Студена кръв

22

Вятърът шибаше лицето на Климент като камшик.

Бузите му първо почервеняха, след това посиняха и станаха на твърди буци от студа. От напуканите му устни течеше кръв, която се спускаше по брадичката на тънка замръзнала струйка и се стичаше надолу по врата, но той дори не я усещаше. Очите му бяха червени, от заскрежената му коса и дрехи стърчаха клончета от дърветата и храстите, през които беше минал.

Тялото му беше вкочанено, краката му се превърнаха в парчета лед, ръцете му бяха станали тежки и не го слушаха, но той все така стискаше поводите и продължаваше да удря коня да препуска по-бързо и по-бързо.

Яздеше без прекъсване повече от дванайсет часа. Сменяше конете във всяка странноприемница или село, през които минеше. Държеше се грубо, мяташе се на коня, изкрещяваше на смаяния собственик или ханджия, че е княжески пратеник и забиваше с всичка сила шпорите в корема на нещастното животно.

Препускаше напред през снега, през леда, суграшицата, вятъра и студа, без да се страхува, че конят му ще се подхлъзне, без да мисли, че може да падне и да се пребие, да се простуди и разболее тежко, без дори да спре, за да вземе падналата си кожена шапка.

Препускаше, сякаш всички демони, доскоро скрити в подземията на „Свети Архангел Михаил“, сега бяха по петите му, но добре знаеше, че демоните не са зад, а пред него, че трябва да направи всичко възможно да ги настигне, да ги спре, да ги окове във вериги, да ги убие.

Сълзи се стичаха и замръзваха по лицето му заради собствената му глупост, заради собствената му несъобразителност, която сега можеше да му коства много.

Въпреки умората мислите му бяха кристално ясни. Това, което беше усещал, че пропуска, това което чувстваше, че му се изплъзва, сега се беше изправило пред него тъмно и заплашително, присмиващо му се, че не го е открил навреме.

Беше се заблудил ужасно!

Скръбта по Корсис бе замъглила разсъдъка му, бе му изиграла зла шега. Беше пропуснал някои очевидни неща. Първо - Герасим не бе можел да стреля по камбанарията. Изстрелът без съмнение бе дошъл от централната сграда, а конярят нощуваше в обора, който беше от другата стана на църквата и нямаше видимост към старата кула. Герасим не беше излизал на двора, защото Климент много добре помнеше как, застанал на върха на кулата, бе огледал всичко под себе си, осветено от ярката луна. Ако монахът беше в двора, дори скрит в някоя сянка, той щеше да го забележи. Щеше със сигурност да види движението му при пускането на стрелата. Не! Тя бе дошла от друго място, изстреляна от друг човек. Герасим не би могъл да стреля от оборите, но нищо не пречеше на Йосиф да направи това от килията си, чийто прозорец гледаше към вътрешността на двора.

Имаше и още.

Още по-очевидно.

Когато видя убиеца във виелицата, нарамил тялото на преписвача, и го обърка с Беримир, Климент излизаше от конюшнята след разговор с Герасим. Нямаше начин той да е човекът, понесъл трупа на Агапий.

Климент ядно шибна коня и заби шпори в корема му. Как можеше да е такъв глупак!? Пълен глупак!

Как можеше да допусне, че грубият Герасим може да измисли сам толкова сложен план? Самият коняр със сигурност беше участвал в убийствата, но беше помагачът. Този, който прислужва на господаря си, този, който помага на чудовището, докато то разкъсва жертвите си.

Ако Герасим знаеше къде е съкровището, той щеше да награби колкото може и да избяга. Нямаше да крои планове, нямаше да плете интриги. Той никога не би могъл да открие механизма за отварянето на тайната врата. Нещастният коняр нямаше представа, че златото е в саркофага на Вирна. Иначе отдавна щеше да е изчезнал заедно с част от него.

Беше преценил грешно!

