Студена кръв

7

Писарят заведе треперещия Йосиф в магерницата. Вътре беше топло, от врящите казани се вдигаше пара, носеше се миризма на готвено и подправки. Монаси със зачервени лица и запретнати ръкави кълцаха моркови, лук и изсушен магданоз и бъркаха с дълги черпаци във врящите тенджери. Други режеха месо, отделяха тлъстините и ги хвърляха в гърнета, където по-късно да ги разтопят. Няколко послушници с полепнало по носовете и бузите брашно месеха хлябове, смееха се и се закачаха под неодобрителния поглед на магерника Беримир, който току им подвикваше, докато приготвяше тава с риба и подправки.

Климент настани Йосиф на топло близо до фурните и му даде чаша мляко с мед. Расофорът не преставаше да повтаря „Господи, помилуй!“ и да се кръсти, но постепенно се успокои и отпусна.

Писарят седна до него и хвана слабата му трепереща ръка. Самият той не знаеше какво да мисли. Думите на преписвачите за вампир в женски образ, който напада от засада, разкъсва вътрешностите и пие кръвта на жертвите си, го бяха смутили. Трудно му беше да го повярва. Никога по-рано не беше чувал за Гилу и злата й сила. Жените толкова ли ужасни можеха да бъдат? Или изглеждаха такива само в умовете на тези, които искаха да стоварят върху тях собствените си страхове?

Това насочи мислите му в нова посока. Какво ли правеше Ирина? Дали се оправяше с работата в стопанството? Ами войниците, които Борис обеща да прати, за да я пазят? Дали не я притесняваха с грубото си поведение?

Климент смутено се размърда на мястото си. Не трябваше да оставя жена си сама. Не трябваше да се оставя Борис да го придума да се включи в това разследване въпреки заплахите, които отказът му криеше.

Сега Ирина трябваше да се справи без него. Можеше да разчита само на любимата на Корсис Ава, която да й прави компания и да я защити, ако се наложи. Климент се усмихна при мисълта как някой войник се опитва да закача любимата на Корсис. Обикновено такъв несретник се отдалечаваше с разбит нос или насинено око, без дори да разбира какво точно му се е случило. Да, Ава добре щеше да се грижи за Ирина. С Корсис бяха решили да се оженят в началото на лятото. Сега двете жени сигурно се забавляваха, като планираха сватбеното тържество, какви тоалети ще си ушият, кого ще поканят и каква храна ще приготвят.

Климент си ги представи - жилавата като върбова клонка Ава с дълга вълниста коса, бяло лице и искрящи очи. До нея Ирина, сведена над бродерията си, черната коса гали мургавата й кожа, гърдите й едва се очертават под дебелата зимна дреха, а на красивото й лице се разлива широка усмивка. На леглото до нея пълзи малкият Йоан, който с всеки изминал ден става все по-голям...

- За какво си мислиш? - гласът на Йосиф стресна писаря и го извади от унеса му. - Изглеждаш така, сякаш те е споходил ангел небесен.

- Мислех за семейството си. За жена ми и сина ми.

Монахът се усмихна.

- Сигурно много ги обичаш?

Климент кимна и също се усмихна.

- Те са моите душа и сърце. Те осмислят живота ми! Те са всеки мой дъх, те... - той спря и махна с ръка. - Няма значение.

- Някога и аз имах семейство - каза Йосиф и очите му се замъглиха. - Не ги помня много добре, но съм сигурен, че също много съм ги обичал. Живеехме в малко село в планината. Един ден ни нападнаха. Огромни мъже с дълги бради и черни коси, лицата им бяха боядисани. Мисля, че трябва да са били великани - слабоумният кимна сам на себе си. - Бяха много високи за обикновени хора. С дълги ръце, в които стискаха мечове, брадви и боздугани, грамадни крака, обути в железни ботуши. Избиха всички, а къщите подпалиха. После лисиците изядоха труповете!

- Лисици?

