Студена кръв

12

- Вярваш ли в съдбата, Клименте? - Пацик седеше прегърбен на стола, хванал главата си в ръце, която не спираше да се тресе, пищният му филон беше захвърлен на топка в ъгъла.

След ужасяващия край на литийното шествие игуменът беше показал твърдост, достойна за уважение. Макар и треперещ, той извика обратно разбягалите се монаси, нареди им да почистят снега, върху чиято девствена белота червеното петно на кръвта искреше като богохулство, като знак на дявола, каквото най-вероятно и беше.

След като снегът беше изринат и изнесен извън манастира, игуменът нареди на братята случилото се да се пази в строга тайна, за да не се плашат излишно миряните и послушниците. Мярка, макар и похвална, напълно излишна, защото мълвата за това как светената вода се е превърнала в кръв, вече се разпространяваше като светкавица. Монасите, изплашени и бледи, с лица облени в сълзи, се хвърлиха в краката на игумена, очаквайки да ги благослови и питайки защо Господ е отвърнал очи от тях. Държаха се за ръце като малки деца и се оглеждаха, все едно очакваха всеки момент отнякъде върху тях да връхлети Сатаната със своите пълчища от демони и да разкъсат плътта им.

Макар гласът му да трепереше, Пацик даде благословията си, след което нареди братята да се върнат към задълженията си, като на всеки кръгъл час коленичат и горещо молят Бог да ги избави от злото.

Накрая, следван от Климент, той се прибра в покоите си, където изпи чаша вино и внезапно се разтрепери така, сякаш беше в епицентъра на някое земетресение.

- Кажи ми, писарю - повтори въпроса си Пацик, - вярваш ли в съдбата?

- Вярвам - внимателно отговори Климент, - че Бог ни дава възможност да избираме и от нас зависи по кой път да поемем.

- Някои от светите отци ни учат, че съдба няма - сякаш на себе си каза игуменът. - Че всичко е стечение на обстоятелствата и че за нещо се казва, че е част от съдбата ни само ако е било изговорено по-рано от някого. - Пацик замълча, изправи гръб и се облегна на стола. Лицето на игумена изглеждаше неочаквано състарено, под очите му личаха черни кръгове, челото му беше прорязано от дълбоки бръчки. - От друга страна Боеций[28] пише, че „съдбата е вложеното в подвижните неща разположение, чрез което провидението оковава всяко нещо в своите редове“. Следователно съдба има - игуменът замълча и загледа нахлуващата през прозореца светлина. - Самият аз вярвам - продължи след малко той, - че макар тук долу на земята някои неща да изглеждат като да стават по щастливо стечение на обстоятелствата или случайно, макар често да не можем да намерим причина за тях, то това не значи, че тя не съществува. Вярвам, че за всяко нещо си има причина, но по-висша и макар тя да не е известна на хората, е известна на Бог. Ако например пратя брат Еремия да донесе вино от избите, а в същото време изпратя и брат Захарий да донесе вино от избите, те двамата, без да знаят, че съм пратил всеки от тях на едно и също място, като се срещнат, ще решат, че това е случайно и че съдбата ги е събрала. И ще бъдат прави! Но аз, този, който съм ги пратил, ще знам, че това съвсем не е така и срещата им е по мое желание. Така и Бог ни праща различни неща, които за нас може да изглеждат случайни, но за него не са. С това искам да кажа, че зад всяко нещо можем да намерим Божията промисъл и макар да не я разбираме, не трябва да я отхвърляме с лека ръка.

Игуменът стана, наля си нова чаша вино и без да предложи на събеседника си се върна обратно на стола си.

- Аз вярвам в съдбата, Клименте! Вярвам в Божията промисъл и това, че той е отредил определен живот на всеки от нас, давайки му възможността да избере по кой път да тръгне. Дали по пътя на светлината и доброто, което значи да съблюдава Божиите заповеди и да се води от християнските добродетели, да живее в любов, молитва, нравствена чистота, послушание и почитане на Христовия закон, или да тръгне по черната пътека на дявола, която е пълна с проклятие. По пътя на вечната печал, пепел, смърт и безумие, по пътя, върху който ще намери само погубването на душата си!

- Защо ми казваш всичко това?

