Студена кръв

17

- Значи си бил ти!? Ти! - Пацик сочеше свилият се на стола Беримир.

Монасите се бяха събрали отново в трапезарията, по стената горяха факли, на масите светеха безредно струпани фенери.

Всички искаха да видят заловения злосторник.

Наобиколили разтреперания магерник, от носа и устата, на който се стичаха тънки струйки кръв, те изглеждаха така, сякаш са готови всеки момент да се разправят сами с него.

Лицата на монасите вместо благост и прошка, както би се очаквало от такива мъже, излъчваха ярост и омраза, ръцете им бяха свити в юмруци, очите на повечето се бяха превърнали в тесни процепи, втренчени в нещастния им събрат.

След като заловиха Беримир, писарят и Невестулката бяха довлекли магерника в манастира, след което събудиха Пацик и останалите монаси и им разказаха какво се е случило.

Корсис се беше върнал в изоставената къща, за да не остави жената да се изплъзне в суматохата. Тя беше побягнала надолу по хълма през полето, но при ясната лунна светлина и стъпките, които оставяше в снега, за помощника на писаря не беше проблем да я открие.

Сега тя седеше свита в един от ъглите на стаята като смачкан парцал, захвърлен и ненужен, посърнала и бледа под пластовете мръсотия, опитваше се да овладее треперенето си и гледаше със страх разлютения игумен.

- Не съм направил нищо! Кълна се! - Беримир се опита да предаде твърдост на гласа си, но той му изневери в тънък фалцет. - Не съм виновен за нищо!

- Така ли?! - вдигна ръка да го зашлеви Пацик, но се овладя и спря навреме. - И смееш да отричаш! След като са те заловили на местопрестъплението?! Признай си как си убил Докс и другите? Признай, че в теб се е вселил демон, който те е тласнал по пътя на греха. Признай! - игуменът сграбчи предницата на расото на магерника и силно го раздруса.

- Не съм убивал никого! - проплака Беримир и сведе глава. - Нямам нищо общо с това.

Монасите зашумяха и наобиколиха още по-заплашително нещастния си събрат.

- Не си ти, така ли? - извика библиотекарят Велизар. - Аз пък мисля, че си ти! Не съм ли те виждал да миеш ножовете и сатърите, опръскани с кръв?

- Тя е от месото, което готвя - опита да се оправдае Беримир, но никой не му обърна внимание.

- Непрекъснато сновеш из двора! Магерницата е на такова място, че можеш да виждаш всичко, което става. Излизал си, убивал си, след което си се връщал! - извика Герасим, а гласът му преливаше от гняв. - Кажи защо изби животните, нещастнико! Какво ти бяха направили горките безсловесни твари?!

- Писарят те видя вчера да носиш трупа на последната си жертва - добави и миниатюристът Тихон. - Мисля, че всичко е ясно! Няма какво повече да го обсъждаме!

- Не съм убивал никого! Кълна се! Кълна се, владико! - Беримир се разплака, падна на колена и хвана края на расото на Пацик, който се дръпна погнусен. - Невинен съм! Не съм убивал никого! - не спираше да повтаря монахът и се влачеше по пода след отстъпващия славянин.

- Ами тя! - кресна игуменът и посочи свитата в ъгъла жена. - И за нея ли ще отричаш!

- За нея не! За нея не отричам! - Беримир се строполи на пода като безформена купчина, рамената му се тресяха от плач, останалите монаси го наобиколиха.

- Убиец! - извика Неофит и изрита падналия. - Ти си убил Агапий! Беше ми като брат!

- Убиец! - закрещяха останалите и започнаха да налагат нещастния си събрат.

Беримир не опита да се защити, а само се сви под ударите на доскорошните си другари и заскимтя.

