Тайната на имението

Глава тридесета Антъни се захваща за нова работа

— Вие вървете, господа — каза Антъни, — а аз ще се присъединя към вас след малко.

Изчака останалите да излязат и отиде при старши инспектор Батъл, който съсредоточено оглеждаше ламперията.

— Е, Батъл? Май искахте да ме питате нещо.

— Да, сър, макар и да не проумявам как отгатнахте. Бързата ви реакция обаче винаги ме е впечатлявала. Да разбирам ли, че убитата дама и покойната кралица Варага са едно и също лице?

— Да, Батъл. Надявам се обаче тази история да не се разчуе. Точно сега не ми е до семейни призраци.

— Имайте доверие на мистър Ломакс, сър. Никой няма да научи. Или по-точно, доста хора ще научат, но няма да се разчуе.

— Това ли искахте да ме питате?

— Не, сър, споменах го между другото. Стига да не си позволявам твърде много, ми е интересно защо скрихте истинското си име.

— Ще ви отговоря. Скрих името си от най-благородни подбуди, Батъл. Майка ми бе англичанка. Бях възпитан в Англия и се интересувах от нея далеч повече, отколкото от Херцословакия. Стори ми се глупаво да обикалям света с име, подхождащо повече на оперетъчен герой. Освен това на младини имах демократични убеждения. Вярвах в чистотата на идеалите си и в равенството между хората. Изпитвах силно недоверие към кралете и князете.

— Оттогава нещо измени ли се? — попита лукаво Батъл.

— Пътувах много и опознах света. Не видях равенство между хората. Но забележете, още вярвам в демокрацията. Тази демокрация обаче трябва да се наложи на хората със силна ръка, да им се натика насила, ако щете. Хората не искат да са братя, поне засега. Вярата ми в братството угасна съвсем миналата седмица, когато пристигнах в Лондон и видях как хората по вагоните на метрото упорито отказват да се сместят, за да направят място на качващите се. Все още не можем да превърнем хората в ангели, като залагаме единствено на вродената им доброта, ала с разумно прилагане на сила можем да ги накараме да се държат помежду си горе-долу порядъчно. Все още вярвам в братството между хората, но то няма да настъпи скоро. Ще дойде някъде след десетина хилядолетия. Няма смисъл да сме припряни. Еволюцията е бавен процес.

— Тези ваши възгледи са много интересни, сър — рече Батъл и в очите му просветна лукаво пламъче. — Осмелявам се да изкажа увереността си, че ще се справите много добре като крал.

— Благодаря, Батъл — отвърна Антъни и въздъхна.

— Не изглеждате особено щастлив.

— Ох, и аз не зная. Сигурно ще бъде забавно. Но ще бъда обвързан с постоянна работа, нещо, което винаги съм избягвал.

— Все пак, сър, навярно го възприемате и като дълг?

— Опазил ме Господ! Няма такова нещо. Не, Батъл, в дъното на всичко има жена. Както винаги. Ще стана крал най-вече заради нея.

— Разбирам ви, сър.

— Уредих го така, че баронът и Айзъкстейн да са доволни. Единият иска крал, другият — петрол. Ще си го получат. Колкото до мен, Батъл… Вие били ли сте влюбен?

— Много съм привързан към мисис Батъл, сър.

— Много сте привързан… май не ме разбрахте. Говоря за съвсем друго.

— Извинете, сър, но лакеят ви чака отвън, при прозореца.

— Борис ли? Чудесен човек. Добре, че по време на боричкането онази жена се застреля сама. В противен случай Борис щеше да й извие врата и вие щяхте да искате да го качите на бесилото. Пословичен е с привързаността си към династия Оболовичи. Странното е, че веднага след смъртта на Михаил се привърза към мен, а нямаше откъде да знае кой съм.

— Инстинкт — рече Батъл. — Както при кучетата.

