Студена кръв

6

Отвътре църквата беше още по-красива, отколкото отвън. Стените бяха високи, с ярки фрески, които сякаш сами излъчваха светлина в сумрака на сутринта.

Исус и Богородица, изкусно направени от мозайка точно срещу входа, отразяваха пламъка на свещите и искряха като в ореоли. Под гредите бяха опънати железни пръти, на които имаше закачени множество златни кандила, чиито малки светлинки пърхаха като светулки. На дясната стена огромен на ръст се извисяваше далият името си на обителта свети Архангел Михаил. В едната си ръка пълководецът на Божията армия държеше меч, а в другата писмо, в което приканваше влезлите в черквата да правят това с чисто сърце и чисти мисли.

Монасите вече бяха заели местата си по столовете покрай стената, Пацик, издут като корабно платно, стоеше начело, Захарий се качваше на амвона. Монахът имаше целеустремен вид, бузите и очите му горяха, косата му беше разрошена.

Климент и помощниците му тихо седнаха на столовете до стената и огледаха насъбралите се духовници. Тук бяха всички - икономът Филимон, лечителят Еремия, магерникът Беримир, библиотекарят Велизар, конярят Герасим, преписвачите Агапий и Неофит, миниатюристът Тихон, водачът на хора Игнатий, проигумен Лазар, йеромонахът Атанас и дори малоумният Йосиф, който макар и блед вече изглеждаше съвсем наред.

Захарий се възкачи на амвона, постави ръце пред себе си и огледа насядалите монаси.

- Възлюбени братя! - започна той. - Събрали сме се, за да отдадем почит на Бога и си спомним неговите слова, да ги допуснем в сърцата и душите си, та по-лесно да намерим пътя към него. Не забравяйте, че дяволът е тук, между нас, на земята, и неговата работа е да ни изкушава по различни начини. Той ни причаква в тъмните ъгли на сърцата ни и, когато най-малко подозираме, пуска стрелите си срещу нас. Той често не е сам, а използва някой, с който действа в съдружие. Днес искам да ви говоря братя за страстта, за жените и за похотта, която разпалват в мъжките чресла, за да знаем всички как да се смирим, защото това е пратено от Сатаната! - монасите се раздвижиха, а Пацик неспокойно огледа писаря и помощниците му. - Не е ли жената виновна за всичките ни беди? - страстно продължи Захарий. - Не беше ли тя тази, която изкуши Адам и стана причина за първородния грях? Не беше ли тя тази, която се подведе по думите на змията изкусителка и отхапа от забранения плод? Не погиват ли най-вече държавите заради жени? Не падна ли Троя заради Елена? Не страда ли Юдейското царство заради Езавел? Клеопатра не причини ли мъки на Рим? Не предаде ли жената на Самсон тайната му на враговете му, за да го погубят? „Ако светът можеше да съществува без жени, щяхме да общуваме с боговете“, казва Катон и е напълно прав. Ден и нощ те ни изкушават, предизвикват и стават причина за нашите страдания и мъки, за пропадането на душите ни. А когато не постигнат това, което са намислили, започват да се гневят, да оставят бесовете да ги овладеят или както се казва в Еклисиаста: „Няма по-страшен гняв от гнева на жена“. Жената или обича, или ненавижда. Трети вариант при нея няма. И има хиляди оръжия, с които да ни обезоръжи - красив глас, омайно тяло, страстни устни, изкушаващи извивки... Всичко това тя използва, за да съблазни мъжа, да го излъже. Запомнете, братя: По природа жената е лъжлива! Тя винаги лъже, когато говори. Затова нейният глас се сравнява с гласа на сирените, привличащи пътниците със своите сладки мелодии само за да ги убият! Жената е способна на всичко, за да прелъсти мъжа, тя по-лесно попада в мрежите на дявола и е готова да продаде душата си само и само да постигне целите си. Няма нито един мъж, който да иска да се понрави на Бог толкова, колкото жената иска да се хареса на мъжа. Тя е леконравна, непостоянна, изменчива! На нея не може да се има доверие! И което е най-важното: тя няма достатъчно вяра в Бога! Самото й име - жена, сочи това - проповедникът изгледа слушателите си. - При нас се преписват книги, братя, би трябвало да знаете това! Думата за жена - Femina, идва от Fe - Fedis, което значи вяра, и minus - малко. Тоест, човек с малко вяра, маловерна! - Захарий притихна за миг, за да се наслади на впечатлението, което беше направил. - Затова не трябва да се поддаваме на дявола и неговите лукави игри, а да държим не само жените, но и всякакви мисли за тях далеч от тялото, душата и сърцето си. Бъдете внимателни, меко стъпвайте и внимавайте с кого общувате, защото с какъвто се съберете, такива ще станете! Затова, братя, не допускайте нито жена, нито мисълта за нея близо до себе си. Постете, молете се, покайте се и умъртвете грешната си плът! Ако желанието във вас стане прекомерно, бичувайте се, осакатявайте се, ако трябва, но не допускайте демона на похотта да ви обсеби. Защото няма нищо по-страшно от осъзнатия, но все пак извършен грах, а ние много добре осъзнаваме какви чувства ни тласкат по пътя на грешниците - зачервен, Захарий се захвана за перилата пред себе си. - Но дори и да сте сгрешили, дори и да сте извършили най-тежък грях, не се отчайвате! Покайте се и ще ви бъде простено! Поискайте и ще ви се даде! Защото, приятели, истина е, че Бог мрази греха. Бог мрази греха, но обича грешните! Амин!