- Спрете! - гласът на писаря отекна под каменния свод и накара монасите за миг да вдигнат глави. - Спрете веднага! Защо биете падналия? Какви духовници сте вие?! Единствен Бог има право да раздава правосъдие по собствено усмотрение! Хората трябва да спазват закона! Ако Беримир е виновен, ще си понесе наказанието, кълна се! Но това трябва да се докаже категорично! Който го докосне преди това, е не по-малко престъпник от него! Или искате да станете като някои от съдниците в Плиска, които предпочитат да изтезават жертвите си, вместо да търсят вината им? Вие сте духовници! Потърсете светлината в душите си и прегърнете нея вместо мрака, който ви тласка по този път. Разбирам, че сте уплашени - Климент разпери ръце - и искате виновникът за ужасните убийства да бъде разкрит и заловен. Но като удряте Беримир, няма да постигнете това!

Монасите се спряха потни, задъхани и зачервени. Магерникът се провря между тях и този път падна в краката на писаря!

- Милост! Милост! Не съм убивал никого! Никого! - продължаваше да повтаря той.

Писарят се наведе, помогна на монаха да стане и го върна обратно на стола. Напълни чаша с вино и я подаде на магерника, който я изпи на един дъх.

- Всички да седнат! - грубо нареди Климент. - И никой да не е посмял да докосне Беримир дори с пръст! Сега той е княжески пленник.

- Аз отговарям за това, което става в пределите на манастира, той е мой затворник - опълчи се Пацик.

- Тогава не е зле да се погрижиш за безопасността му и да озаптиш монасите си - не му остана длъжен Климент. - Искам да чуя какво ще кажат Беримир и жената. След това ще реша какво да правя!

С недоволно мърморене монасите насядаха около масите, хвърляйки гневни погледи към Климент. Когато всички се настаниха, писарят придърпа един стол, настани се срещу магерника и попита:

- Кажи ми, братко, какво търси тази жена в разрушеното село? Коя е тя? И защо ти й носиш храна?

Монахът вдигна глава, очите му се стрелнаха към седящата в ъгъла жена, но не каза нищо.

- Хайде, не се страхувай! - продължи Климент. - Обещавам ти, че ако не си извършил престъпление, няма да навредиш нито на нея, нито на себе си.

Беримир се огледа, преглътна, но отново не каза нищо.

- Говори, нещастнико! - извика Пацик и скочи от мястото си. - Забъркал си в голяма каша и себе си, и манастира! Говори и кажи истината или с дадените ми духовни права ще те отлъча!

Магерникът жално изскимтя, но продължи да мълчи.

- Ах ти, нищожество! - разпени се Пацик. - Ах ти, подлецо! Как смееш да не ми отговаряш! Не помисли ли, че с това, което правиш, предаваш и своята, и нашите души! Кажи нещо! - игуменът се хвърли към Беримир и, преди Климент да успее да го спре, го хвана за рамената и го разтърси.

- Аз ще говоря! - жената, която само до преди миг се бе свивала в ъгъла, сега стоеше на крака и гледаше мъжете пред себе си. - Питайте! Какво искате да знаете?!

- Замълчи, Косена! - обади се Беримир. - Не казвай нищо! Ще стане по-лошо!

Жената тръсна глава и направи още една крачка напред.

- Няма смисъл да се крием повече. Всичко свърши! Не мога да позволя да страдаш заради мен. Достатъчно се намъчи през последните седмици!

- Коя си ти? - меко повтори въпроса си писарят. - И какво правиш в разрушеното село?

- Казвам се Косена - отговори жената. - И съм сестра на Беримир.

Монасите зашумяха, смутени от неочакваното развитие на нещата, и заговориха един през друг в желанието си да научат повече.

- Истина ли е това? - смутен, но все още ядосан попита Пацик, а магерникът кимна с глава в потвърждение.

- Но защо се крие в развалините? Там не е за жени. Особено през зимата - попита Климент. - Много по-добре ще се чувства в някое от близките села или в града.

Преди да отговори, Беримир погледна сестра си, която му кимна.

