Тайната на имението

Глава петнадесета Непознатият французин

Вирджиния и Антъни се разхождаха по пътеката, водеща към езерото. Първите няколко минути, след като излязоха от замъка, вървяха в мълчание. След това Вирджиния го наруши със смеха си.

— Боже мой! — каза тя. — Нали е ужасно? Толкова неща имам да ви казвам, а и толкова, въпроси имам да ви задам, че просто не знам откъде да почна. Преди всичко — Вирджиния понижи глас — какво направихте с трупа? Звучи ужасно, нали? Никога не бях предполагала, че ще се обиграя толкова много в престъпленията.

— Сигурно е съвсем ново усещане за вас — рече Антъни.

— Но не и за вас?

— Е, и аз не бях крил трупове.

— Разкажете ми какво стана.

Кратко и стегнато Антъни й описа действията си от предната нощ. Вирджиния го изслуша внимателно.

— Постъпили сте умно — одобри тя. — Ще си прибера сандъка, щом се върна на гара Падингтън. Ще имаме проблеми единствено ако се наложи да давате обяснения къде сте били снощи.

— Едва ли ще се наложи. Открили са трупа най-рано през нощта или тази сутрин. Иначе щеше да пише във вестниците. Каквото и да се твърди в детективските романи, лекарите не са чак такива вълшебници, ме да кажат точно кога е настъпила смъртта. Така и няма да научат точния час на смъртта му. Едно алиби за тази нощ ми е къде-къде по-полезно.

— Знам. Лорд Кейтърам ми разказа всичко. Но нали човекът от Скотланд Ярд е убеден във вашата невинност?

Антъни не й отговори веднага.

— Не изглежда особено умен — продължи Вирджиния.

— Не знам дали е така — отвърна бавно Антъни. — Струва ми се, че старши инспектор Батъл не е за подценяване. На пръв поглед е убеден в моята невинност, но не съм сигурен в това. В момента е озадачен, че засега не съзира видими подбуди да съм извършил престъплението.

— Видими ли? — удиви се Вирджиния. — Че за какво ви е да убивате чуждестранен княз, когото не познавате?

Антъни я погледна изпитателно.

— Нали преди време сте живели в Херцословакия?

— Да, бях там две години заедно със съпруга си. Той бе на работа в посолството.

— Това е било точно преди убийството на краля и кралицата. Срещали ли сте случайно княз Михаил Оболович?

— Михаил? Да, разбира се. Отвратително малко човече. Предложи ми да сключим морганатически брак, моля ви се!

— Виж ти! И каква съдба бе отредил на вашия съпруг?

— А, вече си бе измислил някакъв план в библейски стил.

— Вие как отговорихте на това любезно предложение?

— За съжаление, трябваше да се съобразяваме дипломатическия си статут — каза Вирджиния, — та ме можах да му дам отговора, който заслужаваше. Все пак клетият малък Михаил остана доста наранен от думите ми. Защо ме питате за него?

— Дойде ми нещо на ум. Доколкото разбирам, не сте се срещнали с убития.

— Не. Веднага след като пристигна, той „се оттегли в покоите си“, както пише в книгите.

— Естествено, не сте видели и трупа?

Вирджиния поклати глава. Пролича, че е заинтригувана от думите на Антъни.

— Смятате ли, че бихте могли да го видите?

— Ако използвам връзките си във висшето общество, тоест лорд Кейтърам, бих могла. Защо? Това заповед ли е?

— Боже мой, не! — отвърна ужасен Антъни. — Нима съм давал основания да бъда заподозрян като диктатор? Работата е просто в това, че под името княз Станислав тук е бил инкогнито княз Михаил Херцословашки.

Вирджиния го погледна учудено.

— Сега разбирам — каза тя и си възвърна обичайната усмивка. — Сигурно не подозирате, че Михаил е побързал да се прибере в покоите си, за да ме избегне?

— Допускам такова нещо — съгласи се Антъни. — Видите ли, ако съм прав, че някой е искал да ви попречи да дойдете в „Чимнис“, причината очевидно е, че познавате Херцословакия. Давате ли си сметка, че тук вие сте единственият човек, който е виждал княз Михаил?

— Да не би да искате да кажете, че убитият е бил измамник, че се е представял за друг?

