Студена кръв

5

Одеялото беше студено като лед, сламеникът и възглавницата също. Климент стана, свали плаща си от куката на стената и го метна върху завивката. Сви се на кълбо под нея, зави се до носа и започна да разтрива тялото си, но нищо не помогна - студът го вкочаняваше. Обърна се и се загледа в стената зад горящия мангал, която, въпреки близостта на пламъка, беше покрита с тънък лед.

Из сградата се носеше неясен шум, някъде нещо потрепваше, отваряха се и се затваряха врати и прозорци, но скоро всичко утихна и над манастира „Свети Архангел Михаил“ като покров се спусна мъртвешка, глуха тишина. Всъщност не беше съвсем тихо. В полето зави вълк, чуваше се плясък на крила, камъните на стените проскърцваха тревожно.

„Тук нищо не е както трябва!“ - ядно си помисли Климент и се зави презглава. Представи си широката запалена камина в собствената си спалня и Ирина, седнала на ръба на леглото, да реши косата си и да му се усмихва. Как му се искаше сега да е далеч оттук, близо до любимата, да чува смеха на сина си и да гали раменете на жена си, докато тя закачливо се дърпа от него. Но това бяха само мечти, които, вместо да го облекчат, още повече засилваха мрачното му настроение и студа.

Вбесен, Климент скочи от леглото и потърси дрехите си. Щеше да спи облечен. По-добре така, отколкото да замръзне и се разболее.

Краката му залепнаха за каменния под, той силно потрепера, ризата, панталонът и куртката му бяха леденостудени. Ядно мърморейки, че Пацик е можел да се погрижи за тях по-добре, Климент навлече дрехите си и дебели вълнени чорапи, мушна се бързо в леглото и тракайки със зъби се зави презглава.

Не можа да заспи, а вълчият вой, накъсан и дразнещ, го върна към разговора от вечерта. Наистина ли монасите смятаха, че в обителта им се е настанил демон? Ако вярваха в това, защо не се опитваха да го изгонят? Можеха да направят литийно шествие, молебен или нещо от този род. Защо духовниците бездействаха?

Писарят ядно се завъртя на едната си страна и мислите му отново се насочиха към Пацик. Защо дебелият славянин оставяше всичко това да продължава? Пацик не може да не си дава сметка, че въпреки уверенията на Борис, че не го вини за нищо, князът е крайно недоволен. Игуменът на манастира имаше много начини да се справи с подобно зло или поне да се опита да го пресече. Вместо това той не предприемаше нищо. Случайно ли беше това? Или в смъртта на Докс и Севар трябваше да се търси някакъв друг мотив? Дали дебелият Пацик не се беше отървал от чигата, преди той да е открил някоя от тайните му?

Унесен в такива мисли и все още завит презглава, най-накрая Климент заспа.

Събуди се с усещането, че в стаята има някой. Отметна спареното одеяло и се огледа, но не видя нищо в мрака. Мангалът беше изгаснал, килията тънеше в мрак, гърбът му се беше схванал, силен вятър блъскаше капака на прозореца.

Писарят стана, бавно пристъпи до масата и зашари с ръка по нея. Напипа свещ, след това и огниво. Вдигна го да запали, когато тих звук го накара да замръзне. Нещо драскаше от външната страна на вратата. Звукът беше тих и бавен, но нямаше съмнение, че някой или нещо прокарва ноктите си по дъските.

Застинал с вдигнатото огниво в ръка, Климент се огледа в тъмнината и въпреки сковаващия студ тялото му се обля в пот.

Кой драскаше по вратата? Нима демонът, за който говореха монасите, беше дошъл пред килията му?

Драскането се усили, изтръгвайки писаря от вцепенението му, след което внезапно спря. С треперещи ръце Климент запали свещта, огледа килията и си отдъхна. Нямаше никой.

В този миг отвън се чуха стъпки - леки и провлачени, сякаш този, който пристъпя, е хром или ранен.

- Има ли някой там? - извика Климент, а гласът му отекна хрипливо и накъсано между каменните стени.

Отговор не последва, но стъпките внезапно заглъхнаха.