Преди да отговори, Пацик пресуши чашата си и облиза устни.

- Казвам ти го, защото вярвах, че Бог има по-добър план за мен. Че ми е отредил по-добра съдба, така както аз съм му отдал сърцето и душата си. Знам, ти и мнозина други мислите, че не съм достоен за този пост. И може би сте прави. Но никога не съм правил нищо против Божията воля, за да постигна всички тези неща. И ако се радвах на добър и охолен живот, то беше не защото съм го постигнал с меч, огън и печал, а защото съм бил ревностен пред Бог и той се е вслушал в молитвите ми. И сега неочаквано Той спря да им отговаря. - Пацик отново захлупи лице в шепите си, гласът му се накъса. - Той е отвърнал лице от мен, от това свято място, оставил е дявола и адския му легион да препускат на воля и колкото и да се моля, колкото и да се опитвам да Му угодя, Той остава глух за гласа ми. Нима това е била съдбата ми - да се издигна, за да падна още по-тежко? - рамената на игумена се разтресоха. Той ридаеше.

- Не мисля, че си прав - отговори Климент. - Сам си противоречиш, игумене! Каза, че Господ ни дава избор по кой път да поемем всеки ден и за всяко нещо. Така ставаме ковачи на собствената си съдба, а тя не обича тези, които хленчат! Сенека е казал: „На умния човек съдбата рядко препречва пътя“. И не е ли писано, че „Онзи, който се оплаква от съдбата си, има много повече причини да се оплаква от себе си“? Прав си, Сатаната наистина се е настанил между тези стени. Но с плач и вайкане няма да постигнем нищо! Нима свети Георги се е уплашил от змея и не се е борил с него, за да го убие? Нима ангелите не се сражават с демоните, а всеки от нас не се бори с греховете, за да ги надвие и постигне Небесното царство? Разкажи ми какво точно се случи на шествието.

Пацик премигна няколко пъти, сякаш се опитваше да проясни ума си и осмисли думите на писаря.

- Духът на всички беше приповдигнат - бавно започна той.

Събрахме се в черквата, облечени в най-красивите си филони и омофори[29]. Помолихме се, както изисква канонът, след това изпяхме сто и втория псалм. Благославяй, душо моя, Господа и цялата моя вътрешност да благославя Неговото свето име. Благославяй, душо моя, Господа...

- Да, знам го - прекъсна го Климент. - Какво стана след това?

- Послушниците донесоха светата утвар, подредихме се и тръгнахме пеейки. Излязохме от черквата и започнахме да обикаляме двора. На всеки няколко метра спирахме и ръсехме със светена вода. Всичко беше наред, докато... - гласът на Пацик притихна от отчаяние.

- Кой донесе водата?

- Това е грижа на брат Захарий. Той се грижи за светата утвар. Той донесе менчето!

- И всичко протичаше както е предписано?

- Да! Чувстваше се дух на ликуване, радост, че се изправяме срещу нечестивия, че се борим за Христа. Сърцата ни преливаха от смелост, душите ни бяха чисти и прозрачни. Дори слънцето се показа и запали още светлина в сърцата ни. Приехме, че това е знак от Бог, знак, че е чул молитвите ни и ще отговори. А вместо това... - Пацик отново покри лицето си с шепи, сякаш се боеше да каже какво се е случило.

- Видях, че, когато спирахте, си подавахте менчето със светена вода един на друг. Защо?

- Така щяхме да осветим повече земя. Иначе рискувахме да пропуснем мястото, където се е скрило злото. След всеки псалм спирахме, подавахме си менчето един на друг, докато обиколи цялата група. Този, у когото попадаше, се прекръстваше, казваше кратка благословия и ръсваше пред себе си със светената вода. Това е.

- Гледахте ли си в ръцете един на друг. Искам да кажа ти, примерно, виждаше ли през цялото време съда с водата?

- Разбира се, че не! Защо трябваше да го правя? В този момент не предполагах, че може да се случи нещо лошо. Стоях, наслаждавах се на слънцето, чувствах се лек и доволен и чаках да продължим.

- Следователно - заключи Климент - всеки от братята е можел да пусне нещо във водата, което да я оцвети в червено, без никой да забележи. Чудя се кой ли го е направил!

Лицето на Пацик се опъна още повече.

