Студена кръв

2

Климент отръска с ръка полепналия сняг и скреж от наметалото си и се огледа намръщено. Беше премръзнал от дългото яздене през преспите, колената, краката и гърбът го боляха, пръстите му бяха вкочанени. Беше му студено, криво и потиснато, коремът го свиваше, а гърлото му жадуваше за чаша греяно вино с подправки и малко мед. Не искаше да е в Плиска, а в имението си до Филипополис пред запалената камина, стиснал ръката на съпругата си, а вместо това беше на това чуждо място, което му се струваше неприветливо, отблъскващо и недружелюбно.

Ниски облаци бяха надвиснали над града, закривайки слънцето, чиито лъчи с мъка си проправяха път към земята, обгръщайки всичко със сива мрачна светлина. Ледени пориви на вятъра клатеха короните на дърветата, провираха се между къщите и стенеха покрай оградите. Леки снежинки прехвърчаха във въздуха, падаха на земята и бързо се превръщаха в тъмна замръзнала маса, която спъваше конете и превръщаше улиците в груби заледени пързалки.

Градът се беше променил през последните две години и половина. Навсякъде се издигаха нови сгради, още повече се строяха. По улиците имаше изкопи, дървени скелета, купчини камъни, тухли, пясък, чакъл и керемиди, около които се разхождаха кучета с провиснала козина, търсейки нещо за ядене и място където да се скрият. На всеки ъгъл се срещаха войници с мрачни лица под конусовидните шлемове, които разгонваха просяците от ъглите и викаха силно след тях, граждани с дебели кожуси криеха лицата си, бързайки да се скрият от зимата.

Това, което му направи най-силно впечатление обаче, бяха свещениците. Градът беше пълен с тях, още от насипа на външните врати чак до двореца. Със захабени вълнени раса, нахлупени качулки и дървени тояги в ръце или с дебели кожуси, изпод които се подаваха краищата на филони и епитрахили и с медни жезли, без да се страхуват от лошото време, те кръстосваха улиците, понесли кадилници, икони, рула пергамент и кръстове или проповядваха пред черквите на малцината, посмели да ги слушат в хапещия студ. Около тях се лутаха послушници с посинели лица, книжници с изцапани от мастило пръсти и миряни, търсещи благословия. Продавачи на реликви, с дървени сандъци и кожени торби, продаваха стоката си, предлагайки амулети, мощехранителници и изписани на фин велен[7] молитви, които лекуват болести, предпазват от нещастия или носят късмет. От светилищата на Тангра не бе останало нищо. На техните места се издигаха черкви или малки параклиси с блестящи кръстове, а над всичко това бдеше с високите си бели стени и каменна ограда голямата базилика.

Писарят изпрати двамата си помощници да оставят конете и багажа в близката странноприемница и тръгна към двореца.

Не се радваше особено на предстоящата среща с владетеля. Князът беше добър господар, който уважаваше и издигаше подчинените си, без да се скъпи на постове и злато, но беше повратлив като лисица и никой не знаеше какво всъщност се върти в главата му. Писарят беше страдал от потайността на господаря си, който не го осведомяваше изцяло за плановете си. Това на няколко пъти едва не коства живота на Климент и пречеше на разследванията, които му беше поверил Борис.

Мисията в Константинопол се оказа повратната точка в тази поредица от полуистини, лъжи и лицемерие. Едва измъкнал се жив от византийската столица, Климент установи, че станалото там е само част от по-голям план, в който Борис не го беше посветил.

Войниците пред двореца не го познаха. Симеон беше отвел хората си в казармите и писарят трябваше да се оправя сам с дворцовата стража. Наложи му се да чака в бръснещия вятър, търсейки завет около вратата като прост слуга, докато млад чигат с тънки мустаци и надменно изражение го провери кой е и по какъв въпрос е дошъл.

Най-накрая Симеон се появи, навика войниците и началника им, че не са завели веднага посетителя при княза, но вместо извинение, получи само презрителни усмивки.