— Много странен инстинкт наистина. През цялото време си мислех, че с поведението си ще ме издаде пред вас. Я да видим какво иска.

Антъни излезе през прозореца. Останал сам старши инспектор Батъл, го изпрати с очи, после отново заби поглед в ламперията.

— Ще се справи — каза си.

Навън Борис вече бе започнал да обяснява нещо.

— Елате, господарю — рече и го поведе по терасата. Антъни го последва, чудейки се какво ли има. Борис спря и посочи нещо с пръст. На ярката лунна светлина се виждаше каменна пейка, на която седяха двама души.

— Наистина е като куче — промърмори си Антъни. — При това ловджийско.

Отправи се към пейката. Борис изчезна в мрака. Двамата души се изправиха. Бяха Вирджиния и…

— Здрасти, Джо — приветства го познат глас. — Голяма работа е твоето момиче.

— Джими Макграт, колко е хубаво, че си тук! — извика Антъни. — Откъде, за Бога, се взе?

— Рудникът се оказа вятър работа. Сетне ме подгониха разни чужденци, искаха да им продам ръкописа. Една нощ насмалко не осъмнах с нож в гърба. Тогава реших, че работата е по-дебела, отколкото предполагах. Допуснах, че може да ти трябва помощ, и хванах следващия параход.

— Страшно мило от негова страна, нали? — каза Вирджиния и стисна ръката на Джими. — Защо не си ми казвал колко е симпатичен? Джими, ти наистина си страшен сладур.

— Вие двамата май се разбирате добре — каза Антъни.

— Има си хас! — възкликна Джими. — Чудех се как да те открия, докато се сетих за тази дама. Съвсем не се оказа такава, каквато си я представях. Очаквах да се натъкна на някоя от ония надути кокошки от висшето общество, дето ти изкарват акъла.

— Той ми разказа всичко за писмата — поясни Вирджиния. — Даже ми стана съвестно, че не съм застрашена от нищо, когато такъв един великодушен рицар е готов да ми се притече на помощ.

— Ако ви познавах, нямаше да му давам писмата — рече галантно Джими. — Щях да ви ги донеса лично. Е, приятелю, всичко ли свърши? Няма ли работа и за мен?

— За Бога! — каза Антъни. — Има! Чакай малко. Отиде в къщата и след малко се върна с книжна кесия, която подаде на Джими.

— Иди в гаража и си подбери някоя прилична кола. Замини за Лондон и предай този пакет на Евърдийн Скуеър номер 17. Това е домашният адрес на мистър Болдърсън. Срещу него той ще ти даде хиляда лири.

— Какво е това? Да не са мемоарите? Останах с чувството, че са ги изгорили.

— Ти за какъв ме взимаш? — попита Антъни. — Да не мислиш, че така лесно ще се хвана на въдицата? Веднага позвъних на издателите, разбрах, че онова обаждане е било фалшиво, и действах както го изискваха обстоятелствата. Подготвих фалшив пакет, както ме бяха посъветвали. Само дето прибрах в касата на хотела истинския пакет. През цялото време мемоарите бяха у мен.

— Браво на теб, приятелю! — каза Джими.

— Антъни! — извика Вирджиния. — Наистина ли смяташ да ги дадеш за публикуване?

— Не мога да не ги дам. Не мога да оставя един приятел като Джими в затруднено положение. Но ти не се тревожи. Успях да ги прегледам и вече знам защо всички смятат, че великите хора не си пишат сами мемоарите, а плащат на някой друг да свърши работата. Като писател Стилптич е непоносимо скучен. Написал е пространни разсъждения за държавата и не е намерил място дори и за една пикантна случка. Манията му за потайност и тук си е казала думата. В мемоарите няма и думичка, която да раздразни и най-чувствителния политик. Днес се обадих на Болдърсън и се договорих да му предам ръкописа преди полунощ. Но щом Джими е тук, нека сам свърши мръсната работа.