- Мислиш, че някой от монасите е превърнал водата в кръв?

- Съмнявам се, че е било кръв. Просто червена вода, която вие, заслепени в страха си, сте приели за това, което сте били готови да приемете. Но да, мисля, че някой от монасите е пуснал нещо в менчето.

Игуменът го изгледа продължително.

- Не бях помислил за това!

- Имаме работа с хитър противник. Хитър и пресметлив!

- И обладан! Това е работа на зла сила! - прекръсти се игуменът. - Господи,какво да правя?

- Като начало не трябва да униваш! Това, че веднъж ни е споходила несполука, не значи, че пак ще ни споходи! Трябва да сме твърди във вярата си, Пацик, и да вярваме, че с Божията милост всичко е постижимо!

- Така е! - въздъхна Пацик. - Но колко още можем да чакаме? Видя монасите, губя контрол върху тях. Повечето са нови във вярата и лесно могат да я изгубят. Ще побягнат и няма да мога да ги спра.

- Ще побягнат право в пастта на този, от когото искат да избягат! И ти трябва да ги спреш! Да ги спреш, да им го обясниш и да им вдъхнеш вяра.

За кой ли път игуменът въздъхна и избърса лицето си с ръкава на расото.

- Не знам - каза той. - Наистина не знам. Може би е по-добре да повикам Еспор!

- Това винаги може да се направи. Дай ми още малко време. Съвсем малко.

Игуменът поклати глава в знак на съгласие и отново се разтрепери.

- Страх ме е, Клименте! - каза той и за първи път погледна писаря в очите. - Страх ме е от това, което броди между тези стени, надсмива ни се със свинската си зурла и багри стените с кръв. Какво ще стане при следващото убийство? Как да го спра? Ами ако посегнат и на мен? Ако заедно с тялото вземе и душата ми? - игуменът надигна чашата си, но тя се оказа празна. Пацик дълго мълча, а когато проговори, гласът му беше натежал от горест и мъка. - Може би всички трябва да напуснем! Това място вече не е свято и в него се разпорежда Сатаната. Може би само огънят ще го пречисти.

- Предлагаш да напуснем манастира и да го запалим?! Ти чуваш ли се какво говориш?!

- Не знам, княжески пратенико - тихо отговори игуменът. - Наистина не знам. Знам само, че огънят пречиства всичко. И ако това е цената, се питам дали не трябва да я платим. След това можем да построим всичко отначало. Да, да, точно така - Пацик замислено кимаше с глава, черпейки сила от собствените си думи. - Ще вземем книгите и ще се преместим. Това е по-добре, отколкото да загиват хора и животни. Ще се преместим, а това място ще бъде очистено с огън и изградено отново. И после ще се върнем - чисти и свети и никога няма да позволим злото да се завърне пак!

- Ти не си на себе си! - извика Климент. - Не знаеш какво говориш! Готов си да се откажеш от всичко само защото си се уплашил! Нека нещастието, което ни е сполетяло, ни бъде учител и ни предпази да не изпаднем в още по-голяма беда заради него. Опомни се, Пацик! Събери монасите за молитва и отново опитайте да пречистите това място. Да се откажеш, значи да се признаеш за победен. Да признаеш, че лукавият те е измамил с хитростите си и е успял да победи вярата ти. Толкова ли вярваш, игумене? Не казва ли апостол Яков, че вярата е мъртва без дела? Сега е времето да покажеш своите!

Пацик замислено изгледа събеседника си, след което скръсти ръце на гърдите си.

- Стига толкова - уморено каза той. - Още е рано, а вече ни се струпаха толкова беди. Трябва да се помоля, с надеждата, че Бог ще ми върне част от своята благодат. А сега си върви! Трябва да се помоля и да помисля.

Разочарован и разгневен Климент напусна покоите на игумена. Излезе на двора и подложи лицето си под лъчите на яркото слънце. Надяваше се те да успеят да прогонят мрака, който се събираше в душата му.

Сякаш за да му се подиграе, небето бе ясно и синьо, без нито един облак, леденият вятър беше изчезнал. Снегът по земята почваше да се топи, превръщайки се в локви кална киша, от покривите и стрехите капеше вода, която дълбаеше малки дупки, около които се събираха с весело чуруликане врабчета.

