Студена кръв

13

Както беше поискал Климент, монасите отново се бяха събрали в столовата. Тук беше и послушникът, носил хоругвата. Беримир изгледа писаря накриво.

Братята седяха по столовете, но не говореха както друг път един с друг, а всеки, навел поглед пред себе, изглеждаше вцепенен и уплашен, сякаш очакваше да чуе последните тръби на Страшния съд и списъка на греховете, за които ще бъде обвинен пред Божия престол.

В помещението беше мрачно и хладно, от игривите отблясъци на слънцето, озарявали доскоро двора и сградите, не бе останал и помен. Между стените отново се бяха настанили тъмнина, несигурност, ужас и страх.

Послушникът, който беше носил хоругвата - слабо момче на около петнайсет години, с покрито с лунички лице и тъмни черни очи, седеше сгушен на стола си, сякаш не знаеше как се е оказал между тези възрастни мъже, в които доскоро беше виждал пример за подражание и защита, но които изведнъж бяха загубили бляскавия си ореол на пазители на Божието слово и слава, и които не можеха да предпазят себе си, а следователно още по-малко можеха да предпазят него от страховитите нокти на дявола.

Монасите скочиха на крака при влизането на писаря и го засипаха с въпроси и гневни обвинения, искайки обяснение защо ги е събрал, вместо да ги остави да вършат работата си, а и сам той да свърши своята и да залови изчадието, което тормози тях и манастира. Най-разлютен беше магерникът Беримир, който, искайки да си върне за разигралата се на върха на кулата сцена, обяви, че заради приумиците на Климент няма да може да сготви обяда. Това предизвика нов взрив от недоволство и сърдити подмятания, защото, макар и отказали се от повечето блага на светския живот, монасите обичаха да се хранят редовно и добре.

Без да обръща внимание на недоволните братя, Климент ги накара да се подредят така, както в литийното шествие, като постави най-отпред пребледнелия, готов да се разплаче послушник, а зад него един висок стол, вместо игумена Пацик. Братята не искаха и да чуят за нещо подобно, но след като писарят ги увери, че никой няма да излезе от столовата, докато не изпълнят искането му, а който не е съгласен ще отговаря за това пред игумена и княза и че колкото по-бързо свършат, толкова по-бързо ще могат да се върнат при работата си, недоволните братя започнаха да се събират около огнището, неохотно и със сумтене и скърцане на зъби, все едно не са свещенослужители, а плевелите на лукавия, които ще бъдат хвърлени от ангелите в огнената пещ заради греховете си.[31]Най-накрая се оформи следната картинка - монасите, все още мърморещи недоволно, застанаха в колона по двама. Веднага след стола, в ролята на игумена, следваха Атанас и Захарий, а след тях Филимон и Еремия, Беримир, Велизар и Герасим, Неофит и Игнатий, като накрая процесията се завършваше от миниатюриста Тихон.

Климент огледа групичката, отбелязвайки, че в нея влизат всички, с изключение на слабоумния Йосиф, след което поиска и Невестулката му донесе от кухнята менче, подобно на онова, което беше предизвикало паниката по-рано. Напълни го с вода, макар и обикновена и накара братята да си го предават от ръка на ръка, като в същото време разпръскват водата около себе си, както бяха правили по време на шествието.

Наложи се да извършат процедурата няколко пъти, преди писарят да се увери, че всеки от монасите е имал възможност да пусне боята във водата, без другите да забележат. Който и да бе направил това, бе имал достатъчно време и възможност да изпълни намисленото, без да поема никакъв риск. Залисани в песните, собственото си положение и най-вече от факта, че по време на водосвета всички гледат къде отива водата, а не откъде идва, никой не би обърнал внимание, ако някой пуснеше нещо в съда.

Накрая Климент поиска да види дланите и пръстите на всеки от групичката, което предизвика ново недоволство, но което беше по-лошото, след огледа се оказа, че ръцете на всички са чисти и по тях няма следи нито от боя, нито от някакво друго багрило.

Разочарован, Климент пусна сърдитите братя да си вървят, чудейки се дали извършителят се бе оказал достатъчно съобразителен и бе измил веднага ръцете си, или изводите му бяха напълно погрешни и водата е била оцветена не от някой от монасите, а от демона, за когото говореха всички.

За да провери това, той отля малко от водата в калаена чаша, пусна намереното между стръковете здравец топче и внимателно разбърка. Скоро водата се оцвети в прекрасен, наситен червен цвят, което показваше, че наистина не се е превърнала в кръв, а е била оцветена.

