Студена кръв

15

Монасите се бутаха в тясната стаичка, залитаха и се удряха в стените. Някои искаха да погледнат какво е станало, другите, които бяха видели мъртвеца, се клатеха като пияни, с пребледнели лица и ужас в очите, някои падаха още там, на място, върху мръсния дървен под, започваха да се кръстят и отправят молитви към Бог.

Със стиснати зъби, застинал като статуя, без да обръща внимание на ставащото около него, Пацик не откъсваше очи от тялото на мъртвия иконом. Игуменът стискаше с всичка сила жезъла си, кокалчетата му бяха побелели от напрежение, като че ли черпеше сила от обкованото със злато и сребро полирано дърво.

Климент бързо обходи малката стая. Провери прозореца, затворен с желязно резе, повдигна вратата и под нея намери ключ в ключалката й и строшена дъска, съвпадаща по големина с избитите метални шини на касата.

Върна се до леглото, наведе се над мъртвеца и внимателно завъртя главата му на една страна. Вратът на Филимон беше чист, без следи от ухапване. Трупът не беше почнал да се вкочанява, което сочеше, че престъплението е било извършено съвсем наскоро. Писарят вдигна чашата от дървената масичка с разкривени крака до леглото и внимателно я помириса. Повтори процедурата и с каната до нея, все още пълна до половината с вино, но не усети нищо нередно. Наведе се и започна да повдига расото на монаха, за да огледа трупа му, когато Пацик се обади.

- He осквернявай повече трупа на този, когото е грабнала смъртта, писарю! - с дрезгав глас нареди той. - Вдигнете брат Филимон и го подгответе за погребение! След това нека всички да се молят до вечерня! Послушниците също! Без изключение!

Игуменът се завъртя, разбута монасите около себе си и като насън тръгна през замръзналия двор. Някои от останалите се втурнаха подире му.

- Не ни оставяй, отче игумене! - провикна се с жалостив глас библиотекарят Велизар и се опита да хвана Пацик за расото, но той рязко се дръпна и продължи да върви, без да обръща внимание на никого.

- И ти ли мислиш за същото? - попита Еремия и се наведе до Климент над трупа. - Отрова?

- Но как? - кимна писарят. - Виж! Вратата беше не само заключена, но и залостена с греда. Прозорците са затворени отвътре с кука. Отровата наистина изглежда най-логичната причина, но как е попаднала в тялото на Филимон? Във виното няма нищо, а икономът не се е хранил тук.

- Може да е ял или пил нещо преди това. Дошъл е в бараката, заключил се е, легнал е и е умрял!

- Възможно е. Но защо го е направил? Защо не е потърсил помощ, ако е усетил, че не се чувства добре? - почеса се по главата Климент и въздъхна. - Търся го от сутринта. Жалко, че не го намерих по-рано!

Тялото на иконома бе отнесено в стаята до лечебницата, където беше и трупът на Агапий. Той лежеше на една от каменните маси, милостиво покрит с черна ленена кърпа, която да прикрие ужасните следи от раните му. Тялото на преписвача беше готово за погребение, което трябваше да се извърши най-късно до вечерта на другия ден.

Климент получи разрешение да се присъедини към лечителя при огледа на тялото на Филимон. Задача тежка за душата и неприятна за тялото, но която можеше да донесе факти, които да се превърнат в знание и да му помогнат да разбере защо икономът е умрял по този ужасен начин.

Макар по-рано през деня да бе стигнал до извода, че зад престъпленията стои човек, сега, когато гледаше изкривеното от ужас лице на Филимон, писарят се питаше кой би могъл да предизвика такъв страх у иконома, да изкриви чертите на лицето му в такава гротескна маска, кой би могъл да го уплаши до смърт.

Какво беше видял монахът, преди да умре? И що за човек би трябвало да е той, за да причини смъртта му само с вида си?

Климент си припомни кончината на Докс - намерен по подобен начин в килията си - зад затворената врата с изкривено от ужас лице, мъртъв. Нима наистина имаше някакво същество, ужасен и страшен демон, зла сила, изпълзяла от Ада, чийто вид само бе достатъчен, за да причини смъртта на човек?