Писарят потръпна, пресегна се и взе меча си. Прекръсти се, извади над дрехите си кръста, който носеше, целуна го и го пусна на гърдите си. Дано му помогнеше. Наметна пелерината, омота въже около кръста си, за да не пречи на движенията му и бавно отвори вратата.

Коридорът беше пуст.

През един от прозорците влизаше лунен лъч, който караше въздуха да трепти и да се извива по ъглите като красиво зимно цвете. Носеше се някаква странна миризма. Миришеше на пръст, мръсотия, екскременти и още нещо, което не можеше да определи. По камъните на пода нямаше никакви следи освен няколко сламки стара слама. Който и да беше среднощният посетител, не бе оставил нищо след себе си.

Освен белезите по вратата.

На нивото на гърдите му, по дървото личаха дълбоки следи. Който и да бе драскал по вратата, го беше направил с дълги, остри нокти!

Климент пое дъх, стисна в едната си ръка запалената свещ, а в другата меча и бавно тръгна напред. Отнякъде го лъхна студ, който го обви като фуния и го накара да се загърне още по-плътно с наметалото си. Няколко снежинки прелетяха пред очите му и се стопиха в мрака.

Какво ставаше? Вътре в манастира не можеше да вали сняг!

Отговорът дойде след секунда.

В другия край на коридора зееше отворена външната врата, около която вятърът вече навяваше преспи.

Докато вървеше, писарят имаше чувството, че времето е спряло. Полумракът му се струваше гъст и плътен като масло, стените сякаш продължаваха безкрайно нагоре, внезапно стана съвсем тихо. Дори вихрушката, която беше бучала до преди секунда, утихна. Светът изглеждаше студен, назъбен и мъртъв.

Писарят внимателно продължи напред, когато неочаквано в тъмнината дочу звук. Отначало лек и тих, но след това все по-силен. Кап-кап-кап. Някъде нещо капеше.

Климент ясно си представи капките - големи и сочни, как се понасят към земята, замръзват във въздуха и се разбиват на хиляди парченца в камъните.

Звукът беше монотонен и натрапчив, изпълваше тихия коридор, бавно, но уверено и кой знае защо караше сърцето му да се свива от страх.

Най-накрая стигна до вратата. Снегът се белееше, докъдето му стигаше погледът, дърветата и покривите бяха затрупани, всичко бе застинало неподвижно в ледена прегръдка. Само на прага имаше малко, тъмно петно. То привлече вниманието на Климент, който спря да го разгледа. В този момент на главата му капна капка и той инстинктивно вдигна поглед.

Капката беше точно такава, каквато си я беше представял - тежка и плътна, с мирис на желязо. Тя падна върху челото му и се стече настрани.

Тъмна, страшна капка кръв.

Закачен на една греда над вратата се полюшваше обезобразеният труп на кокошка.

Шията на птицата висеше пречупена, в очите й имаше забити трески, коремът на кокошката беше разрязан и от дупката висяха вътрешностите й. От раните бавно се стичаше кръв, която се плъзгаше по изпочупените крила, събираше се на единия от краката на птицата в голяма черна капка и леко се отронваше към земята.

Климент извърна глава, падна на колена в снега до вратата и повърна. Свещта изгасна, съскайки в преспите, мечът му потъна дълбоко. Той вдигна шепа сняг и разтърка лицето си, глътна част от него, пое си няколко пъти дълбоко дъх, докато се успокои. Разрови снега, извади меча и се върна при обезобразената птица.

Който и да беше направил това, го беше извършил с хладнокръвна, бавна жестокост. Птицата беше методично накълцана, вратът й изглеждаше така, сякаш го е дъвкало гладно животно.

Климент се огледа за следи, но не видя нищо, което да му подскаже как кокошката е била провесена на гредата. Сякаш нещо бе долетяло от небето, бе кацнало над вратата, за да извърши кървавия си пир, след което се беше опитало да влезе в стаята на писаря.

Стисна по-силно меча си и огледа отново снега около вратата. Бял и пухкав, съвсем чист, без каквато и да е следа по него, той изпълни писаря с недоумение.

Къде бяха отпечатъците на това, което беше смутило съня му, драскайки по вратата? Къде беше изчезнал среднощният му посетител?

Той огледа отново смълчания двор - натежалите от сняг дървета, затрупаните постройки, белият покрив на църквата, високата кула с отворена врата, която чернееше като демонска паст.