- Косена е билкарка - бързо заговори монахът. - Преди около месец беше арестувана заедно с още неколцина, които бяха заловени в гората да практикуват старите ритуали и обвинени, че не искат да приемат новата вяра и да се покръстят. Събраха ги в града и накрая ги изпратиха с ескорт в Плиска, където да ги съдят. Боритарканът Баян не искаше да си цапа ръцете. По пътя групата беше нападната от разбойници. Войниците бяха избити и ограбени, а затворниците избягаха. Баян се уплаши от това, което ще последва, и изпрати преследвачи. Всички избягали бяха заловени. С изключение на Косена. Тя познава пътеките в гората и се скри там. Дойде да ме помоли за помощ. Трябваше да се подслони някъде, докато мине зимата и хайките свършат. След това щеше да замине на юг, където никой не я познава. Тогава се сетих за развалините. Беше близо, никой нямаше да я търси там и по-непридирчив човек можеше да преживее зимата. Когато можех, я посещавах. Носех й храна, която вземах от магерницата.

- Значи си и крадец! - викна гневно Пацик.

- Не ни ли учи Христос на милосърдие и любов към ближния? - Беримир говореше, без да вдига очи. - Не е ли това първият урок, който получава всеки при приемането му в църквата? Какво са няколко стари хляба и парче изсъхнало месо, пред възможността да спася сестра си? Нима можех да я оставя да умре от глад или войниците на Баян да я заловят? Заклевам се, че с нищо не съм ощетил трапезата ти, владико, или вашата, братя! Носех й от остатъците, които хвърляме на прасетата. Веднъж не можах да сляза няколко дни, защото имах много работа, и тя дойде да ме потърси през нощта. Предполагам, че тогава някой я е видял до гробищата.

- Значи на нея си давал знаци от върха на кулата - замислено отбеляза Климент, а магерникът кимна.

- И всичко това е истина? - попита Пацик. - Как да ти повярвам?!

- Истина е! - обади се жената. - Нима мислите, че ще живея като куче в порутена къща без топлина и храна, далеч от хората, ако не ми се налага?

Монасите зашумяха отново, по лицето на Пацик се изписа смущение.

- Ами убийствата?! Какво ще кажеш за тях? - провикна сс Велизар.

- Казах и пак повтарям - нямам нищо общо с това! Единственото ми прегрешение е, че крадях от остатъците. Ако искате, съдете ме!

- Не вярвам! - извика Велизар. - Вижте тази жена! Какво въобще прави тук?! Вижте я как стои и ни се надсмива! Не разбирате ли?! Тя е злата сила, която ни носи нещастия! Тя е Гилу! Била е арестувана за магьосничество. Сестра на Беримир или не, тя е виновна за убийствата!

- Какво ще правим? - Пацик се обърна към писаря. - Нима ще оставиш нещата така?

Климент поклати глава

- Докато се изясни каква е ролята на тези двамата в убийствата - той посочи Беримир и сестра му, - ще ги затворим в някои от празните килии. Утре заедно с помощниците ми ще се върна в селото и ще огледам мястото, където е живяла Косена. Може би ще намеря нещо, което да ни помогне да разберем дали с Беримир казват истината.

- Тя е преследвана от закона! - обяви игуменът. - Трябва да я предадем на боритаркана Баян!

Климент сведе глава и въздъхна. Пацик беше прав. Но той добре знаеше какво ще се случи с жената, ако попадне в ръцете на Еспор. Нима трябваше да жертва живота й само за това, че почиташе други богове?

- Нека решим това сутринта - каза помирително той. - Утрото е по-мъдро от вечерта. Късно е и на всички ни се спи. Лесно можем да сгрешим. Нека отложим решението за по-подходящ момент.

Пацик кимна и се разпореди Беримир и сестра му да бъдат затворени в две от празните килии.

Обсъждайки случилото се помежду си, монасите се разотидоха. Без да им обръща внимание, Климент тръгна към килията си. Трябваше добре да премисли това, което се беше случило. Дали магерникът наистина нямаше нищо общо с убийствата? Беримир много бързо се бе отървал от подозренията! Само благодарение на думата си и тази на жената. Нямаше да е нито първият, нито последният, който оплита с думи слушателите, за да може като паяк да изпълзи по изтъканите нишки и да се скрие. Имаше много неща, които сочеха, че може да е забъркан в убийствата. Беше видял някой като него във виелицата, понесъл трупа на Агапий. Йосиф се беше натъкнал на лъжица от магерницата в снега, а около тялото на Севар бяха открили пепел, каквато със сигурност имаше по расото на работещия до фурните Беримир.