Той потръпна, опита се да прогони страха и се наведе над студения камък на масата.

Заедно с Еремия съблякоха трупа и внимателно го огледаха от всички страни. По тялото на Филимон нямаше следи от насилие.

Монахът беше едър, с дебели кости, масивни ръце и крака и голямо, стегнато шкембе. Приживе Филимон бе имал достолепен вид, но сега, когато душата му беше отлетяла и на земята бе останала само тленната му плът, бледа и изпъстрена с бенки, петна и косми, тялото му будеше по-скоро съжаление, отколкото възхита, и говореше за слабостите му и страстта му да си хапва и пийва.

- Надявам се сега да е на по-добро място - каза Еремия, докато оглеждаше дясната мишница на мъртвеца, преди да го обърне на една страна. - Колко безпомощна и скверна изглежда плътта, когато Божият дух я напусне. Но такъв е животът - това, което сме били вчера и днес, утре няма да бъдем вече.

- Не знаех, че си чел Овидий, братко - отговори Климент, докато двамата внимателно оглеждаха гърба на Филимон. - От какво мислиш, че е умрял?

Еремия въздъхна и с помощта на писаря върна трупа обратно по гръб. Отвори с мъка разкривената му уста, надникна в нея, обърна езика, повдигна клепачите, разтърка очните ябълки на изцъклените очи.

- Няма следи от удар или друго нараняване. Каквото и да е причинило смъртта, я е причинило отвътре, а не отвън. Червените петна и бързото изтръпване на крайниците сочат, че най-вероятно сърцето му се е пръснало.

- Възможно ли е да е станало вследствие на уплаха?

- Човешките същества са така устроени, че чувствата влияят на вътрешните им процеси - отговори лечителят. - Не ти ли се е случвало, когато си силно развълнуван, независимо дали от страх или радост, сърцето ти да започне да бие по-често?

Климент кимна замислено. Само мисълта за Ирина караше пулсът му да се ускорява. Но дали това беше достатъчно, за да предизвика смърт? Сладка смърт би било това, помисли си той и се усмихна. Нежелана, но сладка.

- Чел съм, че е възможно - продължи монахът - при силно вълнение сърцето да започне да бие толкова силно, че да не издържи на количеството кръв, което самото то изхвърля, и се пръсва! Бях чувал за подобни случаи, но никога не съм виждал такова нещо. До смъртта на Докс.

- Мислиш, че Филимон е бил уплашен до смърт?

- Съдейки по лицето му, едва ли се е радвал. - Лечителят поклати глава. - Икономът е видял нещо, което е накарало сърцето му да започне да бие силно и в добавка с излишните му килограми не е издържало на напрежението.

- Какво би могло да го уплаши толкова? Филимон нямаше вид на страхливец.

Лечителят повдигна безпомощно рамена.

- Кой би могъл да каже?

- Ами отрова? Сам спомена, че е възможно Филимон да е бил отровен.

- Така е - съгласи се Еремия. - Но, както ти казах и преди малко, как? Как е бил отровен икономът? Сам провери виното му - в него нямаше нищо. Не открихме и остатъци от храна. По тялото няма следи от убождане или нещо друго, което да прилича на отрова.

- Трябва да проверим какво е ял и пил, преди да отиде в стаята си - не се предаваше Климент. - Там може да открием отговора.

- Има и друго, което е важно - каза лечителят. - Няма следи по гърлото!

Климент кимна и отново се наведе над трупа. Вратът на иконома беше съвсем чист.

- Чудя се... - Климент замислено потърка брадичката си. - Чудя се дали нямаме работа с двама убийци. Един, който е така нареченият демон, и друг, който се възползва от ситуацията, за да си разчисти сметките с тези, които не харесва?

Еремия не отговори, а само вдигна рамена и започна да облича мъртвеца.