Доволен, че е разрешил поне тази загадка, той излезе на двора. Искаше да намери иконома Филимон и да вземе от него ключа за катинара от стаята в старата кула. Чувстваше, че ставащото в манастира е свързано с нея, че част от загадката се крие зад каменните й стени.

Дали демонът не се беше настанил в тази забравена от времето обител, откъдето изкушаваше някой от монасите, нахлуваше в душата му и го караше да извършва ужасни неща?

Скоро щеше да разбере. А след това да разпита вратаря Безмер, чийто разказ може би щеше да допълни картината.

Филимон излезе заедно с останалите монаси от църквата и забърза към един от складовете. Климент се опита да го спре, но монахът се извини, че има много работа, която трябва да свърши колкото се може по-бързо.

- Много време изгубихме в безполезни занимания тази сутрин - каза той и махна с ръка, намеквайки за действията на Климент по-рано в столовата.

Климент беше решен да настоява, когато покрай тях мина вратарят Безмер. Той носеше калаена кана, пълна с вино, внимателно стъпвайки по замръзналата земя, сякаш се страхуваше да не се подхлъзне и разлее скъпоценната течност.

Писарят остави Филимон и препречи пътя на Безмер.

- Искам да поговорим - каза той. - Интересува ме миналото на този манастир.

Вратарят погледна със съжаление към каната, погледна отново писаря и измърмори:

- Да поговорим, щом се налага. Но не тук. Нека влезем в къщичката ми до вратата и опитаме от това вино, което с толкова мъка успях да изкопча от Беримир. Скъпи му се, сякаш е негова лична собственост.

- Не се безпокой усмихна се Климент и сложи ръка на рамото му. - Преди да те последвам, самият аз ще отида при Беримир и ще му поискам кана вино. Съмнявам се, че ще ми откаже.

- Това се казва сериозна приказка на сериозен човек! - Вратарят се ухили и облиза устни. - Ще се радвам да си поговоря с вас, господарю. Нека магерникът ти даде от мизийското. Пази го като очите си, но се надявам, че на теб няма да откаже. Аз ще отида да напаля мангалите.

Четвърт част и няколко изпити чаши по-късно писарят и вратарят се чувстваха все по-близки. У Безмер Климент намери неочаквано приятен събеседник, който не криеше мислите дълбоко в душата си, а спокойно споделяше възгледите си.

- Вярвам, че на небето има нещо или някой, който направлява съдбата ни - обясняваше вратарят, докато наливаше поредната чаша. - И това ми е достатъчно. Дали ще наречеш този някой Христос, Тангра, Перун или с някакво друго име, е въпрос на избор. Всеки има право да вярва и се моли на този, който той реши, а останалите трябва да зачетат избора му. Не ме разбирай погрешно - продължи Безмер. - Виждал съм как старият хан гонеше християните и ги избиваше. Беше ужасно, повярвай ми! Сега виждам как князът преследва тези, които не са християни. И защо е всичко това? Нима можеш да накараш човек да вярва в нещо толкова важно като Бог насила? Това трябва да става внимателно и полека, търсейки път към душата, а не принуждавайки тялото му.

- Та ти си цял философ, братко! - засмя се Климент и отново напълни чашите.

- Ами, философ! - вратарят махна с ръка, сякаш гони муха. - Нагледал съм се на достатъчно безсмислено пролята кръв. Затова ми е добре тук на вратата - отварям и затварям, без никой да се интересува от мен и Бога, който почитам.

Двамата постояха известно време, без да говорят, като мълчаливо надигаха чашите си.

- Разкажи ми какво е било тук преди - наруши накрая мълчанието писарят. - Какво е било, когато старият хан е гонел християните, а те са се криели в кулата на хълма.

- Не беше точно така - Безмер избърса устата си с ръкава на дрехата и поклати глава, сякаш искаше да намести спомените в нея. - Кулата е много стара. Никой не знае кой точно я е построил и защо. Някои казват, че са християните, други, че са последователите на Тангра и Орфей, трети разправят, че била на някакво презморско божество с глава на котка - вратарят вдигна рамена. - Както и да е. След това дойдоха християните и се настаниха в нея. По това време аз бях момче в селото. Виждал си го надолу по склона, сега са останали само развалини. Християните бяха хрисими хора. Усмихнати и благи, винаги готови да помогнат. Живееха тихо и кротко, мисля, че и нас направиха по-добри. Търгувахме с овце, ечемик и вино, а понякога някой от тях идваше да проповядва в селото. Разказваше ни за Исус и неговите апостоли. Добри разказвачи бяха поповете - премлясна Безмер, - можех с часове да стоя и да ги слушам. Построиха си черква - малка, от сив гранит, с висок дървен кръст на върха. Не беше нещо особено, но да ме прости Господ и игуменът - вратарят бързо се прекръсти, - беше по-истинска черква от сегашната. Пацик може да се гордее с високите бели стени и искрящи кубета, но в предишната имаше... имаше... не знам какво точно беше, но когато човек влезеше вътре, се чувстваше пречистен и успокоен, мислите му се подреждаха, а сърцето и душата му укрепваха.