Ами жената? Наистина ли му беше сестра, или тук се криеше нещо друго? Дали двамата не бяха заговорничели срещу Пацик и манастира?

Косена, с дългата си разпусната коса, особено нощем на място като гробищата, спокойно би могла да смути всеки, който я види, и да бъде взета за демон. Това, че се криеше близо до манастира, също беше подозрително. Каква роля играеше жената в цялата история? Дали Беримир не я беше използвал, за да плаши събратята си и за да му помага за убийствата?

Но имаше нещо, което нямаше обяснение. Ако Беримир беше убиецът, какъв беше мотивът му? Защо му беше на монаха да извършва зловещите престъпления, сеейки смърт и ужас?

И ако бяха виновни, как бяха извършили престъпленията? Как са били убити Докс и Севар? Единият в стаята си, другият до старата кула без следи около него. Как беше загинал Филимон, също намерен зад заключена врата. Кой беше убил преписвача Агапий и животните, намерени из манастира, без да го види Герасим?

Климент дълго се въртя в леглото, опитвайки се да намери отговор на тези и други въпроси, а сънят все не идваше и не идваше. Дълго се взира в стените и отблясъците, които хвърляха двата мангала, и да се опитва да сглоби всичко, което знаеше, в някаква правдоподобна картина. Градеше една след друга различни хипотези, но колкото и да се опитваше, не можеше да вмести в никоя от тях известните му факти.

Накрая, разочарован от себе си и неумелите си опити, той все пак заспа.

Струваше му се, че току-що е затворил очи, когато звънът на камбаната, отекващ като гръмотевица в мрачната тишина, го изтръгна от съня му. Беше време за сутрешната молитва.

Климент стана, изми се, подсуши лицето си и бързо се облече. Завъртя врата, рамената и ръцете си, в опит да се стопли и раздвижи, след което бързо излезе от стаята. Искаше да присъства на сутрешната молитва. От една страна, след вчерашните събития на нея можеше да се случи нещо, което да му помогне, а от друга, не искаше да оставя време на Пацик да действа самостоятелно.

За негова изненада игумена го нямаше и службата се водеше от проигумен Лазар. Преди утринната да започне, Еремия каза пред смълчаните братя, че след вчерашните вълнения Пацик се е почувствал зле.

- Няколко пъти ходих в покоите му. Беше нервен и притеснен, свиваше го стомахът. Накрая се наложи да му дам малко отвара от маково семе, за да се успокои и заспи. Помоли да го извиним, че няма да присъства на сутрешната служба.

Въпреки това напрежението остана. Монасите час по час поглеждаха към мястото, където трябваше да седи игуменът, но не смееха да кажат нищо. Седнали на дървените си столове, с вдигнати качулки на черните раса, върху които падаха отблясъците на свещите, те приличаха повече на демони, отколкото на свети хора.

„Един от тях наистина е такъв - помисли си писарят. - Под една от качулките не се крие човек, а дявол! Но как да разбера под коя точно?“

Унесен от монотонния глас на четеца и приятния мирис на восък и тамян, писарят неусетно задряма.

Присъни му се странен сън. В него той отново беше в потъналата в мрак черква, монасите все така седяха на столовете си с вдигнати качулки, а той беше пред тях. В ръката си носеше закачен на пръчка фенер, който се полюшваше напред-назад, вървеше между приведените фигури, а светлината хвърляше дълги сенки по стените.