На двора цареше хаос. Селяни дърпаха натоварени коне и магарета, които цвилеха и се запъваха с крака в леда, други се караха с монасите, трети изнасяха от работилниците инструменти и сечива. Един послушник на муле, завързал зад себе си торба с багаж, препусна през двора, сподирян от викове, няколко други, нарамили денкове и вързопи и с лица, на които се четеше едновременно страх и решителност, крачеха след него.

Между сградите тичаха хора, носеха се викове и ругатни, съвсем непристойни за свято място като манастира, чуваше се тропот на копита, отнякъде се носеше пушек и дим. Пред вратата на централната сграда Пацик стоеше занемял, с вдигнати ръце, сякаш нямаше сила да понесе гледката пред очите си.

- Какво става? - Климент дръпна минаващия покрай него Игнатий. - Каква е тази бъркотия?

- Всички научиха за смъртта на Филимон! - задъхано отговори водачът на хора. - Настана паника. Всички напускат! Страх ги е да не станат следващата жертва на демона! Някои се опитват да задигнат каквото могат в суматохата. Братята също са много уплашени.

Монахът изтри очите си и понечи да се изскубне от ръката на Климент, но той не го пусна.

- Ами ти?! - попита го писарят и доближи лицето си до неговото. - Ти накъде си тръгнал, братко?

Игнатий се огледа страхливо, след което се дръпна отново, а лицето му се сгърчи.

- Какво те интересува!? - грубо отговори той. - Пусни ме! Причиняваш ми болка! Мога да ходя, където си искам!

Климент рязко пусна монаха, който загуби равновесие и падна на земята.

- Чуй ме внимателно, Игнатий! Князът иска това място отново да започне да работи и то ще започне да работи! Никой няма да бяга и да се крие, поне докато аз не наредя! Който пристъпи заповедите ми, ще бъде изправен на съд като предател! Знаеш каква съдба чака предателите, нали? - Монахът кимна. - Приберете послушниците в стаите им! Заключете вратите! Събери останалите братя в трапезарията! Викни и Пацик. Трябва да решим какво да правим!

Уплашен, Игнатий започна бързо да кима, след което се изправи и хукна да изпълнява поставените му задачи.

„Кой ще надделее? Страхът от княза или страхът от демона?“ - запита се Климент, докато гледаше хаоса пред себе си.

Дворът се празнеше бързо.

Докато затворят вратите на портата, повечето работници и послушници избягаха и сега се щураха по пътя, без да знаят накъде да поемат, пометени от собствения си страх и желание да бъдат по-далеч от злото, внезапно осъзнали, че извън стените са съвсем сами и няма кой да ги поведе и защити.

Виковете им, пълни със страх и горест, дълго огласяха хълмовете наоколо, преди, научени от собствената си неволя, да се върнат обратно в манастира. Някои все пак останаха извън зидовете и поеха към града, заявявайки, че предпочитат да рискуват да прекарат нощта в гората, отколкото да се върнат в това забравено от Бога място. Останалите, събрани в групичка, сгушени и привити един в друг, с размазани по лицата следи от сълзи, се прибраха, търсейки зад стените на манастира онова убежище, което не бяха намерили по-рано.

Няколко монаси, предвидливо изпратени от Пацик, отвориха вратите и приветстваха завръщащите се като отдавна чакани синове, успокояваха ги и се опитваха да вдъхнат в душите им кураж, какъвто самите те нямаха.

Климент намери Корсис и Невестулката седнали на пейка в магерницата близо до печките. Двамата му помощници изглеждаха умислени и унили, дори бившият джебчия бе посърнал и не посрещна писаря с обичайните си закачки. Около тях като бледи призраци, очакващи присъдата си, се въртяха няколко от помощниците на Беримир, които вадеха пресен хляб с дълги дървени лопати, а самият магерник с посивяло лице и ядна физиономия се опитваше да ги накара да вършат по-чевръсто работата си.

- Почти всички си тръгнаха - кисело отбеляза монахът. - Страх ги е! Повечето от тези, които останаха, сигурно ще избягат през нощта. И не мога да ги виня след това, което се случи. Но не знам как ще се справя сам.