— Тъкмо това ми хрумна. Ако уредите с лорд Кейтърам веднага да ви покажат трупа, ще изясним бързо този въпрос.

— Бил е застрелян в 11,45 — рече Вирджиния замислено. — Точно в часа, споменат върху онова късче хартия. Всичко изглежда ужасно загадъчно.

— Добре, че се сетих. Този ли е прозорецът на вашата стая? Вторият от края над заседателната зала?

— Не, моята стая е в елизабетинското крило, от другата страна. Защо?

— Когато снощи си тръгнах, след като реших, че съм чул изстрел, в тази стая запалиха лампата.

— Виж ти! Не знам кой е настанен в нея, но лесно ще разбера, ще питам Бъндъл. Дали и там не са чули изстрела?

— И да са го чули, не са го съобщили. От Батъл разбрах, че никой от обитателите на дома не е чул изстрела. Това е единствената следа, която имам, а тя не дава кой знае колко. Ще тръгна обаче по нея, пък ще видим.

— Наистина странно — отвърна замислено Вирджиния.

Бяха стигнали до навеса за лодки край езерото и се облегнаха на него.

— А сега, за да си разкажем всичко, ще се поразходим малко с лодка. Така ще бъдем далеч от бдителните уши на Скотланд Ярд, на гости от Америка и на любопитни прислужници.

— Вече чух нещо от лорд Кейтърам — каза Вирджиния, — но то не е достатъчно. Като начало нека разбера кой всъщност сте: Антъни Кейд или Джими Макграт?

За втори път тази сутрин Антъни описа последния месец и половина от своя живот с тази разлика, че версията за Вирджиния не бе редактирана.

— Между другото, мисис Ревъл — рече в заключение, — още не съм ви благодарил, че изложихте на опасност безсмъртието на душата си, като ме обявихте за свой стар приятел.

— Разбира се, че сте стар приятел — извика Вирджиния. — Допускате ли, че ще ви натреса труп, а при следващата си среща с вас ще твърдя, че ви виждам за втори път? Само това оставаше! — Тя замълча, сетне продължи: — Знаете ли, има още нещо. През цялото време си мисля, че в мемоарите има някаква тайна, която още не сме разгадали.

— Така е — съгласи се Антъни. — Има още нещо, което бих ви помолил да споделите с мен — допълни младежът.

— Какво?

— Защо се изненадахте, когато вчера на Понт Стрийт споменах името Джими Макграт? Чували ли сте го и преди?

— Да, любезни ми Шерлок Холмс. Джордж — братовчед ми Джордж Ломакс, де — ме посети предния ден и ми наговори куп ужасни глупости. Замисълът му бе да дойда тук, да завъртя главата на въпросния господин Макграт и подобно на Далила да му измъкна някак мемоарите. Разбира се, той не използва тези думи. Наговори ми куп глупости за англичанките и така нататък, но веднага разбрах накъде бие. На клетия стар Джордж е присъщо да разсъждава именно с такива долни категории. След като се видя, че искам да знам прекалено много, той се опита да ме отклони с лъжи, на които нямаше да повярва и двегодишно дете.

— Все пак неговият план успя — отбеляза Антъни. — Аз, предполагаемият Джеймс Макграт, съм тук и вие се държите любезно с мен.

— Така е, но за жалост на клетия Джордж липсват мемоарите! Сега пък аз ще ви задам един въпрос. Когато ви казах, че не съм написала тези писма, вие отвърнахте, че го знаете. Как отгатнахте?

— Не бе трудно — отговори Антъни с усмивка. — Разбирам от психология.

— Излиза, че сте повярвали веднага в кристалната чистота на моя морал и…

Антъни обаче поклати енергично глава.

— Няма такова нещо. Не знам нищо за вашия морал. Възможно е да имате любовник и да му пишете писма. Жена като вас обаче никога не би позволила да бъде изнудвана. Тази Вирджиния, която е написала писмата, щеше да умре от страх. Вие щяхте да се борите.

— Коя ли е тази Вирджиния Ревъл? И къде е? Изпитвам странното чувство, че имам двойница.

Антъни запали цигара.

— Знаете ли, че едно от писмата е било изпратено от Чимнис? — попита младежът.