Наложи се да чакат още, защото Борис беше свикал съвета на великите боили.

Симеон се извини, че има неотложни задачи, нареди на началника на стражата да се погрижи, щом князът приключи срещата, да му доложи за пристигането на писаря и си тръгна.

Климент се настани на пейка в една от нишите на каменната стена, подложи си наметката върху седалката и търпеливо зачака.

Коридорите бяха полутъмни и мрачни, по ъглите припукваха катранени факли, тук-там имаше разположени няколко мангала, които хвърляха мека светлина. Въпреки големите гоблени, изобразяващи страстите Христови, от стените лъхаше студ. Войници с подковани ботуши и с копия в ръце бавно вървяха напред-назад, а стъпките им отекваха под потъналия в тъмнина таван.

И тук беше пълно със свещеници и книжници. Те с интерес огледаха Климент, но като не го разпознаха, се върнаха към разговорите си. Събрани на групички, духовниците разпалено обсъждаха църковни и светски въпроси, от време на време избухваха пререкания и смях. Повечето носеха навити свитъци - молби и прошения, които се надяваха да връчат на Борис или на някой от останалите участници във Великия съвет след края му.

Най-накрая високите двери се отвориха, стражите застинаха мирно като истукани и князът, начело на разпалена група боили, излезе от тронната зала.

Климент разпозна Еспор, който, облечен във везан със злато дебел елек и лъснати до блясък ботуши, забързано шептеше в ухото на владетеля. Зад него важно вървеше Петър, човекът довел папските легати в България. Следваше ковчежникът Псел - нисък и слаб като клечка, със стиснати тънки устни и шарещи черни очи. Точно до лакътя на Псел, извисяващ се като канара, бавно пристъпяше Методий - един от първите военачалници и съперник на Еспор. Огромното му шкембе се тресеше над обкования със сребро колан, подрязаната по последна мода брада придаваше на тлъстото му лице с малки очички комичен и несериозен вид, който не отговаряше на ранга му. След тях, облечени в подплатени кафтани и с кръгли шапки на главите, следваха останалите велики боили от съвета. Климент познаваше някои от тях, но имаше и такива, които виждаше за първи път.

Самият Борис бе облечен по-скромно от подчинените си. В черната си вълнена куртка и панталони той приличаше повече на свещеник, отколкото на княз. Слепоочията му бяха побелели, сребърни косми имаше в не много дългата, стигаща до раменете коса. Владетелят не носеше никакви украшения и накити освен златен кръст, окачен на верижка, стигаща малко под гърдите му, и пръстена си с печат.

Просителите веднага го наобиколиха, започнаха да говорят един през друг, бутаха се в стражите, които се мъчеха да ги спрат, и се опитваха да напъхат в ръцете му свитъците.

Князът спря, стараейки се да обърне внимание на всеки, вземаше подадените му документи и ги предаваше на Еспор или на боилите зад него.

Внезапно Борис вдигна очи, видя Климент и лицето му се озари от широка усмивка. Владетелят разбута наобиколилите го хора, с широка крачка пристъпи към писаря и сложи ръка на рамото му:

- Клименте! - каза той, а очите му блестяха. - Нямаш представа колко се радвам да те видя!

- Видя ли обновената ми столица? - Борис стана, приближи се до прозореца и се загледа в града под него.

Намираха се в покоите на княза. Той, Еспор и Климент се бяха настанили около широка дъбова маса, а пред всеки имаше чаша с прекрасно мизийско вино. В ъглите бяха поставени мангали, пълни с тлеещи въглени, поръсени с ароматни треви, в помещението миришеше приятно, но въпреки това обстановката беше напрегната и неуютна.

Верен на нрава си, Борис не беше спрял да говори. Описваше сградите, които бе изградил, църквите, които бе издигнал, манастирите, които бе възстановил. Князът се гордееше с постиженията си, с това, че превръща Плиска от езическа в християнска столица.