- Амин! - отговориха останалите в черквата и се прекръстиха.

- Този тип наистина мрази жените - пошепна Невестулката, докато Захарий слизаше от амвона, но Климент сложи пръст на устните си да мълчи.

Службата продължаваше. Братята се помолиха, изпяха няколко псалма за възхвала на Господ, Пацик ги благослови и всеки тръгна по задачите си.

Докато излизаше с останалите от църквата, писарят се замисли за думите на брат Захарий. Защо монахът беше избрал за тема на проповедта си греховността на жените? Истината беше, че не може с лека ръка, както го беше направил Захарий, да се обвиняват всички жени. В църквата имаше достатъчно светици, които да го опровергаят, а любовта към Божията майка беше нещо, което не можеше просто така да бъде отминато. Дали зад думите на Захарий не се криеше нещо друго? Старият монах беше казал, че в манастира влизат блудници. По-рано утринта брат Еремия твърдеше, че са жертва на женски демон - Сукуб. Това ли беше връзката?

Знаеше ли нещо Захарий? Нещо, за което да предупреждава останалите?

Трябваше да поговори с монаха.

Но преди това искаше да отиде до скриптория. От опита си знаеше, че работещите там знаят всичко, което се случва около тях. Щеше да поговори с преписвачите и миниатюриста. Може би те щяха да му кажат нещо, което да му помогне. Искаше да разгледа и библиотеката на манастира, с която Пацик толкова се гордееше.

Всъщност истината беше, даде си сметка, докато бързо крачеше през двора Климент, че след нощните си преживявания искаше да отиде на място, което му е познато и където се чувства добре.

Брат Тихон яростно бъркаше в малко гърне с парче гладко дърво. Миниатюристът нямаше настроение. Колкото и да стриваше стъбла и листа от коприва, кори от млад дъб и други съставки, зеленият цвят не се получаваше толкова искрящ и наситен, колкото му се искаше.

Тихон остави гърнето и разсеяно се огледа. Дланите го боляха от силното натискане и бъркане, на едната беше избило червено петно. Макар да не признаваше пред никого, монахът знаеше, че не е достатъчно добър в приготвянето на боите. Буен и сприхав по характер, Тихон нямаше търпение да изучи всички тайни на майстора в Сиена, при когото беше чиракувал. Стоя при него цели три години и разбра не малко. Но маестро Роберто Бенчини криеше добре тайните си и нямаше намерение да ги споделя лесно. А и непрекъснатите скандали с вино и жени, в които се забъркваше Тихон, не бяха по сърцето на стария художник. Той предпочиташе другия си чирак Винченцо - пухкав италианец от Верона, който непрекъснато вървеше като куче след художника и не спираше да го ласкае.

Всичко завърши по възможно най-лошия начин. Една вечер пияният Тихон, на когото бяха омръзнали непрестанните подмятания на Винченцо, влезе в стаята му, издърпа го от леглото и започна да го налага. Наложи се лично маестрото да разтървава двамата си ученици, а Тихон да бяга набързо през нощта. Преди това се опита да вземе от стаята на учителя си книгата му с рецепти, но беше заловен на местопрестъплението. Спаси го единствено добрата душа на художника, който реши, че прогонването на калпавия ученик е достатъчно наказание за проявите му. На тръгване Тихон все пак успя да вземе някои от записките си и да удари по носа Винченцо, който го наблюдаваше победоносно.

След това скита дълго. Добрите миниатюристи се търсеха, а Тихон имаше уверена ръка и усет към детайлите. Неговите демони и ангели наистина предизвикваха възхищение, но неумението му с боите си казваше думата. Венецианците, римляните, тосканците, да не говорим за надутите гърци в Константинопол, не искаха да плащат отделно за бои. Те бяха на мнение, че щом са наели художник, това е негова грижа.

Накрая Тихон се прибра в родното си място - малко село близо до Плиска само за да научи, че майка му е умряла, а баща му е пропил целия имот, след което се удавил.

Тогава късметът му проработи отново. Борис се покръсти и изведнъж професията му стана търсена. За да си придаде повече тежест, Тихон се подстрига за монах и нещата тръгнаха прекрасно. Обикаляше новооснованите манастири и предлагаше услугите си. Можеше да изрисува фреска, цяла стена, икона или книга. Зависи кой за какво плаща.

Постепенно започна да се прочува и един ден го потърси Пацик. Дебелият славянин му предложи да оглави зографската школа на княза и Тихон, без да се замисля, прие. Работата беше много и изморителна, но заплащането - добро, а и най-после можеше да престане да скита и да се установи. „Свети Архангел Михаил“ се превърна за него в дом, какъвто не бе имал, дом, където се чувстваше уютно и добре.

Тихон въздъхна и разтри натъртената си длан. Проповедта на Захарий го беше развълнувала. Ако имаше нещо, за което да съжалява, това бе, че, след като стана монах, трябваше да се държи по-далеч от виното и жените. Хайде с виното правилата не бяха толкова строги, но с жените... Дали вършеше смъртен грях, като продължаваше да мисли и копнее за тях?