В черквата беше студено и съвсем тихо. Чуваше се само шумът от обувките на Климент, дори четецът беше замлъкнал. През главата му мина мисълта, че монасите сигурно са умрели, от което по гърба му пробяга ледена тръпка. Смутен, той пристъпи към един от братята и повдигна фенера към лицето му, за да го освети, но под качулката нямаше нищо. С бумтящо сърце писарят приближи още и надзърна по-внимателно под качулката на монаха. Под нея нямаше нищо. Само тъмнина, черна и зловеща, която се завихряше към центъра си и две червени точки, които бавно нарастваха. Ужасен, Климент извика, но вместо да побегне или отстъпи назад, дръпна качулката. Тя бавно падна назад и пред очите на писаря се открои черна глава с пламтящи червени очи - мрачна и заплашителна, с паст, от която като пламъци стърчаха остри зъби, и с два криви, завити рога. Под расото имаше не човек, а демон, дявол, който се изправи, стигайки почти до тавана.

Този път писарят изпищя, изпусна пръчката с фенера, който с дрънчене се търкулна по пода, и отстъпи назад, вдигайки ръце пред лицето си, за да се предпази от чудовището, викайки за помощ.

Един по един останалите монаси започнаха да свалят расата си, но под тях вместо хора се показваха нови демони с пламтящи очи, дълги червени езици, някои с крака като насекоми, други въобще без крака или с копита, които се скупчиха в кръг около падналия на земята Климент и започнаха да му се надсмиват. Писарят се опита да се измъкне от адския кръг, но нещо го удари по ръката и силно го стисна.

Невестулката беше застанал до него и го дърпаше за ръкава.

- Господарю - каза той, - службата свърши.

Климент разтърси глава и се огледа. Бавно, като в съня му, монасите ставаха от столовете и сваляха качулките си, но под тях имаше човешки, а не дяволски глави.

Все още задъхан от кошмара, той скочи на крака и забърза след излизащия брат Еремия.

Билкарят го видя, спря близо до вратата и се усмихна.

- Притеснен съм за Пацик. - Климент хвана монаха за ръка и го поведе покрай църквата. - Надявам се да не е нещо сериозно.

Еремия повдигна рамена.

- Нервите на всички ни са опънати до скъсване. Никой не знае какво и откъде да очаква. А освен за живота си игуменът има за какво още да се бои. Все пак той отговаря за манастира. - Лечителят замълча и заобиколи буца сняг. - Но не мисля, че е нещо сериозно. Негово преподобие е силен. Виждал съм го да превъзмогва различни беди. Макар че това, което ни се струпа напоследък... - монахът разпери ръце.

- Не ме е страх, че Пацик няма да издържи на напрежението - отговори Климент. - По-скоро ме притеснява коремното му неразположение. Познавам го от години и никога не съм го чувал да се оплаква от червата си.

Еремия спря и примижа.

- Да не мислиш за отрова? - попита монахът, а по лицето му се изписа смущение.

Климент кимна мрачно.

- Не ни трябва нова смърт. Още повече тази на Пацик.

- Предположих, че е свързано с нервите му - отговори бавно лечителят. Личеше, че не е обмислял други възможности за неразположението на игумена. - Не ми приличаше на отровен.

- Той замълча отново. - Макар някои симптоми да проличават значително по-късно.

- Ти ме плашиш! - Климент взе решение. - Да отидем и да проверим как се чувства!

Еремия поклати глава и двамата забързаха към централната сграда, където бяха покоите на Пацик.

На изток небето започваше да просветлява, но мракът не искаше да се разпръсне, сякаш не беше обикновена тъмнина, подвластна на природните закони, а зло, изпълзяло от самата преизподня. Облаците захлупваха двора, вятърът вдигаше шепи остър като игли скреж и го запокитваше в лицата и пролуките на дрехите.

Премръзнали, с ледена кожа и зачервени бузи и носове след кратката си разходка Климент и Еремия влязоха в сградата, тупайки с ръце и крака, за да се стоплят. Коридорите бяха странно притихнали, обичайните шумове ги нямаше. Не се чуваше глъчката, вдигана от послушниците, нямаше забързани ратаи или търговци, липсваше дори миризмата на пресен хляб и печено.

