Студена кръв

20

Присвил очи и смръщил лице, Климент седеше на стол пред камината. Макар в нея да гореше огън, а по ъглите да имаше пълни с жарава мангали, монасите пристъпяха от крак на крак и потръпваха, сякаш ги сковава най-голям студ.

Едната ръка на писаря беше подпряна на коляното, другата стискаше дръжката на меча. Зад Климент, настръхнал като куче, готово за атака, Невестулката току опипваше колана си, на който висеше дълъг кинжал.

Нямаше никакво съмнение, че княжеският пратеник и помощникът му едва се сдържат да не скочат и развъртят оръжията си, въздавайки справедливост така, както сметнат за добре.

Уплашени от яростта, която се излъчваше от Климент и Невестулката, монасите постепенно утихнаха. Дори малоумният Йосиф, разбрал, че става нещо важно, вместо да се отдаде на постоянното си ломотене, седеше необичайно тих.

Един по един братята насядаха на столовете около масите и зачакаха с наведени глави да чуят присъдата си, страхувайки се, че в настроението, в което е изпаднал Климент, не ги очаква нищо друго освен смърт. Думите му, казани като че ли на шега преди време, че има право да се разпорежда с живота им по заповед на княза, сега висяха над тях като страшно проклятие.

Тишината заплашително се проточи.

Писарят стоеше все така намръщен и съсредоточен, челото му се бръчкаше, като че ли обмисля нещо от изключителна важност. Най-накрая той вдигна глава и заговори бавно, а гласът му прозвуча тежко и заплашително в изпълнената със страх стая.

- Тук беше извършено убийство! Убийства! Един след друг бяха безжалостно избити животни и хора. Братът на хана умря в килията си. Изпратеният да разследва смъртта му Севар загина в снега под кулата. Агапий, Филимон и игумен Пацик бяха убити. Лицата на някои бяха застинали в гримаси, сякаш са видели нещо ужасно, телата им бяха поругани и разкъсани, вътрешностите - извадени на показ, по гърлата им личаха следи от ухапване. Вчера вечерта - писарят стисна зъби, а лицето му се разкриви от болка - в старата кула беше убит помощникът ми Корсис. Застрелян със стрела като болно куче! - Климент замълча и се приведе, борейки се за глътка въздух, но очите му, пълни със злоба, останаха приковани в монасите. - Искам да знам - извика той и гласът му проехтя като Йерихонова тръба, - искам да знам кой е отговорен за това?! Кой уби помощника ми?! Кой уби чигата Севар?! Кой уби брата на княза Докс?! Това е държавна измяна! И вие всички сте отговорни за това! А наказанието за подобно нещо е само едно - смърт!

Братята уплашено зашумяха, но само водачът на хора Игнатий посмя да се обади. Лицето на монаха беше бледо, бузите му хлътнали, в очите му се четеше страх.

- Но ти знаеш - каза той. - Ние не сме виновни за това. В манастира има демон, чудовище, което избива братята и животните ни. Сукуб, Гилу...

- Демон, казваш?! - Климент се наведе напред, а ръката му стисна още по-силно дръжката на меча. - И откога демоните избиват противниците си със стрели? Откога ги причакват въоръжени с лъкове, ножове и отрова, за да ги поразят?! - той вдигна ръка, за да спре възгласите на монасите. - В този манастир наистина има чудовище! Тъмна сила, вампир, който пие кръв. Наречете го както искате! Сукуб! Гилу! Азазел! Но той не е дошъл от Ада! Не е изпратен от пълчищата на Сатаната, а е човек! Човек зъл, алчен и безмилостен, по-страшен от всякакъв дявол! Човек, който е готов да мине през реки от кръв, за да се домогне до това, което иска! И всички вие - той посочи настръхналата от страх групичка - всички вие сте виновни за това, че се е появил, за това, че не сте го разпознали навреме, за това, че сте го оставили да убива! - писарят стана и извади меча си. - И всички ще понесете наказанието за това!

Монасите пребледняха още повече и се отдръпнаха назад, малоумният Йосиф започна да хленчи, от устата му потече слюнка, но никой не понечи да стане, нито да избяга.