Надвесен над чашата си, Еспор кимаше разсеяно, все едно много пъти вече беше чувал думите на Борис, а очите му час по час се стрелкаха към писаря в очакване на това, което предстои.

- Ваше величество се е справил отлично - съгласи се Климент и разтърка лицето си с длани. - В Плиска има повече свещеници, отколкото видях в Константинопол.

- Постарахме се! - Борис се засмя и се върна на мястото си.

- Вярвам, че ти ще ме разбереш. Това, което започнахме с приемането на християнството, зрънцето, което посяхме, трябва да порасне, да се разлисти и да даде плод. Едва тогава ще смятам делото си за завършено.

- И за да се присъединя кьм поетичното описание на негово величество - обади се Еспор, а от думите му лъхаше хлад, - всеки, който пречи на това, ще полее с кръвта си и натори с тялото си почвата, в която това семе е посято!

- Еспор, Еспор! - прекъсна го Борис. - Не бъди груб. Така ли трябва да посрещаме госта си? Климент може да реши, че се опитваш да го заплашваш!

- Не заплашвам никого - мрачно отговори комитът и надигна чашата си. - Поне докато изпълнява заповедите на ваше величество.

Климент поклати глава и сви рамена. Беше му ясна играта, която тези двамата разиграваха пред него. Единият щеше да го ласкае, да се изкарва жертва в името на общото благо, другият да му отправя прикрити заплахи, докато не се съгласи с това, което владетелят иска.

- Ще превърна Плиска в християнски и духовен център - докато говореше, Борис подръпваше верижката с кръста на врата си. - Но не само тук. Искам да изградя общност от манастири, в която да развивам това, което започнахме. Наел съм преписвачи, миниатюристи, книжници и всякакви други, които да положат основата. Всеки ден ръкополагаме поне по десетина нови свещеници. Желаещи има много. Разпращам ги по другите градове и манастири. Всички трябва да разберат, че няма връщане назад - в думите на княза прозвучаха стоманени нотки - и това ще стане най-лесно, когато обикновените хора, а не великите боили приемат Христос в душата си.

- Винаги можем да отрежем главата на някой велик боил - обади се Еспор, а Борис го изгледа с укор. - Те повече няма да пречат. Но хората? - той сви рамена. - Там нещата са по-сложни.

- Така е - съгласи се владетелят. - Затова манастирите, преписвачите и книгите са толкова важни. Те са искрата, която ще разпали огъня. Когато книгите стигнат до хората, когато във всеки град, във всяко село има черква, а в нея свещеник, който да чете светите писания, когато сутрин има литургии, а вечер молебени, тогава хората ще разберат силата на Исус! И ще го прегърнат, ще го приемат в сърцата си и ще го последват истински. Едва тогава ще мога да кажа, че това, което съм започнал, е завършено!

- Но нещо се е объркало? Не е тръгнало както трябва и сега ваше величество е недоволен? Затова ли ме извика тук, господарю?

- Възстанових манастира „Свети Архангел Михаил“ - лицето на Борис се смръщи. - Мястото е древно. Някои казват, че преди християнската църква там е имало езическо светилище. Но сега манастирът е построен отново, осветен е, на камбанарията му е закачена камбана, нова камбана.

- И Пацик е назначен за игумен?

- Точно така! Той знае как да ръководи светата обител и всички други, свързани с нея. „Свети Архангел Михаил“ трябва да стане център на голяма мрежа от манастири, църкви и общности, които да преписват и разпространяват словото Божие. Да бъде сърцето, което захранва останалите с кръв. Там са най-добрите преписвачи, дадени са им най-добрите книги, над които да се трудят. И делото им вече дава резултат! - Борис кимна с глава, сякаш говореше на себе си. - Дава резултат и тепърва ще дава...

- Но нещо се е случило?

Преди да отговори, князът размени бърз поглед с Еспор.

- Помниш ли брата на негово величество Докс? - попита комитът, а очите му гледаха предпазливо. Докс беше доказан предател и само милостивото сърце на Борис го беше оставило жив.

