Студена кръв

18

Следван от помощниците си, писарят отиде в магерницата. Помещението беше тъмно, пещите бяха студени. Откак послушниците и ратаите се разбягаха, а Беримир лежеше затворен в една от килиите, нямаше кой да готви за монасите и да поддържа огъня.

Климент намери комат стар хляб, парче месо и бучка сирене, наля си вино, разреди го с вода и заедно с Корсис и Невестулката седна да се храни.

Мислите му литнаха към стаята, в която беше умрял Пацик. Как беше влязъл престъпникът? И тук, както и при убийствата на Докс и Филимон, вратата беше заключена, а прозорците със спуснати капаци и резета. Ами Севар? Той бил намерен мъртъв в снега, а до него имало следи само от един човек. Беше намерил обяснение как убиецът е влязъл в стаята на Докс, но при останалите?

Въздъхна и задъвка сухия хляб. Как трябваше да постъпи? Беше му студено. Магерницата, доскоро най-топлото място в манастира, се беше превърнала в ледено помещение точно както чувстваше сърцето си.

Потри ръце, за да се стопли, и пресуши чашата. Щеше да действа точно така, както беше казал на монасите. Да се опита да разреши загадката до следващата вечер и, ако не успее, да потърси помощ.

Но преди това трябваше да организира работата в манастира. Не можеха да стоят гладни, на студено и да чакат да се случи чудо, което да ги избави от бедите.

Невестулката можеше да се заеме с магерницата. Не беше кой знае какъв готвач, но все някак щеше да се справи. Особено ако Корсис му помагаше. В килерите и раклите имаше достатъчно продукти, с които да готви. А и монасите вече не бяха кой знае колко много.

„И може да продължат да намаляват“ - мрачно си помисли писарят, след което даде разпореждания на двамата си помощници.

Идеята да изхранва целия манастир свари Невестулката неподготвен, но бившият джебчия бързо се отърси от притесненията, започна да оглежда запасите и да изброява гозбите, които ще приготви.

- Направи нещо съвсем просто - заръча му Климент. - Супа и печено. Няма нужда да се престараваш. Опитай да опечеш и хляб.

Невестулката кимна разсеяно, но не личеше да си е взел кой знае каква бележка. Той препаса една от закачените на стената омазани престилки и започна да дава нареждания на Корсис, докато дрънчеше с широки тави и тежки тенджери, които вадеше от шкафовете.

Скоро огнищата бяха напалени, Корсис мъкнеше ведра с вода, а на масата в средата на помещението беше струпана купчина продукти.

- Ще доведа Беримир да ви помага - реши Климент. - Няма защо да стои заключен в килията. По-добре да свърши нещо тук, а и вие ще го наглеждате.

- Всъщност, господарю - изтри ръцете си в престилката Невестулката, - смъртта на Пацик не доказва ли, че магерникът е невинен? Няма как той или жената, която заловихме, да са убили игумена. Бяха заключени.

Климент кимна смутено. Въобще не беше помислил за това. Ако имаше някой, който можеше да извлече някаква полза от смъртта на Пацик, то това със сигурност бяха Беримир и сестра му.

- Трябва да ги пуснем! - обади се и Корсис. - Те са невинни.

- Дори да няма нищо общо с убийствата, монахът е нарушил правилника на манастира, а освен това е дал и убежище на бегълка. Не сме ние тези, които могат да решат дали е невинен, или виновен. Но вие сте прави! Смъртта на Пацик доказва, че Беримир и сестра му нямат нищо общо с убийствата.

- Трябва да пуснем и жената - сериозно каза Корсис, а Невестулката бързо закима в знак на съгласие. - Тя не е виновна за нищо. Ако я предадем на властите в града, ще я обесят или удушат!

- Прав си - съгласи се Климент. - Ела с мен. - Той махна на Корсис. - Като начало ще пуснем магерника, но ще отговаряте с главите си за него. И гледайте да привършите тук бързо. Имаме още много работа!

Намериха Беримир свит в ъгъла на килията, замръзващ. Никой не пазеше пред вратата, но и никой не се беше постарал той да се чувства поне малко по-добре.

Магерникът повдигна глава, като чу звука от превъртането на ключа, и се опита да се изправи. Тялото му трепереше.