Изоставен от повечето си обитатели, манастирът приличаше на грамаден пуст кораб, който се носи по вълните без път и посока.

Наближавайки покоите на Пацик, за тяхна изненада чуха гласове, които ожесточено се препираха. Пред вратата, готови почти да се сбият, яростно спореха Велизар, Тихон, Игнатий и Герасим. До тях, свит на пода в ъгъла, с очи, уголемени от страх, клечеше Йосиф.

- Какво става тук? - строго попита писарят, а монасите стреснато спряха препирнята.

- Искаме да знаем как е Пацик! - войнствено отговори Герасим и пристъпи към Климент и Еремия. - Защо игумена го нямаше на утренята и защо не отваря вратата си?

- Не отваря ли? - Климент усети как гласът му изневерява.

- Всъщност спорим за това - веднага се обади Велизар. - Според тях - той посочи Герасим и Тихон - трябва да тропаме на вратата, докато Пацик не ни отвори. Според мен и брат Игнатий, не трябва да безпокоим игумена, а да го оставим да се възстанови след нещастията, които му се струпаха на главата.

- Може да му се е случило нещо! Трябва веднага да влезем! - Тихон стисна юмруци. - Не виждам с какво право ни спирате!

- Най-добре княжеският пратеник да реши как да постъпим - примирено предложи Игнатий, но преди останалите да успеят да кажат нещо, Климент доближи вратата и започна да блъска по нея.

- Пацик! Вътре ли си?! - извика той, без да храни особена надежда, че някой ще му отвори. Игуменът отдавна би трябвало да е излязъл да провери каква е тази суматоха пред покоите му.

Въпреки настоятелното чукане на писаря отговор от стаята не последва. Шумът, който вдигаха, само привлече останалите монаси. Архидякон Лазар дотича да види какво става, след него се появи и Захарий, дори старият Атанас изникна кой знае откъде.

- Какво става? Случило ли се е нещо с игумена? - питаха се всички те, а по лицата им беше изписана тревога и страх.

Климент спря да тропа и започна да оглежда вратата. Нещо се беше случило. Беше невъзможно игуменът да спи толкова дълбоко, че да не чува ударите му. Приближи се и внимателно огледа вратата. Не откри нищо необичайно, освен няколко пресни драскотини в долната й част, най-вероятно оставени от мишка или плъх.

След като приключи с огледа, Климент се изправи, извика Корсис и му нареди да донесе нещо, с което да разбият вратата. Помощникът му се върна след минута, понесъл с Невестулката една от дебелите дървени пейки от столовата.

С помощта на Герасим тримата заблъскаха вратата. Наоколо се разхвърчаха трески и прах, но якият дъб издържа. Наложи се няколко пъти да стоварват пейката върху дървото, преди едната от пантите да се откъсне. Вратата полегна на една страна, оставяйки малък процеп, през който можеше да се провре човек.

Климент бързо се промуши в стаята, след което нареди на Корсис да застане пред вратата и да не пуска никого да влиза.

В стаята беше сумрачно, капаците на прозорците бяха затворени, на масата в средата се виждаха угарките на няколко свещи. Миризмата на восък още се носеше из спарения въздух. В ъглите имаше няколко загаснали мангала, пепелта в камината беше студена.

Макар да знаеше какво да очаква, писарят усети как настръхва, когато доближи леглото на Пацик. Игуменът лежеше, облегнат на висока възглавница, завивката му беше отметната наполовина, сякаш се бе опитал да стане, но не му бяха достигнали силите. Лицето на славянина беше сгърчено, устата отворена, устните дръпнати назад, зъбите стърчаха в злобна гримаса. Очите на Пацик бяха затворени, но изглеждаха по-скоро здраво стиснати, сякаш игуменът не е искал да види нещо ужасно и страшно, изправило се пред тях. На врата му, точно под дясното ухо се виждаха две дълбоки рани, от които надолу по кожата се плъзгаха две следи засъхнала, тъмна кръв.