Кой я беше отворил?

Там ли беше отишло чудовището?

Трябваше да провери. Може би в кулата щеше да намери пръчка, прът или нещо друго, с което да свали зловещата находка от гредата.

Писарят се загърна отново, стисна още по-здраво меча и тръгна през снега към смълчаната кула. Вятърът стенеше около него, докосваше го с ледената си целувка, ръцете и краката му замръзнаха, нервите му се опънаха до скъсване. Смълчан и пуст, дворът излъчваше някаква невидима сила, зло, което се впиваше в душата му и го караше да настръхва.

Вратата на кулата зееше отворена, водейки в малко преддверие, от което вдясно нагоре тръгваше спираловидна стълба. Климент тръгна покрай стената в другата посока и след няколко крачки стигна до ниша, в която нямаше нищо.

Мърморейки сърдито, той се върна обратно и пое нагоре по стълбата. По средата на пътя стигна до не много голяма заключена врата. Под дръжката й висеше масивен катинар, покрит с ръжда и плесен. Накъдето и да водеше вратата, никой не беше минавал през нея от дълго време.

Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-тясно и хлъзгаво ставаше стълбището. Личеше, че никой не е минавал оттук отдавна. Подхлъзна се няколко пъти, но успяваше да се хване за желязното перило на стената. Накрая завърза единия край на увитото около кръста си въже за перилото. Така дори и да паднеше, нямаше да се търкулне надолу по стълбището и да си с троши врата.

Най-накрая стигна до върха.

Стълбите го изведоха до тясна каменна площадка с разбит парапет и тежка, наклонена на една страна черна камбана. Писарят пристъпи внимателно по леда и се огледа. И тук нямаше никой.

Въпреки това изкачването си струваше. От върха на кулата се откриваше зашеметяваща гледка, която оголваше целия манастир и околностите му като на длан.

Едва сега Климент си даде сметка колко голям всъщност е „Свети Архангел Михаил“. Манастирът се простираше по целия хълм, стените му обграждаха множество постройки и затрупани от сняг градини. Обителта наистина приличаше повече на малък град, отколкото на църковно средище.

Зад стените, огряна от луната, се беше ширнала гора, а короните на дърветата се сливаха в огромно бяло море. Между тях минаваше малка долчинка, в която личаха очертанията на порутени къщи.

Докато оглеждаше развалините, Климент се изненада, че над една от най-отдалечените къщи като че ли се издига тънка струя дим. Присви очи, за да види по-добре, но луната се скри зад облак и всичко бе обгърнато от мрак.

Огледа още веднъж смълчаните силуети на сградите и внимавайки къде стъпва, за да не се подхлъзне на дебелия лед, тръгна обратно. Като се изключи зловещата находка над вратата, нощната му разходка не беше довела до нищо съществено.

Беше само на крачка от стълбището, все така внимателно пристъпящ, когато нечия черна сянка се стрелна във въздуха. От камбаната се разнесе глух звън и в следващия миг въздухът се изпълни с крила.

Ципести, мъхнати и завършващи с малки остри нокти, те пърхаха около лицето на писаря, оставяйки по него кървави резки. Ято прилепи се стрелна около Климент, завъртя се около главата му, блъсна се в гърдите му и го остави без дъх.

Писарят инстинктивно размаха ръце да прогони неочакваните нападатели, когато усети как опората под краката му поддава, как краката му се плъзгат по леда, а тялото му се откъсва от земята и полита назад. Показалата се отново луна се завъртя за миг пред очите му, камбаната се размина на косъм с главата му, стълбището неочаквано се оказа безкрайно далеч.

Климент протегна ръце в отчаян опит да се хване за нещо, но пръстите му се удряха в телата на прилепите и стискаха само празния въздух. Гърбът му се блъсна в част от изгнилия парапет, който се срути в снега и миг преди да полети след него, той увисна на въжето, което бе завързал за перилото на стълбите.

Бавно, за да не го скъса, писарят хвана въжето с едната ръка и докато редеше молитва за спасение, започна да се изкачва обратно. Връщането му костваше огромни усилия. Имаше чувството, че въжето всеки момент ще се скъса и той ще полети надолу в мрака, за да намери смъртта си. Рамената му плувнаха в пот, пръстите му се сгърчиха, дланите му се разраниха от силното стискане.

