Тайната на имението

Глава десета Имението Чимнис

Инспектор Баджуърти в кабинета си. Час — 8,30 сутринта. Инспектор Баджуърти е висок и представителен мъж, задъхва се, когато е под напрежение. Пред него е застанал в стойка „мирно“ полицаят Джонсън. Той е в полицията отскоро и гледа някак плахо. Наподобява човешко пиле.

Телефонът върху масата внезапно иззвъня и инспекторът вдигна слушалката с подобаващ достолепен жест.

— Да. Полицейски участък Маркет Бейсинг. Инспектор Баджуърти на телефона. Какво?

Осанката му се променя леко. Както той е по-велик от Джонсън, така други хора са по-велики от инспектор Баджуърти.

— Да, милорд! Извинете, милорд! Не ви разбрах. Дълга пауза, по време на която инспекторът слуша и по лицето му се изписват какви ли не чувства. Накрая той казва: „Веднага, милорд“, и затваря телефона.

Баджуърти, видимо изпълнен с усещане за нараснала значимост, се обърна към Джонсън.

— Обади се Негова светлост. От Чимнис. Убийство.

— Убийство — повтори Джонсън, надлежно впечатлен.

— Наистина убийство — каза инспекторът с голямо задоволство.

— Отдавна не сме имали убийства. Аз поне не се сещам да е имало, откакто Том Пърс гръмна любовницата си.

— А и то не беше убийство, а по-скоро пиянска история — рече презрително инспекторът.

— Вярно, не го обесиха — съгласи се мрачно Джонсън. — Но сега работата е истинска, нали, сър?

— Да, Джонсън. Един от гостите на Негова светлост, някакъв чужденец, е бил намерен застрелян. Прозорецът бил отворен, отвън имало следи от стъпки.

— Жалко, че е чужденец — отвърна Джонсън. Убийството вече му се стори не така истинско. На чужденците някак си им отиваше да ги застрелват.

— Негова светлост е в лошо настроение — продължи инспекторът. — Трябва да вземем доктор Картрайт и веднага да тръгнем. Дано никой не е имал глупостта да заличи следите.

Баджуърти бе на седмото небе от радост. Убийство, при това в Чимнис! Инспектор Баджуърти ръководи разследването. Полицията попада на следи. Сензационно арестуване. Повишение и похвала за гореспоменатия инспектор.

„Тъй ще стане — рече си Баджуърти, — ако Скотланд Ярд не започне да ни се меси.“

Тази мисъл внезапно го потисна. При тези обстоятелства сигурно щеше да се получи точно това.

Спряха пред дома на доктор Картрайт. Лекарят, сравнително млад човек, също прояви голям интерес към случилото се. Реагира точно като Джонсън.

— За Бога! — възкликна той. — Че тук от времето на Том Пърс никога не сме имали убийство!

Тримата се качиха в малката кола на лекаря и поеха към имението. Докато минаваха край местната странноприемница, „Веселите играчи на крикет“, доктор Картрайт забеляза пред входа един мъж.

— Външен човек — отбеляза той. — Изглежда симпатичен. Откога ли е тук и какво прави в „Играчите“? Не съм го виждал. Сигурно е пристигнал снощи.

— Не е дошъл с влака — рече Джонсън.

Братът на полицая бе единственият носач на местната гара и благодарение на това той винаги знаеше кой е заминал или пристигнал.

— Вчера кой пристигна в Чимнис? — попита инспекторът.

— Лейди Айлийн — тя дойде в 3,40 в компанията на двама господа. Единият бе американец, а другият — млад военен. И двамата бяха без лакеи. В 5,40 пристигнаха Негова светлост, един чужденец, може би застреляният, и неговият лакей. Със същия влак дойде и мистър Евърсли. С влака в 7,25 пристигнаха мисис Ревъл и един господин, също приличащ на чужденец, с гола глава и крив нос. Камериерката на мисис Ревъл дойде с влака в 8,56.

Джонсън си пое дъх.

— Никой от тях ли не е отседнал в „Играчите“?

Полицаят поклати глава.

— В такъв случай явно е пристигнал с кола — каза инспекторът. — Джонсън, отбележи си на връщане да провериш в „Играчите“ кой е той. Трябва да проучим всички чужденци. Господинът имаше много силен тен. И той вероятно идва от чужбина.

Инспекторът мъдро поклати глава, сякаш за да покаже, че винаги е нащрек и че при никакви обстоятелства не могат да го заловят неподготвен.

Колата мина през огромния портал на замъка. Това историческо място е описано във всеки пътеводител. Чимнис е и третата по ред забележителност в справочника „Историческите замъци на Англия“, цена 21 шилинга. Всеки четвъртък от Мидлингам идват екскурзианти и посещават тези части от замъка, които са открити за публиката. При това положение смятаме за излишно да описваме тук Чимнис.