Уморени от кръв и страх, уморени от ужаса в душите си, в непрекъснатото очакване дали няма да са следващата жертва на убиеца, дали и техните вътрешности няма да се изсипят в снега, а лицата им да застинат в прекомерен ужас, монасите нямаха сили да се съпротивляват.

Стояха, готови на всичко това да се сложи край тук и сега, ужасът да свърши, кръвта да бъде отмита с кръв и тъмнината да ги обгърне.

Невестулката също издърпа кинжала си, а в очите на този весел и безгрижен човек, който мислеше повече за това как да се наяде и напие до насита, гореше черна решителност. Той пристъпи напред и застана до господаря си, твърдо решен да въздаде правосъдие над тези, които бяха убили единствения му приятел.

Вдигайки ръка в знак на помирение, библиотекарят Велизар се надигна с мъка, подпря се на масата пред себе си, за да намери опора или прикрие треперенето на ръцете си и каза:

- Съжаляваме за мъката ви! - дъхът му беше накъсан. - Всички съжаляваме и жалим за свидните мъртъвци, които очакват да ги положим в гробовете им. Но не каза ли сам ти неотдавна, Клименте, че единствен Бог има право да раздава правосъдие по собствено усмотрение? Не каза ли, че законът е за всички и всеки трябва да отговаря пред него? Не каза ли, че тези, които го пристъпват, не са по-добри от самите престъпници? Не ни ли разказа за съдиите в Плиска, които са продали душите си на дявола? Не ни ли припомни, че всички носим светлина в душата си и дори в най-тежките изпитания трябва да я търсим и да оставим да ни води? Нима толкова бързо си забравил всичко това? Нима ще се превърнеш в това, срещу което се бориш? Нима ще оставиш демона, за когото говорим, да превземе и твоята душа? Нима ще я обречеш на вечни мъки? Нима заради някого или нещо ще накажеш и тези, чиято единствена вина е в това, че се боят и не са били достатъчно смели и настойчиви в търсенето на истината като теб?

Климент не отговори, но сведе глава и косите се люшнаха пред очите му. Рамената му се прегърбиха, колената му се подгънаха, ръката му, която държеше меча, се отпусна. Само преди миг изглеждаше като ангел на смъртта, готов да отнеме с лекота живота на всеки, и само миг по-късно приличаше на съсипан от мъка човек.

- Добре! - каза отчаяно той и седна на стола си. - Добре! Ти си прав! Не знам какво ми стана. Това място зарази и мен! Но тук повече няма да се пролива кръв! Ще разоблича убиеца, след което ще го предам на княжеското правосъдие. Сигурен съм, че ще получи наказание достойно за делата, които е извършил. И ще гори в Ада!

Лицата на монасите се отпуснаха, някой въздъхна с облекчение.

Климент дълго седя умълчан, сякаш искаше добре да обмисли това, което ще каже. Зад него Невестулката припряно пристъпваше от крак на крак, местейки погледа си между господаря си и насядалите срещу него монаси.

- Обикновено започвам отдалеч, опитвайки се да хвана престъпника в клопка, да го накарам да се издаде, да каже нещо, което да потвърди изводите ми. Карам го бавно да се мъчи, гърчейки се в предположения дали съм го разкрил, или не - започна Климент, - но този път няма да действам така. Нямам сила да действам така. Затова направо ще кажа кой е виновен за убийствата и ужасите, които се стовариха върху този манастир. Той! - ръката на писаря разсече въздуха и посочи брат Герасим. - Той е извършителят! Той е убиецът! Той е поругателят!

С уплашени викове останалите наскачаха на крака и бързо се отдръпнаха от коняря, сякаш се страхуваха, че само близостта с него може да ги превърне в негови съучастници.

- Аз? - Герасим се изправи тромаво. Страх беше сковал крайниците му, лицето му се гърчеше в спазми. - Не съм аз! Нямам нищо общо!

Вместо отговор, Климент кимна на Невестулката, който вдигна кинжала си, размаха го заплашително и пристъпи към монаха. Преди Герасим да успее да направи каквото и да било, помощникът на писаря ловко завърза ръцете му зад гърба, бутна го на стола, на който беше седял до преди миг, и го овърза с въжета.