Климент огледа стаята, но не видя нищо нередно. Дрехите на Пацик, грижливо сгънати, бяха поставени на стол, под него се търкаляха ботушите му. Масата беше затрупана с пергаменти и свитъци, иконите бяха по местата си. Като се изключи мъртвецът, всичко беше както трябва.

Писарят доближи леглото и подуши чашата, поставена на малка масичка. Не усети нищо нередно. Вероятно това беше отварата, която му бе дал брат Еремия. Пацик я бе изпил вече в леглото.

Без да обръща внимание на недоволните викове на монасите, които искаха да знаят какво става, отиде до прозорците и внимателно ги огледа. И двата бяха затворени с дебели дъбови капаци, зарезени от вътрешната страна. Климент ги дръпна с ръка, но якото дърво само леко трепна. Върна се при вратата и отново я огледа. Празната ключалка не изглеждаше да е била насилвана, ясно личеше къде беше поддала на ударите с пейката.

Най-накрая Климент реши, че е видял всичко, от което има нужда, и се върна при разбитата врата, пред която пазеха Корсис и Невестулката.

- Нямаш право да се отнасяш така с нас! - Библиотекарят Велизар беше почервенял от гняв. - Да ни държиш на прага като престъпници! Какво става с игумена?!

Останалите се присъединиха към виковете му, опитвайки да нахлуят в стаята, но Корсис ги спря.

- Пацик е мъртъв! - сухо им съобщи Климент. - Лицето му е изкривено, вратът му е разкъсан на две места, точно като останалите - той махна с ръка на Корсис. - Пусни ги! Нека видят игумена си.

С вопли и плач монасите нахлуха в стаята, заобиколиха леглото на Пацик, някои паднаха на колена и започнаха да се молят, други гледаха мъртвеца, който доскоро ги бе ръководил, със сгърчени от ужас и страх лица.

Пребледнял, Йосиф се свлече до стената, очите му се подбелиха.

- Анатема! Анатема! - извика монахът, а гласът му звучеше силно и дълбоко. - Анатема за всички грешници! За тези, които не искат царството небесно! Нова кръв ще се пролее и нови сърца ще бъдат изтръгнати и предадени на господаря на мрака, защото не вярват истински и са пълни с омраза! Сатана шества из това място и търси новата си жертва! Смърт! Смърт! Смърт! - Йосиф падна на земята, на устата му изби пяна.

- Какво значи това? - Захарий приклекна до припадналия монах и го разтърси силно, а лицето му се гърчеше от страх.

- Кой още ще умре! Кажи!

- Остави го! - библиотекарят Велизар блъсна Захарий и той също падна на пода. - Не виждаш ли, че е припаднал! Престани да го дърпаш!

- Всички ще умрем! - проплака Неофит и вдигна ръка към устата си, сякаш да запуши писъка, който се надига да излезе през нея. - Да се махаме, докато още можем!

- Да побегнем, без да се обръщаме назад от това обладано от Сатаната място! - изписка Игнатий и се хвърли към изхода. Останалите го последваха, блъскайки се един в друг.

- Спрете! Спрете веднага! - извика писарят, а гласът му беше изпълнен с ярост и гняв. - Да не сте посмели да оставите така Пацик! Що за християни сте вие?! Що за монаси сте! Игуменът ви е мъртъв, а вие искате да бягате като пилци, да се разпилеете като листа при най-малкия полъх на вятъра.

- Но, Клименте - обади се Велизар, - какво можем да направим? Как можем да останем на това място, щом то е прокълнато и всички ни чака смърт? Не искаме да проявяваме неуважение към Пацик и останалите непогребани събратя, но трябва да мислим и за нашите души.

- Точно затова трябва да останете! Нима мислите, че ще спасите душите си, ако избягате и оставите братята си неопети и непогребани? Нима мислите, че ще получите за това Божията похвала?

- Няма да ги оставим! - отговори му проигумен Лазар, който се опитваше да изглежда спокоен. - Но след това може би е по-добре наистина да напуснем този манастир.