Нощем често не можеше да заспи и си припомняше старите си подвизи. Тихон беше красив мъж, с гъста черна коса, матова кожа и сини очи и жените го харесваха. Загледан в тъмното, той си спомняше пищните тосканки, константинополските матрони, които се правеха на скромни и свенливи, но бяха като тигрици в леглото или дори прислужничките в кръчмата до родното му село, които винаги бяха готови да се повъргалят с него в сеното.

Съмнения измъчваха Тихон. Нима вярата му не беше достатъчно силна, та не успяваше да се противопостави на изкушенията? Той искрено вярваше в Исус, но не можеше да забрави жените. Чувстваше се разкъсван между тези две свои страсти, които го изгаряха. Искаше му се да поговори с някой за това, но не знаеше към кого да се обърне. Повечето братя бяха млади като него и едва ли можеха да му дадат добър съвет, а не можеше да си представи да сподели подобно нещо с Пацик. Дали и останалите имаха подобни съмнения?

Миниатюристът вдигна глава и изгледа двамата преписвачи. Както обикновено, Агапий и Неофит стояха съвсем близо един до друг, почти допрели главите си, хилеха се, а устните им непрестанно се движеха. Дали си говореха или повтаряха текста, който преписват? Тихон не знаеше. Искаше му се да е като тях, да не се съмнява във вярата си и в това което прави. Захарий беше прав! Жените наистина носеха поквара, а той не се оказа достатъчно силен, за да им устои.

Но имаше и други проблеми. През последните седмици бяха изчезнали няколко от бурканчетата, в които държеше боите си. Тихон предполагаше, че това е работа на някой от напусналите послушници. Добрите багрила струваха скъпо. Сега освен синьо, щеше да му се наложи да прави червено и черно.

Зад двамата преписвачи библиотекарят Велизар бавно вървеше между седмината останали послушници, които се обучаваха за преписвачи, и час по час ги поправяше, сочейки им с дълга дървена показалка къде са сбъркали. Слабоумният Йосиф вървеше между рафтовете с парцал в ръка и бършеше праха.

„Какво прави той тук? Носи само неприятности“ - помисли си Тихон, но преди да намери отговор на въпроса, се случиха три неща.

Йосиф събори свитъците от един от рафтовете, Велизар хукна към него крещейки, размахвайки пръчката си, а вратата се отвори и заедно със студа в скриптория влезе княжеският пратеник с помощниците си.

Климент завари неочаквана гледка. Библиотекарят викаше и налагаше свилия се Йосиф, послушниците се бяха скупчили около тях, двамата преписвачи и миниатюристът Тихон се опитваха да хванат пръчката на Велизар.

- Какво става тук? - попита учуден писарят. - Престанете веднага!

- Този нехранимайко... този непохватен идиот... - долната устна на библиотекаря трепереше от ярост, но ръката му с пръчката се отпусна.

- Нищо не съм направил - проплака Йосиф и се опита да се откопчи от хватката на Велизар.

- Не си ли!? - викна библиотекарят и посочи разпилените по земята листа пергамент. - А кой събори рафта с преписите на Светото Евангелие?! Кой ще ги събира и подрежда сега?!

- Аз без да искам... Бършех прах, не знам как стана...

- Престани! - извика Агапий и коленичи на пода до малоумния. - Ще му помогна да ги събере и подреди. Какво толкова си се разбеснял, това е само някаква си кожа.

- Марш по местата! И продължавайте да работите! - развика се отново Велизар и размаха пръчката към послушниците, които се върнаха по масите. - С какво мога да бъда полезен? - обърна той зачервеното си лице към писаря.

- Искаше ми се да разгледам скриптория и библиотеката - неопределено отговори Климент. - Както и да разбера малко повече за смъртта на Севар и Докс. Но това може да почака. Ще ме разведеш ли наоколо? Чувал съм, че имате някои много ценни книги.

- Така е! - Велизар, опитвайки се да успокои тежкото си дишане, поведе Климент между рафтовете. - Както виждаш ползваме помещението за скрипторий и библиотека едновременно. По този начин постигаме две неща - книгите са пред погледите на всички и, когато някой има нужда, библиотекарят веднага може да му даде това, което иска. В същото време всички се чувстват по-съпричастни с това, което правят, защото много от книгите и преписите, които виждаш по рафтовете, са наше дело. Макар да съществува риск от злополуки - той хвърли яден поглед на Йосиф, - мислим, че си заслужава.

Велизар поведе писаря и помощниците му между лавиците, показвайки им какво има по тях и как са подредени книгите. Разказа им за това как Пацик не спирал да изпраща монаси, които да издирват редки преписи и свитъци, развивайки тази дейност с плам и ентусиазъм. Князът също беше изиграл значителна роля в създаването на библиотеката, подарявайки й много ръкописи. Макар и възстановен едва преди няколко години, манастирът бе натрупал солидно количество книги, с които можеше да се гордее. Най-много бяха преписите на Библията и Евангелието, но имаше и прекрасни, обковани със злато и сребро минеи[20], жития на светци, проповеди, псалми, притчи, сказания и поучения. Освен тях, подредени по теми, имаше книги по медицина, астрономия, философия, математика и дори градинарство и овощарство.