- Вържи го добре! - нареди Климент. - Вижте добре човека, по-черен и от най-черния демон! Човекът, който изби собствените си събратя, животните, за които трябваше да се грижи, проля реки от кръв, толкова потънал в мрака, че никога няма да намери път обратно назад!

Невестулката мрачно кимна и затегна възлите, докато монахът се извиваше на стола.

- Но как? - библиотекарят Велизар зададе въпроса, който се въртеше в умовете на всички. - Защо?

- Това е недоразумение! - Герасим се опита да се изправи и ядно изпъшка, когато въжетата се впиха в тялото му. - Това е огромна грешка! Ти грешиш, Клименте! - извика той, а очите му се завъртяха от ярост. - Бъркаш!

Писарят поклати глава.

- Не мисля така!

- Ха-ха! - изсмя се монахът и се отпусна на стола, макар лицето му да беше червено от напрежение. - Сега разбирам! Аз съм най-удобната мишена, нали? Презреният коняр, който може да бъде обвинен за всичко? Кой го е грижа? Кой ще го защити? Кой ще се застъпи за него? Никой! Той не е важен като останалите - библиотекари, преписвачи и миниатюристи. Нека обвиним говедаря, винаги ще намерим кой да го замести!

- Грешиш! - Климент си беше върнал предишното спокойствие. - Грешиш и аз ще го докажа!

- Но защо?! Защо ми е да извършвам подобни неща?! - извика Герасим.

- Точно така! Защо? - писарят щракна с пръсти и се наведе напред. - Трябваше доста да помисля, докато разбера това. Защо му е на човек да избива монаси и животни по толкова ужасен начин? Защо някой ще се преструва, че пие кръвта им, защо ще изважда вътрешностите им на показ, ще им реже главите и ще бележи вратовете им? Защо труповете са потънали в локви кръв, когато едно бързо замахване с меч или кинжал биха свършили работа? Защо беше нужно да се разиграва целият този ужас?

- Защото това е работа на демон, а не на човек! - извика Герасим. - Казвам ти, правиш огромна грешка! Не аз, а Сатаната е причина за убийствата в манастира!

- Не мисля! - поклати глава писарят. - Както вече казах, дяволите не убиват със стрели. Но няма да крия, съвсем доскоро и аз мислех, че е възможно да става дума за нечиста сила. Можеш да се гордееш, Герасиме! Ти успя да ме заблудиш. Но именно днес в криптата при трупа на Корсис, когато казах, че се махам от това място, Бог, който е милостив, ме осени с прозрение. Точно това е била целта ти! Точно затова престъпленията ти са били толкова жестоки и кървави. Та всички да си помислят, че става дума за демон, за вампир, за разбеснялата се Гилу! Да се уплашат толкова много, че да забравят всичко - обещанията, който са дали на Борис, обетите си пред Бога, всичко! Да не могат да спят, да се вслушват във всеки звук в нощта, да ги е страх, че демонът идва, за да ги убие! Да се уплашат толкова, че накрая да поискат да си тръгнат, да избягат, да напуснат това място! Точно както се случи! Това си искал! Всички да се разбягат, а манастирът да опустее! И трябва да призная, че почти успя!

- Това са пълни глупости! - изсмя се нервно Герасим. - И защо ще ми трябва това? Аз съм монах, имам нужда от братята си, от службите в черквата, от молитвите, от звъна на камбаните. Защо ще искам манастирът да се изпразни?

- Защото - Климент се приближи до монаха и заби показалец в гърдите му, - защото знаеш, че тук е скрито съкровище! Злато, сребро и диаманти - два сандъка пълни със скъпоценности, скрити тук преди години от великия боил Избул! Съкровището на тези, които се опълчиха срещу покръстването и срещу Борис! Последната надежда на бунтовниците, които не приеха новата вяра. Каква ирония, нали? Противниците на Христа да крият златото си в негов манастир - писарят се отдръпна от Герасим и му обърна гръб. - Кажи ми, братко, намери ли сандъците? Предполагам, че е така! Открил си златото и скъпоценностите, но за жалост е нямало как да ги изнесеш от тук, без всички да разберат. - Климент се обърна и обвинително посочи вързания монах. - Затова си започнал да сееш страх и ужас! Надявал си се, че всички ще избягат от страх, а теб ще оставят да се радваш на златото.

