Студена кръв

19

Десетина свещи осветяваха криптата на църквата.

Дългите им пламъци се виеха към тъмния камък на ниския таван. Димът се провираше през малките дупки на замръзналите отдушници, а фитилите припукваха в студената тишина. Обкованата с железни пирони врата беше плътно затворена, та никой да не може да смути уединението на двамата посетители. Единствено разпятие с Христос висеше на една от стените, по пода личаха следи от восък, парчета твърда кал и изсъхнали сълзи.

Върху дървено магаре в средата на помещението бе поставен отворен ковчег. При главата на мъртвеца гореше дебела восъчна свещ, в краката му имаше икона с малкия Исус и майка му Мария.

От двете страни на ковчега като прегърбени бледи сенки, стояха Климент и Невестулката. Долната устна на бившия крадец трепереше неудържимо, рамената му се тресяха, той стоеше хипнотизиран от мъртвеца пред себе си.

По мръсното лице на писаря личаха следи от сълзи, под очите му имаше тъмни кръгове, устата му се движеше безмълвно сякаш всеки момент от нея ще полети вик, крясък, който да разцепи света, но не може да намери път навън. Ръцете му в транс галеха косите на мъртвия.

Косите на Корсис.

След като помощникът му падна със стрела в гърдите, Климент уплашено се надвеси над него. Разкъса дрехите му, които бързо се напояваха с кръв и се опита да измъкне острието.

- Недей, господарю! - спря го помощникът му, с мъка изричайки думите. - Ще стане по-лошо.

- Кажи ми какво да направя? Какво? - обзет от паника извика Климент, а Невестулката стоеше надвесен над него с пребледняло лице.

Вместо отговор във вратата до тях се заби нова стрела.

- Пази се, господарю! Там има стрелец! Пази се! - прошепна Корсис, след което главата му се люшна, а погледът му потъмня.

Беше мъртъв.

За първи път в живота си, Климент не разбираше какво става. Преди по-малко от минута Корсис стоеше до него здрав и пълен с енергия, заедно се опитваха от отместят капака на саркофага, а сега лежеше бездиханен на пода.

Нима животът можеше да се промени толкова много за толкова кратко?

Нова стрела изчатка по камъните и им припомни, че и те не са в безопасност. Може би след още миг, след още едно вдишване, точно както Корсис и те щяха да бъдат мъртви.

- Какво ще правим, господарю? - попита Невестулката, а по лицето му се стичаха сълзи. - Как ще се измъкнем?

Климент поклати глава. Не знаеше какво да направи. Не знаеше как да се спаси. Не знаеше нищо. Не искаше да бяга от това място, докато трупът на Корсис изстива върху студения под. Никога нямаше да го остави! Никога!

Разбрал, че няма да получи помощ, Невестулката предпазливо показа глава през вратата. Нова стрела прелетя съвсем близо до лицето и разроши косата му. Бившият джебчия бързо се дръпна назад, изчака няколко секунди и се показа отново.

Избегна следващата стрела на косъм и се втурна навън.

- Стой! - изкрещя след него като обезумял Климент. - Къде си тръгнал?! Ще те убият!

Отговори му само звукът на бързо отдалечаващи се стъпки.

Писарят скочи, напълно объркан. Какво трябваше да направи? Да последва Невестулката? Или да остане при Корсис? Дали помощникът му беше заловил стрелеца?

В следващия миг неравен камбанен звън прекъсна мислите му. Стигнал до върха на кулата, Невестулката неистово удряше камбаната...

Зад вратата се чу песнопение.

Процесия, предвождана от проигумен Лазар, бавно влезе в криптата. Монасите пееха, свели глави, някои носеха кадилници, от които се издигаха сиви облаци с мирис на тамян. Всички бяха тук. И библиотекарят Велизар, и билкарят Еремия, и конярят Герасим, и преписвачът Неофит, и миниатюристът Тихон, и йеромонахът Атанас и водачът на хора Игнатий, и проповедникът Захарий. Тук бяха дори магерникът Беримир и малоумният Йосиф.

Те заобиколиха ковчега, сведоха глава в поклон и замълчаха.