- Лисици! Имаха дълги носове и остри зъби, великаните ги водеха като кучета! Козината им беше като огън! Мен не ме откриха, бях се скрил под купчина дърва. Пропълзях под тях, гледах как селото гори, близките ми умират и безшумно плачех. Нагълтах се с дим и съм припаднал. За добро или за лошо не умрях, дори лисиците не ме подушиха. Но оттогава казват, че главата не винаги ме слуша. Непохватен съм, често изпускам това-онова, братята се ядосват и ме хокат. Не им се сърдя - Йосиф се усмихна примирено. - Дълго обикалях. Скитах къде ли не, просих, крадях, работих, каквото ми падне. Преди няколко години дори участвах в градежа на голямата базилика в Плиска - гордо отбеляза той. - Но накрая имах щастието да намеря това място и Бог. Игуменът ме прие, даде ми расо и ме допуска до службите, макар още да не съм истински монах. Но съм благодарен, че мога да служа и се моля на Бога. Той замени убитите ми родители. Виж! - разгърна той дрехите си. - Имам кръст! Еремия ми го даде! Много е добър. Обичам кръстовете! Имам няколко - той извади сковани накриво парчета дърво. - Дори и това! - слабоумният вдигна ботушите си и показа подметките им, на които имаше грубо изрязани кръстове. - Вечер, когато не мога да заспя, когато ми е много тъжно или някой ме е обидил несправедливо, държа кръста и се моля, а майка ми слиза от небето като ангел, цялата окъпана в светлина. В такива моменти се чувствам щастлив!

- Намериха ли великаните? - неуверено попита Климент. - И лисиците.

Йосиф вдигна рамена.

- Едно, две, три - почна да брои той, след което се обърна и лицето му се сгърчи. - Кой се интересува от няколко заклани селяни? Боритарканът едва ли е разбрал за случилото се. След години се опитах сам да ги намеря. Мислех, че ако ги открия и накажа, ще възстановя справедливостта. Така е честно, нали? Исках да ги накарам да страдат така, както страдах и аз. Знаеш ли - очите на слабоумния проблеснаха за миг, - всеки си има слабо място. Дори и най-закоравелият разбойник. Дори демоните, великаните и лисиците. Всеки има в душата си струна, която, ако дръпнеш по-силно, ще се скъса и ще го съсипе завинаги! Важното е да знаеш коя е тя и кога да я дръпнеш - расофорът се ухили грозно, зъбите му щръкнаха като на животно. - Представях си как намирам тези, които съсипаха живота ми, и ги измъчвам един по един. Желанието ме опияняваше. Да си отмъстя! Мислех, че няма нищо по-сладко от това - Йосиф завъртя очи. - Знам, тези мисли не са за Божи служител. Но аз ги оставих пред вратата на манастира и никога повече не се върнах към тях. Чуждата смърт нямаше да върне семейството ми.

- Съжалявам за това, което си преживял - потупа го по рамото Климент. - Семейството наистина е важно. Когато съм с моето, когато съм с Ирина и Йоан, нищо друго няма значение.

- Завиждам ти! - очите на Йосиф този път гледаха съвсем нормално. - Имаш хора, които да обичаш и за които да се грижиш. Но аз имам Бог! - слабоумният допи млякото. - Ти си добър човек. Спаси ме от пръчката на Велизар. Искам да съм ти приятел. Аз нямам много приятели.

- Разбира се - сериозно кимна Климент. - Ще бъдем приятели! Но ако искаш да ми помогнеш, разкажи ми какво се случи вчера на гробището. Не бързай! - вдигна ръка той, преди събеседникът му да заговори. - Спомни си и най-малките подробности, дори неща, които може да ти се струват глупави или незначителни.

Расофорът кимна с глава, стисна очи и набръчка чело.

- Беше ми студено - започна той - и валеше силен сняг. Снежинките падаха по лицето ми и ме мокреха. Тап, тап, тап - сякаш паяк ходеше по кожата ми с малките си ледени крачета - той потрепера. - Беше неприятно. От едната ми страна вървеше Игнатий, от другата Герасим. Бяха като черни силуети, не се виждаха добре. Внимавах къде стъпвам, за да не се подхлъзна. Не искам да падна на леда и да се ударя лошо. Кой ще се грижи за мен, ако си строша крака? Затова си гледах в краката. Гледах внимателно и видях в снега... - монахът замълча и вдигна вежди, сякаш учуден от собствения си спомен - ... видях лъжица!

- Лъжица ли?