- Външната обвивка често може да се окаже лъжовна - съгласи се писарят.

Безмер кимна и разкърши рамена.

- Пръв дойде Василий. Заживя на хълма с кулата - странен човек с криви крака, дълъг нос и неспокойни очи. Въпреки това той беше този, който привлече останалите. Идваше най-често да проповядва в селото и държеше вярата високо като знаме пред останалите. Беше възрастен мъж, отдавна прехвърлил шейсетте, разправяха, че преди бил бирник, също като апостол Марко. Една вечер остана у нас и разказа на майка ми и баща ми историята си. Говореше толкова пламенно, че не можеше да не повярваш на думите му. Преди години се разболял. Разправяше, че тогава бил лош човек. Не зачитал никой бог, отнасял се презрително както към Тангра, така и към Христос. Душата му била пуста, нямал нищо, за което да се закрепи. Носел се като листо на вятъра. Черно листо, което бавно гниело, както сам се изрази. Пиел, играел комар, ходил по жени, участвал в сбивания. Обичал да мъчи длъжниците, които нямали пари да си платят налозите навреме. Сърцето му било твърдо като камък. Вярвал, че така върши по-добре работата си. Нямало значение дали взема последната риза на просяка, или малкото пари на бедна вдовица. Той просто си вършел работата! След което един ден се разболял. Болестта дошла неочаквано и бързо, била силна и тежка, съборила го на легло. Имал пари да вика доктори, те му предписвали да пие билки, мажели го с мехлеми, давали му всякакви цярове, но нищо не помагало. Една нощ Василий заспал и сънувал, че играе на зарове с черен етиопец, който бил самата Смърт. Стигнало се до там, че болният трябвало да хвърли три шестици, ако ли не, етиопецът печелел и щял да му вземе душата. Отчаян, Василий не знаел какво да прави. Тогава му се явил свети Симеон Юродиви и му казал: „Какво става, лудетино? Наистина е на косъм да те победи тоя черньо! Ама дай ми дума, че ще се обърнеш към Христа - аз ще хвърлям вместо теб и той няма да спечели! “ Василий се заклел в съня си, че ще стане християнин и светията начаса хвърлил трите шестици. Болният се събудил и открил, че вече е съвсем здрав. Станал, заплакал от радост, паднал на колене и започнал да се моли на светията и на Христос. Тогава къщата му забучала, всичко се затресло и той чул глас: „Хубави шестици хвърли, глупако! Вярвай ми, ако престъпиш клетвата си, оня черньо ще те затрие! “ Оттогава, разправяше Василий, той се отказал от работата си, продал къщата си, а всичките пари раздал на тези, които преди това тормозел. Покръстил се и усетил как постепенно светлината изпълва душата му, която намерила подслон в Божия храм и спряла да се лута и търси. - Вратарят цъкна с език. - Василий доведе и други, общо бяха дванайсет - смееха се, че са като христовите апостоли. Построиха си черква, направиха си землянки, в които спяха.

- Ами кулата?

- Напуснаха я! Василий казваше, че в нея има нещо зло. Нещо, което му напомня за най-лошите му години. Хубави времена бяха - вратарят притвори очи и бавно отпи от виното. - Може да бях беден, но бях щастлив. Скитах из полетата, играех с другите момчета, бях започнал да гоня момичетата. Помагах на баща ми на нивата и вкъщи с животните, храната беше проста, но имаше за всички. Монасите ни научиха да се молим, да гледаме в душите си. Помагаха на болните, подкрепяха старите. Наистина свети хора. Колко изкараха на хълма? Поне четири или пет години. След което един ден неочаквано всичко се обърна.

- Старият хан е гонил християните.