Въпреки това във въздуха се носеше усещане за горест, за неизказана тъга и страх. Монасите прекосяваха двора тичешком, свели поглед към земята, без да обръщат внимание на това дали краката им стъпват в локвите и се мокрят, или вървят по каменните пътеки. Послушниците се бяха събрали на групи, но за разлика от друг път не бърбореха весело, не се бутаха и блъскаха, а стояха мрачни и умислени, с пребледнели лица и стиснати устни. Дори миряните - работници, занаятчии и търговци, които друг път огласяха двора с глъчка, викове и ругатни, се бяха умълчали, мрачно надничащи изпод шапките си, сякаш монасите бяха виновни за нещастията, сполетели манастира.

Климент обиколи отново мястото, където шествието бе спряло за последен път, огледа внимателно земята, но проучването му се оказа безрезултатно. Същата картина го очакваше и извън стените на манастира - там, където братята бяха изхвърлили напоения с кръв сняг. Сега на земята имаше само киша, в която не можеше да се различи нищо.

Писарят ядно изруга и нарече сам себе си „глупаво магаре“, задето не бе съобразил по-рано да види дали върху снега има кръв или нещо друго.

След това, все така ругаейки недосетливостта си, се втурна обратно към покоите на игумена.

Завари Пацик коленичил пред разпятието, смирено събрал ръце пред себе си да мълви молитви, а очите му бяха затворени. Игуменът се обърна, бавно се отърси от вглъбеността си и след като разпозна в неочаквания си гост Климент, ядно попита:

- За какво идваш пак!? Казах ти, че искам да се помоля. Или се възползваш от това, че не заключвам вратата си, за да ме безпокоиш непрекъснато?

- Извинявам се, че те прекъсвам, твое високоблагородие, но заради собственото ми невежество трудно ще се избавим от бедите, в които сме затънали. Ако не се бях подлъгал по очевидното и бях потърсил пътя на логиката и тръгнал по пътеката на събитията и какво следва да произтича от тях, сега може би щяхме да знаем кой е обладаният монах.

- Говори! - заповяда Пацик. - Или се махай!

- Първо ми кажи имаше ли някой на шествието, който да носи ръкавици?

- Ти луд ли си? Това беше литийно шествие, не поход в планината. Всички бяха облечени според канона!

- Тогава искам само още едно нещо - каза писарят. - Да заповядаш всички, участвали в процесията, да се съберат в столовата. Ти може и да не идваш, отче - побърза да добави Климент, преди Пацик да успее да протестира. - Можеш да останеш тук и да се отдадеш на молитвите си, стига преди това да ми покажеш дланите си.

- Не знам какво целиш, но се надявам да знаеш защо го правиш. - Славянинът протегна ръцете си напред.

Климент ги хвана, след което ги огледа внимателно.

- Моля те да не се сърдиш, игумене - каза той. - Но ако не бях заслепен от собствената си глупост, щях да се сетя по-рано, че този, който е оцветил водата, е изцапал пръстите си. Твоите са чисти, което те изключва от списъка на заподозрените. Ще ми се да открия нещо по дланите на някой от останалите.

- Ще се разпоредя! - гневно отговори Пацик, на когото не хареса мисълта, че Климент не го е изключил от кръга на евентуалните извършители. - След четвърт час всички, които участваха в шествието, ще са в столовата. А аз ще се моля начинанието ти да се увенчае с успех и да донесе край на страданията ни.

Климент благодари на игумена и хукна да търси Корсис и Невестулката. Намери ги седнали на една пейка до стената да се приличат на слънце, доволни като лалугери. Писарят им обясни какво предстои да се случи и им нареди да наблюдават тайно килиите и баните.

- Искам да си отваряте очите на четири! - каза той. - И да гледате дали някой от братята, след като разбере, че е призован от игумена, няма да скрие нещо в килията си или да измие ръцете си.

- Но, господарю, престъпникът сигурно вече е свършил това - плахо възрази Корсис, а Невестулката кимна в знак на съгласие.