- Не ни разбирай погрешно - обясни Велизар. - Главната ни задача е да преписваме и множим Светото Евангелие и ние полагаме всички сили в тази насока. От тук са излезли и продължават да излизат прекрасни книги, които да разпръснат словото Божие, но заедно с това се опитваме да съберем и от останалата мъдрост на света. Нима самият Бог не е мъдрост? Нима самият Той не иска да я записваме така, както Мойсей е записал заповедите Му?

- „Напиши си тия думи, защото според тия думи направих Аз завет с теб и Израиля“[21] - обади се Корсис.

- Точно така - учудено го погледна Велизар. - Затова винаги, когато можем, множим знанието Божие, без значение в коя посока е то.

- Което е похвално! - Климент се усмихна широко. - Сутринта говорихме с брат Еремия как Хипократ е преписвал и събирал методите за лечение и лекарствата от светилището на Асклепий на остров Кос и колко добро е било делото му. Вие правите нещо още по-важно. Защото, ако лекарят лекува тялото, вие лекувате душата и й давате възможност за вечно спасение.

- Амин! - прекръсти се Велизар и ги поведе нататък.

Под високите прозорци, през които проникваха снопове светлина, бяха разположени местата на преписвачите. Върху повечето от масите имаше малки поставки за писане, които стърчаха като покриви, на които монасите да поставят пергамента и велена, като за по-удобно ги закрепват с щипки. В плотовете имаше кръгли вдлъбнатини за мастилниците и бурканчетата с боя, под тях имаше чекмеджета и рафтове, където преписвачите и миниатюристите да държат пособията си. Покрай стената върху триножници бяха наредени дървени катедри.

- Някои предпочитат да работят прави - обясни Велизар, докато минаваха покрай малките катедри.

В по-задната част се намираха послушниците, които подготвяха пергамента и велена за работа или изрязваха с тънки ножчета краищата на вече готовите страници. Между тях се разхождаше един от старшите монаси, който следеше да се работи без прекъсване и с необходимото внимание.

В предната, по-светла част на скриптория, бяха преписвачите и миниатюристите, а до самите стъкла седяха Агапий, Неофит и Тихон. Те бяха спрели да работят и с интерес слушаха разговора между библиотекаря и гостите му. През прозорците се виждаше предната част на манастира, брат Герасим бе току до едно от стъклата, работейки нещо в градината под зида.

- Какво е това? - Климент посочи изрисуваните с чудовища, демони и дракони листове на масата на Тихон.

- Това - каза той - са притчите Соломонови. В тях се разказват много необичайни неща. Доскоро ми се виждаха невероятни, но вече съм готов да повярвам на всяка дума.

- Заради това, което става в манастира ли? - попита Климент, но миниатюристът не отговори, а само сви рамена.

- Едва ли са по-невероятни от тези, които съм преписвал от Книгата на Енох - обади се преписвачът Агапий. - Но е истина, че напоследък в манастира се случват ужасни неща.

- Ти беше открил трупа на Севар, нали? - писарят се приближи и огледа монаха. На слънчева светлина той изглеждаше по-възрастен, отколкото му се бе сторил предишната вечер. Кафеникавата му коса бе оредяла, по челото му личаха бръчки, очите му гледаха уморено.

- Да, аз го намерих! Макар да ми се ще да не го бях правил. Още не мога да забравя разкривеното му тяло и прекършения врат. Оттогава се питам как е могло нещо да го убие, без да остави следи в снега - преписвачът се усмихна пресилено. - Всъщност не си спомням много точно какво стана онази сутрин. Бях излязъл да си проветря главата, предишната вечер бях прекалил с виното - той се усмихна виновно. - Главата ме цепеше, пред очите ми играеха кръгове, не знаех къде се намирам. Нещо до старата кула се чернееше в снега. Отидох да проверя какво е. Като наближих, видях, че е човек. Сигурно съм извикал, знам ли - Агапий се почеса по главата. - Втурнах се и разпознах Севар. После...

- После започна така да вика, че можеше да събуди и мъртвец - обади се Неофит, но не изглеждаше да се шегува. - Всички се разтичаха като полудели. Всъщност беше доста комична гледка. Вееха се раса и бради, някои от братята дори не се бяха облекли както трябва. - Преписвачът поклати глава. - Истината е, че сме много уплашени. Шегуваме се, за да си придадем смелост, но това, което става, ни тревожи много!

- Доста от послушниците вече напуснаха - обади се миниатюристът Тихон. - За повечето не съжалявам! Някой от тях ми задигна боите - синьо, червено и черно. За какво са им, просто не знам! Ще изпоцапат всичко и няма да могат да го почистят. Дори не ми остана време да им кажа, че е най-добре за това да използват неразреден оцет. Но имаше едно момче от селата до Средец - самороден талант. За жалост се уплаши и си тръгна преди седмица, малко след смъртта на Севар.

- Помисли, Агапий - Климент застана до масата на преписвача. - Опитай се да си спомниш. Не видя ли нещо около трупа на Севар? Нещо необичайно? Нещо, което да не е както трябва?