- Да, лъжица - Йосиф доволно плесна с ръце. - Сега се сещам ясно - беше дървена и с дълга дръжка. Стърчеше наполовина от снега между няколко сухи сламки. Беше точно пред черквата. Ха! - извика той и посочи дървена лъжица с дълга дръжка, забравена на една от масите. - Ето като онази! Помислих, че брат Беримир я е изпуснал. Или някой от послушниците, които му помагат. Някои са ужасно гадни, подиграват ми се и ме замерят с остатъци от храна. Те непрекъснато разнасят напред-назад гърнета, тави, тенджери, чинии и всякакви други неща. Нищо чудно някоя от лъжиците да бе паднала, без да забележат.

Писарят прехапа устни. Не знаеше какво да каже.

- След това... - запъна се Йосиф - завих покрай църквата и стигнах до гробището. Нещо се чернееше на един от кръстовете. Не се виждаше ясно заради виелицата. Отначало помислих, че е някой от братята, извиках, но никой не ми отговори. А когато приближих... - монахът захлупи лицето си с ръце.

- Спокойно! - сложи ръка на гърба му Климент. - Всичко това е минало.

- Не мога да забравя главата на магарето - с треперещ глас отговори монахът. - Озъбената му муцуна все едно ми се хили. Очите му бяха мътни като на рибите, които чистя, но съм сигурен, че ме виждаше. И тази кръв... И миризмата... На пръст и смърт... Прилоша ми и паднах. Може да съм си ударил главата. Не помня. Виж! Тук отляво - посочи той - ме боли и имам синина. Събудих се в лечебницата, а Еремия ми даде да пия сок, от който заспах...

- Добре, добре, стига за това - писарят притисна като малко дете до себе си треперещия монах. - Това е било просто едно мъртво магаре. Не може да навреди на никого с нищо. Но наистина беше грозна гледка. Дори Корсис, който е участвал в толкова битки, се разстрои, като го видя.

- Наистина ли?

- Наистина! - Климент пусна Йосиф и се загледа в лицето му. - Казват, че не си наред с главата, но си запомнил неща, които биха пропуснали мнозина. И успя да си ги спомниш въпреки страха. Справи се много добре!

Очите на слабоумния грейнаха, на лицето му се разля широка усмивка.

- Ти си дошъл тук да търсиш демона, нали? - попита той. - Не си като онзи предишния, дето умря под кулата. Той беше лош и груб. А ти ми даде мляко. Затова ще ти кажа - Йосиф се огледа бързо и зашепна, - аз съм го виждал!

- Кого?

- Демона! - монахът сложи пръст пред устните си. - Понякога нощем не мога да спя. Ставам и излизам да се разходя. Не си виждал двора, когато няма сняг. Чудесен е! - в очите му блесна възхищение. - Случва се в тъмното да видя падаща звезда или някой ангел. Преди ми се явяваха рядко, но откак дойдох в манастира, идват по-често. Усмихват се и ме гледат, вдъхват ми кураж - расофорът махна с ръка. - Но онази нощ не видях ангел! Беше преди два месеца, бях излязъл, задушавах се между каменните стени в килията. Легнах зад една купа със сено. Беше хладно, но си носех расото. То е дебело и ме пази от студа. Не го оставям никъде! Игумен Пацик ми го даде и ми каза да го пазя. То си е само мое! Не знам колко време лежах и гледах звездите. Чудех се дали Бог може да ме види и през нощта, когато е тъмно. Глупав въпрос - изчерви се Йосиф, - Бог вижда всичко и всякога, нощта не може да те скрие. Лежах и си мислех такива неща, когато внезапно чух звук. Сякаш нещо се носеше над земята, а краката му съвсем леко я докосваха. Беше хем прекрасен, хем страшен. Обгърна ме студ, сърцето ми се сви - слабоумният хвана Климент за ръката и я стисна силно. - Погледнах зад купата и видях сянка! Жена, а краката й не докосваха земята! Наистина! - Йосиф бързо се прекръсти. - Косата й се виеше около нея, скриваше я почти цялата, но казвам ти - сигурен съм, че беше жена. Тя бързо премина през двора, стигна до стената и изчезна. - Монахът замълча и стисна очи, борещ се със спомена. - Уплаших се. Много се уплаших! В манастира не бива да влизат жени! Забранено е! На другия ден казах на игумена, но той ме нахока, че не знам какво говоря. После се върнах да търся стъпките й. Исках да му докажа, че съм прав. Вместо тях намерих няколко пера - Йосиф отново започна да трепери, от очите му потекоха сълзи и той ги изтри с мръсния си ръкав. - Това е била тя, Гилу, нали? - попита той. - Злата сила, която шества между стените на манастира и убива по този страшен начин. Тази, за която одеве говореха Велизар и останалите.