Най-накрая успя да стъпи на площадката.

Благодарейки на Христос и Богородица за чудното избавление, той се строполи на каменния под, който сега не му се виждаше нито леден, нито твърд, а гостоприемен и по-желан от всякога. Главата му пулсираше, сърцето му биеше до пръсване, ръцете го боляха от напрежението, но той не обръщаше внимание на нищо от това. Беше жив!

Погледът му се зарея над пустия манастир, чудейки се какво ли щяха да си помислят утре монасите, ако бяха намерили и него мъртъв в снега. Погледът му падна върху кръжащото ято прилепи, което се стрелна между две от помощните постройки.

Климент разтърка очи и тръсна глава, но в следващия миг от черното ято нямаше и следа.

Спусна се по стълбите с треперещи крака. Ръцете му се тресяха, докато хващаше леденото желязо на парапета, главата му пулсираше с нарастваща болка.

Не усети как мина през двора, без да спира на стълбите под трупа на обезобразената кокошка. Искаше му се само да се прибере в килията си, да падне в леглото и да заспи.

Най-накрая се добра до нея. Отвори вратата и се взря в мрака. В тъмнината малката стая му се стори сигурна и уютна, а разпятието на стената - защита срещу всякакви зли сили, демони и вампири. Свещта беше останала в снега, а нямаше сили да търси нова. Пристъпи внимателно до леглото в ъгъла, бавно легна, зави се до брадичката и силно стисна клепачи.

Сега, когато страхът започна да го напуска, разумът му се питаше какво точно се случи. Кой беше драскал по вратата му? Той ли беше убил кокошката? Защо прилепите го нападнаха на върха на кулата? Бяха усетили, че е там, или някой ги насочваше към него? Той ли беше целта на нападението, или ставаше дума за случайност?

Потръпна и се уви още по-плътно в одеялото. Припомни си станалото стъпка по стъпка. Който и да беше нощният му посетител, едва ли бе дошъл при него случайно. Всичко приличаше на предварително подготвен план, целящ да го изкара навън, да го накара да се качи на върха на кулата и след това да падне от върха й. Убиецът със сигурност е знаел за прилепите в камбаната и се е надявал те да го уплашат и съборят. Както и беше станало.

Зад случката нямаше нищо свръхестествено. Просто внимателно скроен, добре планиран и заложен капан. Ако не се беше вързал за перилата, сега Климент щеше да лежи с разбита глава в снега.

Доволен, че е намерил логично решение на въпроса, Климент се обърна към стената, затвори очи и най-после заспа.

* * *

Събуди се схванат и премръзнал, главата го болеше. Навън беше още тъмно и в първия момент не можа да осъзнае къде се намира. Някой тропаше по вратата и нощният кошмар се върна, но след миг разпозна гласа на Невестулката.

- Господарю, ставайте! - викаше помощникът му. - Добрите братя вече закусват!

Климент седна в леглото, прозя се, протегна се и разтърси глава като куче. Вратът му изпука, но схванатите му рамена започнаха да се отпускат. Нахлузи ботушите си и потърси свещта, но си спомни, че я беше изпуснал през нощта навън в снега. Наплиска очите си в тъмното с малко от ледената вода от легена на масата, избърса се внимателно с грубата кърпа, сложи си шапката, сети се, че не може да ходи с нея в светата обител и я остави обратно на куката до вратата.

Корсис и Невестулката го чакаха в коридора. И двамата му помощници изглеждаха сънени и недоспали, но не казаха нищо.

Монасите седяха на групи по двама по трима около масите, ядяха дебели филии, намазани с масло, сладко и мас, към които прибавяха маслини, сирене и сушено месо. Някои бяха надробили хляб в паници с горещо мляко, което вдигаше пара, и шумно сърбаха от лъжиците си. Пацик го нямаше.

Щом Климент и помощниците му седнаха, послушниците им поднесоха прясно изпечен хляб, сирене, масло и три чаши с мляко. Докато се хранеха, писарят тихо разказа какво му се беше случило през нощта.

- Трябва да бъдем много внимателни! - завърши той, докато те го гледаха внимателно, а по лицата им се изписваше все по-голяма уплаха. - Някой не е доволен от присъствието ни тук.