- Умирам от глад и жажда- немощно прошепна той, а от устата му излезе облаче пара. - Носите ли ми нещо за ядене?

Климент се наведе и отключи желязната верига, която оковаваше двата крака на затворника. По краката на Беримир личаха широки червени следи, кожата се беше обелила там, където студеното желязо се беше допирало до нея. Монахът се надигна с усилие и се подпря на стената.

- Свободен ли съм? - попита той. - Може ли да изляза?

Климент кимна с глава и посочи Корсис.

- Върви с него. Ще те заведе в магерницата и ще ти даде да ядеш и пиеш - писарят се обърна към помощника си. - Вземи малко храна и вино и се върни. Донеси и едно одеяло.

Тръгна надолу по коридора и спря пред килията, в която беше заключена сестрата на магерника.

Тук също беше студено, стените също бяха заледени, а пръстта по пода беше замръзнала, но Косена не изглеждаше да е загубила духа си. Макар да нямаше вълнено одеяло като Беримир, тя беше седнала в средата на килията така, че да е далеч от лъхащия от стените студ, беше покрила краката си с мръсна слама и бавно и методично решеше косата си с костен гребен.

Тя също като Беримир вдигна глава при появата на писаря, но след това я извърна встрани, без да му обръща внимание.

- Добре ли си? - Климент приклекна до жената и сложи ръка на гърба й, но тя рязко се дръпна.

- Остави ме! - изсъска Косена. - За какво си дошъл? Да злорадстваш ли?

- Искам да ти помогна! - Климент стана и се облегна на дървената врата. - Мисля, че сгреших за теб.

- Да ми помогнеш?! - жената се изсмя горчиво. - Знам аз как ще ми помогнеш. Познавам тези като теб - безсъвестни и жалки, гледащи само как да се подмажат на големците! Кажи ми нещо. Какво очакваш да получиш като награда, когато ме предадеш на войниците на княза? Нов кат дрехи? Нова тока за колана или нов кон? Толкова струвам аз - колкото ботушите ти!

Климент въздъхна. Косена имаше право. Самият той познаваше мнозина, които биха я предали и за по-малко. Такива, които вече са я предавали в миналото и такива, които щяха да я предават в бъдеще. Стига да имаше такова.

- Кажи ми нещо - каза накрая той. - Криеш се в развалините поне от месец. Не си ли виждала нещо странно около манастира? Някой да влиза или излиза? Нещо необичайно? Кажи ми и аз ще ти помогна!

Косена го изгледа с недоверие.

- Не ми давай напразни надежди, ако не можеш да ги изпълниш! - каза тя. - Просто ме предай на войниците и да приключваме!

Преди Климент да успее да й отговори, вратата се отвори и Корсис застана на прага, понесъл старо расо, раздърпано одеяло, кана с вода, чиния с хляб, маслини и парче сушено месо.

- Помислих, че може да е гладна - обясни помощникът. -Трябваше да видиш как се нахвърли на храната Беримир.

- Той добре ли е? - попита Косена и за миг маската на лицето й падна. - Добре ли е?

- Добре е - потвърди Корсис. - Стига да не пукне от преяждане.

- Е? - Климент повтори въпроса си, след като помощникът му излезе. - Виждаш, че не ти желая злото. Разкажи ми какво знаеш и ще те пусна да си вървиш.

- Ами убийствата? - недоверчиво попита Косена, а погледът й не се откъсваше от чинията с храна. - Няма ли да ме обвиниш за тях? Лесно можеш да го направиш.

- Защо да го правя? Това няма да спре убиеца. А сега яж - Климент побутна чинията и каната към затворничката.

Жената не чака втора покана, а лакомо се нахвърли на храната. Дъвчеше бързо и преглъщаше често, като човек, който се страхува да не му вземат залъка от устата.

След като изяде всичко, Косена избърса устните си с ръкав, стана и погледна писаря в очите.

- Ти ми даде храна и вода. Може пък наистина да ми помогнеш. Питай, каквото искаш, и ако мога, ще ти отговоря.

- Първо облечи това - Климент й подаде старото расо. - Тук не е много топло.

Косена с благодарност намъкна дрехата, след което се зави и с одеялото.

- Искам да знам всичко за теб! Всичко, което знаеш за този манастир и за селото под него.