Герасим беше избухлив и сприхав, а този, който беше замислил кървавия план, имаше хладен, последователен ум, безчувствено сърце, във вените му течеше кръв, по-студена и от най-студения лед. Безжалостно и жестоко той хладнокръвно бе планирал и избивал хора и животни. Беше ги клал, тровил, рязал на части, бол очите им, изтръгвал вътрешностите им, проливал кръвта им.

Климент пришпори отново изморения си кон.

Беше забравил какво му каза отшелникът Авакум. За младежа, намерил след избиването на отряда на Избул, когото спасил и който за благодарност му задигнал ножа. Йосиф беше неблагодарният младеж! Оттам знаеше за съкровището. Маската на малоумен пък му даваше възможност да ходи навсякъде, без да буди подозрения.

Писарят ядно изруга, като си спомни как беше споделял подозренията си с монаха, как му бе разкрил най-големите си страхове и притеснения.

Вече разбираше как точно е станало. След като е бил излекуван от Авакум, Йосиф се е върнал обратно в развалините. Търсил е съкровището, но не е намерил нищо. Решил е, че преследвачите все пак са открили златото и се е отказал. След това вероятно е скитал от град на град, докато накрая е стигнал до Плиска. Там се е включил в строежа на Голямата базилика. Научил е, че съкровището все пак не е било открито. Случило се е и още нещо. На строежа е попаднал на Герасим. Двамата са се сближили и конярят е разказал на новия си приятел за миналото си. Разказал за убийствата на християните и децата, за обесените свещеници, за Тагрий и жена му, за подземието, където е била погребана Вирна. Йосиф си е спомнил, че когато е претърсвал кулата, подземие не е имало.

Вече е знаел къде да търси. За негов лош късмет през времето, което е изгубил, князът е възстановил манастира. Вече не е можел да се върне и просто да прибере парите. Затова се е престорил на малоумен, на човек, който има видения и се е вмъкнал в манастира, както лисица се вмъква в кокошарник. Довел е със себе си Герасим, който да му помага. Вероятно му е казал, че двамата могат да забогатеят. Споменал му е за съкровището, но не му е казал нищо конкретно.

След това е било лесно. Намерил е тайната врата и съкровището. Но е нямало как да го изнесе. За разлика от Герасим, той не би се задоволил само с част от златото. Затова е замислил зловещия си план.

Останалото беше станало, както го беше описал, само че убиецът не беше Герасим, а Йосиф! Йосиф беше при тях в библиотеката, когато Агапий започна да се чуди какво точно е видял под кулата. Йосиф беше с него, когато говори с Филимон. Йосиф беше в стаята, когато правеше на глас изводите си, докато той се преструваше, че спи. Йосиф твърдеше, че е открил лъжицата в снега, че е виждал злата Гилу... Беше навсякъде, знаеше всичко за всички и чакаше своя момент. Кой би заподозрян слабоумния слабичък монах, който не може да се нахрани без чужда помощ? Какво му беше казал: че няма по-важно от това да постигнеш целите си, а ако случайно загубиш, да унищожиш враговете си. Да направиш така, че да страдат повече от теб.

„Всеки има слабо място - беше казал Йосиф. - Всеки има в душата си струна, която, ако дръпнеш по-силно, ще се скъса и ще го съсипе завинаги. Важното е да знаеш коя е и кога да я дръпнеш.“

Климент стисна зъби.

Той, като пълен глупак, беше казал на Йосиф какво е най-скъпо за него. Молеше се безумецът да е забравил. Да не го е слушал внимателно, да се е уплашил и да е избягал някъде далеч, да се е скрил и да не смее да излезе. Но дълбоко в душата си знаеше, че това не е така.

Затова стискаше поводите на коня, присвиваше очи срещу режещия вятър и препускаше с всичка сила към имението си до Филипополис.

Там, където беше най-скъпото на сърцето му.

Синът му.

И жена му.

Късно след обяд оградата на имението най-после се очерта пред него. Всичко изглеждаше нормално. Вратата беше затворена, по стената патрулираха стражи, точно както му бяха обещали Борис и Еспор.

Климент си позволи капка надежда. Може би все пак убиецът, чудовището от манастира, се бе отрекло от собствените си принципи и бурята го беше отминала.