- Беше в края на лятото. - Вратарят чертаеше замислено с пръст по масата пред себе си. - Дните вече бяха почнали да намаляват, но все още беше светло до късно. Светло и топло. Оставах навън в здрача и ме обземаше някаква особена сладост. Знаех, че зимата предстои, но в същото време е далеч, че имам още време да се порадвам на слънцето. - Безмер скръсти ръце на гърдите си. - Тогава се появиха те - Тагрий и хората му. И ужасната му жена Вирна заедно с проклетите си кучета. Дойдоха привечер - черни сенки, които се открояваха на фона на залязващото слънце. Копията им стърчаха като смълчана гора, лъчите се пречупваха в железните им шлемове и брони. В тях имаше нещо красиво, но и страховито. Бяхме чули за отряда на боила. Старият хан го беше изпратил да търси християни. По това време Пресиян се беше променил. Вече не искаше да убива последователите на Исус, а само да си присвои богатствата им. Беше съвсем просто - повечето общности бяха богати и никога не се защитаваха. Затова се надявахме, че погледът му няма да се спре върху нас. Тагрий и хората му нямаше какво да ни вземат. Нито от свещениците на хълма. Въпреки това всички бяха неспокойни. Бяхме чули за палежи и убийства, за разрушени църкви и измъчвани свещеници. По съвет на старейшините по-малките деца бяха скрити в една пещера в скалите над селото. Редувахме се всеки ден да им носим храна и вода. След това там заживя един отшелник, Авакум мисля, че се казва. Отдал се е на пост и молитва отдавна, още преди да възстановят манастира. Пацик ходи при него преди две-три години, но той отказа да слезе при нас. - Вратарят махна с ръка. - И така, Тагрий дойде. Настани се в старата кула, веднага му хареса. Войниците му си направиха лагер около нея. Арестуваха свещениците и ги обвиниха, че религията им е нова, следователно лъжлива и нечестива, че са невежи фанатици, че са безбожници, понеже нямат изображения на богове, жреци и храмове. Че са тайно общество, опасно за държавата, че отказват да принасят жертва на хана, което е държавна измяна. Обвиниха ги, че се занимават с магии и са безнравствени хора, които на своите така наречени „вечери на любовта“ се отдават на разврат и нечувани оргии, а „свещените си тайнства“ извършват с човешка плът и кръв. Че са безполезни членове на обществото, които вредят, вместо да допринасят полза, че като отхвърлят признатите богове, се обявяват срещу светините.[32] Признаха ги за виновни и започнаха да ги разпитват и измъчват. Боилът мислеше, че имат скрито злато. Виковете им се носеха от кулата, изпълвайки нощите с ужас, страх и болка. Ние се свивахме в къщите си и се молехме виковете да престанат. - Вратарят се пресегна, вдигна каната и отново напълни чашите. - Никой не беше сигурен дали ще доживее утрешния ден. Тагрий оставяше хората си да плячкосват не само църквата, но и селото. Вярваше, че и ние знаем нещо за съкровищата на християните. Войниците му обикаляха, грабеха, каквото им хареса, биеха мъжете и опипваха жените. Най-лоша от всички беше Вирна. Казвам ти, това не беше жена, а демон! Обличаше се в черни кожени дрехи и броня, съвсем като мъж, носеше високи ботуши, косата й беше сплетена на дълга плитка. Появяваше се винаги нощем на фона на запалените факли, които пукаха и хвърляха искри, а тя не се пазеше от тях, сякаш самата е от огън, смееше се, когато искрите попадаха в косата й. Беше висока и слаба - истинска хубавица с налети гърди и яки крака, лицето й беше бледо и изпито, зъбите бели и остри като на хищно животно. Имаше шест кучета - черни и зли изчадия, които дресираше с бой и държеше гладни, за да нападат, когото им посочи. Вирна не се спираше пред нищо. Нито възрастен човек, нито дете можеха да предизвикат милостта или състраданието й. Виждал съм я да реже косите на стариците само за да се забавлява. Как нарежда да бият мъжете само за да слуша писъците им и да види кой от тях ще издържи най-дълго на ударите. Как насъсква кучетата си по сакатите за удоволствие. Когато те събореха човека на земята, започнеха да го ръфат, а той да крещи, смехът й заглушаваше всичко. И мога да ти кажа, княжески пратенико, че никога не съм чувал нещо по-ужасяващо от онзи неин смях - висок, продължителен и пронизващ, все едно не се смее човек, а пищи някое от изчадията на Сатаната! - Безмер потрепера, пресегна се и разбута въглените в единия от мангалите. - Но най-много мразеше жените! Не ме питай защо, нямам представа. Не пропускаше случай, когато види жена, да я удари или насъска подчинените си срещу нея. Доставяше й удоволствие да гледа как тези от нейния пол страдат. Не помагаха нито молбите, нито подкупите. Пък и какво толкова ценно можехме да предложим ние, простите земеделци, на ханския боил? Единственото, което ни крепеше, бе, че сме живи. Молехме се, молехме се всеки ден и всяка нощ, молехме се боилът и хората му да си отидат и всичко да тръгне както преди.