- Всички съжаляваме за загубата ти, братко - тихо каза Лазар. - Да се надяваме, че сега божият раб Корсис е на по-добро място. Че се е изправил пред своя Бог с чисто лице и чиста душа и е намерил вечното спасение и радост - проигуменът замълча. - Ние също скърбим, Клименте! Ние също оплакваме своите мъртъвци. Ние също страдаме! Но и в най-голямата мъка, и в най-тъмната нощ Христос е пред нас като пътеводна светлина, като зорница, която да ни води и спаси. Нека се помолим за душата на Корсис, братко, нека се помолим за душите на скъпите ни мъртъвци, да ги погребем и да продължим с изпитанията на живота.

Климент вдигна изтерзаното си лице, мътните му очи се спряха върху проигумена.

- Няма да го погребваме тук! - неочаквано твърдо каза той.

- Ще го пренеса в имението си до Филипополис. Там има един хълм, на който често ходехме заедно. Там ще го погреба! Сигурен съм, че така е правилно.

- Но, братко - кротко каза Лазар и хвана ръката на писаря, - дори в това студено време няма да можеш да го направиш. Пътят е дълъг, а ти имаш още работа. Не сме открили това, което...

- Не! - извика Климент и рязко издърпа ръката си от тази на проигумена. - Заминаваме! Тръгвам си от това прокълнато място, забравено и от Бога! Махам се оттук веднага! - той се обърна към монасите. - Не мога да ви гледам! Не мога да ви слушам! Не искам да стъпвам по земята, по която вървите! Вие сте виновни за смъртта на Корсис! Кой знае какво сте направили, за да накарате Господ да ви накаже така! Вие сте прокълнати!

- Господарю... - Невестулката се приближи до писаря и се опита да го успокои. - Господарю... те не са виновни. Мнозина от техните също са мъртви.

- Виновни са! Виновни са за всичко! - викът се изтръгна от гърлото на Климент и отекна в каменните стени. - Защо? Защо? - той падна на колена и захлупи лицето си в ръце. - Защо трябваше да стане така?!... Трябваше да го спася!... Трябваше да предвидя!... Трябваше да се досетя... - рамената му се разтресоха от ридание.

- Няма какво да направите, господарю! - тихо промълви Невестулката. - Нито да промените.

Никой не каза нищо, никой не направи нищо.

Писарят остана все така свит на пода, плачещ, монасите със сведени глави, наредени в полукръг около ковчега, без да мърдат, като че ли неподвижността им можеше да запази този миг, да ги предпази от всичко ужасно, което се беше случило или можеше да се случи.

Единствено димът от кадилниците продължаваше да се издига към тавана, да търси пролуките между камъните на стените и оставил финия си аромат да се провира с нетърпение между тях, сякаш иска да избяга колкото се може по-далеч от това сковано от печал място.

Накрая Климент се съвзе, надигна се, все така подсмърчащ, изтри носа си с ръкав и погледна Лазар със зачервените си очи.

- Отвивам си! - тихо каза той. - Невестулке, събери багажа! Моля те, братко Лазаре, да ни помогнеш да пренесем тялото на Корсис до града. Ще съм благодарен и за обикновена каруца - след това разбута монасите и си тръгна.

- Ами заповедите на Борис!? Ами убийствата!? На кого ни оставяш? - извика зад него Лазар.

- Оставям ви на вас и на собствената ви съвест - отговори писарят, без да спира. - Нали искахте да напуснете това място? Нали искахте да си тръгнете? Сега е времето да го направите!

- Може би така е най-добре - обади се някой и писарят различи гласа на Герасим. - Да се махнем и да оставим всичко това зад нас.

- Но къде да отидем? Какво да направим? - почти проплака Лазар.

Климент вдигна ръка, че му е все едно, че могат да се махат, ако искат и да изчезнат завинаги от лицето на земята, но вместо да я свали, остана така - самотна прегърбена фигура в полумрака с вдигната високо десница и подгънати колена.

След това бавно се обърна към монасите, а в очите му гореше черен огън.

- Няма да ходите никъде! - нареди той. - Съберете се всички в трапезарията! Знам кой е виновен за убийствата!