Войниците при вратата с учудване го разпознаха и го пуснаха да влезе. Един се втурна в къщата, за да уведоми, че господарят на имота се е върнал.

Климент влетя в двора, скочи от коня и хукна към къщата. На входа се сблъска с един от слугите.

- Радвам се да ви видя отново, господарю! - каза той. - Мислехме, че сте в Плиска. Така ни каза пратеникът ви.

Климент замръзна.

- Какъв пратеник? - попита той, но още преди да чуе отговора, го знаеше.

- Как какъв? - недоумяващо завъртя глава слугата. - Този, когото сте изпратили да заведе сина ви при вас в столицата. Всички сме много щастливи от почестите, които князът е оказал на цялото ви семейство. Синът ви ще бъде обявен за боил, а вие за боритаркан на града. Господарката Ирина трябваше да изчака тук завръщането ви.

- И този пратеник отведе сина ми? - Климент стисна силно ръката на слугата. - Отведе ли Йоан?

- Още сутринта. Неговите хора го чакаха в града, откъдето да го заведат в Плиска. Върна се преди малко, за да увери господарката Ирина, че ви го е предал и момчето е живо и здраво. Сега двамата са в голямата стая. Наредиха ми да занеса вино.

Климент пусна слугата и се подпря на стената. Коридорът се завъртя пред очите му, не му достигаше въздух.

Въпреки това намери сили да се изправи и да извади меча си.

- В голямата стая ли каза? С камината?

Слугата кимна.

- Случило ли се е нещо, господарю?

Без да му отговори, Климент хукна по коридора. Блъскаше се в стените, уплашени прислужници с ужасени викове отскачаха, за да му направят път.

От стаята, към която тичаше, се чу писък.

Ирина викаше за помощ.

В следващия миг Климент изби вратата и влетя при съпругата си.

Стаята беше голяма, красиво боядисана в светлосиньо. В каменната камина весело пламтеше огън, пред нея имаше два тапицирани с кожа столове, на облегалката на единия от които беше метнат женски шал. По стените висяха икони и няколко гоблена, избродирани от Ирина. Подът беше застлан с дебел, красив вълнен килим. Пред прозорците в дъното, за да пазят от зимата навън, бяха спуснати дълги, плътни завеси.

Пред една от тях, опрял кинжал в гърлото на жена му, стоеше Йосиф и го гледаше с омраза. От предишното му поведение нямаше и помен. Очите на монаха гледаха ясно, тялото му беше изправено, от треперенето на ръцете не беше останала и следа.

Писарят застана на вратата, зад него започнаха да се събират слуги и прислужници, които уплашено се питаха какво става.

Климент бавно пристъпи напред, остави меча си на масата и вдигна ръце.

- Остави я, Йосифе! - каза той. - Ето, аз не съм въоръжен. Вземи мен и остави нея. Аз съм този, който ти трябва.

- Много подрани, княжески пратенико! - отговори Йосиф и отстъпи крачка назад, все така държащ Ирина пред себе си. -Очаквах те най-рано утре сутринта. Бързо си препускал, дума да няма. Но все пак, закъсня.

- Стига, Йосифе! - Писарят направи още една крачка напред. - Тя няма нищо общо! Аз съм този, който провали плановете ти! Аз съм този, на когото искаш да отмъстиш! Пусни я!

Вместо отговор, убиецът прокара кинжала по гърлото на пленничката си и от него потече тънка струйка кръв. Ирина ахна, но не изпищя. Очите й, черни и широко отворени, по-красиви от всякога, се взираха в Климент, изпълнени с ужас.

- Така е - потвърди Йосиф. - Ти ми трябваш. Ти ме накара да страдам и сега ще ти го върна!

- Добре! Добре! - пристъпи още малко напред Климент.

- Прави каквото искаш с мен, но я пусни! Не наранявай нея, а мен!

Йосиф се ухили и дръпна косата на жертвата си силно назад така, че вратът й да се оголи напълно.