- Не разбирам за какво говориш! Измисляш си, за да ме обвиниш!

- Съкровище?! Злато?! Сандъци?! Къде са? - монасите наскачаха и наобиколиха Герасим. - Казвай къде са?! - викаха те, дърпайки го за дрехите.

Конярят започна да се извива безпомощно, отвори и затвори уста като риба на сухо, но не каза нищо.

- Успокойте се! - викна Климент. - Или и вие сте като него и ламтите за богатство? Съкровището ли ви интересува, или спасението на душите ви? Не учи ли Христос, когато имате две ризи да дарите едната на ближния си?

Засрамени, монасите се върнаха на местата си, но продължиха да се оглеждат на всички страни, като че ли очакваха сандъците със злато да са скрити в същата тази стая, в която стояха.

- Е, братко - доближи се Климент до пленника си, - виждаш, че замисълът ти е разкрит! Вече няма как да прибереш съкровището. По-добре ни разкажи всичко и да приключваме с този театър. Все още не съм забравил, че уби Корсис. Както и още пет човека преди него.

- Нищо не признавам! - мрачно тръсна глава монахът. - Не знам за никакво съкровище и за никакви убийства! Нямаш никакви доказателства за това, което твърдиш. Само голи думи.

- Всички така казват. В началото. След което се оказва, че те са грешали, а аз съм прав!

- Наистина ли има съкровище? И злато? - неочаквано извика Йосиф и стресна всички.

- Наистина! - отговори Климент. - Князът ми разказа за това, преди да ме изпрати тук. Комитът Еспор лично е преследвал и избил около старите развалини Избул и хората му. Гонили са ги от Плиска, след като са се опитали неуспешно да свалят Борис от трона. Бунтовниците са бягали със съкровищата си. Два сандъка пълни със злато и скъпоценности. След битката съкровището изчезнало. Скрили са го някъде. Еспор претърсил всичко наоколо, но не намерил нищо. Бях забравил за него.

- И какво общо имам аз с това? - сопна се Герасим. - Тогава бях далеч оттук!

- Нека започнем от по-далеч. От времето, когато си бил малко момче. Момче, което е живеело в селото, от което днес са останали само развалини.

- Не е вярно! Роден съм до Средец!

- Съмнявам се. Не знаеш къде е кръглата църква. Няма човек, който да е бил в Средец, и да не я е видял. Питаше ме с интерес за нея, когато пристигнах. Ти не си стъпвал в града!

- Не съм, защото живеех в едно от близките села!

- И никога не си чувал за църквата? Човек, който твърди, че от малък се е отдал на Бога? Съмнявам се! Отначало не ми направи впечатление, но след това се замислих. Защо някой, който твърди, че е роден около Средец и е станал духовник, не е виждал кръглата църква? Не е логично. Всъщност обяснението е, че никога не си ходил в града. Не си искал да се знае, че си тукашен, когато си пристигнал в манастира, и затова си измислил, че си роден до Средец.

- Но хората от селото са били избити до крак! Никой не се е спасил! Това го знаят всички!

- Спасил се е! Две деца са се измъкнали. След време едното се е върнало и се е заселило в пещерата, в която навремето е изживяло най-големия си кошмар. Отшелникът Авакум. Говорих с него. Той си спомня, че заедно с него се е спасил и синът на ковача. Ти! Сам каза, че баща ти е бил ковач, когато говорихме за умението ти да подковаваш коне. Искаше да се похвалиш, че си наследил занаята, без да знаеш, че това ще те издаде. След бягството ти от селото си се скитал, докато накрая си попаднал в Плиска. Участвал си в строежа на Голямата базилика. Там си научил за съкровището. След като си разбрал, че Избул е скрил сандъците в родното ти място, си нямал търпение да дойдеш да ги търсиш. Затова си напуснал градежа, а не защото си искал да се отдадеш още повече на Бог, както твърдиш. Освен това си знаел къде да търсиш съкровището.

- Откъде мога да знам подобно нещо?