Агапий се замисли, но накрая поклати глава.

- Освен пепелта, не помня нищо друго. Но за нея вече казах. Наистина не помня нищо повече, макар напоследък да имам чувството, че нещо ми се изплъзва - той хвана главата си с ръце. - Излязох и тръгнах през двора. Имаше вятър, но не валеше сняг. Беше студено и си помислих, че така по-лесно ще ми се проясни главата. Минах покрай обора, брат Герасим тъкмо отваряше вратите - преписвачът се беше съсредоточил максимално. - После завих покрай старата кула...

- Йосифе, казах ти да не пипаш повече там! - викна Велизар и се втурна към една от етажерките, където слабоумният монах отново беше започнал да чисти.

Йосиф не дочака библиотекарят да се приближи, а пъргаво подскочи и хукна да бяга, криейки се между рафтовете. Велизар изруга след него, отправи още няколко заплахи, но не тръгна да го гони, а се върна при останалите.

- Каквото и да е убило Севар - казваше Тихон, - едно е ясно - може да лети и му е изпило кръвта! Ето - миниатюристът посочи пергаментите и вдигна един от тях.

Оттам ги гледаше дявол с грозно лице, пурпурни крила, изцъклени очи и големи кучешки зъби от които капеше кръв. В ръцете си демонът стискаше, счупено на две човешко тяло. Под него течеше гъста тъмночервена река, от която се подаваха зовящи за помощ ръце и лица пълни с ужас.

- Какво е това? - попита Невестулката, а кръвта бавно се отдръпваше от лицето му. - Трябва ли да рисуваш такива страхотии!?

- Трябва! - отговори Тихон. - За да видят тези, които съгрешават - той бързо стрелна изпод вежди двамата преписвачи, какво ги чака в отвъдния живот. Да се уплашат и поправят, докато все още имат време.

- Това вампир ли е? - попита Корсис.

Художникът вдигна рамена.

- Вампир, стрига, върколак, демон! Наречи го, както искаш. Дявол, който може да лети и пие кръв.

- Точно както при Севар - ахна Невестулката.

- Ами това? - Корсис посочи реката под демона.

- Това е Ахерон. Реката, която води към Ада. Реката на болката - тихо отговори Тихон. - Митична река, свързана с подземното царство на Хадес. Там има още четири - Стикс, Кокит, Перифлегетон и Лета.

- Стикс... - тихо прошепна Климент. - Лодкарят Херон не прекарваше ли душите на умрелите през нея?

- Точно така! - съгласи се Тихон. - Стикс, реката на омразата, която обикаля подземното царство девет пъти и го разделя от света на живите. И нея имам на рисунка - той започна отново да рови из пергаментите.

- Остави - махна с ръка Неофит. - Едва ли княжеският пратеник се интересува от цапаниците ти!

Тихон му метна поглед, пълен със злоба, но спря да разгръща листовете.

- Всъщност съм доста впечатлен от рисунките - обяви писарят, а миниатюристът изгледа победоносно противника си, - но това не ни води към никакъв напредък. Кой и как е убил Севар?

- Съвсем ясно е - каза Агапий. - Демонът е долетял, съборил го е в снега, счупил му е врата и му е изпил кръвта! Точно, както преди това е преминал през затворената врата на Докс и е направил същото и с брата на княза!

Останалите кимнаха утвърдително.

- И вие вярвате в това? - попита Климент. - Че убийствата са дело на демон?

- На кого другиго? - попита Велизар. - Само той бил могъл да направи това по този начин! - библиотекарят изгледа недоверчивата физиономия на писаря. - Ние сме книжници - продължи той. - И монаси. Нямаше да твърдим подобно нещо, ако не бяхме сигурни. Колкото и Пацик да не иска да признае истината, в манастира има нечиста сила!

- Чел съм, пък и съм преписвал житието на Симеон Стилит Нови[22] - присъедини се към Велизар и Неофит. - Той получава видение, в което вижда дявола, който е описан като безсрамен етиопец - висок, гледащ страховито с кръвясали очи, който стои във въздуха, без да се опира на нищо. Някои казват, че крилата му са пречупени от Светия Дух, но той все пак може да лети.

- Разбира се, че има демони! - съгласи се и Агапий. - Имало ги е преди, има ги и сега. Още Павзаний разказва за това, как при Маратон нощ след нощ се повтаряла призрачната битка на гърците срещу персите. И което е по-важно - призраците можели да навредят на всеки, който бил отишъл там специално да ги гледа.

- Хайде, стига! Да отричаме съществуването на демони и дяволи е все едно да отричаме съществуването на ангелите. Дяволът е този, с когото трябва да се борим! Това и значи на иврит името му Сатана враг, противник! Той е бил един от най-приближените до Бог, но пожелал да го засенчи или, както казва пророк Исая, „искал да постави трона си над звездите и да бъде равен на Всевишния“. Но загубил битката и бил запратен в Ада на земята, където чака окончателната си присъда в деня на Страшния съд. Самият Христос - библиотекарят се прекръсти - казва в Евангелието на Лука: „Видях Сатаната как падна от небето като светкавица“. А в своето „Откровение“ свети Йоан говори за „дракона, наричан още дявол и Сатана“, който повел война с армията на Архангел Михаил, но бил победен, загубил мястото си на небето и бил хвърлен на земята.