- Разбира се, че го помня! - отговори Климент. - Нали аз разкрих заговора му!

Еспор се усмихна снизходително като на дете, което си приписва чужда заслуга, и продължи.

- Бил е убит! В манастира на Пацик!

- Чакай! Чакай! - намеси се Борис. - Вечно бързаш, Еспор! Не е толкова просто - князът въздъхна. - След като разкри заговора му със сърбите, държах брат си в една от килиите на двореца. Мнозина, в това число и Еспор, ме съветваха да го екзекутирам като изменник, но сърце не ми даваше да го направя. Все пак ми е брат! След това Докс се покръсти. Твърдеше, че в затвора е открил новата вяра. Молеше се по цял ден, срещаше се с духовници, постеше и пееше псалми. Отрече се от стария си живот, няколко пъти ми писа и иска прошка, но аз така и не отидох да го видя - князът въздъхна и отпи от виното си. - Не знам дали наистина повярва в Исус, или искаше да ми угоди, но пожела да бъде преместен в някой манастир. Това ме удовлетворяваше чудесно. Колкото по-далеч от Плиска беше брат ми, толкова по-спокоен щях да се чувствам. Пратих го заедно с Пацик в „Свети Архангел Михаил“. Докс трябваше да седи в килията си, да получава храна и вино като останалите монаси и да участва в службите. Посетителите му бяха ограничени, и то само след като бяха предварително одобрени. Писмата, които изпращаше и получаваше, се четяха. Той прие условията и замина.

- И е станал монах? — Климент много добре си спомняше якия Докс с гола глава, яки ръце и крака и очи пълни с алчност и злоба. Малко оставаше той да убие писаря, който се беше измъкнал от хватката му в последния момент и беше разкрил заговора, който братът на княза беше замислил с двама сръбски жупани. Докс беше свиреп, зъл и жесток и най-добре се чувстваше на бойното поле, размахвайки меча си. Климент не можеше да си представи този човек смирен и отдаден на пост и молитви в килията си.

- Спазваше ритуалите много стриктно, отслабна и се отрече от старите си дела като греховни - отговори Еспор.

- Така е, брат ми се превърна в друг човек - намеси се и Борис. - Каеше се за това, което е правил преди, и искаше да спаси душата си. Свещениците, с които говореше, след това идваха при мен и ми разказваха за срещите им. Според тях Докс наистина беше повярвал.

- Бил е пратен в манастира на Пацик, за да следи какво прави славянина, нали? - попита Климент.

- Точен както винаги - усмихна се Борис. - Няма да отричам. Мислех да се помиря с брат си. Все пак с него сме от една кръв. Ако беше решил да загърби миналото си и да се отдаде на Бога, това можеше да ми е от полза. И да, в негово присъствие Пацик щеше да бъде много по-внимателен. Въобразил си е, че съм длъжен да го издигна едва ли не за патриарх само защото е бил християнин по времето на гоненията - князът се намръщи.

- Исках Докс да се поогледа, да свикне с обстановката, за да е готов за момента, когато ще се върне отново на сцената.

- Какво се обърка?

- Отначало всичко вървеше добре. Докс стоял спокойно в килията си, молел се, ходел на литургия. Никой не го закачал и той не закачал никого. Приемал малко посетители, с които обсъждали религиозни теми.

В същото време Пацик се справи отлично. Организира прекрасен скрипторий, първите резултати бяха налице много скоро. Обучаваше послушници и свещеници от други манастири, назначаваше им ментори, които да следят дали си вършат добре работата, след това ги разпращаше да предават наученото. Направи точно това, което исках - верига от преписвачески центрове, които ръководеше и насочваше от „Свети Архангел Михаил“.

- И после нещо се случи?

Борис и Еспор отново се спогледаха.