- Бил си дете в селото, преди да дойде Тагрий. Знаел си, че старата кула има подземие. Знаел си къде боилът е погребал жена си Вирна. Той е зазидал подземието и е направил тайната врата. Намерих чертежите в стаята му в кулата. Знаел си също, че Тагрий и Избул са били приятели. Това всъщност беше известно на всички. Тагрий загина под стените на вътрешния град на Плиска, докато се опитваше да свали Борис от трона, а Избул избяга със съкровището на бунтовниците. Едва ли, преди да тръгне с толкова ценен товар, другарят му е пропуснал да му каже как и къде да го скрие. Върнал си се, но те е очаквала неприятна изненада. Старият манастир е бил възстановен там, където си мислел, че няма да намериш нито един човек, си заварил процъфтяваща обител. Било е неприятен шок, нали?

Герасим не отговори.

- Мислел си, че трябва само да дойдеш, да намериш сандъците и ще си по-богат дори от велик боил. Но си останал разочарован. Затова е трябвало да се престориш на монах. Така си влязъл в манастира. Имал си време да търсиш, колкото искаш. С уменията си да гледаш животни и да въртиш чука лесно си намерил място сред останалите. Пацик едва ли е предполагал какъв демон пуска в манастира си, когато те е взел.

- Ами убийствата? Заключените врати? Следите от ухапвания по вратовете на жертвите? - попита Велизар.

- Точно така! - веднага се обади и Герасим. - Може би мога да минавам през вратите и да ставам невидим? Или пия кръв? Как ще обясниш тези неща, умнико?

- Няма да е много трудно. След като знаех, че търся човек, а не дявол, всичко се изясни. Но да караме по ред. Не знам кога си намерил съкровището, но си го намерил. Предполагам, че се е случило няколко седмици преди смъртта на брата на княза Докс. Оказал си се в ужасно неприятна ситуация - имал си злато и сребро да купиш няколко манастира като този, но не си можел да ги използваш. Нямало е как да ги изнесеш, без всички да разберат. Нямало е и как да го правиш малко по малко, защото все пак става дума за два сандъка, не за кесия. Тогава си замислил ужасния си план, нали?

Герасим не отговори.

- Решил си да всееш страх, който да накара монасите и останалите да напуснат манастира. Не е изглеждало трудно. Няколко убити животни, умело пръснати слухове, повечко кръв. Вероятно в началото не си имал намерение да посягаш на хора, но тогава Докс неочаквано се е променил. Започнал е да се интересува от историята на манастира, да разглежда стари хроники и ръкописи, да търси карти. Това е станало след посещението на стария му приятел Курт. При визитата си боилът му е разказал за съкровището и Докс се е заел да го търси. Единствено ти си разбрал за това. Ужасил си се какво би станало, ако го открие. Представи си само - братът на княза, макар и в немилост, намира изчезналото злато на бунтовниците! Борис е щял да го приеме обратно с отворени обятия. Какъв шанс си имал срещу Докс? Затова си решил да го убиеш!

- И съм минал през заключената врата, което толкова го е уплашило, че е умрял от страх. След което съм му изпил кръвта - присмя му се Герасим. - Няма ли да престанеш с измислиците?!

- Дълго се чудех как са убити Докс, Филимон и Пацик. Техните убийства се различаваха от останалите. Първо, лицата им бяха застинали от ужас. Второ, кръвта на Докс беше изпита, но тази на Пацик - не. Въпреки че върху врата му имаше следи от ухапване. Филимон пък нямаше дори следи по врата. Защо? На какво се дължаха тези разлики? И как всъщност бяха намерили края си тримата? Какво бяха видели толкова ужасно, че да ги уплаши до смърт?

- Демон! - извика Герасим. - Вампир! Гилу!

Климент поклати глава.

- Само си искал да изглежда така. Но е станало друго. Отговорът ми дойде съвсем случайно, докато гледах как Невестулката вади хляба от пещта с една от дългите лопати в магерницата.- Климент замълча и стисна юмруци. - Преди да тръгна насам, четох книга за билките. В нея пишеше, че, вдишан, пушекът от кората на един вид ябълка е отровен. Наричат я „малка отровна ябълка“. Интересното е, че след като вдиша отровата, лицето на човек се изкривява и парализира в ужасна гримаса!

Монасите зашумяха, но Климент вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.