- Но аз тъкмо това правя, приятелю! Сигурен съм, че в момента страдаш много повече, отколкото, ако те режа с ножа си - той се изхили злобно, от устата му пръсна слюнка. - Само да можеше да видиш изражението си! И сега ще започнеш да страдаш още повече. След като ти кажа, че рано сутринта отведох милото ти синче - Йосиф отново се изсмя, като видя изражението на Климент. - Не го заведох в Плиска, естествено. Най-малкото нямаше да ми стигне времето. Не, не! Пояздих малко, но все пак достатъчно и го оставих в гората под едно дърво. В снега! Как се казваше? Ах, да! Йоан. Ако вълците не са го разкъсали, досега трябва да е умрял от студ!

Този път Ирина изпищя, Климент тръгна напред, но Йосиф поклати глава и натисна ножа в шията на жертвата си.

- Остави я! - извика писарят. - Пусни я и ти обещавам, че всичко ще бъде забравено! Ще те оставя да отидеш където поискаш! Ще ти дам най-бързия си кон. Ще ти дам пари... Злато...

Йосиф завъртя глава.

- И двамата знаем, че няма да изляза жив от тази стая. Излишно е да се опитваш да ме подмамваш. Мислех, че си честен човек, Клименте! - той се изсмя на собствена си шега, след което очите му злобно проблеснаха. - Не! Няма да я пусна! Ти провали всичко, към което се стремях! Съсипа живота ми! Сега аз ще съсипя твоя! Защо ти трябваше да се месиш? Защо ти трябваше да се правиш на умник? Какво те интересуваха няколко заклани монаси? Предупредих те още в деня, в който пристигна. Но ти не ме послуша. А можеше сега да си седиш пред камината със сина на колената си и жена си до себе си.

- Ти си убиец! Чудовище! Носиш името на една от най-светлите библейски личности, а си изпълнен с мрак!

- Каква ирония, нали? - засмя се Йосиф. - Но това не ме интересува. Бях предвидил всичко много внимателно. Трябваше съвсем малко, за да подплаша онези суеверни дебелаци. Знаеш ли какво съм преживял? Знаеш ли?! - монахът размаха кинжала за миг, но след това отново го опря във врата на жертвата си. - Бях в отряда на великия Избул, когато Еспор и хората му ни настигнаха. Бях млад и лек и Избул ме прати да търся помощ. Затова не можах да видя къде скриха съкровището. Не че не се опитах. Върнах се и ги наблюдавах, но не разбрах нищо. Еспор връхлетя и изби всички. Мен също ме видяха. Обсипаха ме със стрели и ме раниха. Решиха, че съм мъртъв, но аз успях да избягам и да оздравея от раните.

- Не лъжи! - викна Климент. - Ако не е бил монахът Авакум, си щял да умреш като куче!

Йосиф махна с ръка.

- Глупости! Глупавият монах просто ми даде легло и храна! Не е направил нищо кой знае какво. Беше толкова изкуфял, че дори не беше обърнал внимание на битката, която се беше разиграла в краката му! А можеше да види къде е скрито златото! Върнах се и претърсих развалините, но не намерих нищо. А и ме беше страх, че Еспор е оставил съгледвачи. Дълго обикалях, без да смея да се върна в Плиска. Вярно, бях прост войник, но князът не прощаваше на никого, вдигнал ръка срещу него. - Йосиф плю на пода. - Най-накрая гоненията свършиха, беше обявено помилване и рискувах да се върна в столицата. Там ме очакваше жестоко разочарование. Всичките ми приятели и познати бяха избити или бяха избягали. Трябваше да се захващам с какво ли не, за да оцелея. Започнах да работя на строежа на Голямата базилика. Там срещнах Герасим. Горкият глупак! Сам не разбираше с колко важна информация разполага. Разказа ми за детството си, аз го излъгах, че съм от същия край. Нямаше търпение да ми разкаже живота си. Пълна скука. Но когато стигна до старата кула и подземието, в което Тагрий е погребал жена си, нещо ми прищрака. Когато претърсвах развалините, в кулата нямаше крипта. Това можеше да значи само едно - Тагрий не е искал никой да оскверни трупа на жена му и е зазидал входа към нея. Или, което беше много по-вероятно, е направил тайна врата, за да може да ходи на гроба, когато поиска. Всички знаеха, че Тагрий и Избул са приятели. Едва ли когато великият боил е тръгнал да бяга със съкровището, верният му другар не му е подсказал къде да го скрие, ако се наложи. Беше съвсем лесно да се сетя къде е скрито златото.