- Не е трябвало да излизате така в нощта! Трябваше да ни повикате! - твърдо каза Корсис. - Дори не искам да си помисля какво е можело да се случи. Господарката Ирина ще бъде много недоволна, като разбере какво правите!

- Станалото, станало - вдигна рамена Климент. - А и няма нужда тя да научава всичко.

- Дали е бил вампирът? - Невестулката се огледа предпазливо. - Този, който е драскал по вратата и те е подмамил в кулата? Демоните са създания на мрака.

- Не знам - уморено отговори Климент и разтърка очи. Беше спал малко и не можеше да се разсъни, а главата започваше да го боли. - Но искам да огледате снега около кулата. За следи или каквото и да е. И бъдете внимателни! Не знаем с какво си имаме работа.

- Но какво ще правим, ако срещнем демон? - практичен както винаги попита Корсис. - Ако е чудовище без плът и кръв, как ще го сразим? Тук мечовете и кинжалите няма да помогнат особено.

- Не сте единствените, които си задават този въпрос - набит топчест монах се настани до тях и се усмихна дружелюбно.

- Но изход все пак има. Демоните се боят от нашия Бог Исус Христос. Така че обикновен кръстен знак би трябвало да свърши работа. Това може би е един от отговорите на въпроса ви.

- Страх ги е от Бога, а нападат в манастир! Логиката нещо ми се губи - намусено се тросна Климент и веднага съжали за грубия си тон. Дебеличкият монах не беше виновен за лошото му настроение.

- Неведоми са пътищата Господни - отговори събеседникът му, прекръсти се и започна да се храни.

- Ти си брат Еремия, лечителят, нали? - сети се Климент. -Ти отведе припадналия на гробището монах. Как е той?

- Ще се оправи - Еремия си откъсна нов залък. - Брат Йосиф се е уплашил до смърт и не го виня. Гледката наистина беше ужасна. С всичката тази кръв... А и той не е съвсем добре с главата. Много лесно се впечатлява. Получава и припадъци. Случвало се е да го лекувам и преди. Добре че игуменът е с добро сърце и се грижи за него.

- Искаш да кажеш, че е луд?

Монахът сви рамена.

- По-скоро е като малко дете. Не разбира опасностите, които го заобикалят. Може да седи с часове да гледа някое цвете или врабче. Приема всичко с чисто сърце, без задни мисли и така реагира. Непохватен е и все изпуска нещо. Повечето братя не го обичат, защото около него винаги нещо се чупи или разваля. А Герасим твърди, че плаши животните. Но е верен като куче, добродушен и обичлив. - Еремия остави лъжицата си на масата и въздъхна. - Понякога си мисля какво щеше да бъде, ако всички бяхме като Йосиф. Животът щеше да е много по-лесен. Пълен с радост и любов, без подозрения и омраза. Може би Йосиф е благословен. А ние търсим това, което Господ му е дал.

- Положил ли е обет? - попита Климент.

- Всъщност не. Но не е и послушник. Той е расофор - може да носи расо, но живее в манастира, без да е положил обет.

Климент кимна.

- Но все пак е луд, нали? - обади се Невестулката. - Може той да извършва убийствата! Без дори да го съзнава!

- Той намери трупа на магарето! Може да е знаел къде да търси! - добави Корсис.

- Брат Йосиф просто е различен - Еремия привърши закуската си, избърса уста и се облегна на стола. - И много добре знае какво прави. Предполагам, че в тялото му има прекалено много флегма, което е истинската причина за състоянието му. Но точно заради това той не може да е убиец.

- Хипократ учи, че в тялото на човек има няколко вида течности. Кръв, жълта и черна жлъчка и флегма - обясни на неразбиращите си помощници Климент. - И те определят характера на човека в зависимост от това коя надделява. Както и болестите му.

- Не знаех, че разбираш от медицина - засмя се Еремия. - Но ти си прав. Хипократ действително ни учи на това. Както и че темпераментът на човек зависи от това коя от четирите течности преобладава. Флегматичните са тихи, умиротворени, не особено сръчни и действени. Точно като Йосиф.

- Кой е Хипократ? - попита Невестулката и поднесе чашата си на един от послушниците да му налее още мляко.