Климент не знаеше какво да отговори. Можеше ли да приема за истина думите на човек, който вижда ангели, великани и огромни лисици?

- Видя ли я след това отново?

Йосиф кимна.

- Още три или четири пъти - шепнешком отговори той. - Но повече не посмях да последвам стъпките й.

Слабоумният не каза нищо повече, което да бъде от полза на писаря.

След като се увери, че Йосиф няма с какво повече да му е полезен, Климент реши да потърси иконома Филимон. Искаше му се да разгледа килията и вещите на брата на княза Докс.

Прекоси бързо двора, опитвайки се да се скрие от вятъра, и влезе в централната сграда. Надяваше се някой да го упъти къде да намери иконома. Йосиф също тръгна с него, ломотейки нещо, но на Климент сърце не му даде да го прогони. Жал му беше за слабоумния, който беше изгубил цялото си семейство по толкова ужасен начин. Щеше да се наложи да се примири с компанията му поне на първо време.

Срещна помощниците си, замръзнали и недоволни да обикалят около старата кула. Дори Корсис, който единствен се бе зарадвал на поставената от Борис задача, изглеждаше нещастен и недоволен. Бяха намерили в снега няколко стари подкови, счупена стрела без връх и парче изгнило дърво. Следи, освен тези на писаря, нямало.

Климент им каза да изхвърлят боклуците, които бяха събрали, и да влязат да се стоплят. Самият той, следван от Йосиф, продължи да търси иконома.

Намери Филимон да се кара на един от послушниците, който беше дълбал по дървената рамка на леглото си с ножче. След като го наказа да каже десет пъти молитвата „Отче наш“, Филимон пусна провинилото се момче.

- Трябва да ги държа изкъсо, иначе се отпускат и създават сума ти неприятности - въздъхна той. - Не им е лесно на тази възраст. Повече ги гонят игрите и закачките, а на сърцето им са мечове и битки, вместо кръст и покаяние.

- Всички момчета са еднакви - съгласи се Климент. - Дай им една пръчка в ръка и ще са много по-доволни, отколкото да държат перо или четка.

- Понякога направо ги съжалявам. Повечето не идват по своя воля, а ги водят бащите им. Искат да се харесат на Борис или да имат свещеник в семейството, който да им помогне да се издигнат. Но едва ли си дошъл при мен, за да обсъждаме тези неща.

- Така е - усмихна се Климент. - Питах се дали можеш да ми покажеш килията, в която е живял Докс.

- Разбира се - монахът извади от джоба си връзка с ключове и погледна Йосиф. - И той ли ще идва с нас?

Климент сви рамена.

- Горкият нещастник! - Филимон тръгна по коридора. - Брата на княза имам предвид. Да го сполети такава ужасяваща смърт. Откак дойде при нас, животът му не беше много весел. Приличаше ми на послушниците, за които ти говорих преди малко, все пак падна от високо. Беше пълководец, свикнал да му се подчиняват, да размахва меча и да препуска на коня, а му се наложи да стои затворен между четири стени, да се моли и да търси прошка.

- Това беше леко наказание за опита му да свали Борис - твърдо каза Климент, който беше разкрил заговора на Докс. - Князът постъпи благородно, като му подари живота.

- Разбира се! Разбира се! - веднага се съгласи Филимон. - Исках само да кажа, че в началото и на него не му беше лесно. Вечно беше мрачен и умислен, не говореше с никого. Хранеше се в килията си. Но постепенно се промени. Намери Бог. За това пък му завиждам! - монахът се усмихна неловко в сумрачния, студен коридор. - Мнозина търсят Господа, преди той да слезе в сърцата им. Аз самият съм още търсач. Но Докс го намери. Поне така казваше. Но промяната беше очевидна. Силите му се върнаха, очите му блестяха, походката му пак стана напета, осанката му горда... - Филимон поклати глава - жалко, че трябваше да умре по този начин - повтори той.

Монахът спря пред една от вратите, мушна ключа, който държеше, в ключалката, превъртя го и отвори.

- Това е - посочи той с широк жест. - Тук живееше братът на княза.