- Чакайте! Чакайте! - Тихон отвори едно от чекмеджетата под масата си и извади оттам не много дебел ръкопис. - Това е Книгата на Енох - обясни той и започна да прелиства. - Чуйте какво пише тук: „В началото на света, когато децата на човешкия род се умножиха, родиха се момичета стройни и красиви. Ангелите, деца на небето, ги видяха и се влюбиха в тях. Тогава си казаха: Хайде да си изберем жени измежду хората и да имаме деца от тях! Семиаз, техният началник, ги предупреди, че това е неизпълнимо и не бива да се прави. Той бе уплашен, че ще бъде наказан за техните престъпления. Но те му отвърнаха: „Ние се заклеваме, че ще се обвържем помежду си с взаимна омраза без тебе. Не желаем да променим намерението си и ще изпълним онова, което сме замислили“. И те наистина се заклеха и се обвързаха с ненавист към небето. Те бяха двеста на брой паднали ангели, които слязоха в Ермонската планина, на мястото, наречено Арадис. Тази планина бе наречена така, защото там се заклеха и се обвързаха взаимно с омерзение. Ето имената на последователите им: Семиаз, Уракабарамеел, Акибеел, Тамиел, Рамуел, Данеел, Азакеел, Саракмиал, Азазел, Армерис, Ватраал, Ананес, Завебес, Самсавеел, Ертзел, Турел, Йоамяел, Аразеал. Това бяха водачите на тези 200 ангели. - Преписвачът прочисти гърлото си и продължи: - Всеки от тях си избра по една жена и заживя с нея. Те научиха жените си на магии и чародейства, разкриха им тайните на различните храсти и дървета. Жените човешки заченаха и родиха исполини. Ръстът на исполините достигна до 300 лакти[23]. Те започнаха да изяждат всичко, което хората произвеждаха, но въпреки това не можеше да бъдат изхранени. Тогава те се обърнаха срещу хората и започнаха да ги разкъсват и да пият кръвта им. Започнаха да изтребват и птиците, животните, влечугите и рибите, за да се наситят с месото им и да утолят жаждата си с кръвта им. Азазел освен това научи хората да произвеждат оръжие - саби, ножове, щитове, ризници и огледала. Той ги посвети и в изкуството да изработват всякакви украшения, да си боядисват веждите и клепките, да използват скъпоценните камъни и всякаквите багрила така, че да изглеждат порочни и покварени. Беззаконието растеше; прелюбодеянието се умножи; човеците престъпиха Божиите заповеди и опорочиха целия си живот. Амазарак пък научи хората на всякакви магии и чародейства; разкри им всички тайни на билките. Армерис им предаде изкуството да разплитат всяка магия. Баркаял им показа как да наблюдават движението на звездите. Акибеел ги посвети в тайните на знаците. Тамиел ги въведе в астрономията. Азарадел им разкри движението на луната. Тогава хората навириха глави, не знаейки, че отиват към гибел, надигнаха глас и гласът им достига до небето“. След това - Тихон прелисти напред ръкописа - Господ праща архангелите си на земята и те се разправят с гигантите и падналите ангели. Казва още на Архангел Рафаил - монахът отново започна да чете - „Вземи Азазел, вържи му краката и ръцете; и го хвърли в мрака на пустинята Дудаел. Направи така, че да падат върху му тежки и остри камъни; обвий го в мрак. Нека той остане там завинаги със забулено лице и никога да не види светлината. А в Деня на Страшния съд ще го потопим в огън. Очисти земята, която ангелите оскверниха; възвести й живота, кажи й, че ще я съживя отново“. И още: „След това Бог каза на Архангел Михаил: „Иди и възвести наказанието, което очаква Семиаз и всички ония, които са се свързали с човешки жени и са се сквернили с гадости. И когато бъдат изтребени техните синове и те видят разрухата на всичко онова, което им е било най-свидно на света, окови ги във вериги под земята за седемдесет поколения, чак до Деня на Страшния съд; и страхът от този съд да бъде с тях през цялото време. Тогава те ще бъдат хвърлени в дълбините на един пожар, който ще ги измъчва непрестанно; и ще останат там за вечни времена. С тях в пламъците ще гори и техният водител; и ще останат там оковани във вериги, докато изтекат голям брой поколения. Изтреби заедно с тях и грешниците, пристрастени към порочни забавления; унищожи потомството на наблюдателите; твърде дълго време са гнетили човешкия род. Нека потисниците да бъдат изтребени от лицето на земята. Да бъде унищожено злото!“.

- Нима искаш да кажеш - полюбопитства Климент, - че ангелите са съгрешили с човешките жени и така са се родили демоните? А падналите са се превърнали в дяволи? Не знаех за тези чудеса. Но как Бог е оставил това да се случи?

- Господи колко си глупав! - възкликна Велизар, но се сети с кого разговаря и веднага се поправи. - Искам да кажа, Бог е всеблаг, всеможещ и всевиждащ и той много добре е знаел какво предстои да се случи. Знаел е, че Сатаната ще въстане срещу него и ще бъде победен и е разрешил това да се случи. Направил го е, за да може да изпита истинската вяра на хората, оставяйки демонът да ги съблазнява!