— Какво? — Вирджиния бе изумена. — Кога е било писано?

— Нямаше дата. Но все пак е странно, нали?

— Повече от сигурна съм, че освен мен друга Вирджиния Ревъл не е гостувала в имението. Бъндъл или лорд Кейтърам непременно щяха да ме уведомят, ако имаше такова съвпадение на имената.

— Права сте, доста е странно. Знаете ли, мисис Ревъл, започвам да се съмнявам, че съществува и друга Вирджиния Ревъл.

— Изглежда трудно откриваема — съгласи се Вирджиния.

— Да. Вече си мисля, че авторът на тези писма умишлено е използвал вашето име.

— Но защо? — извика Вирджиния. — Защо му е било да го прави?

— Е, точно в това е въпросът. Все още не са ни ясни прекалено много неща.

— Кой според вас е убил Михаил? — попита внезапно Вирджиния. — „Другарите на Червената ръка“ ли?

— Не е изключено — отвърна Антъни с недоволен глас. — Безсмислените убийства са в стила им.

— Време е да действаме — рече Вирджиния. — Ето, идват лорд Кейтърам и Бъндъл. Преди всичко трябва да се убедим дали мъртвецът е Михаил или друг човек.

Антъни започна да гребе към брега и след малко се оказаха в компанията на лорда и дъщеря му.

— Обядът закъснява — рече потиснат Негова светлост.

— Батъл сигурно е обидил готвачката.

— Това е мой приятел, Бъндъл — каза Вирджиния. — Бъди мила с него.

Бъндъл изгледа Антъни с любопитство и заговори Вирджиния, сякаш него го нямаше.

— Къде откриваш такива хубави мъже? Как го постигаш? — попита със завист.

— Можеш да го вземеш — отвърна великодушно Вирджиния. — На мен ми трябва лорд Кейтърам.

Усмихна се на поласкания лорд, хвана го под мишница и го отведе.

— Умеете ли да говорите? — поинтересува се Бъндъл. — Или сте просто як и мълчалив?

— Дали умея да говоря ли? Умея да мърморя. Умея и да бъбря. Понякога дори да задавам въпроси.

— Например?

— Например кой живее във втората стая в края отляво?

Младежът посочи прозорците.

— Колко странен въпрос! — възкликна Бъндъл. — Много ме заинтригувахте. Така… Това е стаята на мадмоазел Брюн, френската гувернантка. Тя има грижата за възпитанието на двете ми по-малки сестри. Казват се Дълси и Дейзи, както в онази песен. Ако се бе родила и трета, навярно щяха да я кръстят Дороти Мей. На мама обаче й омръзна да ражда само дъщери и умря. Реши, че може да остави на друг грижата за осигуряване на наследник.

— Значи мадмоазел Брюн — повтори Антъни замислено. — Откога работи при вас?

— От два месеца. Постъпи при нас, когато бяхме в Шотландия.

— Тази работа нещо не ми харесва — рече Антъни. — Надушвам нещо гнило.

— На мен пък ми се ще да надуша уханието на обяда — каза Бъндъл. — Редно ли е да поканя човека от Скотланд Ярд да обядва с нас, мистър Кейд? Вие сте светски човек и вероятно ви е известно как се постъпва в такъв случай. Досега тук не бяха ставали убийства. Вълнуващо е, нали? Много съжалявам, че сутринта се изясни вашата несъпричастност. Винаги съм мечтала да срещна убиец и да видя дали убийците наистина са толкова мили и чаровни, каквито ги описват в неделните издания. Боже мой, това пък какво е?

Очевидно бе такси, насочило се към замъка. Двамата му пътници бяха висок мъж с плешива глава и черна брада и един по-дребен и по-млад човек с черни мустаци. Антъни веднага разпозна първия и се досети, че именно той, а не превозното средство е причина за удивлението на неговата спътница.

— Ако не греша — отбеляза той, — това е моят стар познайник барон Лолипоп.

— Барон кой?

— Нарекох го Лолипоп за по-лесно. Може да ти се пръсне сърцето, докато изричаш истинското му име.