Климент кимна и огледа килията от прага. Прост сламеник, вълнено одеяло, маса със стол, кана, леген за вода и ракла съставяха обзавеждането на стаята. На стената висеше разпятие, което изглеждаше странно самотно в тихия студ. Миришеше така, както миришат помещенията, в които дълго не е живял никой. На прах, вар и спарено. Във въздуха се усещаше нещо, което подсказваше, че тук отдавна не е влизал никой. Прозорчето беше малко и с решетки, през него едва ли би могло да се провре и дете.

Климент постоя още миг на прага, след което бавно пристъпи в стаята на убития.

- Намерихме го точно под прозореца - веднага обясни Филимон. - Беше паднал по лице и да ти кажа право, по-добре да не го бяхме обръщали. Лицето му беше най-страшното нещо, което съм виждал през живота си! Очите му бяха изхвръкнали, езикът висеше на една страна, по врата му имаше засъхнала кръв. Но най-страшно беше лицето - застинало в ужасяваща гримаса. Преди да умре, Докс е видял нещо ужасно!

- Какво ли е видял? - попита Климент, докато опипваше сламеника в ъгъла и се озърна за новия си приятел. Не му се искаше Йосиф да се разстрои отново от думите на иконома. Но от расофора нямаше и следа.

- Имам своя версия за това, което се е случило. Споделих я с игумена, но той не се отнесе сериозно - монахът изглеждаше недоволен. - Това, че Докс беше паднал по лице към прозореца, едва ли е случайно! Сигурен съм, че е видял там нещо ужасно! Нещо, което толкова го е уплашило, че сърцето му не е издържало и се е пръснало! Тогава не е имало нужда никой да влиза в стаята му. Така трябва да е станало!

Климент спря за миг и учудено погледна монаха. В това, което казваше, имаше смисъл.

- Може и да си прав - замислено каза той. - Но това не обяснява следите от ухапване по врата.

- Мислих за това - веднага отговори Филимон. - Възможно е да са получени по-рано, преди Докс да се заключи в килията си.

- Наистина е възможно - съгласи се писарят, - но ако е така, значи е бил нападнат. Логично е след подобна случка да потърси помощ, не да се заключи сам.

- Е, не мога да имам отговор на всички въпроси - намусено каза събеседникът му. - Вероятно е имал свои причини да крие за нападението.

- Ами Севар?

- Какво Севар?! - все още раздразнено попита Филимон. -Дойде, разпита всички, държа се грубо. И той като теб искаше да огледа килията на Докс. Доведох го, отключих и го оставих. Бави се около час. Какво толкова търси, така и не можах да разбера. Между тези стени няма нищо!

Климент кимна неопределено и продължи да оглежда. Побутна легена, провери съдържанието на каната, огледа вратата и кожените й панти, отвори раклата, но освен валма прах не намери нищо друго.

- Къде са нещата на Докс?

- Прибрах ги - нацупено отговори монахът. - Но нямаше кой знае какво. Няколко ката бельо, две раса, колан и плетена шапка. Струва ми се, че това беше всичко.

- Е, все пак искам да ги видя. Нямаме повече работа тук - обяви писарят и двамата излязоха в каменния коридор.

Вещите на Докс бяха такива, каквито ги описа Филимон. Климент ги огледа една по една, но не намери нищо, което да му подскаже защо е бил убит братът на княза.

Небето се беше схлупило още по-ниско, сивите облаци, тежки като оловни капаци, заплашваха да смажат земята, вятърът злобно виеше по ъглите. Всеки момент снегът щеше отново да завали, но засега въздухът бе чист, макар и леденостуден.

Климент придърпа наметалото си по-плътно около тялото и уверено закрачи в снега. Имаше намерение обстойно да огледа двора на манастира и да си представи ясно кое къде се намира, на какво разстояние, колко време трябва за придвижването от едно място до друго.

Разговорът със слабоумния монах не му излизаше от главата. Дали Йосиф наистина беше видял жена в двора, или тя беше плод на фантазиите му? Старият йеромонах също твърдеше, че в светата обител влизат жени - нещо, което толкова раздразни Пацик. Реакцията на игумена беше разбираема - на него едва ли му беше приятно княжеският пратеник да мисли, че не управлява достатъчно добре поверения му манастир. Но ако Йосиф беше прав и в манастира наистина влизаха жени, нещата можеха да се окажат съвсем различни.