- Всичко става само с Божието разрешение! - намеси се и Тихон. - Независимо дали говорим за ангели или дяволи.

- Добре, добре - вдигна ръце писарят. - Не искам да влизам в църковни спорове с вас. Вие сте монаси, духовници, не се съмнявам, че сте по-наясно с Господните тайни. Единственото, което искам да знам, е как, защо и от кого са били убити Докс и Севар!

- Ти май ни се подиграваш - Неофит изгледа писаря изпод вежди. - Не чу ли какво говорихме досега! Убитите са станали жертва на демон! На вампир!

- Но откъде се е взел той? И къде се крие? - Корсис изгледа монасите. - Независимо дали е демон, или не, той има нужда да се спотайва някъде. Ако в манастира наистина има дявол, той също трябва да спи, да стои някъде. Къде е това място?

- Вие трябва да ни кажете! Нали затова сте тук. Ако можехме да ви отговорим на тези въпроси, нямаше да има нужда да идвате - заяде се Агапий.

- Нека не се караме - опита се да успокои страстите Климент. - Демон или не, вампир или не, ние ще го открием. Но се надявам да ми помогнете. Вчера йеромонахът говореше, че в манастира влизат жени. Че ги е виждал. Сутринта чухме проповед на същата тема. А сега вие ми казвате, че демоните са се родили от ангели, съгрешили с жени.

Монасите се спогледаха мълчаливо.

- Има ли братя, които са се отдали на греха на похотта? - настоя Климент. - Влизат ли жени в манастира? Някой дори ми спомена за сукуб?

Тихон се изчерви, очите на двамата преписвачи светеха като на деца, заловени да правят нещо нередно, но преди някои от тях да успее да каже каквото и да било, се намеси библиотекарят Велизар.

- Чувал ли си за Лилит? За Черната луна?

Писарят кимна, но, без да му обръща внимание, монахът продължи:

- Лилит е била първата жена на Адам. Преди Ева. Искала да бъде равна на него и като сила, и като ум, и като дух. Адам не бил съгласен и накарал Господ да я изгони от Рая. Вбесена, Лилит отишла в земите на Червено море, където ден и нощ се сношавала с дяволите, населяващи въздушното пространство, и раждала по хиляда демона всеки ден. Господ в своята безкрайна мощ ги избивал и оттогава Лилит намразила всички новородени. Нощем тя се промъквала в леглата на малките бебета и ги душила. Нападала от засада родилките и ги убивала или им изпивала водите, та плодът в тях да умре. Подмамвала младите мъже, вземала семето им и раждала деца. Ако били мъжки, ги убивала. Ако били женски, ги обучавала да правят същото като нея. Да съблазняват мъжете и да изпиват семето и силите им. Лилит е първият сукуб, децата й са останалите!

- И след грехопадението - включи се и Агапий - Лилит издебнала Адам и, докато той се бил отдал на аскетично уединение, започнала да го посещава, докато спи, и да се съвокупява, с него. От семето на Адам и утробата на Лилит се пръкнали множество демони, сред които и Лилин - мъжки демон, инкуб, който изкушил Ева и я познал, докато тя спи.

- В „Завещанието на Соломон“ се разказва за женски демон на име Обизут, който ходи нощем и души бебетата, когато се раждат, или, ако не успее, по-късно поразява очите, устата и мозъка им и им носи неописуема болка. Обизут не показвала тялото си - то било скрито под гъстите й коси.

- Чакай, чакай - прекъсна го писарят. - Това ли сте видели? Силует с дълги коси?

Монасите се спогледаха, след това Агапий кимна.

- Няколко пъти. Мярка се като сянка и веднага изчезва!

- Гърците са ги наричали наяди, нереиди, дриади и стрити - каза Велизар. - За тях се твърди, че няма нищо странно, че демонът, който обладава родилките, се появява като женска фигура, тъй като той е похотлив и изпитва удоволствие от нечистите течности. За този демон са писали Соломон, Сафо, Игнатий Дякон, Йоан Дамаскин и още мнозина. Всички те наричат този сукуб с още едно име - Смеещата се!

- Злата сила Гилу! - тихо добави Тихон и се прекръсти. Останалите веднага го последваха.

- Коя е Гилу? - плахо попита Невестулката.

- Зенобий[24] разказва, че Гилу била девойка от остров Лесбос, която умряла млада, а призракът й обикалял около къщите, избивайки бебета и малките деца. Хезихий[25] пък твърди, че Гилу е демонът Емпуза, близък до богинята Хеката, който нощем под образа на красива девойка мамел пътниците, пиел кръвта им и изяждал плътта им!

- Това са демони, пратени от Сатаната да объркват умовете на лековерните хора - обади се и Неофит тихо, сякаш се страхуваше някой да не го чуе. - В житието на патриарх Тарасий Игнатий Дякон пише, че Гилу не е нито демон, нито човек, преобразен от жестокостта си в звяр, а сила! Тя мрази раждането и убива плода още в корема на жената. Гилу се вселява предимно във възрастни жени, като им дава сила да летят и по този начин се добират до новородените. След това те изпивали телесната им влага и така ги умъртвявали!