- Няма много за разказване - въздъхна Косена - Заедно с Беримир живеехме в едно от селата на юг, близо до реката. Имам чувството, че е било преди хиляди години - жената стисна юмруци и завъртя глава. - Баща ни беше мелничар, майка ни билкарка. Познаваше всяко цвете и трева в полето, знаеше кога да ги бере, кои най-добре да откъсне през лятото, кои, когато изгрее луната. Беше уважавана лечителка. Знаеше как да намести изкълчено, да стегне счупено, да изцери рана или кашлица. Мнозина я посещаваха. Когато баща ми умря, се преместихме в града. Майка ми сама трябваше да се грижи за двама ни с Беримир, бяхме малки, за да си изкарваме хляба сами. Живеехме в малка къща в края на града, но имахме чудесна градина. По-голямата част беше засадена с билки, имаше някои много редки, донесени отдалеч, за които се грижехме с майка ми. Помагах й постоянно и неусетно и аз се научих да различавам коя билка за какво помага, когато е нужно да ги кисна във вино, за да засиля лечебната им сила, да ги суша, чукам и смесвам с масла, за да правя мехлеми. Беше като игра, като мозайка, която трябва да наредя, та правилната билка да пасне на правилната болест, но мозайка, която, ако сбъркаш, може да завърши лошо. И трябва да ти кажа, княжески пратенико, че никога, нито веднъж, аз не допуснах грешка! Станах по-добра от майка си. Сякаш някой ме водеше и ми казваше кога какво да правя - Косена замълча, загледана в ръцете си. - После майка ми умря. Хей така - Косена щракна с пръсти. - Единия ден беше здрава, а на следващия вече я погребвахме. Брат ми стана войник. Тръгна с армията на стария хан, но битките не му понесоха. Беримир не е създаден да гледа кръв. Върна се уплашен, нощем имаше кошмари, твърдеше, че е изгубил душата си.

- И тогава се е покръстил?

Косена кимна.

- Христос му даде това, което търсеше - спокойствие и любов, светлина и тихо щастие. За него беше достатъчно да реди молитви и псалми. Казваше, че го успокояват.

- Ами ти? Ти покръсти ли се?

- Мен религията не ме интересува. Гледам да помагам на хората там, където мога. Това ми е достатъчно.

- И те обявиха за неверница?

- За магьосница и вещица, ако трябва да бъдем точни. - Косена се усмихна. - Бях излязла да търся билки в гората, когато се натъкнах на конен патрул. Решиха, че се крия, за да почитам старите богове и това беше достатъчно. Натовариха ме като животно в каруца заедно с други мъже и жени и ни пратиха в Плиска. Извадихме късмет по пътя да попаднем на разбойници. Останалото го знаеш.

Климент кимна.

- Ами манастирът?

- Беримир ми предложи да се скрия в развалините. Нямаше къде да отида. Носеше ми храна, когато можеше, но на няколко пъти не се появяваше по цяла седмица и се налагаше аз да го търся. Промъквах се нощем, минавах през страничната врата, за която той ми беше казал. Промъквах се в магерницата и вземах малко хляб. - Тя вдигна предизвикателно очи. - Крадях, за да не умра от глад!

- Някой видя ли те?

Косена вдигна рамена.

- Не съм сигурна. Бях много внимателна, криех се в сенките. Но няколко пъти имах чувството, че някой ме гледа. Лош, студен поглед!

- Видя ли кой е?

Косена поклати глава.

- И това е всичко?

- Веднъж ми се стори, че някой ме е проследил. Друг път, след като бях излизала, изглеждаше, че някой е ровил във вещите ми, но може и да съм се объркала.

- Не видя ли нещо съмнително? Някой, който да влиза или излиза от манастира?

- Не! Гледах повече да не забележат мен, постоянно се криех, не смеех да излизам никъде, огън палех само нощем, и то за малко. Това е всичко!

Климент въздъхна и се отмести от вратата. Нямаше смисъл да я разпитва повече.

- Имаш ли къде да отидеш? - попита той. - Ако искаш, остани тук. Има достатъчно място.

Билкарката поклати глава.

- Знам какво става в манастира. Беримир ми разказа. Знам и ти защо си тук. Без значение кой убива, не смятам да му давам причина да го направи пак. Ще рискувам да се прибера в града. Там все още има достатъчно хора, които помнят услугите ми.