- Отровата си откраднал от аптеката на Еремия. Там има стъкленица с кора от малка ябълка, сам я видях. Той ми каза за това! Нарича я манчинелово дърво, но това е другото й име. Ти си взел от нея. След това си посипвал, колкото е необходимо, върху парче желязо, запалвал си я и си я мушкал под вратите на жертвите си! Промъквал си се нощем, когато всички спят, като истински демон, какъвто си. Докс е спял, когато си мушнал отровата под вратата му. Димът го е отровил, а лицето му е застинало в гърч все едно вижда нещо ужасно. Влязъл си в килията му, носейки със себе си кофа и летва с два пирона. Видях и двете в старата барака, където си точил кръвта на жертвите си. Забил си пироните във врата на Докс, за да оставят следи като от зъби на чудовище. Затова те бяха толкова дълбоки и разкъсани по краищата. Затруднил си се с източването на кръвта. Не си съобразил, че след като сърцето му е спряло, няма какво да я накара да тече по вените. Но сцената вече е била грижливо режисирана, едва ли някой е забелязал, че от кръвта на жертвата не е пито наистина. Заключил си вратата отвътре, за да е пълна мистерията, откачил си я от пантите, излязъл си и си ги закачил отново. Преди това внимателно си изчистил камъните пред вратата, където е горяла отровата, за да няма по тях черни петна. При Филимон не си имал такава възможност. Трябвало е да действаш бързо. Затова на входа зад вратата имаше тъмно петно. Забелязах го, като влизах, но не можах да се сетя от какво е. Знаел си, че икономът подремва по това време. Пъхнал си отровата под вратата, Филимон е умрял, но не си влизал вътре. Затова на пода имаше петно, а на врата на жертвата ти нямаше следи от зъби. Направил си го, защото видя, че търся иконома и си се уплашил, че той може да ми каже нещо, което да ми подскаже какво е търсил Докс. Все пак той и Филимон са били стари познати, често са си говорили. Кой знае какво може да му е казал братът на княза. Не си искал да рискуваш. Пък и още една жертва, загинала по мистериозен начин, само би помогнала на плановете ти. Пацик също си убил лесно. Направи го, защото игуменът категорично заяви, че няма да напусне манастира, докато е жив. Бил си толкова близо до целта си, а той ти е пречел. Целият ти план е щял да се сгромоляса, защото той прояви мъжество! Едва ли си се замислил, преди да го убиеш, бил си стигнал вече твърде далеч. - Климент спря за миг да си поеме дъх. - Видял си брат Еремия, че отива при игумена и си го проследил. Подслушал си на вратата и си чул, че Пацик не е добре, а лечителят му дава да пие настойка от мак, която ще го накара да заспи дълбоко. Там допусна грешка. Пацик никога не заключваше вратата на килията си. Сам ми го каза. Но ти си искал всичко да изглежда колкото се може по-зловещо. Демон, който убива зад заключени врати. Пъхнал си отново отровата под вратата. Намерих в долния й край пресни следи и помислих, че са от плъх или мишка, но сбърках. Били са от теб! Бързал си и не си искал да рискуваш с кръвта. Белязал си врата на Пацик и си излязъл. Заключил си вратата отвън. Направил си си съвсем правилно сметката. В цялата суматоха и ужас, който си създал, едва ли някой ще обърне внимание на празната ключалка. Монасите ще разбият вратата, заключена отвътре и ще се дивят над новата мистерия. Аз обаче вдигнах строшените греди и огледах ключалката. Исках да видя дали някой не се опитвал да я насили. Няма да те лъжа. Дотолкова бях заслепен от мисълта за минаващия през стените демон, че не забелязах липсата на ключа. Сетих се, че го нямаше, чак преди малко. Чиста работа! Така си убил Докс, Филимон и Пацик!

- Ами останалите? - задъхано попита Герасим. - И тях ли съм убил?