- Не знам какво ти е известно за манастира - не отговори на въпроса Борис, а Климент вдигна рамена. - Той беше един от първите, които възстанових. Както ти казах, на мястото е имало стара обител, разрушена преди години. Бяха останали само развалини и една висока кула, остатък от старата църква. Някога наблизо е имало селище, но и то е било срутено. Останали са само части от стени, изгорели греди и паднали покриви. Намира се високо в планината, наоколо има само скали и малка горичка, за която се говори, че с била посветена на древно божество. Носят се легенди, че мястото е прокълнато, но аз пратих свещеници, които да го очистят. Извършиха литургия и литийно шествие и ме увериха, че дори да е имало, там вече няма никакво зло.

- Но са се излъгали, нали? - попита Климент.

- Не знам - князът изглеждаше уморен. - Може би това, срещу което е трябвало да се борят, се е оказало по-силно, отколкото предполагат. Истината е, че преди три месеца в един от докладите си Пацик спомена за убити животни. Приех го просто като клюка, знаеш какъв е той - преувеличава и най-малката случка само и само да е в центъра на вниманието, но след това се оказа, че греша. Пацик ми писа още няколко пъти, все по-притеснено. Някой или нещо избиваше животните в манастира. Отначало кокошки, котки и едно куче, а след това кози и агнета.

- Във всички по-големи стопанства има убити животни. Правят го язовци или лисици, дори понякога вълци...

- Това е различно - прекъсна го Борис. - Животните не са жертва на диви зверове. Били са убивани. При това жестоко. Коремите им са били разпаряни, вътрешностите разхвърляни около труповете, вратовете им зверски прекършвани. Но това, което най-много безпокои Пацик, бяха следите от ухапвания. По всяка от жертвите е имало следи от два остри зъба, все едно някой е пил кръвта им!

- Какво? - Климент не можеше да повярва какво му разказва князът. - Нима Пацик твърди, че някои пие кръвта на животните в манастира му?

- Не иска и да споменава за такова нещо - бързо отвърна Борис. - Според него става дума за глупава, зла шега. Но случаите зачестиха. Понесоха се слухове и клюки, че мястото е прокълнато, че е обсебено. Монасите са притеснени. Послушниците намаляха, някои от преписвачите си тръгнаха. Страх ги е, че в обителта се е заселил демон!

- Вампир! Кръвопиец! Караконджул! - обади се и Еспор.

Климент се разсмя.

- И заради глупавите дрънканици на Пацик трябваше да идвам чак до тук? - той поклати глава.

- Не знам дали са глупави дрънканици - Борис се загърна в наметалото си, все едно внезапно му е станало студено. - В началото и аз си мислех така, но смъртта на Докс промени всичко.

- Намерили са го в килията му - обясни Еспор. - Нищо не е било пипано, нямало следи от борба, вратата била заключена и залостена отвътре. Лицето на Докс застинало в маска на смразяващ ужас, сякаш е видял нещо кошмарно, миг преди да умре.

- А на врата му имало следи от зъби! - завърши князът.

Писарят понечи да се изсмее отново, но срещна погледите на събеседниците си - напрегнати и сериозни, които го наблюдаваха в очакване.

- Но това е безсмислено! - каза той. - Кой ще изпива кръвта на брата на княза? И защо?

- Не знам! - тропна с юмрук по масата Борис и чашите върху нея издрънчаха. - Но някой се опитва да попречи на това, което правя. Някой иска да прогони преписвачите и духовниците ми и да прекърши делото на живота ми. И аз няма да го допусна! Все ми е едно дали е човек, или самият Сатана!

- Това направо не е за вярване! - Климент не можеше да повярва, че стои в личните покои на княза в Плиска и обсъжда с двамата най-силни мъже в държавата такива безсмислици.

- Ами ако наистина има демон? - за първи път Еспор не изглеждаше толкова самоуверен. - Ако дяволът не е доволен от това, което прави князът, и иска по този начин да му попречи? Ако е пратил някои от подчинените си или самият той се е настанил в манастира?