- Има много начини за постигане на истината - отговори Климент. - И понякога най-неочакваният може да се окаже най-кратък. Този път може би ще извадим късмет. Спомнете си! Миниатюристът Тихон се оплака, че не е успял да забърка добър цинобър, а му се е наложило, защото някой му е откраднал бурканчето с предишния. Тогава не обърнах внимание на думите му. Сметнах, че кражбата е за печалба. Знаете колко скъпи са боите и колко трудно се добиват. Но сега мисля друго. Този, който стои зад всичко това, се е подготвил предварително. Но не е помислил, че цинобърът за миниатюри е много силен и се чисти трудно. Да се надяваме, че е оставил следи по дланите и пръстите му. Не забравяйте - този, който е пуснал боята, е трябвало дълго преди това да я стиска в шепите си, изчаквайки подходящия момент. Така я е загрял и тя го е боядисала! Затова може да не е имал достатъчно време да се измие. Така че побързайте, но се крийте добре, за да не ви забележи.

Помощниците му скочиха на крака и се втурнаха да изпълняват поставената им задача. Доволен, писарят седна на освободената пейка и вдигна лице към слънцето. Дали щеше да извади късмет и да разкрие извършителя? Климент отправи гореща молба към Господ този път щастието да го споходи, отвори очи, присви ги срещу слънцето и започна да оглежда двора. Късмет или не, той трябваше да се потруди, за да го постигне.

Все още заслепен, мярна нечия сянка, която бързешком излезе от църквата, прекоси празното пространство и тръгна към старата кула.

Климент се напрегна, заслони очи с ръка и позна в бързащия магерника Беримир. Миг по-късно монахът се шмугна в кулата. Заинтригуван, писарят скочи на крака и го последва. Може би светлината го беше заслепила, но беше готов да се закълне, че монахът носи ръкавици.

С разтуптяно сърце той тръгна след магерника. Каква работа имаше Беримир в кулата?

Не намери монаха в преддверието, затова тръгна нагоре. Извади кинжала си и го прикри с ръкава си. Не искаше повече изненади. За два дни влизаше за четвърти път в кулата и вече знаеше колко опасна може да бъде тя.

Завари Беримир на върха, с гръб към стъпалата, стиснал здраво останките от парапета с дясната си ръка. Лявата беше вдигнал нагоре, като че ли се канеше да даде, или даваше сигнал на някого извън стените на манастира.

Климент изкачи последните стъпала, когато кракът му стъпи на парче лед под снега, което силно изхрущя. Стреснат от неочаквания звук, Беримир се обърна и свали ръката си.

- Какво има? - извика сърдито той. - Какво правиш тук?

- Ти трябва да ми кажеш това, братко! Защо си се качил толкова нависоко? Тук е студено и неприятно. Струва ми се, като да даваш сигнали на някого извън манастира. Дали това не е тайнственият демон, който толкова много тревожи мислите на игумена и останалите братя?

- Какъв демон? - премигна объркано в първия момент магерникът, но бързо се съвзе. - Нима мислиш, че имам нещо общо с тази история?

- Не знам, братко - отговори писарят. - Аз съм длъжен да съставям различни хипотези, да ги разгледам, да ги съпоставям с известните ми факти и ако между тях намеря такава, която да обяснява всичко случило се, да се придържам към нея. Затова князът ме е пратил тук. И затова игуменът ми е дал право да ходя навсякъде и да разпитвам всеки. Но я ми кажи защо си с ръкавици?

- Студено ми е! - сопна се Беримир. - Откога носенето на ръкавици е станало престъпление?

- Така е, прав си - съгласи се Климент. - Навън е студено, особено на върха на тази кула. Където ти така и не си ми казал още защо си се качил.

- Исках да огледам двора от високо. Това е! - отговори монахът и пристъпи към него.

- Не ме лъжи! - отговори Климент и отстъпи, извъртайки се така, че монахът да види кинжала в ръката му. - По каква причина на свят човек като теб внезапно ще му се прииска да оглежда двора на манастира? Нима няма по-подходящи места, където да отдаваш почитанията си на Бога?

- Това е моя работа! - грубо отговори Беримир и тръгна към стълбите. - Всеки сам решава къде да търси Господ. Отмести се да мина! Или ще ме намушкаш с ножа си?

- Доверието издига душата - отговори Климент и се отдръпна. - А аз вярвам, че твоята душа се е издигнала на върха на тази кула. Но преди да си тръгнеш, искам да те попитам още нещо: Ти ли пусна боя в менчето със светена вода, за да се превърне в кръв?