- Но планът ти се е объркал, нали? - Климент се опитваше да печели време по всякакъв начин. Може би щеше да се доближи достатъчно до Йосиф, за да се хвърли върху него или да измисли друг начин да спаси Ирина.

- За жалост - монахът облиза устни - Борис беше възстановил манастира. Наоколо имаше много хора. Бях обикалял по манастири преди това. Знаех, че монасите се отнасят добронамерено към слабоумните. Открай време е така. Ако си луд, всеки те съжалява и помага. Престорих се на слабоумен, лесно влязох под кожата на Пацик. Разказах му някаква измислена история как майка ми и баща ми са убити при преследванията, а аз съм бил ударен по главата. Клетият глупак! Прие ме без никакви подозрения!

- И ти си го измамил. Превърнал си манастира му в ад, а накрая уби и него. Добре се отплащаш на благодетелите си!

Йосиф сви рамена.

- Грешката си е негова. Герасим също си намери работа. Може да беше тъп, но се оправяше с животните. Можеше и да кове. Колко ядове ми създаде само! Не искаше да убива кучета и коне! Представяш ли си? - монахът беше истински изненадан. - Лесно намерих тайната врата и подземието. С капака на саркофага доста се измъчих. Знаеш ли, че има специален механизъм, който го задвижва? По лицето ти виждам, че не. Но си прав. Съкровището е вътре. Злато! Сребро! Камъни! Огърлици, пръстени, гривни, нагръдници, сбруи... Казвам ти, красота! Истинска красота! - Очите на Йосиф заблестяха. - Когато не можех да заспя, влизах в криптата, отварях капака и стоях с часове и ги гледах. Галех ги и им говорех. Броях и си представях какво мога да направя с толкова много пари. Просто трябваше да намеря начин да ги изнеса от проклетия манастир! И тогава братът на княза разбра за съкровището. Приятелят му Курт му разказа историята. - По лицето на убиеца се изписа злобна гримаса. - Сигурно им се е видяло смешно! Смешно! Как братът на княза е затворен точно в манастира, в който бунтовниците са скрили златото си! Докс не беше глупав. Веднага е преценил какво може да му донесе откритието, ако сервира на брат си съкровището на заговорниците. Започна да се рови в стари хроники и чертежи. Беше въпрос на време да открие, че преди старата кула е имала подземие. Затова се наложи да го убия. Вече бях откраднал отровата от лечебницата на Еремия. Останалото беше съвсем лесно. След като Докс заспа, мушнах отровата под вратата. Изчаках го да умре, сложих си парцал на устата, да не вдишвам от отровните изпарения, и влязох. Ти си прав, кръвта му не искаше да тече! Но за сметка на това спретнах добро представление. Когато го намериха на другия ден, всички заговориха за кръвопиеца, който минава през заключени врати.

- Отвратително! - не можа да скрие погнусата си Климент.

- Не само си убивал тези, които са ти оказали помощ и са ти дали подслон, но и си осквернявал телата им!

- Много важно! Нали вече бяха мъртви! За тях нямаше никакво значение! Но случката с Докс ми беше за урок! След това никога не убивах жертвите си, преди да им пусна достатъчно кръв. Нямаш представа колко кръв има в човешкото тяло! Беше ми любопитно да разбера. Макар понякога да се увличах повече, отколкото трябва.

- Ти наистина си чудовище - задавено каза Климент и отчаяно погледна към жена си.

- Твоето мнение не ме интересува! Но да не губим повече излишно време в приказки. Всичко друго стана така, както го описа. Направих така, че Севар да падне от покрива на кулата. После опитах и с теб, но ти извади късмет. Подслушах разговора ви в библиотеката. Агапий започваше да си припомня неща, които можеха да провалят прекрасния ми план.