- Хипократ е бащата на медицината и съответно мой патрон и покровител - засмя се Еремия. - Грък е, роден на остров Кос, където е имало голямо светилище на Асклепий - гръцки бог на медицината. Разправят, че излекуваните ходели в храма и записвали начина, по който са оздравели, както и целебните средства, които са ползвали, така че същото да помогне и на други, които имат нужда. Хипократ бил достатъчно умен да препише и събере всичко това на едно място и да го доразвие и използва. Което се оказало много предвидливо от негова страна, защото храмът на Асклепий бил унищожен от пожар.

- Хитрец е бил този Хипократ! - ухили се Невестулката. - Жалко, че не съм го познавал. Можехме да изкараме добри пари заедно! Макар всичко това да ми звучи измислено. Кръв, жлъчка... Как по подобен начин може да се определи характерът на човек? Аз например какъв съм?

Лечителят го изгледа с усмивка.

- Правиш ми впечатление на общителен, жизнерадостен и подвижен човек - започна Еремия. - Лицето ти е изразително, издава бърза мисъл, чувство за хумор и известна доза хитрост.

- И красота! Забрави да отбележиш колко съм красив - засмя се Невестулката и погледна Климент и Корсис. - Чувате ли?

- Но в същото време си повърхностен, бързо захвърляш това, с което си се заел, ако не ти е интересно, не обичаш много да се замисляш за последствията от постъпките си и си непостоянен - продължи монахът. - Това е така, защото в теб има повече кръв и си типичен сангвиник!

- Хей! Това не беше много любезно! - провикна се бившият джебчия. - Повече ми харесваше, когато бях жизнерадостен и весел.

Монахът сви рамене.

- Няма какво да се сърдиш. Описа те съвсем точно! - засмя се Корсис. - И аз не бих могъл да го направя по-добре!

- Добре! Добре! - вдигна ръка Климент. - Наистина си разбираш от занаята, братко! Това, което иска да ни каже Еремия, е, че според медицината може в някой човек да има прекалено повече от някоя течност, което ще го доведе до крайности. Какъвто явно е случаят с Йосиф.

- Всъщност нещата са много по-сложни - сериозно каза лечителят. - Както казва Аристотел в книгата си „За душата“, тялото на живото същество не може да е просто, тоест да се състои само от една или две течности. То е смес от всички тях, а те непрекъснато се променят и от това идва големият проблем. Трудно е да се установи дали в човек има повече кръв, жлъчка или флегма, както и по какъв начин да се намали или увеличи количеството им.

- Затова Гален[17] казва, че здравето и характерът на човека се определят от първичните елементи, смесени във всеки от нас - вода, земя, въздух и огън, които съответстват на топло, студено, влажно и сухо. Тоест, човек може да е топъл, студен, влажен или сух, и работа на лекаря е да го поддържа в равновесие. Кръвта от сърцето дава топлина, флегмата, идваща от мозъка, дава студ, жлъчката от черния дроб дава сухота, а черната жлъчка от слезката и стомаха дава влага. Прекаленото движение, силното желание и гневът например, карат хората да се пълнят с жлъчка, докато липсата им ги прави флегматични и студени. При първите има повишена температура, при вторите - запушвания на черния дроб и вътрешностите. Затова, ако човек е сух, трябва да се овлажни, ако е студен, да се стопли или обратното.

- Браво! - плесна с ръце Еремия. - Дори аз не бих могъл да го кажа по-добре! Отдавна не ми се е случвало да срещна някой, който има познания като твоите, Клименте.

- В Магнаурската школа имахме курс по медицина. Там се запознахме и с Хипократ, и с Гален, и с Целз[18], и с Асклепиад[19], и с много други. Лекарското изкуство е много важно и всеки трябва да има поне бегли познания как да помогне на човек в беда. Но я ми кажи, братко, как лекуваш Йосиф?