Косена скри одеялото под расото и вдигна качулката му.

- Какво ще стане с брат ми сега? Може ли да го видя?

- Колкото по-бързо си тръгнеш от тук, толкова по-добре - уморено отговори писарят. - Не съм сигурен, че останалите ще са доволни, че те пускам. А за брат ти - той сви рамена - само времето ще покаже.

- Той е невинен! - настоя Косена.

- Знам - отговори Климент и я побутна към вратата. - Време е да тръгваш.

- Ще ти бъда благодарна, ако ме придружиш до вратата. За всеки случай.

Климент кимна разсеяно и тръгна след нея.

Дворът беше пуст. С каквото и да се занимаваха, братята се бяха прибрали на топло. Но дори и да ги видеше някой, едва ли би разпознал Косена под черното, стигащо до земята расо и плътно нахлупената качулка.

Климент и спътничката му бързо минаха по заледените камъни и се озоваха до страничната врата. Преди да тръгне, Косена спря за миг и докосна ръката на писаря.

- Не ти благодарих - каза тя, - макар да няма за какво да го правя. Не съм извършила нищо нито сега, нито преди, за което да трябва да отговарям. Но все пак искам да ти благодаря за това, че постъпи честно с мен. Днес малцина постъпват така.

В магерницата отново беше топло. Невестулката беше взел нещата в свои ръце и с помощта на Корсис и Беримир се справяше отлично. От напалената пещ се носеше мирис на прясно изпечен хляб, на огнището вреше казан с чорба.

Климент седна до една маса, облегна се на стената и замислено загледа помощника си, който с дълга дървена лопата вадеше изпечения хляб, след което мяташе нов. Това напомни нещо на писаря, в главата му се завъртя смътна мисъл, но в този момент вратата се отвори и тя бързо отлетя.

В стаята влетя проигумен Лазар, лицето му беше зачервено, а гърдите му се надигаха учестено. Расото му висеше раздърпано, личеше, че е бързал. Зад него запъхтени влязоха Герасим, Велизар и Захарий. Малоумният Йосиф се влачеше най-отзад.

- Случило ли се е нещо, братко? - попита писарят и се изправи на мястото си.

- Затворничката я няма! - уплашено съобщи Лазар. - Избягала е! Минала е през стената и се е изпарила!

- Казах ви, че тя е убийцата! - провикна се Герасим. - Демон, който не може да бъде спрян нито от ключ, нито от решетка! Сатана! Гилу!

Останалите шумно се съгласиха с него, започнаха да викат и отправят обвинения към писаря, че не се е отнесъл по-сериозно към предупрежденията им.

- Някой видял ли е как е избягала? Кой пазеше килиите?

Монасите объркано се спогледаха.

- Никой не я пазеше - призна накрая проигуменът. - Не знаехме, че има нужда.

- Значи сте мислили, че тя е виновна за убийствата, че е демон, че е Гилу, а не сте оставили поне един човек пред вратата да я пази? - уточни Климент.

Лазар неуверено потри ръце и погледна към останалите за подкрепа.

- Не знаехме, че трябва да го направим - каза той.

- Тогава как знаете, че е минала през стените? Че е демон? Някой видял ли е това?

Монасите отново зашумяха, говорейки един през друг. Най-високо се издигна гласът на библиотекаря Велизар.

- Няма нужда да виждаме каквото и да било! Ясно е какво е станало! Гилу е избягала през заключената врата! Това е!

Останалите го подкрепиха. Писарят поклати глава.

- Нищо такова не се е случило. Аз я пуснах. Тръгна си преди малко.

- Ти!... Ти!... - Лазар не можеше да повярва на ушите си. - Но как?... Защо?...

- Това е предателство! Измяна! - закрещяха един през друг останалите.

Климент се отпусна на стола и изчака монасите да се успокоят.

- Разпитах Косена преди малко - каза накрая той. - Сигурен съм, че няма нищо общо със ставащото в манастира! Смъртта на Пацик го доказва. Затова я оставих да си върви. Достатъчно е преживяла.

- Но тя е издирвана!... Търсят я за магьосничество... - Лазар не можеше да си поеме дъх от възмущение.