— Тази сутрин щеше да се пръсне и телефонният апарат — възкликна Бъндъл. — Значи това е баронът. Следобед сигурно ще го натресат именно на мен, сякаш ми бе малко цяла сутрин да се занимавам с Айзъкстейн. Нека отсега нататък Джордж сам си върши работата, а политиката да върви по дяволите! Извинете, мистър Кейд, но трябва да се притека на помощ на клетия си баща.

Бъндъл бързо се прибра в замъка.

Антъни я наблюдава минута-две и замислен, запали цигара. Изведнъж долови шум на две крачки от себе си. Бе застанал до навеса за лодки, а звукът се разнесе съвсем отблизо. Сякаш някой се мъчеше да сподави кихавица.

„Много ми е любопитно кой ли се крие зад навеса — помисли си Антъни. — Я да проверя!“

Преминавайки от намерения към дела, хвърли кибритената клечка и бързо се шмугна от другата страна на навеса.

Видя мъж, който дотогава очевидно бе коленичил, а сега се опитваше да се изправи. Бе висок, със светло палто и очила, с остра черна брадичка. Донякъде приличаше на суетно конте, бе на възраст между трийсет и четирийсет години. Изглеждаше порядъчен човек.

— Какво правите тук? — попита Антъни.

Бе напълно уверен, че това не е гост на лорд Кейтърам.

— Моля да бъда извинен — рече непознатият със силен чужд акцент. — Искам да се върна в странноприемница „Веселите играчи на крикет“ — каза с предполагаемо очарователна усмивка, — но май съм се заблудил. Дали мосю би имал добрината да ме упъти?

— Разбира се — каза Антъни. — Но знаете ли, дотам не се стига по вода.

— Моля? — попита непознатият.

— Казах — повтори Антъни, поглеждайки многозначително навеса за лодки, — че дотам не се стига по вода. Има пряк път през парка, макар и да не е съвсем близо. Вие обаче сте влезли в частно имение. В чужда собственост.

Антъни се въздържа от забележката, че ако коленичиш зад навес за лодки, едва ли ще откриеш правилния път. Любезно улови непознатия за ръка.

— Тръгнете оттук, вървете покрай езерото и ще видите пътя. След това завийте наляво и той ще ви отведе право в селото. Сигурно сте отседнали в „Играчите“.

— Да, мосю. Тази сутрин. Много ви благодаря.

— Няма защо. Дано не сте настинали.

— Моля?

— Дано не сте настинали от колениченето върху влажната земя — поясни Антъни. — Стори ми се, че насмалко не кихнахте.

— Възможно е да съм кихнал — съгласи се непознатият.

— Не бива да потискате кихането — каза Антъни. — Един много изтъкнат лекар неотдавна каза, че е твърде опасно. Не мога да си спомня до какво точно можеше да доведе, до депресия или до втвърдяване на артериите, но не бива да го допускаме. Всичко хубаво!

— И на вас, мосю. Благодаря, задето ме упътихте!

„Втори подозрителен непознат от селската странноприемница — промърмори Антъни, като наблюдаваше отдалечаващия се човек. — А и не мога да определя какъв е. Прилича на френски търговски пътник. Не ми се вярва да е другар на Червената ръка. Дали пък не представлява някаква трета сила в смутната Херцословашка държава? Във втората стая откъм края живее гувернантката французойка. В същото време загадъчен французин се разхожда из имението и слуша разговори, които не са предназначени за неговите уши. Хващам се на бас, че в цялата тази работа има нещо.“

Докато разсъждаваше по въпроса, Антъни се запъти към замъка. На терасата срещна лорд Кейтърам, който изглеждаше доста потиснат и двамата новодошли.

— А, ето ви и вас! — рече лордът. — Позволете ми да ви представя барон… барон… също и капитан Андраши. Това е мистър Антъни Кейд.

Баронът погледна Антъни с подозрение.

— Мистър Кейд ли? — попита сухо. — Май грешите.

— Бих желал да остана малко насаме с вас, бароне — каза Антъни. — Ще ви обясня всичко.

Баронът се поклони и двамата се отдалечиха.