- Да, да - шепнешком каза и Тихон. - Тези, които са чували за Смеещата се, я рисуват с дълга черна коса, цялата в пера, с остри птичи нокти, от които капе кръв, свирепи червени очи като на бухал и черни крила на гърба. Тя е жестока, промъква се като котка и е готова да разкъса всеки с острите си зъби или, ако предпочете, да го съблазни, превръщайки се в красива гола девойка, която се крие само с косите си. Рисувал съм я веднъж и повече не искам да го правя - миниатюристът потрепери. - Ако тя се навърта наоколо, Господ да ни е на помощ.

- Къде си я рисувал? - попита Климент. - Не знаех, че в Светото писание има подобни неща.

- Не там - отговори вместо Тихон Агапий. - Преписвахме един сборник с притчи и сказания. В него имаше един кратък текст без автор, който се казваше „Отблъскване на мръсната и нечестива Гилу“. Разказваше се за жена на име Мелитини, живяла по времето на император Траян. Според текста Мелитини родила шест деца, но и шестте й били взети от Гилу. Накрая, когато забременяла за седми път, за да се предпази, тя се заключила във висока кула, където не пускала никого. Там щяла да роди и да гледа детето си, докато стане достатъчно голямо, та Смеещата се да не може да го вземе. Един ден, малко след като била родила, дошли да я посетят братята й, един от които бил свети Сисиний. Мелитини не искала да ги пуска, защото я било страх с тях да не влезе и Гилу, но те дълго я молели, че искат да видят племенника си и накрая успели да я убедят. Тогава Гилу се превърнала в муха, скрила се в опашката на един от конете, влязла в кулата с братята на Мелитини и, когато настанала нощта и всички заспали, излязла и убила детето - Агапий се огледа и разтърка врата си. - Изпила му кръвта, след което го погълнала. На другия ден, като видяла, че детето й го няма, Мелитини започнала да си скубе косите, да стене и да плаче. Трогнат от страданията й, свети Сисиний коленичил и започнал да се моли горещо на Господ. Накрая при него дошъл светъл ангел, който му казал, че трябва да отиде в Ливан, където ще хване злия дух, изял децата на сестра му. Така и станало. Сисиний и братята му отишли в Ливан, където след дълги мъки и преследване успели да заловят Гилу. Светецът й дал да пие мляко и тя повърнала всичките седем деца на сестра му цели-целенички и съвсем живи!

- И какво станало с нея? - Корсис се беше привел напред към разказвача и също шепнеше. - Убили ли са я?

Агапий поклати глава.

- Не! Задоволили се с това да имат контрол над нея. Докато светецът я държал с молитвата си и Гилу била цялата в пламъци, я накарали да им каже всичките си тайни имена, които били дванайсет и половина и които им давали власт над нея.

- Имената пишеше ли ги в притчата? - попита Корсис.

- Пишеше ги! - отговори монахът. - Точно това беше смисълът й. Хората да ги знаят и с тях да се борят с този страшен демон.

- Помниш ли ги? - извика Невестулката, но веднага притисна устата си с длани и тихо добави. - Знаеш ли имената?

Агапий кимна. Монахът се огледа отново, все едно се страхуваше от нещо, след което започна бързо да изрежда:

- Освен Гилу, тя се казва още Аморфу - Безформената, Авизу, Кархус - Картагенката, Вриани, Варделус, Египтиани - Египтянката, Харханистреа - Смеещата се, Варна, Адикия - Несправедливата, Мийя - Мухата. Едно име не се казва, а половинката е Петомени - Летящата.

- И сега това нещо е тук? - Невестулката се сгуши в ризата си и подръпна края на яката си все едно му е студено. - Пуснато е на свобода да избива?

- Това, че е едното име не е известно, значи ли, че нямаме власт над нея? - попита Корсис.

- Не знам - уморено отговори Агапий. - Предполагам, че да.

- Господи, помилуй! Господи, помилуй!

Някой викаше с пълно гърло между рафтовете на библиотеката. Всички подскочиха, един от послушниците събори мастилницата си, която се разля на пода.

- Господи, помилуй! Господи, помилуй! - продължаваше гласът, който премина в хлип.

Климент, последван от помощниците си и монасите, хукна към мястото, откъдето се носеха виковете.

Между два шкафа, пълни с книги и преписи, коленичил на земята, клатещ главата си, от устата на която се точеше слюнка, Йосиф се клатеше неудържимо напред-назад.

- Господи, помилуй! - шепнеше клетникът, свит като какавида.

- Ах ти, негоднико! - Велизар вдигна пръчката си, бледото му лице беше сгърчено от яд. - Какво си се разпищял така! Изкара акъла на всички! Нали ти казах да се махаш от тук!

- Чакай малко! - писарят пристъпи напред, хвана Йосиф през раменете и се опита да го успокои. - Какво те уплаши толкова, братко?

Слабоумният вдигна очи, пълни с болка и страх, и погледна писаря.

- Чух ви за какво говорите - тихо каза той. - За злата Гилу. За това как скита в мрака, скрита само с косите си и причаква хората и яде плътта им. Аз я видях! Няколко пъти я срещнах на двора! След себе си винаги оставяше пера.