На входа ги посрещна белокос лакей с безупречна стойка, с която той сякаш казваше следното: „Тук в Чимнис не сме свикнали с убийства. Времената обаче са лоши и затова нека посрещнем бедствията спокойно и дори и да умираме, да си даваме вид, че не се е случило нищо необичайно.“

— Негова светлост ви очаква — рече лакеят. — Насам, ако обичате!

Заведе гостите в малка уютна стая, в която лорд Кейтърам обикновено се укриваше от обграждащото го великолепие, и съобщи за идването им.

— Полицията, милорд, и доктор Картрайт.

Лорд Кейтърам се разхождаше напред-назад из стаята и очевидно бе развълнуван.

— Е, най-сетне пристигнахте, инспекторе. Благодаря ви. Как сте, Картрайт? Тази работа е много досадна. Наистина много досадна.

Тъй като лорд Кейтърам през цялото време прокарваше нервно пръсти през косата си, тя в крайна сметка бе щръкнала като бодлите на таралеж. Външността на лорда съответстваше по-малко от всякога на представата за английски благородник.

— Къде е трупът? — попита делово лекарят. Лорд Кейтърам сякаш почувства облекчение, че най-после му задават въпрос.

— В заседателната зала, там, където го открихме. Не позволих да го пипат. Доколкото знам, се постъпва така.

— Да, милорд — рече инспекторът одобрително. Сетне извади бележник и молив.

— Кой откри трупа? Вие ли?

— Слава Богу, не — отвърна лордът. — Едва ли очаквате от мен да ставам в такъв странен час. Не, намерила го е една прислужница. Доколкото разбрах, се е разпищяла. Аз обаче не съм я чул. Дойдоха да ме събудят, станах разбира се, и слязох. Тогава видях тялото.

— И веднага познахте, че това е един от вашите гости?

— Точно така, инспекторе.

— Как се казва?

Този съвсем простичък въпрос сякаш обърка лорд Кейтърам. Той на два пъти отвори уста и пак я затвори. Накрая проговори с измъчен глас:

— Как да ви разбирам? Че искате да ви съобщя името му?

— Да, милорд.

— Ами… Казваше се… — Лорд Кейтърам огледа бавно стаята, сякаш очакваше отнейде вдъхновение. — Ако не се лъжа, се казваше… Да, княз Станислав.

Реакцията на Кейтърам бе толкова странна, че моливът на инспектора застина в ръката му и той погледна лорда. В този момент обаче стана нещо, от което смутеният домакин очевидно почувства облекчение.

Вратата се отвори и в стаята влезе една девойка. Бе висока, стройна и мургава, с привлекателно момчешко лице, на което бе изписана решителност. Това бе лейди Айлийн Брент, известна също като Бъндъл, най-голямата дъщеря на лорд Кейтърам. Поздрави присъстващите с кимване и се обърна към баща си:

— Открих го — заяви тя.

Инспекторът насмалко да остане с впечатлението, че младата дама вече е открила убиеца. Веднага обаче проумя, че тя е вложила съвсем друг смисъл в тези думи.

Лорд Кейтърам въздъхна облекчено.

— Браво! Какво ти каза?

— Че идва веднага. Заръча „да се съблюдава максимална дискретност“.

Баща й изпухтя раздразнено.

— Този идиотизъм е напълно в стила на Джордж Ломакс. Е, след като дойде, ще се отърва от цялата работа.

Явно бе ободрен.

— Значи убитият се е казвал княз Станислав? — попита лекарят.

Бащата и дъщерята се спогледаха и лордът отговори с достойнство:

— Да. Вече ви обясних.

— Попитах ви, защото преди малко ми се стори, че не сте съвсем убеден — поясни Картрайт.

В очите му се бе появило лукаво пламъче, ето защо лорд Кейтърам го погледна укорително.

— Ще ви отведа в заседателната зала — рече по-сопнато той.

Цялата група го последва, като в ариергарда остана инспекторът. Домакинът непрекъснато се озърташе, сякаш очакваше да открие някакви улики зад вратите или върху рамките на картините.

Лорд Кейтърам извади ключ от джоба си, отключи една от вратите и я отвори. Влязоха в просторно помещение с дъбова ламперия и три френски прозореца, гледащи към терасата. В стаята имаше голяма маса, много шкафове от дъб и няколко красиви стари стола. По стените имаше портрети на покойни представители на рода Кейтърам и на други хора.

В близост до лявата стена, някъде по средата между вратата и прозореца по гръб лежеше мъж с разперени ръце.

Доктор Картрайт коленичи до трупа. Инспекторът отиде при прозорците и ги огледа един по един. Средният бе затворен, но не и залостен. Отвън се виждаха стъпки, някои водеха към прозореца, други — в обратна посока.