- Погледни го от добрата му страна, братко. По-малко хора в манастира, значи по-малко гърла за изхранване! - каза му Климент и преди Беримир да успее да отговори, излезе заедно с помощниците си.

- Наистина ли положението е толкова лошо? - попита той, докато прекосяваха двора.

- Даже още по-лошо - отговори му Невестулката и се загърна по-плътно. - Помощниците избягаха, готвачите също, подобно е положението навсякъде в манастира. Слухът за демон, разкъсващ жертвите си, за вампир, който пие кръвта им, за злата сила Гилу, която се е завърнала, се носи с пълна сила. А нищо не може да спре един слух, когато тези, които го разпространяват, вярват в него. Честно да си призная това, което говорят, не ми изглежда лишено от смисъл. Този манастир наистина е прокълнат! И това, което убива в него, няма намерение да спре. Щом монасите са уплашени, какво да кажем за простите хорица? Не мога да им се сърдя, че искат да избягат от ноктите на дявола, вместо да останат и кръвта им да бъде изпита, а телата им разчленени по най-ужасен начин!

- Вече се разказват какви ли не истории - добави Корсис. - Как видели прилеп да влиза в бараката на Филимон, а след това да излита през комина с кървави крила. Как в сенките на стената се спотайвала огромна черна котка с нокти по-остри и от най-острите мечове. Как около гробището обикаля жена без дрехи, покрита единствено с дългата си черна коса, с птича човка на лицето и пера по тялото.[35]

- Но това са глупости! - сопна се писарят, но двамата му помощници изглеждаха смутени.

- Докато обикалях по пазарите, съм чувал какво ли не - каза Невестулката, докато влизаха в общата сграда и тупаха снега от наметките и ботушите си. - Истории за джуджета, които продават вълшебни кесии с жълтици срещу кръв, за бродници, които обикалят бесилките и ядат от труповете, за дяволи, които се превръщат в сенки и могат да минават под вратите. Виждал съм вещици, които срещу няколко медни монети могат да забъркат отвара за смърт, отдалеч да накарат крайник да изсъхне или да отнемат силата от нечия десница. Срещал съм чародеи, които твърдяха, че могат да се превръщат в животни. Знам още за...

- Стига! Спести ни познанията си! - Климент с широка крачка се отправи към трапезарията. - Аз пък знам, че ако Йоан Кръстител е бил с толкова черепи и зъби, колкото са се опитали да ми продадат, значи е имал поне седем глави. А ако пироните от честния кръст, които съм виждал, наистина са истински, значи Христос е бил прикован поне на сто места. Така че спести ни историите, с които майките плашат децата преди заспиване, а пияните разбойници се развличат по кръчмите!

Невестулката не каза нищо, но недоверчиво поклати глава и погали кръста на врата си, който носеше за защита.

Насядали около масите в трапезарията, монасите се опитваха да изглеждат спокойни, но по лицата им се четеше напрежение и страх. Нахлупили качулките си, те приличаха на тесни, слаби сенки, които не знаят дали трябва да останат на земята, или да се възвисят над нея. Повечето потропваха с пръсти, други с крака, но никой не говореше. Братята спазваха правилата на манастира, сякаш зад тях можеха да се скрият като зад стена по-яка от тази на оградата. Застанал пред камината, с гръб към останалите, Пацик криеше чувствата си, но рамената му бяха смъкнати надолу сякаш огромна мъка тегнеше на плещите му и той нямаше сили да се бори с нея. Игуменът се обърна при влизането на Климент, а лицето му остана строго и сериозно.

Пацик изчака писарят и помощниците му да заемат местата си, след което бавно пристъпи напред и се облегна на масата, на която обикновено се хранеше. Стойката, ръцете му, тъмнината в очите му издаваха вълнението и тъгата, които бяха изпълнили сърцето на игумена.