- Няма да стоя тук и да чакам някой да ми изпие кръвта! - провикна се и Захарий. - Нека погребем скъпите си братя, след което да се махаме от това място.

- Има и други манастири - подкрепи го Захарий - все ще намерим къде да продължим делото си!

- Зад тези стени броди демон! Гилу се е върнала и ще ни унищожи, ако не се махнем! Чухте Йосиф - Игнатий посочи припадналия. - Нека не се правим на по-смели, отколкото сме.

Всички зашумяха и замахаха с ръце, категорични, че искат да се махнат от манастира. Приличаха повече на уплашени деца, отколкото на духовници, които искат да спасят душите си и да посочат и на другите пътя, по който трябва да го направят.

Писарят можеше да ги разбере. Самият той искаше да си тръгне, да се махне от това зловещо място, да се прибере при жена си и сина си, да се скрие зад дебелите стени, под дебелите завивки и вечер да усеща до себе си топлото тяло на Ирина, а не студената стена на килията. Да се махне от това пълно с кръв и разкъсани тела място, да остави зад себе си студа, леда, пронизващия вятър и каменните стени, между които дебнеше кой знае какво.

И той беше завладян от ужас, от първичен страх, който дереше с нокти корема му и караше сърцето му диво да препуска. И той се страхуваше, че може да се превърне в следващата жертва, че и него може да намерят с изцъклени очи и разкъсан врат.

Но въпреки уплахата, въпреки страха и желанието панически да побегне, той щеше да остане. Нямаше да се предаде толкова лесно и да забрави дълга и заповедите си. Освен това искаше да разнищи тази мистерия докрай. Който и да избиваше монасите, беше реално съществуващ. Демон или човек, той се криеше в сенките и писарят трябваше да протегне ръка и да го извади оттам.

- Никой няма да си тръгва! Всички оставаме тук! - гласът на Климент беше тих, но категоричен. - Не искам повече да чувам и дума за това!

Монасите недоволно зашумяха.

- Че кой си ти да ни нареждаш какво да правим?! - извика Неофит, опитвайки се да си придаде смелост, а останалите го подкрепиха. - Ние сме монаси! Духовници! Имаме свободата да ходим, където искаме, и никой не може да ни спре!

- Не можеш да ни казваш дали да останем, или да си тръгнем! - добави и Велизар. - Не си дори духовно лице. Нямаш никаква власт над нас!

- Така е! Така е! - развикаха се и останалите.

- Имам! - писарят пристъпи напред, Корсис и Невестулката застанаха от двете му страни. - Тук съм по заповед на княза! Аз съм негов представител! Да се бунтувате срещу мен, значи да се бунтувате срещу него! Знаете как се отнася с бунтовниците Борис! В това ли искате да се превърнете? В предатели? - Климент тежко изгледа събралите се на групичка пред вратата недоволни монаси.

- По-добре да рискуваме князът да ни обяви за предатели, отколкото да свършим като него - Велизар посочи с глава трупа на леглото, но гласът му звучеше неуверено. Останалите монаси се сбутаха един друг, но никой не посмя да се противопостави повече.

- Ето какво ще направим и се надявам, всички да бъдат доволни - бавно каза Климент. - Проигумен Лазар временно ще оглави манастира. Ще му се подчинявате, сякаш е самият Пацик, и ще изпълнявате всичко, което ви каже. Аз и помощниците ми ще останем в манастира, докато не разкрием убиеца. Ако това не стане до утре вечер, ще потърсим външна помощ. През това време ще опеете и погребете Пацик и останалите убити така, както го изисква канонът. Съгласни ли сте?

Недоволно мърморейки, монасите закимаха с глави.

- А сега помогнете на Йосиф, погрижете се за Пацик и се връщайте към задачите си - доволен, че е успял да наложи волята си, Климент напусна стаята на игумена.

- Ще успеем ли да се справим до утре, господарю? - попита Корсис, докато тримата вървяха по коридора.

- Не знам, но Господ да ни е на помощ, ако не успеем - отговори му Климент.