— Ясно — рече инспекторът и кимна. — Би трябвало обаче да има следи от стъпки и в стаята. Щяха да личат върху този паркет.

— Нека ви обясня — намеси се Бъндъл. — Тази сутрин прислужницата излъскала половината под, преди да забележи тялото. Било е тъмно, когато е влязла. Започнала е да лъска откъм прозорците, сетне е дръпнала завесите и естествено, не е могла да забележи тялото от тази част на помещението, тъй като масата пречи. Видяла е трупа едва когато почти е налетяла на него.

Инспекторът кимна.

— Е — рече лорд Кейтърам, който искаше да се махне час по-скоро. — Оставям ви, инспекторе. Потрябвам ли ви, ще бъда на вашето разположение. Не след дълго обаче от абатство Уайвърн ще пристигне мистър Джордж Ломакс, той ще ви даде много по-обстойно обяснение. Всъщност е негова грижа. Не мога да ви обясня защо, но ще го направи той, щом дойде.

Лорд Кейтърам се оттегли припряно, без да дочака отговор.

— Бе много грозно от страна на Ломакс да ме замества — рече той. — Какво има, Тредуел? — обърна се към лакея.

Белокосият лакей бе тръгнал почтително след него.

— Позволих си да ускоря поднасянето на закуската, милорд. Сервирана е в трапезарията.

— Изобщо не ми се яде — рече мрачно лордът и зави към трапезарията.

Бъндъл го хвана под мишница и двамата заедно влязоха в стаята. На страничната маса имаше няколко сребърни съда, поддържани топли от хитроумни приспособления.

— Омлет — рече лорд Кейтърам, който вдигаше капаците един по един. — Яйца с бекон, бъбреци, птица с подправки, треска, студена шунка, студен фазан. Не обичам нито едно от тези неща, Тредуел. Помоли готвачката да ми свари едно яйце.

— Веднага, милорд!

Тредуел излезе. Лорд Кейтърам напълни разсеяно една голяма чиния с бъбреци и бекон, наля си чаша кафе и седна на дългата маса. Бъндъл вече бе започнала да яде яйца с бекон.

— Ужасно съм гладна — рече с пълна уста. — Сигурно е от възбудата.

— Лесно ти е на теб — оплака се баща й. — Вие, младите, обичате вълненията. Моето здраве обаче е много крехко. Знаеш ли какво ми каза сър Абнър Уилис? „Избягвайте всякакви вълнения“, това ми каза. Лесно му е да си седи в кабинета на Харли Стрийт и да дава съвети. Как да избягвам всякакви вълнения, когато това магаре Ломакс ми стоварва такива неща на главата? Трябваше да проявя твърдост. Трябваше да тропна с крак.

Лорд Кейтърам стана, поклати тъжно глава и си напълни още една чиния с шунка.

— Този път Умника ще види зор — отбеляза весело Бъндъл. — По телефона направо пелтечеше. Всеки момент ще довтаса и ще ни дръпне лекция по дискретност как да потулим всичко.

При тази перспектива лорд Кейтърам изстена.

— Беше ли станал? — попита той.

— Каза ми, че бил станал много рано и още от седем сутринта бил започнал да диктува писма и паметни записки.

— И ужасно се гордее с това — отбеляза баща й. — Големи егоисти са тези държавни мъже. Будят клетите си секретарки по никое време, за да им диктуват глупости. Ако имаше закон, който да им забранява да се измъкват от леглото преди единайсет сутринта, нацията щеше да спечели много. Пак иди-дойди, ако не дрънкаха толкова глупости. Ломакс все ми говори за моето обществено положение. То пък едно положение! На кого му се иска в наше време да е с благородническа титла?

— На никого — отвърна Бъндъл. — Хората предпочитат да са съдържатели на процъфтяващ публичен дом.

Тредуел се появи безшумно с две варени яйца върху голям сребърен поднос. Сложи го на масата пред лорд Кейтърам.

— Това пък какво е, Тредуел? — попита лордът с леко отвращение.

— Варени яйца, милорд.

— Ненавиждам варени яйца — рече раздразнено Кейтърам. — Толкова са безвкусни! Противно ми е даже да ги гледам. Ще имаш ли добрината да ги махнеш оттук, Тредуел?

— Веднага, милорд.

Лакеят и варените яйца изчезнаха все така безшумно, както се бяха появили.

— Слава Богу, че в този дом няма ранобудни — отбеляза лорд Кейтърам. — Сигурно трябва да съобщим на всички новината.

Той въздъхна.

— Кой ли го е убил? — рече Бъндъл. — И защо?