- Братко - тихо отговори писарят, - ти не си ли бил преследван? Не са ли те търсили заради вярата ти? Това ли искаш да направиш? От гонен да се превърнеш в гонител? - Лазар не отговори. - Тя излезе през източната врата преди не повече от четвърт час. Който от вас иска, може да я настигне и да я предаде на властите.

Монасите замълчаха.

- А сега, ако ме извините, нека всички се върнем към задълженията си. Предполагам, че имате достатъчно работа.

Без да кажат и дума повече, братята си тръгнаха.

- Ами аз? - обади се магерникът. - Освободил си сестра ми, за което ти благодаря. Но няма ли да пуснеш и мен?

- Засега остани тук - отговори му Климент. - Още не съм съвсем сигурен, че знам каква точно е твоята роля във всичко това.

- Значи си на път да разрешиш загадката, господарю? - лицето на Корсис се озари от усмивка. - Ще разрешиш загадката и ще се махнем от това студено и мрачно място. Ще се върнем във Филипополис при Ава и Ирина...

- Така ли? - скочи на крака Беримир. - Знаеш ли кой е убиецът?

- Не - поклати глава Климент. - Трябва да си изясня още някои неща. И да помисля.

Писарят се усамоти в килията си, напали мангалите, поръча да му донесат кана вино и нещо за ядене и извади принадлежностите си за писане. През остатъка от деня той изпълваше пергаментите един след друг с кръглия си, четлив почерк, сам си задаваше въпроси и се опитваше да намери отговорите им. Писането го успокои, даде му възможност да се отърси от напрежението и студа, сковали манастира, да види нещата в нова светлина, опитвайки се да подреди всичко, което знаеше, в обща картина.

Нощта вече беше паднала, когато Корсис и Невестулката се прибраха и надзърнаха през вратата, но Климент само им махна с ръка да го оставят на мира.

Писа до късно през нощта. Накрая, уморен, се облегна на стола, доволен от себе си. Нещата като че ли започваха да се изясняват. Но преди това трябваше да уточни още някои подробности.

Уморен, той се зави, просна се на леглото и моментално заспа.

Сутринта стана рано. Наплиска се с ледената вода, написа бележка на помощниците си какво възнамерява да прави, препаса меча и излезе. Задържа се при вратата, където поговори с Безмер, докато Герасим доведе коня му, след това препусна в посоката, която му беше указал вратарят.

Пътеката, по която яздеше, ставаше все по-тясна и по-тясна и накрая конят му не можеше повече да си пробива път в дебелия сняг. Климент скочи от седлото, завърза животното за едно дърво и продължи пеш. За негов късмет слънцето проби през облаците и той с наслада остави лицето си под сгряващите му лъчи.

Колкото по-нагоре се качваше, толкова по-трудно ставаше придвижването. Задъхан, Климент се спря и се огледа назад. Манастирът се белееше в подножието, върху кръглия си хълм, малък и далечен, слънцето се отразяваше в кубетата на църквата, старата кула стърчеше самотна в небето. Писарят поклати глава, избърса с ръкав потното си чело и продължи да се изкачва.

Беше вървял около час, когато започна да забелязва знаци, че доближава целта. На няколко места видя стари стъпки, тук-там клоните на дърветата бяха изсечени, усети миризма на пушек.

Накрая, запотен, пухтящ и задъхан, излезе на равна площадка пред висока скала, в чиято основа различи вход на пещера, затворен с дървена врата. Беше намерил убежището на отшелника Авакум.

Климент поспря да си поеме дъх, когато вратата се отвори и пред скалата излезе мъж с дълга брада и коса, а до него, ръмжейки заплашително, застана кафяво куче.

Писарят с интерес огледа отшелника. За разлика от очакванията му Авакум не беше стар и слаб, а на средна възраст, с мускулесто тяло, открито лице и светли ясни сини очи. Ръцете му бяха здрави и силни с големи, мазолести длани, в една от които стискаше дебела тояга. Избелялото му расо беше отворено и под него се виждаха проста риза и панталон.

- Кой си ти, страннико? - попита той и тръгна към Климент с усмивка. - Какво те е довело тук? Мен ли търсиш, или случайно минаваш по тези места.