Криещ се от вятъра, Климент обходи целия двор надлъж и шир. Мина покрай църквата, спря се на гробището, обиколи работилниците, централното здание, градините, конюшните и оборите. Небето се смрачи още повече, започна да прехвърча сняг. Накрая стигна до старата кула, която за малко не стана причина за смъртта му. Желаейки да забрави страховете си, той спря и скептично огледа постройката. Нима само преди няколко часа щеше да умре на върха й?

Климент доближи отворената врата и подтикван от любопитство и желание да види мястото, където за малко не бе загинал, влезе вътре. Стълбите му се видяха мрачни и стръмни, от твърд черен камък, покрити с лед и скреж. Покарай тях минаваше потъмнял от времето парапет, счупен на места, стърчащ като зъби в мрака.

Страхът внезапно се завърна, прониза го като нож, кожата на ръцете му изтръпна, коремът му се преобърна, главата му се завъртя, мислите му внезапно се изпълниха с ужас. Искаше му се да се обърне и да побегне с всичка сила далеч от ужасното място, но вместо това опита да пребори внезапно обхваналата го паника, пристъпи напред, хвана се за перилото и дълбоко пое въздух.

Допирът на твърдото дърво го успокои. Страхът се притъпи, но остана там някъде - скрит под повърхността, готов отново да изскочи и да го стисне за гърлото.

„Това е само една обикновена стара кула“ - каза си писарят. - „Постройка от камъни, хоросан и дърво. Няма нищо, което да ме заплашва, в нея. Страхът ми е реакция на това, което се случи през нощта.“

Доволен, че е намерил логично обяснение на станалото, той бавно тръгна нагоре по стълбата. Въпреки това страхът остана, свит като огнено слънце точно под пъпа му, слънце, което пускаше тънките си лъчи из цялото му тяло.

Изкачи се бавно до върха, като внимаваше да не се подхлъзне. По средата на стълбите отново подмина заключената врата. Спря пред нея, разклати тежкия ръждясал катинар, но той не помръдна. Опита се да погледне през някой процеп, но вратата така добре лягаше върху каменната стена, че не можа да види нищо.

Вятърът на върха за малко да го изненада. Силен и студен, той духаше сякаш от всички страни едновременно и на писаря му се наложи да приклекне и да се хване за една от подпорите на камбаната, за да се удържи. В камбаната, вместо език, кротко спяха ято прилепи. Това обясняваше какво се бе случило през нощта. Явно по някакъв начин ги беше раздразнил, а те в лудешкия си полет за малко не станаха причина за смъртта му.

Усети как си отдъхва, а част от напрежението се свлича от рамената му. За станалото имаше обяснение, точно както беше предполагал - просто и смислено, без в него да е намесена зла сила.

Огледа заледените камъни, намери следи от стъпките си в замръзналия сняг, ясно личеше къде се е хлъзнал след атаката на прилепите. Внимателно се надвеси над перилата и погледна надолу - пред него се беше ширнал целият манастир. Наблизо беше мястото, където бе намерен Севар, вляво се виждаше магерницата, вдясно оборът и няколко други постройки. Съборната църква се падаше почти пред него, килиите зад гърба му. Климент погледна още веднъж през парапета и въздъхна. Нямаше и капка съмнение - щеше да е мъртъв, ако не се беше вързал през нощта и беше паднал.

Придържайки се с ръка за парапета и внимателно местейки крака по заледения под, той тръгна обратно. Не бързаше за никъде. А и един инцидент му беше повече от достатъчен. Нямаше да рискува отново на върха на тази кула, която го плашеше и за малко не стана причина за смъртта му.

Снегът се беше усилил, валеше плътно на талази, а вятърът го подемаше, завихряше и хвърляше в очите му. Като изгубени души, бързащи да се скрият на завет, между неясните очертания на сградите притичваха послушници и монаси.

Климент наведе глава срещу вятъра, придърпа качулката си по-плътно, за да се предпази от снега и закрачи към главната сграда. Искаше да обмисли това, което беше научил.

Наближи гробището и за по-пряко тръгна направо между кръстовете. Докато вървеше, нещо привлече вниманието му. Носени от вятъра, във въздуха се въртяха малки черни петна. Други се събираха около каменните основи на гробовете или прехвърчаха между тях.

Заинтригуван, Климент приближи, приклекна и по тялото му пролазиха тръпки. В краката му, трептяща на вятъра, имаше малка купчинка черни, лъскави пера.