- Братя! - започна той. - В дома ни се е настанил демон! Изчадие, което не иска да ни пусне от ноктите си! Сатана, изпреварил Съдния ден, който ловува между нас и лови сърцата ни с нажежена мрежа. Но точно сега, братя, ние трябва да проявим твърдост! Да си зададем въпроса колко силна е вярата ни и дали можем да устоим на мрака, който се опитва да ни обгърне отвсякъде.

Сред редиците на монасите се понесе шепот, няколко от фигурите се заклатиха на местата си, но никой не каза нищо.

- Братя! - продължи Пацик. - Господ обича да изпитва най-милите си, за да се увери, че те не престават да го обичат и в най-страшните беди и да въздигат още по-високо името му. Това, което се случва тук, е ужасно и ние всички скърбим за скъпите ни мъртъвци, откъснати от живота без време по този толкова жесток начин. Но трябва да устоим! Манастирът ни носи името на светия Архангел Михаил и трябва да се покажем достойни за него, като превърнем това място в твърдина на волята, в крепост на вярата, да се изправим с кръст и молитва срещу вечния ни враг - Сатаната, изкушил още нашите прародители в Райската градина, и да не оставим действията му да ни объркват и отслабват волята ни!

- Отче! - Един от монасите скочи на крака, качулката му се свлече и се видя, че това е преписвачът Неофит. Лицето му беше бледо, очите му горяха с трескав огън, гласът му трепереше. - Отче! Виж какво става покрай нас! Дяволът е превзел този манастир и въпреки усилията ни разкъсва телата на братята ни и грабва душите ни! Страх ни е, отче игумене! Как можем да се противопоставим на този, на когото дори Адам не е устоял?

Сред останалите се разнесе шепот, монасите един по един започнаха да свалят качулките си, за да погледнат игумена си в очите, лицата на всички бяха сковани от страх.

- Трябва да бягаме! - По лицето на Захарий личаха следи от сълзи. - Да се спасим, колкото се може по-бързо от това място, където е входът на Ада и където няма избавление за нас! Да бягаме, докато още можем!

Останалите закимаха, някой извика в знак на потвърждение, неколцина от братята станаха, като че ли се канеха вече да побягнат.

- Да бягаме, казваш? - Пацик седна тежко на стола си и изгледа монасите изпод гъстите си вежди. - И къде ще отидем? Къде ще се скрием от злото? Щом тук не можем да му дадем отпор, нима ще можем на друго място? То ще ни преследва, където и да се скрием! Не! - игуменът удари по масата, а гласът му изплющя като камшик над монасите, които се превиха пред гнева на водача си.- Не е ли казал Симонид[36]:

Но взе смъртта и този,

който от битката побягна?

Къде искате да отидете? Къде мислите, че можете да се скриете? Нашето място е тук и само тук и всеки, който мисли обратното, ще попадне по-скоро в лапите на Сатаната, отколкото си мисли!

Монасите сведоха глави, недоволни, но не смеещи да противоречат на игумена си.

- Огледай се, отче! - все пак се обади миниатюристът Тихон. - Огледай се и виж какво се случва с манастира ни! Ратаите и работниците избягаха. Повечето от послушниците също! Няма кой да приготвя храната, да дои животните, да разпалва огнищата в ковачницата и дори да донесе вода от кладенеца! Приеми това, което се случва, и ни освободи да си вървим! Ще отидем в други манастири, ще намерим места далеч оттук, където да приютим душите си!

- И да пренесем заразата из цялата държава?! Никога! - игуменът тропна с юмрук по масата. - Вчера мислех да пиша на Борис. Да призная отчаянието си и да поискам да ни прати някой, който да реши проблема със сила. Мислех дори да предадем това място на огъня, а след това да го изградим отново. - Монасите ахнаха - Но тази нощ получих откровение! Трябва да останем тук и да се борим с Нечестивия. Това е нашият подвиг! Това е делото на нашия живот!