- Тогава ви трябва свещеник, който да го прогони. Щом тамошните не могат! - студено отговори Климент.

Цялата история започваше да му омръзва. Нима Борис искаше от него да се изправи срещу силите на ада? Това беше глупаво!

- Помислих за това - веднага отговори князът. - След като научих за смъртта на Докс, писах на Пацик да извърши очистителни ритуали. Но те не помогнаха. Затова изпратих Севар да разбере какво точно се случва. Знаеш, бива го в разследванията. Е, не колкото теб, но може да се разчита на него. Пратих го в манастира преди месец мрачно каза Борис. - Преди две седмици Пацик ми писа, че Севар е мъртъв. Намерили го в снега под старата кула в локва кръв, с разбита глава и прекършен врат, а по врата му ясно личали следи от зъби. Кръстът, с който никога не се разделял, лежал счупен на две на метър от него.

- В снега, където лежал, личали само неговите стъпки. Нещо е долетяло и го е убило! - допълни Еспор.

- Не мога да повярвам, че ми разказвате това! - Климент погледна първо Борис, след това комита. Очакваше да открие по лицата им усмивки, някакъв намек, че всичко това е шега, приказки, с които си запълват времето, докато стигнат до истинската тема на разговора, но не видя нищо такова. И князът, и Еспор гледаха сериозно и съсредоточено, лицата им бяха смръщени.

Писарят въздъхна и затвори очи. Въпреки огъня в камината и разпалените мангали усети как студът се връща отново. Чуваше зад затворените прозорци виещия вятър и капаците, които се удряха един в друг. Знаеше какво ще последва. Нямаше да може да се върне в имението си, нямаше да може вечер да стои пред камината и да гали косата на жена си, нямаше да може да играе със сина си, да изражда телета и проверява складовете.

Затова ли го беше викнал Борис?

Да го запрати в пастта на демони и кръвопийци? В ръцете на поредния убиец, от които се беше надявал, че най-после се е измъкнал?

Възможно ли беше това, което казваха двамата му събеседници, да е истина? В манастира „Свети Архангел Михаил“ да се е настанил демон, нечиста сила, която да избива обитателите му?

Но защо?

Климент не вярваше в демони. След многобройните му срещи със злото знаеше, че в армията на Сатаната не влизат чудовища, вампири и призраци, а хора. Хора, чиято душа беше пълна с кръв и мрак, хора, които не зачитат живота на останалите и са готови да го пожертват за собствените си цели. Зли, лоши хора! Но хора.

- Нещо става в „Свети Архангел Михаил“! И то трябва да престане! - твърдо каза Борис. - Искам манастирът да се върне към предишния си начин на работа! Свещениците и селяните да се успокоят, отново да има наплив от послушници, а преписвачите и миниатюристите да не бягат. Искам да разбера кой и как е убил брат ми и Севар! Това, което е започнато, трябва да бъде завършено! И искам ти да отидеш и да разрешиш тази мистерия!

- Но аз имам стопанство, животни... Не мога да оставя всичко просто така и да хукна в мрака. Жена ми ще ме чака, синът ми - също!

- Моля те, Клименте! - князът го гледаше, сякаш му поверява живота си. - Не ти заповядвам, а те моля! Нима не минахме заедно през всичко това? Нима твоята роля беше малка, за да стигнем дотук? Повярвай ми! Ако имаше друг начин, щях да го използвам. Щях да те оставя да се наслаждаваш на живота, както те оставих през последните години. Но брат ми е мъртъв! Вратът му е пречупен в собствената му килия, където мислех, че е в безопасност, а кръвта му е изпита. Севар също е убит! Няма кого другиго да изпратя освен теб!

- А ако наистина са замесени силите на злото? - опита се да се измъкне писарят. - Какво мога да направя аз срещу тях?