- Теб търся - отговори писарят и усети как на свой ред се усмихва на шегата на монаха. - Аз съм княжеският писар Климент - представи се той. - Искам да поговорим.

- Тогава да влезем вътре на топло. Не се притеснявай от Чайка - той посочи кучето. - Няма да ти направи нищо, щом ти не му правиш нищо.

Пещерата беше голяма колкото обикновена стая. В единия ъгъл имаше малко каменно огнище със струпани до него дърва, в другия - сламеник, завит с черга, на стената висяха разпятие и икона. Върху импровизирана лавица, направена от парче дърво, стояха канче с халка за окачване, чаша, нож и няколко умело издялани фигурки на животни. Два пъна - един по-голям и един по-малък, служеха за маса и стол.

- Опасявам се, че не мога да ти предложа нещо кой знае какво - усмихна се Авакум. - Но щом си дошъл чак до тук, значи не придиряш много - той посочи единия пън на Климент.

- Настанявай се и се чувствай като у дома си.

Писарят седна на твърдото дърво, а домакинът му се настани срещу него. Кучето, все още ръмжейки, легна в краката му.

- При мен не идват често хора - поде Авакум. - Понякога ми се струва, че съм забравил да говоря. Тя - той потупа Чайка по главата - е единственият ми приятел. Двамата живеем, двамата ядем, двамата си говорим.

- Отдавна ли си тук?

- Има повече от двайсет години. Загубих им вече бройката. Тук съм по-далеч от хората и по-близо до Бог. Отвън имам градина - Авакум посочи с ръка, - която ми дава всичко, от което имам нужда. Просо за хляб, боб за чорба. Какво повече може да му трябва на човек? - отшелникът се усмихна. - Отначало ми липсваха някои неща, но с годините свикнах. Бях сам и ми беше добре. После Бог ми изпрати Чайка - той отново погали кучето. - Намерих я в едно дере съвсем малка, някой беше изхвърлил цялото котило. Какви хора има... - поклати глава Авакум. - Само тя беше оцеляла.

- Значи си тук от преди покръстването? - невярващо попита Климент.

- А, да! И аз чух, че ханът се е покръстил. Добре е направил! Приел е Христовата вяра в сърцето си, както е редно. Сега всички без страх ще могат да почитат Бога. Няма да има гонения, няма да има ненужна смърт, а църквата Му ще заеме достойното си място.

- Видял си манастира, нали?

- Да, видях го - усмихна се Авакум. - Дори и до мен понякога достигат новини. Бавно и със закъснение, но достигат.

- Защо тогава не си се върнал? Можеш да живееш много по-удобно и пак в служба на Бога в манастира.

Отшелникът въздъхна.

- Не ме влече общуването с хората, княжески писарю. Още като момче предпочитах усамотението, а след като видях на какво са способни хората, предпочитам компанията на безсловесните твари. Те поне няма да те наранят, ако се държиш добре с тях. Тук само Господ ми е пастир. Не се отчитам на никого и на никого не търся сметка. Самотата не ми тежи. Пък и това е родното ми място.

- Живял си в селото под манастира като момче, нали?

- Така е - кимна Авакум, - но това, което направиха тези, които преследваха християните, ме накара окончателно да се оттегля от света. Мислиш, че съм силен да живея сам тук, с това куче и с Бог. Истината е, че съм слаб! Слаб да се сблъсквам с жестокостта на този свят и с измамните илюзии, които ни предлага. Затова съм се скрил в тази пещера далеч от всичко, което може да нарани душата ми.

- Ти си бил сред децата, които навремето е избила Вирна! - внезапно проумя Климент - Как се спаси?

Отшелникът взе подпряната на стената пръчка и замислено разрови огъня.

- Знаеш ли, че тогава се криехме в същата тази пещера? - попита накрая той. - Стояхме тук и нямахме представа какво се случва. Всъщност беше прекрасно. Беше лято, никой не ни казваше какво да правим, не се налагаше да работим, носеха ни редовно храна. Гонехме се из гората, измисляхме всякакви игри, смеехме се и бяхме щастливи - отшелникът въздъхна.