- Игуменът е прав - неочаквано се обади лечителят Еремия. - Нека си припомним думите на Авицена, който е казал, че когато страхът властва над разума, разумът мълчи. Струва ми се, братя, че всички сме в плен на страха, точно какъвто е планът на врага ни, и точно затова не мислим добре с главите си, а още по-малко със сърцата си. Иначе ще осъзнаем, че независимо от бедите, които са ни се струпали, няма нищо по-добро от това да останем тук и защитим вярата си. Какво е най-лошото, което може да ни се случи? Да умрем! Но това ще бъде сладка смърт, смърт в името на Исус, който сам умря за нас на кръста! Не сме ли дошли всички затова в този манастир? Не сме ли се клели да се борим точно за това, за което трябва да се борим сега?

- Но, братко - смутен попита Тихон, - какво можем да направим?

- Да се молим! - Пацик застана прав зад масата като непоклатимо дърво, като скала, която нищо не може да помести. - Да се молим, да хвалим Господа и да вярваме, че той ще ни чуе и ще ни отговори. Наоколо може да шестват ужас и убийства, но никой не може да спре молитвите ни! Те ще се издигнат към Бога и той сам ще реши дали да ги послуша и да ни избави, или да ни остави в ръцете на Сатаната! Ще се молим и ще започнем веднага!

Пацик се обърна и падна на колене пред разпятието, събра ръце, склони глава и заговори:

Благославяй, душо моя, Господа!

Господи, Боже мой, Ти си дивно велик;

със слава и величие си облечен.[37]

Гласът на игумена проехтя с неочаквана сила под дървения свод, върна се обратно към стъписаните монаси и изпълни помещението като невидима светлина, като обещание за сила и любов, за надежда и вяра, за подкрепа в труден момент. Един по един останалите братя започнаха да коленичат, свели глави и събрали ръце, и също започнаха да се молят.

Ти се обличаш със светлина като с дреха,

простираш небесата като шатра;

ти градиш над водите Твоите горни чертози,

правиш облаците Своя колесница,

шестваш върху ветрени криле.

Колкото повече напредваше псалмът, толкова повече гласовете на монасите укрепваха, в думите им се чувстваше плам и радост, неочаквана смелост и твърдост, че всички са там заедно и защитават вярата си така, както са го правили великите мъченици, уплашени, но решени да продължат докрай. Климент и помощниците му също паднаха на колене и макар да не знаеха точните думи, повтаряха след братята, по лицата на някои от които течаха сълзи на радост и облекчение, и всички заедно като ангелски хор завършиха псалма с високо вдигнати глави и укрепени сърца.

Ще пея Господу през всичкия си живот.

Ще пея на моя Бог, докле съществувам.

Нека Му бъде благоприятна моята песен;

ще се веселя в Господа.

Да изчезнат грешниците от земята

и да няма вече беззаконници.

Благославяй, душо моя, Господа!

Алилуя!

И когато последната дума изригна от устата на всички като лава от огнен вулкан, монасите скочиха на крака, плачеха и се смееха едновременно, започнаха да се прегръщат и целуват по бузите, доволни, че са намерили мястото си и не са се поддали на страха, който само до преди няколко минути изпълваше сърцата им.

- Ще се молим, владико! - провикна се Тихон, изразявайки мнението и на останалите. - Ще се молим и ще се надяваме Господ да чуе молбите ни!

- Аз също ще се моля! - отговори Пацик. - Но нека не забравяме и задълженията си. Брат Тихон е прав! Ще трябва да вършим работата на тези, които до вчера ни помагаха. Но така ще станем само още по-мили Богу! Нека всички се върнем към задълженията си. Но бъдете внимателни! Не оставайте сами и се пазете от измамите на лукавия!

Ободрени и преродени, монасите един по един започнаха да напускат помещението, докато в него не останаха само Климент и помощниците му.

- Ами ние? - попита Корсис. - Ние какво ще правим? Ще се молим ли?

- Когато е нужно, ще се молим! - отговори писарят. - Но през останалото време ще търсим това, което обикаля манастира. Пацик е прав! В тежки времена са нужни тежки мерки. Затова с ключ или без ще влезем в стаята на старата кула!