- Можеш! Ти си християнин. Знаеш ритуалите, а ако имаш нужда от помощ, ще имаш на разположение най-добрите свещеници. Ще ти дам пълни правомощия. Вземи когото искаш. Повикай, когото намериш за добре. Ако трябва, закарай всичките ми войници в манастира, мобилизирай всички свещеници, но разбери какво става там! Връщам те на всичките ти стари постове. Сега отново си мой личен писар и бурев на тайния ми съд с всички произтичащи от това последици. А мой храненик никога не си преставал да бъдеш. - Борис се усмихна подкупващо, но миг по-късно очите му заблестяха гневно. Той се приведе напред и тихо каза: - Не мога да оставя делото на живота ми да бъде унищожено по такъв начин! Не мога да оставя брат си неотмъстен!

- И не се тревожи за имението си, жена си и сина си - бързо добави Еспор. Ще пратя още войници, който да ги пазят. Ще имат всичко от каквото се нуждаят. Няма да им липсва абсолютно нищо!

- Няма кой друг да отиде! - продължи князът. - Ако пратя отряд войници и свещеници, съм сигурен, че убийствата ще спрат, но колко ще трае това? Не мога да държа манастира вечно под обсада. Казах ти - вече се носят слухове и клюки, говори се, че Тангра си отмъщава за това, че сме се отвърнали от него. Ако пратя войска в манастира, ще покажа, че действително се страхувам от това, което става там, и слуховете ще добият още по-голяма сила. Мога да разпусна монасите, но така работата ще спре, а сега тя е най-важната. Повярвай ми! - Борис се наклони напред и хвана ръката на писаря върху масата. - Знам, че не искаш да се замесваш отново в това. Че искаш да се върнеш при жена си и сина си и да си живееш спокойно. Но просто няма друг начин. Няма! Затова те моля да отидеш!

Климент въздъхна и кимна, а студът в сърцето му се надигна отново. Нищо добро нямаше да излезе от това пътуване на север, беше сигурен. Но нима можеше да откаже?

- Добре - каза той, - щом се налага, ще отида.

Атмосферата в стаята веднага се промени. Сериозните лица на Борис и Еспор се разведриха, напрегнатите им тела се отпуснаха. Напрежението и страхът отлетяха, дори пламъците в камината заиграха по-весело.

- Да пием за това! - извика князът и напълни чашите и на тримата. - За добрия край на мисията ти и за успеха на начинанието ми!

Тримата надигнаха чашите.

- Не вярвам в манастира наистина да се е вселила зла сила. - Борис изглеждаше доволен. - По-скоро някой се опитва да ми попречи. Сам знаеш, че дяволът най-много обича да използва хора за плановете си.

Климент кимна уморено, но не каза нищо.

- Това, което не знаеш - усмихна се Еспор и свойски кимна на писаря, - е, че по време на бунта срещу княза застигнах в развалините предателя Избул. След като беше разбрал, че от жалкия им опит за преврат няма да излезе нищо, той побягна заедно със съкровището на бунтовниците. Настигнахме ги точно до старите руини. Бяха се укрепили зад тях, но това не им помогна. За жалост, преди да ги заловим, Избул и хората му успяха да скрият парите. Бяха ги натоварили в два големи сандъка, качени на мулета. Всички предатели бяха убити, сам прерязах гърлото на боила, след като отказа да ми каже къде е скрил съкровището - комитът поклати глава. - Мрачни времена бяха. Търсихме сандъците, но не намерихме нищо.

- Ще разследваме демони?! И вампири?! Ами ако ни убият? Ако ни изпият кръвта?! - Невестулката се прекръсти страхливо и огледа тъмните ъгли на малката стая, където се бяха настанили, сякаш очакваше там да се спотайва някое чудовище. Помощникът на писаря не беше доволен от новините, които господарят му донесе.

- Трябва да повикаме отец Ангел! - категорично обяви Корсис. - Той може да ни помогне! Ако в манастира има демон, той е човекът, който може да се справи с него. Нали ти разказах, господарю, как спасил този, който продал душата си на дявола? Той ще знае какво да направи!