- Да! И ще ти кажа как! Ще ти кажа и защо! - гласът на Климент прогърмя в притихналата стая. - След като си убил Докс, е пристигнал Севар. Познавах го добре. Беше методичен, умен, последователен и упорит. Както и много внимателен. Няколко пъти са се опитвали да го убият, но той все се измъкваше. Ти обаче, братко, ти успя да го надхитриш. Севар е прекарвал много време в килията на Докс. Чудел си се какво е правил там. Всъщност и аз си зададох същия въпрос. Какво толкова е задържало чигата в килията? Трябва да е видял нещо много важно. Така открих разхлабените панти. Севар също ги е видял. Затова е трябвало да умре. Планът ти наистина е бил гениален, не мога да го отрека. Докато си проучвал старата кула, търсейки съкровището, си открил, че в камбаната, която не е ползвана от години, живеят прилепи. През нощта, в която е умрял, си примамил Севар в кулата, така както примами мен. Чигатът се е качил по стълбите. Не знам дали камъните на върха са били замръзнали, или си ги залял с вода, за да се заледят допълнително. Предполагам, че си го направил, макар това да не е толкова важно. Важното е, че върхът е бил смъртоносен капан с хлъзгав под и почти нищо, за което да се задържиш. Перилата са изпочупени, друго, за което да се хванеш, няма. Изчакал си Севар да се качи на кулата, след което си изстрелял стрела със затъпен връх. Помощниците ми намериха такава в снега до кулата в нощта, в която се опита да убиеш мен. Прилепите имат много остър слух. И най-малкият шум е в състояние да ги стресне. Камбаната е издрънчала, достатъчно тихо, за да не се чуе надалеч, но достатъчно силно, за да подплаши скритите в нея прилепи. Те са излетели и са се ударили в чигата. Той е загубил равновесие и е паднал долу в снега. Отишъл си до него, за да разкъсаш врата му, и в снега са останали твоите стъпки. Бързал си, да не те види някой и си удрял припряно. - Климент замълча да си поеме дъх. - Затова вратът на Севар е бил в толкова ужасен вид.

- Но до трупа имаше стъпки само в едната посока! Как съм се върнал обратно? - извика Герасим, а бузите му се издуха. -Как?

- Просто! Вървял си назад, в предишните си стъпки. Просто и ефективно! Хвърлил си малко пепел, за да объркаш още повече тези, които ще намерят трупа и, ако нещо се обърка, да насочиш вниманието им към магерника Беримир. Него си бил набелязал за изкупителна жертва. През нощите, когато си издирвал съкровището, си го видял как тайно напуска манастира, за да носи храна на сестра си. Видял си и нея, след което си я проследил и си разбрал, че се крие в развалините на селото. Какъв по-добър случай да осъществиш плана си? И ако се наложи да обвиниш нея, че е злата Гилу, която убива в манастира? Пак ти си подхвърлил и лъжицата на двора, която Йосиф е видял. Всичко се е развивало прекрасно. Още след убийствата на животните и мълвата, която си пуснал, за демон, който пие кръв, паниката е започнала лека-полека да се надига. Отначало никой не е обръщал внимание на това, но постепенно нещата са се променили. Част от слугите са се уплашили не на шега и са започнали да напускат. Слухът за прокълнатия манастир, в който убива демон, е плъзнал по-бързо и от огън. Никой не е искал вече да дойде тук, монасите също са били объркани. Дори Пацик не е знаел какво точно се случва. Бил си съвсем близо до осъществяването на плана си. И тогава съм се появил аз. Веднага си разбрал, че, докато съм в манастира, няма как да изпълниш кроежите си. Затова се опита да ме убиеш още първата нощ след пристигането ми по същия начин, по който си убил Севар. За късмет се бях завързал за перилата на стълбата и така се спасих от падане от върха на кулата. След това станах предпазлив, помощниците ми бяха непрестанно с мен и нямаше как да ме нападнеш отново.

- Ами Агапий? - Герасим тръсна глава. - Него защо съм убил?