- Vita brevis, ars longa, occasio celeries, experimentum periculosum, iudicium difficile. Животът е кратък, изкуството е дълго, удобният случай бързо отминава, опитът е измамен, преценката - трудна - отговори Еремия. - Пробвам различни методи. Понеже той е флегматик, следователно в него преобладава студът, се опитвам да го затопля. Давам му да пие вино, да яде храни, които овлажняват и загряват. Правя му масажи и топли бани, както и го карам да извършва различни физически упражнения. Давам му отвара от бял кукуряк, салата, праз или черница. Понякога помага, понякога не - монахът замълча за миг. - Аз наистина мисля, че Хипократ и Гален са прави и в хората има течности, хумори, елементи, както искате ги наречете, които освен характера, определят и здравето на човека. И за да бъде то добро, те трябва да са разпределени поравно. За жалост мнозина лекари не разбират, че всеки човек е различен. И че в него не може да се бърка така, както е било бъркано в друг. Лекарството за един може да е отрова за друг, точно поради различното смесване на елементите. Ще ти дам пример. Ако някой го боли коремът, това може да е, защото е прекалено влажен и тогава трябва да се направи така, че да се изсуши, но ако е сух, също може да го боли корем и тогава трябва да се овлажни. Ако сбъркаш и на сухия дадеш нещо загряващо, а на влажния мокро, може да им докараш още повече неприятности. Затова казвам, че лечението на всеки е индивидуално и макар да има различни лекове, които помагат за различни болести, те трябва да са дозирани според това какъв е човекът!

- Ти си цял философ, братко! - засмя се Климент и потупа монаха по гърба. - Макар да се надявам да не ми се налага да прибягвам до услугите ти. Но не сме дошли тук да си говорим за медицина. Макар че искам да знам има ли в манастира отрова?

Лечителят го изгледа неразбиращо.

- Но жертвите не бяха отровени! Кръвта им беше изпита, а телата разкъсани!

- Не отговори на въпроса ми, братко - меко настоя писарят.

- Разбира се, че държа отрови! - сопна се Еремия. - Имам зокум и беладона, момина сълза, бучиниш, арсен, мандрагора, татул, стрихнин, вълчо биле, самакитка и лютиче... Имам много! Някои съм брал и приготвял сам, други съм купувал, трети са ми ги оставяли пътешественици - семе от индийски мак, отрова от кобра и пепелянка, кора от манчинелово дърво, листа от ливански тис, от какво ли не. Сам знаеш, че в малки дози се ползват като лекарства.

- Ами убийствата? Хайде, кажи ми - Климент хвана събеседника си за ръката. - Искам да знам неофициалната версия. Какво говорят монасите помежду си, какво си подхвърлят ратаите и послушниците. Добре знам как е в такива случаи - има клюки и слухове, различи версии, невероятни и чудовищни, но ще ти бъда благодарен, ако ги споделиш с нас.

Еремия се огледа, сякаш притеснен някой да не ги подслушва.

- Всичко е точно така, както го разказа игуменът. Няма нищо, което да е останало скрито от теб или от предшественика ти...

- Но... - подкани го писарят.

- Както сам каза, носят се слухове... клюки... - Той облиза устните си. - Не искам Пацик да знае, че съм ти казал това. Ще реши, че подронвам авторитета му и доброто име на манастира.

Климент кимна с глава и монахът продължи.

- Някои са виждали сянка в двора. Черна сянка с дълга развята коса. Веднъж около обора с животните, веднъж близо до старата кула. Изчезнала много бързо. Сякаш се разтопила във въздуха.

- Жена? - обади се Корсис. - Йеромонахът говореше, че в манастира влизат жени.

- Жената не убива! И не пие кръв - отговори Еремия. - Поне обикновената такава.

- Тогава кой? - настоя Климент.

- Сукуб! - припряно отговори билкарят, прекръсти се и се огледа отново.

- Сукуб? - вдигна вежди Невестулката, но писарят разбиращо поклати глава и сви устни.

- Женски демон! - обясни Климент. - Явява се като красива млада жена, която изкушава мъжете и взема семето им. Така ги омаломощава, убива и ражда нови демони.

- Че кой има нещо против да бъде омаломощен по този начин? - опита се да се пошегува Невестулката, но останалите не се засмяха на шегата му.

- Трябва да вървя - Еремия се изправи. - Скоро ще удари камбаната за сутрешната молитва. А и наистина няма какво повече да ви кажа.

- Сукуб! - тихо си повтаряше Климент, докато крачеше през студения двор към църквата. - Възможно ли е това да е истина?