- Докато не дойде Вирна. Помня го, като че ли беше днес. С едно от момчетата, сина на ковача, се бяхме качили на едно дърво по-нагоре. Криехме се от останалите - Авакум махна с ръка. - Детски работи. Седях на един клон и оттам видях какво се случи. Слънцето залязваше, духаше освежаващ ветрец. Внезапно те се появиха - въоръжени мъже с черни кожени дрехи, факли в ръце и извадени мечове. В средата на групата яздеше жена на кон. Косата й беше по-черна от нощта, а лицето - бяло като сняг. Очите й блестяха като огън, сякаш слънцето се отразяваше в тях. Около нея обикаляха няколко кучета. Но не като това тук - монахът посочи заспалата Чайка. - Ако демоните имат тела, биха изглеждали така - грозни, с окапала кожа и криви зъби, между които се стича слюнка.

- Вирна!

Авакум кимна с глава.

- Повечето деца бяха пред пещерата. На същата тераса, където се срещнахме. Никой не разбра какво става. Никой не очакваше това, което стана. По заповед на жената мъжете се нахвърлиха върху тях. Избиха ги за миг! - рамената на отшелника увиснаха. - Прерязваха им гърлата или ги посичаха, а тези, които се опитаха да избягат, простреляха с лъковете си. Кучетата също се включиха в убийствата. А жената стоеше сред всичко това, в центъра на това кърваво безумие и се смееше...

Авакум замълча и пак разрови огъня с пръчката. Писарят се наведе и съчувствено го докосна по ръката.

- Някои казват, че Вирна е била обладана. Че в нея се е вселила злата сила Гилу, която я е превърнала в демон, в чудовищен сукуб, във вампир, който пие кръвта на жертвите си.

Отшелникът само поклати глава и не отговори.

- Сега в манастира се повтаря същото. Някой или нещо избива монасите и животните, пие кръвта им и изтръгва вътрешностите им.

- Затова си дошъл, нали? - монахът вдигна глава, а очите му искряха. - Мислиш, че Вирна, че Гилу се е завърнала?

- Ти видя ли я как умира?

Монахът кимна.

- След като клането свърши, жената и войниците тръгнаха обратно. Натовариха телата на убитите деца в малка каруца и ги взеха с тях. Не знам защо го направиха. Не посмях да мръдна от дървото, дълго след като тях вече ги нямаше. Привиждаха ми се във всяка мърдаща сянка. Не помня как съм слязъл, но на другия ден целият бях в рани и драскотини. Не помня какво стана с другото момче, сигурно е избягало. Аз не знаех къде да отида и какво да направя, затова тръгнах към селото. Когато наближих клисурата преди него, боят беше в разгара си. Къщите горяха. Между тях тичаха хора и крещяха, войници бягаха напред-назад, преследвани от въоръжени с брадви, ножове и мотики селяни, които ги съсипаха без милост. Видях как убиха Вирна и кучетата й. Те не я изоставиха до края, не може да им се отрече, верни й бяха. Само тя не побягна, а продължаваше да седи на коня си и да се смее - отшелникът потрепери. - Никога няма да забравя този смях - като писък, излязъл от Ада. Накрая я намушкаха, разкъсаха кучетата й, избиха войниците й, а тя продължаваше да се смее и да се смее, като че ли се случва най-забавното нещо на света. После дойде Тагрий с хората си и изби всички. Избеси свещениците на кулата - отшелникът замлъкна отново. - Питаш ме дали Вирна е била обладана? Не мога да ти кажа. Но това, което видях онзи ден, не беше обикновена жена. Беше чудовище, излязло от преизподнята, същество без сърце, без душа, с кръв, по-студена и от лед, което се представя за човек.

- Тя може ли да се върне? - тихо попита писарят. - Може ли Вирна да се върне?

- Всичко е възможно с Божието позволение - сви рамена Авакум. - Но досега не съм чувал за нещо подобно. Макар пътищата, по които Сатаната води легионите си, да са безбройни.

Двамата замислено помълчаха.

- Какво стана след това?

