъртта не ще Те помни;

и в Ада кой ще ти благодари?

Песента се понесе към небето, свежа и чиста, окъпана в светлина и, докато Климент слушаше с наслада, камбаните на църквата забиха, а вратите й се отвориха.

Както беше обещал, Пацик водеше литийно шествие.

Начело на процесията вървеше послушник, облечен в поръбен със зелено и сребърно филон, който носеше на висок прът като знаме платно, подлепено с кожа, с извезаните образи на Богородица с малкия Христос на ръце. Божията майка сияеше под утринното слънце, а ореолът й, изтъкан от златни нишки, светеше със своя собствена светлина.

Следваха двама монаси, също тържествено облечени, които държаха пред себе си големи икони на Христос Вседържател и на патрона на манастира свети Архангел Михаил. След тях със златна корона на главата и извит жезъл в ръка бавно крачеше Пацик, благо се усмихваше и правеше кръстни знаци във въздуха около себе си. Следваше го водачът на хора Игнатий, който потапяше китка здравец в сребърно менче, пълно със светена вода, и ръсеше на всички страни.

Останалите монаси бавно пристъпяха след тях и подеха нов псалм:

Душо моя, хвали Господа!

Ще възхвалявам Господа, доде съм жив;

ще пея Богу моему, докле съществувам.

Не се надявайте на князе,

на син човешки, от когото няма спасение.

Пеейки, монасите спряха и започнаха да си подават светената вода и да ръсят един след друг около себе си. След това шествието продължи отново, все така пеейки, и се изви по мръсния лед и сивия сняг като дракон с огнена глава и черно тяло.

Очарован от песните и действията на братята, Климент остана да ги гледа прехласнат. Групата бавно заобиколи църквата, спря отново и отново тръгна.

Слънцето огряваше все по-силно двора, сякаш сам Бог пращаше своята прошка и подкрепа на молещите го за това. Песента се надигна още по-силна и мощна, отекна между стените и изпълни двора с усещане на смирение, благост и надежда.

Изведнъж, нечий писък отекна между стените. Веднага към него се присъединиха и други викове и крясъци, сякаш земята неочаквано се бе отворила и от дълбините се бе показъл Адът.

Монасите се разбягаха на всички страни, някои паднаха на колене, закрили лицата си с ръце, молещи, плачещи и треперещи от страх, като че сам дяволът, Червеният изтръгвач на души, да бе скочил отгоре им. Послушникът изпусна хоругвата, която носеше, падна върху нея и напразно се опитваше да стане на крака, скован от ужас. Пребледнял, но все още пазещ достойнството си, Пацик стоеше като онемял, сред разпадащото се шествие с вдигната, застинала във въздуха ръка.

Без да разбира какво става, Климент хукна към игумена.

- Какво има, Пацик? Какво се случи? - извика той на един дъх.

Славянинът бавно вдигна черните си очи, в които се четеше ужас, и отговори с треперещ глас:

- Ние сме обречени! Господ се е отвърнал от нас и Сатаната като тигър ще разкъса душите ни! Светената вода се превърна в кръв!

Медното менче, което само преди минута бе блестяло като звезда, сега се търкаляше в краката на Пацик, а кишата около него беше червена.