— Не е наша грижа, и слава Богу — отговори баща й. — Нека полицията го разнищва. Не че Баджуърти ще открие нещо. Но дано се окаже, че убиец е Ноузистейн5.

— Имаш предвид…

— Точно така. Имам предвид британския картел.

— Но защо му е на господин Айзъкстейн да убива госта, след като дойде с единствената цел да разговаря с него?

— Всичко е възможно в света на финансите — отвърна неопределено лорд Кейтърам. — Между другото, няма да се учудя, ако Айзъкстейн е ранобуден. Всеки момент може да нахълта тук. В Сити имат такива навици. Там, колкото и да си богат, не бива да изпускаш влака в 9,17.

От отворения прозорец нахлу звукът на форсиран двигател.

— Това е Умника — извика Бъндъл.

Баща и дъщеря отидоха на прозореца и махнаха на пътника в току-що пристигналата кола.

— Насам, любезни друже! Насам! — извика лорд Кейтърам, преглъщайки огромно парче шунка.

Джордж обаче нямаше намерение да се катери през прозореца. Изчезна през предния вход и след малко се яви в трапезарията в компанията на Тредуел, който веднага се оттегли.

— Закуси с нас! — покани го лорд Кейтърам, докато му стискаше ръката. — Какво ще кажеш за едно бъбрече?

Джордж отхвърли с нетърпелив жест предложението.

— Каква ужасна трагедия! Наистина ужасна! Ужасна!

— Да де! Я хапни малко треска!

— Не, не! Всичко трябва да се потули! На всяка цена!

Както бе предсказала Бъндъл, Джордж започна да изнася лекции.

— Разбирам състоянието ти — рече съчувствено лорд Кейтърам. — Но защо да не хапнеш! Вземи си яйца с бекон или треска.

— Каква неочаквана спънка… Национално бедствие… Застрашени концесии…

— Успокой се и хапни! — пак подкани лорд Кейтърам. — Трябва да хапнеш, за да се съвземеш. Не искаш ли варени яйца? Ха, тук преди малко имаше варени яйца, къде се дянаха?

— Не ми се яде — каза Джордж. — Вече закусих, а и да не бях, пак нямаше да ям. Трябва да решим какво да правим. Съобщил ли си на някого?

— Знаем само ние с Бъндъл. И местната полиция. И Картрайт. И всички слуги, естествено.

Джордж изстена.

— Стегни се, драги приятелю — рече любезно лорд Кейтърам. — Ще ми се все пак да хапнеш нещо. Май не разбираш, че един мъртвец не може да се съживи. Мъртъвците ги погребват и така нататък. Неприятно е наистина, но какво да се прави!

Джордж изведнъж се успокои.

— Прав си, Кейтърам. Казваш, че си извикал местната полиция. Няма да ни свърши работа. Трябва ни Батъл6.

— „Сражение, гибел и внезапна смърт“ — изрецитира лорд Кейтърам с озадачено лице.

— Не ме разбра. Имам предвид старши инспектор Батъл от Скотланд Ярд. Изключително дискретен човек. Работихме заедно по онази тъжна афера за партийните пари.

— Каква афера? — попита лордът с известен интерес. Погледът на Джордж обаче се беше спрял на седналата на прозореца Бъндъл и тази гледка очевидно му напомни колко полезна е дискретността. Той се изправи.

— Да не губим време! Трябва незабавно да изпратя няколко телеграми.

— Ако ги напишеш, Бъндъл ще ги предаде по телефона.

Джордж извади автоматична писалка и започна да пише с невероятна скорост. Подаде първата телеграма на Бъндъл, която я прочете с голям интерес.

— Боже мой, що за име! — възкликна тя. — Барон кой?

— Барон Лолопретжизил. Бъндъл примига.

— Аз го разбрах, сега остава да го разберат и в пощата.

Джордж продължи да пише. Подаде трудовете си на Бъндъл и се обърна към стопанина.

— Най-доброто нещо, което би могъл да сториш, Кейтърам…

— Да? — реагира с отзивчивост лорд Кейтърам.

— Е да оставиш всичко в мои ръце.

— С удоволствие! — отвърна щастливо лорд Кейтърам. — И аз си мислех същото. Ще намериш полицаите и доктор Картрайт в заседателната зала. И трупът е там. Драги ми Ломакс, оставям имението в твои ръце. Прави каквото искаш.

— Благодаря ти — рече Джордж. — Ако ми се наложи да се допитам до теб за нещо…

Но лорд Кейтърам вече се бе измъкнал през вратата в дъното. Бъндъл бе наблюдавала това отстъпление с мрачна усмивка.

— Незабавно ще пратя телеграмите — каза тя. — Знаете ли как да стигнете до заседателната зала?

— Да, лейди Айлийн, благодаря ви. — Джордж бързо излезе от трапезарията.