- Избягах в града. Изхранвах се с просия. По пътищата попаднах на пътуващ проповедник, който ме взе със себе си. Даваше ми храна и подслон и ме учеше на Божието слово. Когато умря, реших, че съм се нагледал на достатъчно мъка и реших да се оттегля в пещерата, в която бях видял толкова много неща в детството си. Дойдох тук да се моля за душите на тези, които преди толкова години умряха за нещо, за което нямаха вина. Но и тук не можах да избягам от злобата на света. Преди десетина години в развалините на селото се разрази битка. Група конници настигна друга група и ги изби до крак. Спаси се само един млад ездач, който избяга преди битката. След като всичко свърши, слязох да видя дали някой няма нужда от помощта ми. Намерих го под един храст. Конят му го беше хвърлил, а той беше лошо наранен. Домъкнах го в пещерата и дълго го лекувах. За благодарност, като оздравя, той открадна единствения ми нож и избяга - отшелникът въздъхна. - Така че не ми се сърди, че не вярвам много на хората.

Климент стигна обратно при коня си едва по мръкнало. Слънцето отдавна беше залязло, когато влезе в манастира. Не се чувстваше изморен. Разказът на отшелника бе потвърдил теорията му. Сега оставаше да намери последното доказателство в тайното подземие на старата кула.

Намери Корсис и Невестулката в килията им да чакат изнервени завръщането му. И двамата го засипаха с въпроси какво е научил, но той махна с ръка и ги прикани да побързат.

Трябваше да се върнат в подземието и да сложат край на мрачния ужас, който се беше настанил в манастира, а виновният за него да понесе отговорността си.

Бързо минаха по притихналия двор, криейки се един зад друг от бръснещия вятър, понесли кирка и лост, които помощниците му бяха намерили по-рано през деня. Влязоха в кулата и Корсис внимателно затвори вратата зад тях, да не би някой любопитен монах да смути действията им.

Писарят пъхна ръката си в скритата дупка, тайната врата проскърца в камъка и се отвори. Без да губят време, тримата влязоха в помещението.

Нищо не се бе променило от предишното им идване. Масивният саркофаг все така се издигаше зловещо в средата, мъртвите кучета продължаваха да го пазят от гробовете си, по земята личеше къде се бе препънал Невестулката.

Климент закачи запалените факли в скобите на стената, взе фенера, който беше донесъл със себе си, и бавно обиколи помещението. Дори и осветено, от него все така лъхаха ужас и смърт, стъпките му кънтяха по каменния под, сянката му се гърчеше по голите стени.

Писарят бавно прокара ръка по замръзналите камъни, огледа тавана и разхвърляните по пода боклуци. Мушна пръстите си в един от отворите за проветряване, опита се да погледне през него, но не видя нищо. Снижи фенера в основата на саркофага, търсейки нещо, което да му помогне. Все така приклекнал, обиколи постамента няколко пъти, като местеше светлината нагоре-надолу, изучавайки символите и надрасканите на гръцки имена. Накрая се спря върху голямото, издължено V, издълбано върху капака, и пръстите му дълго опипваха изсечената буква.

- Чудя се - бавно каза накрая той - защо тук няма никакъв прах. - Той вдигна ръката си и я приближи до фенера. - По стените има лишеи и мъх, подът е затрупан с боклуци, скобите за факлите са ръждясали и потънали в паяжини, но саркофагът е съвсем чист.

- Това е сатанинско дело - отговори Невестулката и бързо се прекръсти. - Ясно е, че това, което живее в ковчега, го поддържа чист. Няма друго обяснение!

Климент поклати глава, но не отговори.

- Елате! - повика помощниците си писарят. - Донесете и инструментите. Да се опитаме да повдигнем капака.

Тримата се скупчиха до тежкия капак, Корсис пъхна лоста под него и тримата дружно го натиснаха. Чу се леко скърцане и камъкът леко се отмести.

В същия миг нещо силно го удари по врата.

- Какво беше това? - извика Корсис, пусна лоста и извади меча си.

- Това е демонът! Връща се! Не е доволен, че сме разкрили леговището му - уплашен прошепна Невестулката.

- Стига вече с тези демони! - сопна му се Климент, а сърцето му биеше в гърлото му. - Да проверим какво има отвън!

Тримата се скупчиха на вратата, но не видяха и не чуха нищо.

- Аз ще проверя какво става - каза Корсис и преди писарят да успее да го спре, изскочи навън.

Чу се бръмчене, последвано от глух удар и помощникът на писаря залитна назад, сякаш се беше блъснал в нещо.

Климент протегна ръце да го подхване и Корсис тежко се отпусна в прегръдката му.

От гърдите му стърчеше къса стрела със сиво гъше перо.