- Имал си две причини - писарят щракна с пръсти като фокусник. - Първата, за да всееш още паника. Но по-важна е била втората. Агапий е намерил трупа на падналия от кулата Севар. Рано сутринта, все още неразбуден напълно, със замотана от пиенето глава, той не е осъзнал какво точно се е случило. Видял е трупа е и хукнал да вика братята си. Когато всички са се върнали, са намерили само едни следи до тялото на чигата. Логично са решили, че това са неговите собствени, а тези на убиеца липсват по мистериозен начин. В суматохата не са ги огледали внимателно. А е трябвало! Колкото и да си внимавал, вървейки назад в нощта все пак ти е било трудно да стъпваш на точните места. Затова някои от следите са изглеждали двойни. За твой късмет, когато е намерил Севар, Агапий е бил достатъчно сънен и пиян, за да не обърне внимание на това. Но когато говорих с него в скриптория и го разпитвах как е намерил чигата, усетих, че нещо го тормози. Той започна да се пита какво всъщност е видял, когато е намерил трупа. Каза го пред всички. Помня, че точно тогава вдигнах поглед и видях именно теб, братко, до един от прозорците на библиотеката, който беше открехнат. Ти ровеше нещо в земята под него. Тогава не обърнах внимание на появата ти. Но ти си бил там през цялото време! Подслушал си разговора ни с Агапий и си разбрал, че ако монахът си спомни какво точно е видял, планът ти може и да се провали. Ти често се навърташ около библиотеката. Странно поведение за човек, който презира книгите! Ходел си там по друга причина - да разбереш какво прави Докс, дали не е казал нещо на останалите. При едно от посещенията си си откраднал боите на Тихон. По-късно си използвал цинобъра, за да оцветиш в червено водата в менчето по време на водосвета и да провалиш шествието. Когато те видях под прозореца, си чул как миниатюристът казва, че боята се чисти най-добре с оцет. Затова после по ръцете ти нямаше следи!

- Това са глупости! - извика Герасим. - Случайно минавах покрай библиотеката. Нищо не съм подслушвал! Това е просто съвпадение!

- Твърде много съвпадения, братко! - махна с ръка Климент. - Подмамил си Агапий в старата барака и там си го убил. Имал си достатъчно време да правиш каквото си искаш с трупа му. Осквернил си тялото му, напълнил си кофата с кръв, след което си ги занесъл до мястото, където беше намерен. Не си рискувал нищо. Криел си се зад оборите, където не е имало кой да те види. Трябвало е само да оставиш трупа и да разлееш кръвта около него. И всички да обвинят демона за това.

Климент уморен седна и си наля чаша вино. Гърлото го заболя от толкова много приказки.

- Има и още! В нощта, когато намерихме убития кон, те срещнах на двора. Водеше двама послушници, които искали да видят мястото, където е убит Агапий. Запитах се какво въобще си правил навън. Защо ти е трябвало да излизаш по това време на нощта? По-късно говорих с тях. Те казаха, че сте се срещнали случайно, ти си тичал между гробовете. След като те изненадахме в бараката, си се натъкнал на тях и си бил достатъчно съобразителен, за да ги използваш за прикритие. Но знаеш ли кое те издаде? Сламата! Йосиф си спомни, че е намерил в снега лъжица от магерницата, но спомена и за няколко сламки около нея. Аз самият видях сламки около старата кула. Сламки имаше и в коридора в нощта, когато се опита да ме убиеш. Откъде са дошли те, братко? Слама по това време? Но погледни се! Расото ти е цялото в сламки и клечки. Само твоето!

Герасим не каза нищо.

- За Филимон и Пацик вече казах как и какво си направил. Така стигаме до Корсис - писарят замълча и изтри очите си с ръка. - Видял си ни как отиваме в старата кула и си се уплашил, че тайната ти може да бъде разкрита. Проследил си ни и си видял, че съм открил тайната врата към подземието. Изпаднал си в паника. Не си имал време да подготвиш следващото си убийство, но е трябвало да ни спреш на всяка цена. Върнал си се до килията си, взел си лъка, който криеш там, и си се върнал. Нарочно вдигна шум, за да привлечеш вниманието ни. Знаел си, че през тайната врата може да мине само един човек. Надявал си се да ни избиеш един по един. След което си можел да правиш с телата ни, каквото си искаш. Но планът ти се провали. Никой не може да презарежда лъка си по-бързо, отколкото може да тича Невестулката. Смъртта на Корсис беше напразна!

Герасим стоеше, свел глава, с увиснали рамене, сякаш безсилен да се справи с толкова обвинения. Монасите зад него бяха занемели.

- Но защо подземието е толкова важно? - попита накрая Велизар. - Какво толкова има в него?

- Там е гробът на Вирна - отговори писарят. - Голям каменен саркофаг с тежък капак. А в него, освен жената на Тагрий, лежи и съкровището на великия боил Избул!