- Каква боя?! - Беримир изглеждаше искрено заинтригуван. - Не разбирам за какво говориш!

- Носиш ръкавици - гласът на писаря режеше като нож, също като вятъра, който се беше усилил. - Предполагам, че искаш да скриеш ръцете си, които са оцветени от боята. Откраднал си я от Тихон и, докато менчето със светена вода е било при теб, си я пуснал вътре незабелязано. Така водата се е оцветила и е заприличала на кръв. Но не си съобразил, че боята ще се затопли в дланите ти и ще ги оцвети. Затова си сложил ръкавици - да прикриеш червените петна.

- Това са безсмислици! Всеки би могъл да пусне нещо, докато освещавахме двора. Съдът с водата мина през ръцете на всички - монахът вдигна качулката на расото си. - Не знаеш за какво говориш! А сега искам да си вървя!

- Не и преди да ми покажеш ръцете си, братко! - твърдо каза писарят и вдигна кинжала си. - Нищо особено, просто си свали ръкавиците!

- Говориш глупости! - Беримир направи крачка напред. - Казах ти, имам си работа!

- Свали ръкавиците, монахо! Около теб се събраха много подозрения! - заповяда Климент и също пристъпи напред. - Не ме карай да те наранявам!

Беримир бързо се огледа, след което поклати глава и показа ръцете си. Дланите му бяха съвсем чисти.

- Доволен ли си?! - ядосано попита той. - Казах ти, че нямам нищо общо. А сега искам да си вървя! - той забързано тръгна надолу по стълбата.

Климент остави монаха да си отиде.

Приближи се до перилата, където бе стоял Беримир и огледа пода около тях. Макар камъните да бяха покрити с лед, по него имаше и много сняг, върху който се бяха запечатали като върху пергамент стъпките на монаха. Сега писарят трябваше да се опита да разчете тези знаци и да си направи съответните изводи. Щеше да действа точно както беше казал - да събира факти и да гради хипотези, докато намери такава, която да ги обяснява всичките.

Всъщност не беше толкова трудно. Следите на магерника личаха ясно по снега. Монахът се беше изкачил по стълбата, беше се отправил право към парапета, където бе стоял, пристъпяйки от крак на крак. По каквато и причина да беше дошъл Беримир на върха на кулата, много добре е знаел какво върши.

Климент отиде на мястото, на което беше стоял монахът, и се огледа. Дворът на манастира се беше проснал под него като бяла карта, която се очертаваше от стъпките на монасите, оставени в снега, и от пътеките, които беше нарисувал повтарящият им се ход. Виждаше се ясно и следата, очертана от злополучното шествие. Местата, където монасите бяха спирали за водосвет бяха по-широки и утъпкани. От мястото, където се беше случило произшествието, като крака на паяк започваха малки пътечки, които се втурваха натам, накъдето се бяха втурнали изплашените от превръщането на водата в кръв братя.

Климент потръпна и тръгна обратно по стълбата. Тук нямаше да узнае нищо повече.

Върна се обратно на двора, мина по пътя на шествието, внимателно огледа следите в снега. Процесията беше спирала три пъти, преди да стигне до злополучния си край. Огледа стъпките на монасите, доколкото беше възможно, но те не му подсказаха нищо ново.

Влезе в църквата, отиде в ризницата[30] и поиска да му покажат менчето, използвано при шествието. То беше малко, кръгло, красиво изработено от сребро, но нито отвън, нито отвътре имаше нещо, което да му подскаже какво се бе случило.

Поиска да му дадат и китката, ползвана за водосвета, но тя беше изхвърлена на боклука.

Климент въздъхна, намери Корсис и Невестулката и ги поведе извън манастира. Този път студът им дойде на помощ. Нахвърляните боклуци бяха замръзнали, миризмата им се разнасяше съвсем слабо.

Въпреки това им се наложи да ровят дълго, докато намерят малката китка здравец. Стръковете бяха смачкани, някои висяха накриво, но търсенето си заслужаваше.

Писарят разтвори листата и сърцето му заби учестено. Между две от смачканите дръжки, скрито между листата, се беше залепило малко, тъмно топче.