- Нямало е как да стане като преди, нали? - попита Климент.

Безмер поклати глава.

- Прав си! Нямаше. Но тогава не го знаехме. Надявахме се, че след като се убеди, че няма съкровище, Тагрий ще се махне. Имаше много по-богати общности от нашата. Чакахме да си отиде и да отведе войниците, злата си жена и кучетата й.

- Вратарят поклати глава. - Не знам защо ти разказвам това. Сигурно заради виното, което донесе.

- Или защото искаш да споделиш преживяното? Кажи ми, Безмер, никога ли не си разказвал за това, което се е случило, на Пацик и останалите.

Вратарят махна с ръка.

- Тях не ги интересува. Пък и кой съм аз - прост вратар, който хленчи пиян на врата им, припомняйки си миналото. Никой не се интересува от историите ми. Пък и защо да се интересува? Те имат по-важна работа - да преписват Божиите книги и да разпространяват вярата му. Сигурно са прави да мислят така.

- Какво стана после?

- После ли? После стана страшно! Една жена изчезна. Мъжът й каза, че отишла вечерта за вода и повече не я видял. Отидохме при Тагрий, все пак той представляваше закона, но боилът само ни се изсмя и ни каза да се махаме. Търсихме изчезналата навсякъде, но я открихме чак два дни по-късно. Лежеше под един бук с разкъсана шия и пречупен врат. Мъртва! След това започна ужасът. Всяка нощ някоя от жените изчезваше. Колкото и да се опитвахме да ги опазим, сякаш нещо ги отнасяше в черните си обятия. Обикновено ги намирахме няколко дни след това. Неизменно с разкъсани шии и счупени вратове. Тагрий само се надсмиваше над молбите ни и казваше, че така Тангра наказва тези, което са се отрекли от него. - Безмер изтри е длан потното си чело. - След това започнаха да се носят слухове. Заговори се, че Вирна е тази, която отвлича жените. Че не е човек, а демон, който разкъсва вратовете им, за да пие от кръвта им. Че в нея се е вселила злата сила Гилу и тя се е превърнала в сукуб, в демонично изчадие, което не може да бъде спряно! - Вратарят потрепери. - Тагрий непрекъснато беше пиян. Нямаше кой да спира войниците и жена му. А тя започна да пита къде са децата на селото. Не можело, казваше тя, да има толкова много млади мъже и жени, а да няма деца. Стана по-жестока отпреди. Насъскваше кучетата си срещу всеки, който й се изпречи на пътя. Аз също не успях да им се изплъзна. - Безмер оголи едното си рамо и показа дълбок, широк белег. - Това ми остана от тях, от Вирна и демоните й. После една нощ тя проследила този, който носеше храна на децата. Не знам как го е направила. Промъкваше се като хищник, беше се научила да се крие в сенките като паяк, а някои твърдяха, че може да вижда в тъмното като котка. Други твърдяха, че се е превърнала в прилеп, във вълк, който проследява мъжа по миризмата. Както и да е. - Вратарят махна с ръка, гласът му трепереше. - На следващата нощ взела неколцина от войниците на Тагрий и под прикритието на нощта се изкачили до пещерата, където криехме децата. Накарала да ги избият до едно, както Ирод избил младенците. Това преля чашата. Може и да бяхме прости земеделци, може и да бяхме мирни хора, готови да се подчиняват на заповедите на хана, но това, което се случи, нямаше нищо общо с човешките закони. Причакахме Вирна и хората й. Трябваше да минат през една клисура, докато слизат от планината. Там ги нападнахме. Всеки се беше въоръжил с каквото може - стари мечове, брадви, мотики, колове, ножове. Избихме ги всичките. Бяхме много повече, а и ги изненадахме. Изклахме ги като пилци, въпреки броните и щитовете им. Размазахме главите им, пронизахме сърцата им и прерязахме гърлата им. Изклахме и проклетите кучета, а докато траеше боят и около нея се плискаше кръв, Вирна се смееше с ужасяващия си смях, сякаш ставащото я забавляваше. Накрая някой я прониза с копие, друг я намушка в корема, но тя пришпори коня си и успя да избяга. Препусна към кулата, все така пищейки или смеейки се, а ние я последвахме. - Безмер замълча