- И го уби? Изкорми го като риба?!

- И бездруго беше дошло време да убия още някой - вдигна рамена Йосиф. - Агапий сам ми се напъха в ръцете. Хем му запуших устата, хем накарах онези малоумници да умрат от страх! Как само се щураха, а? - Убиецът се дръпна назад. - Хайде, Клименте! Човек като теб би трябвало да оцени красотата в замисъла ми, ако не те спираха скрупулите ти. Има избрани като нас с теб и други, които не са от значение. Нима мислиш, че Агапий или Филимон са толкова важни? Какво правеха? Преписваха и въртяха сметки! Всеки би могъл да го прави! С тях или без тях, светът щеше да си е все същото място! Но хора като теб и мен, хора, надарени с ум, са солта на земята! Представи си само какво бих могъл да направя с тези пари! Какво значат тук няколко живота?!

- Живял си в манастир, опитвал си да общуваш с Бога, но нищо не си разбрал ! - отговори Климент и отчаяно се огледа.

- Всеки човек, всяко живо същество е важно! Във всяко от тях е вложен Божият промисъл и само Той знае кой защо е пратен на тази грешна земя!

- Това е разликата между теб и мен! - ухили се Йосиф. -Мен не ме е страх да взема това, което знам, че ми принадлежи по право. Докато ти и подобните на теб напразно проигравате Божествената искра, която ви прави различни от останалите. Жалко, нали?

- Сигурно си прав - вдигна ръка Климент. - Сигурно си стигнал до висини, за които аз само мога да мечтая. Но пусни Ирина! Тя няма нищо общо. Това, което става, е само между нас двамата.

- Ех, Клименте - въздъхна Йосиф. - Нищо не си разбрал! За мен нейният живот не значи нищо. Все едно ми е дали ще живее или ще умре!

- Тогава я пусни!

- Но ти имаш значение! След като провали плана ми, трябва да изтърпиш наказанието си. Всички убийства, за които ме обвиняваш, се оказват безсмислени! Не разбираш ли? - изкрещя Йосиф. - Смъртта на всички братя вече няма смисъл, защото ти ме разкри! И единственият начин това да се промени е да те накарам да страдаш! Иначе нищо от това, което извърших, не би имало значение! - Монахът вдигна кинжала си.

- Не! - извика Климент и се хвърли напред.

Гледайки го в очите, с изкривено от злобна усмивка лице, Йосиф заби оръжието в гърдите на Ирина.

След това замахна пак и пак.

Тялото на Ирина потрепера, очите й се разшириха, устата й се отвори, сякаш се опитва да каже нещо, но от устните й се процеди само стон.

Топла струя кръв, кристално червена и прозрачна като рубин, бликна от гърдите й, няколко капки паднаха по лицето на писаря, докато той летеше напред.

Тялото му се сгърчи, ръцете му се изкривиха, ноктите му изскочиха напред като на животно. От гърлото му се изтръгна вик, който го обви като дим, прониза сърцето му и го разтърси като гръмотевица, но той продължи напред, знаещ, че е закъснял, че вече не може да направи нищо, с душа, точно толкова мъртва, колкото мъртва беше и Ирина и сърце, което биеше вече не в гърдите, а в главата и с писък, който се надигаше от корема му и който нямаше да спре да звучи никога.

Климент падна върху Йосиф и жертвата му, заби пръстите си в очите на убиеца, удари с чело носа му, притисна слабото му тяло под своето, натискайки силно, искайки да го размаже в пода, да го превърне в пихтия, да го върне в ада, откъдето беше изпълзял, да върне времето назад, когато седеше с Ирина пред камината, смееше се и се закачаше, далеч от всичко това.

Зъбите му се впиха в гръкляна на пищящия Йосиф, захапаха го с всичката сила на света, стискаха и разкъсваха, дори когато пукането спря, а кръвта на убиеца се смеси с тази на жена му.