— Бароне, разчитам на вашето великодушие — рече Антъни. — Веднъж вече накърних честта си на британски джентълмен, като пътувах под фалшиво име. Представих ви се като Джеймс Макграт, но повярвайте, тази измама е съвсем невинна. Без съмнение сте запознат с произведенията на Шекспир и знаете размислите му, че е важно не името, а уханието на розата. Е, нашият случай е същият. На вас ви трябваше човекът, у когото се намираха мемоарите. Този човек бях аз. Както ви е ясно, те вече не са у мен. Чудесно ме изиграхте, бароне, наистина. На кого му хрумна? На вас или на шефовете ви?

— Това собствена идея бе на Негово Височество. И лично той я осъществи.

— Изпълни задачата много добре — рече Антъни с одобрение. — Изобщо не се усъмних, че не е англичанин.

— Князът на английски джентълмен възпитанието получи — обясни баронът. — Традицията в Херцословакия е такава.

— И професионалист нямаше да го свърши така ловко — рече Антъни. — Ако не е тайна, бихте ли ми казали какво стана с мемоарите?

— Между джентълмени да остане… — започна баронът.

— Много сте любезен, бароне — промърмори Антъни. — Никога не съм бил окачествяван толкова често като джентълмен, както през последните четирийсет и осем часа.

— Само на вас го казвам. Изгорили са ги, смятам.

— Смятате, но не сте сигурен, така ли?

— Негово Височество лично ги пази. Целта му бе да ги прочете и с огън да ги унищожи.

— Виждам — рече Антъни. — От друга страна обаче, не са леко четиво, което да прехвърлиш за половин час.

— Не ги намериха сред вещите на мъченически загиналия господар. Ясно е, че изгорени са.

— Странно — промълви Антъни. Известно време мълча, сетне продължи: — Зададох ви тези въпроси, бароне, защото, както навярно сте чули, и аз бях замесен в престъплението. Разбираемо е желанието ми да бъда освободен от неоснователни подозрения.

— Безспорно тъй е — рече баронът. — Честта ви го изисква.

— Така е — потвърди Антъни, — много точно се изразихте, все не успявам да го постигна. Но нека продължа. Ще бъда оневинен единствено в случай че открия истинския убиец и за целта трябва да знам всички факти. Въпросът с мемоарите е много важен. Не е изключено престъплението да е извършено с цел те да бъдат откраднати. Кажете ми, бароне, вие допускате ли го?

Баронът се поколеба за миг.

— Прочетохте ли мемоарите? — попита накрая предпазливо.

— Струва ми се, че ми отговорихте — отвърна с усмивка Антъни. — Бароне, искам да ви кажа още нещо. Бих желал да ви предупредя, че все още имам намерение да предам ръкописа на издателите следващата сряда, тринайсети октомври.

Баронът го погледна учудено.

— Но вие вече го нямате.

— Следващата сряда, казах. Днес е петък. Дотогава има цели пет дена, през които трябва да си го върна.

— А ако вече е изгорен?

— Не ми се вярва.

Както разговаряха, стигнаха в края на терасата. Пред тях се появи някакъв едър мъжага. Антъни, който още не бе виждал великия мистър Хърман Айзъкстейн, го огледа с интерес.

— Здравейте, бароне — рече Айзъкстейн, махвайки с ръка, в която държеше голяма черна пура. — Лоша работа. Много лоша.

— Добри ми приятелю мистър Айзъкстейн, лоша е наистина! — потвърди баронът. — Прекрасното ни начинание се срути.

Антъни тактично остави двамата да си изплакват болката и продължи нататък.

Внезапно спря. От средата на живия плет се издигаше струйка дим.

„Там навярно има някакъв проход — реши Антъни. — Чувал съм за такива работи.“

Бързо се огледа. В другия край на терасата лорд Кейтърам разговаряше с капитан Андраши. И двамата бяха с гръб към него. Антъни се наведе и с усилие се провря през живия плет.

Бе отгатнал. Имаше не един, а два успоредни живи плета, разделени от тясна пътечка. Започваше откъм страната на замъка. В плета нямаше нищо тайнствено, но никой, който го видеше откъм предната страна, нямаше да се досети, че е двоен.

Антъни обърна поглед към другия край на пътечката. Там върху плетен стол се бе настанил някакъв мъж. На облегалката бе оставена наполовина изпушена пура. Мъжът, изглежда, бе заспал.

„Странно — рече си Антъни. — Мистър Хайръм Фиш явно предпочита да остава в сянка.“