и този път мълча дълго. Когато проговори, гласът му беше натежал от печал. - Бяхме опиянени от победата, от убийствата, от това, че най-после въздадохме справедливост. Последвахме Вирна към кулата, крещяхме заплахи и обещания за смърт, искахме най-после да се разправим с тези, които ни бяха мъчили. В безредна тълпа с импровизираните си оръжия попаднахме на Тагрий и хората му. Нататък е ясно - последва неравна битка, в която бяхме разпилени. Уплашени от това, което бяхме направили, и това, което предстоеше, се залостихме в къщите си, готови да се браним до смърт. Но Тагрий не ни последва. Той не дойде или поне не дойде веднага, защото, както разбрах по-късно, искал да се погрижи за ранената си жена. Беше страшна нощ! А най-страшна от всичко беше тишината. Стояхме зад заключените си врати, стиснали оръжията си, и чакахме отмъщението на боила. Треперихме като листа или поне аз треперих, пот се стичаше по врата ми, секирата в ръката ми натежа, но вместо тропот на копита и команди над селото се разстла пълна, тежка тишина. И когато се надявахме, че всичко се е разминало, когато бяхме на път да повярваме, че Тагрий няма да ни връхлети и да мъсти, тишината беше разцепена от нечовешки вик. Някой крещеше, виеше с пълно гърло, пищеше така, все едно е загубил най-скъпото си, сякаш животът за него свършва и той гледа в очите на смъртта. Вирна беше мъртва, въпреки опитите на боила да я спаси. Тогава се стекохме в центъра на селото, събрахме малкото останало ни злато и сребро, всичко ценно, което имахме, дадохме го на старейшините да го отнесат в кулата и да откупят с него живота ни. Аз вече бях отраснал и заедно с още четирима бяхме определени да пазим просителите и със свити сърца тръгнахме към убежището на боила. Тогава нещо привлече вниманието на всички. Нещо ставаше на покрива на кулата. Тъмни сенки се мятаха и гърчеха като змии, понесоха се нови писъци и вопли, дрънчене на метал и команди. А след това, сякаш птици, макар и без крила, нечии силуети полетяха в нощта, стремително и безвъзвратно, удариха се в каменните стени и увиснаха като черни гроздове под покрива. Тагрий бесеше свещениците. В същия миг от кулата излетя отряд войници, предвождан лично от боила. Те дори не чуха какво казват старейшините, посякоха ги, оставиха златото да падне в калта, стъпкаха го и без да обръщат внимание на нищо поеха към селото. Аз получих тежък удар с боздуган, който ме захвърли в храстите с кървава глава и в безсъзнание. А когато дойдох на себе си, всичко беше свършило. Селото беше опожарено и разрушено, жителите му избити, мъртви бяха дори животните. В безумната си ярост Тагрий не беше пощадил никого. Останах да се крия в храстите. Боилът си тръгна след три дни. - Безмер пресуши чашата си и я удари в масата. - Така свърши всичко. След това се оказа, че има още няколко оцелели - деца, избягали от пещерата, преди Вирна да ги нападне, и неколцина, които не бяха в селото по това време. Разпръснахме се като листа на вятъра. Аз скитах дълго, хващах се на работа тук и там, станах наемник. Оказа се, че ме бива да въртя меч и започнах да продавам уменията си. Участвах в много битки, виждал съм какво ли не, но казвам ти, писарю, такъв ужас, какъвто изживях тук, не срещнах никога повече!

- Но си се върнал! Защо?

- Не знам - въздъхна вратарят. - В това място има нещо, което привлича. Нещо, което те кара да мислиш за него, да си го представяш и мечтаеш, без да знаеш защо. Все пак тук беше домът ми.

- Какво мислиш, че се случва в манастира? - попита писарят.

- Не знам! Не знам! - побърза да отговори Безмер. - Но ме е страх. Дори повече от останалите. Не мога да забравя как се смееше Вирна и крещеше, че не е подвластна на смъртта. Как дори да умре, ще се върне и ще изпие кръвта на мъчителите си. А сега се случва точно това. Страх ме е, княжески пратенико! Страх ме е, че Вирна, че Гилу, се е върнала и отново убива в този манастир!