Климент се отпусна на леглото и зарови лице във възглавниците. Искаше му се да си почине и да се наспи, да се стопли и най-накрая да събере мислите си. Задачата му не приличаше на нищо, с което се бе сблъсквал досега. Трябваше внимателно да обмисли всичко, което беше научил, и да реши как да действа. Възможно ли беше в манастира наистина да се бе настанила свръхестествена сила?

В съзнанието му неочаквано се появи детски спомен - как баба му, докато го храни, му разказва приказка, от която го обхваща силен страх. Не помнеше за какво се разказваше в нея, но помнеше това, което го плашеше - чудовището Януш, което с големите си зъби чупи камъни и орехи. Кой знае защо това му се виждаше много страховито.

„Яж! - заплашваше го баба му. - Иначе ще викна Януш да те изяде!“

Кой беше този Януш и как изглеждаше, Климент не помнеше. В представата му страшилището нямаше нито тяло, нито глава, само огромна уста, пълна с квадратни зъби, които стискат и трошат всичко, което попадне в нея. Нощем лежеше в леглото си, гледаше в тъмното, дебнеше всеки звук, а коремът му беше свит на топка. И най-лекото изскърцване го караше да мисли, че Януш идва да го вземе.

Сега този страх се беше върнал отново.

Климент беше чувал и чел различни свръхестествени истории. В самото Евангелие пишеше за бесове, обладали човек, когото Христос изцерява, а на демоните разрешава да се вселят в стадо свине, което те удавят. Знаеше за проклятия, чудодейни спасявания и нападения на вампири, стриги, караконджули, с дълги нокти и кръвясали очи, за вещици, магьосници и чародеи, които често предизвикваха насмешката му, но имаше и такива, за които не можеше да се спори. В житието на Теодор Сикиот, например, се разказваше за баща, завел нямото си момче при светеца и той го изцерил с лекота. Заедно с Теодор живеел един дякон на име Дометиан, който също като Климент се съмнявал в действията на Сикиот и мислел, че всичко е нагласено. Веднага щом момчето проговорило и казало „Амин!“, дяконът се строполил на земята и започнал да трепери от панически страх. Според собствения му разказ по-късно той видял огромен пламък да излиза от устата на детето и този пламък бил дяволската сила. Поради неверието на Дометиан тя се стоварила върху него. Обладаният свещеник веднага отишъл при чудотвореца, проснал се в краката му и го помолил за прошка. След като я получил, се успокоил, а дяволската сила го напуснала.

В житията и хрониките за подвизите на други светци и чудотворци също се разказваха достатъчно истории за демони, дяволи и чудовища, за да е ясно, че нечистите сили и изчадия съществуват, а техният предводител - Сатаната, не спира опитите си да изкуши и пороби човешката душа. За това нямаше как да спори.

Климент не се плашеше от заключените отвътре врати, липсващите стъпки в снега или други необясними на пръв поглед факти. И преди се беше сблъсквал с подобни истории. В крайна сметка се оказваше, че нещата не са такива, каквито изглеждат, и за всичко си има логично обяснение.

Но за това ли ставаше дума? Какво очакваше князът от него, ако в манастира наистина убиваше демон?

В този случай логиката нямаше да му помогне. Щеше да му е необходима вяра, а Климент не беше сигурен колко силна е неговата. Въздъхна и стана от леглото.

Прати Невестулката да донесе храна и вино, а той седна пред огъня и започна замислено да бута въглените в огнището с пръчка.

Докато се хранеха, разказа на двамата си помощници какво точно иска от тях князът. Корсис и Невестулката го слушаха мълчаливо и кимаха с глава, мърморейки ругатни. Дори първоначалният ентусиазъм на Корсис се беше изпарил.

Климент не им се сърдеше. Те не бяха виновни за поставената задача. Напротив, въпреки страховете си, щяха да го последват.

Писарят отказа на Борис всякакви подкрепления. Демон или човек, щяха да се справят с него само тримата.