— Тръгвам — каза Джими. — Нямам нищо против да получа хиляда лири, особено след като вече ги бях отписал.

— Я чакай! — възкликна Антъни. — Вирджиния, трябва да ти призная нещо, което всички останали знаят, на теб обаче още не съм казал.

— Не ме интересува колко непознати жени е имало в твоя живот, стига да не ме занимаваш с тях.

— Жени! — изпуфтя пренебрежително Антъни. — Наистина ли си помисли за жени? Ето, Джеймс е тук. Може да го попиташ с какви жени ме е видял за последен път.

— С бабички — рече тържествено Джими. — Най-младата бе на около четиридесет и пет години.

— Благодаря ти, Джими, истински приятел си — каза Антъни. — Не, става дума за нещо много по-лошо. Не съм ти разкрил истинското си име.

— Много ли е неблагозвучно? — попита Вирджиния с любопитство. — Да не звучи глупаво, например Побълс? Ще е забавно да се казвам мисис Побълс.

— Винаги очакваш от мен най-лошото.

— Признавам, по едно време си помислих, че си крал Виктор. Това продължи обаче само минута и половина.

— Между другото, Джими, имам работа за теб. Имаш ли желание да търсиш злато из скалистите планини на Херцословакия?

— Там има ли злато? — попита оживено Джими.

— Не може да няма — отвърна Антъни. — Това е прекрасна страна.

— Значи реши да послушаш съвета ми и да отидеш там?

— Да — отвърна Антъни. — Той се оказа много по-полезен, отколкото си предполагал. А сега чуйте изповедта. Не са ме подменили като малък с друго бебе, нито ми се е случило нещо романтично, но така или иначе аз наистина съм княз Николай Оболович от Херцословакия.

— О, Антъни! — възкликна Вирджиния. — Аз пък взех, че се омъжих за теб! Сега какво ще правим?

— Ще отидем в Херцословакия и ще се правим на крал и кралица. Джими Макграт ми каза, че там средният им мандат е от около четири години. Дано нямаш нищо против.

— Да имам нещо против ли? — извика Вирджиния. — Ще ми е страшно приятно!

— Нали е изключителна? — промърмори Джими. После дискретно потъна в мрака. След малко се чу шумът на запален двигател.

— Няма нищо по-приятно от това да оставиш човек сам да си върши мръсната работа — каза Антъни със задоволство. — Пък и не знаех как иначе да се отърва от него. Откакто се оженихме, не съм останал и минута насаме с теб.

— Ще ни бъде ужасно забавно — рече Вирджиния.

— Ще превъзпитаваме разбойниците и убийците. Въобще ще работим за подобряването на нравствения климат в страната.

— Драго ми е да те слушам. Започвам да мисля, че не съм се жертвал напразно.

— Не си криви душата! — отвърна спокойно Вирджиния. — Ще ти е приятно да царуваш. Нали ти е в кръвта. Както на водопроводчиците им е в кръвта да поправят водопроводи.

— Едва ли е точно така — каза Антъни. — Стига сме си губили времето в разговори за водопроводчици! Знаеш ли, че Айзъкстейн и старият Лолипоп ме очакват? Искат да разговаряме за нефт. За нефт, моля ти се! Ще почакат малко, докато ги удостоя с кралското си благоволение. Вирджиния, помниш ли, веднъж ти казах, че ще направя така, та да ме обикнеш?

— Помня — отвърна тихо Вирджиния. — Тъкмо тогава обаче старши инспектор Батъл ни наблюдаваше от прозореца.

— Е, сега не ни наблюдава.

Антъни внезапно я притегли към себе си и започна да я целува по клепачите, но устните, по златистата й коса…

— Много те обичам, Вирджиния — прошепна. — Обичаш ли ме и ти?

Погледна я, уверен в отговора, който щеше да получи. Облегнала глава на рамото му, тя му отговори с нежен шепот.

— Никак!

— Моя малка лудетино, сега вече знам, че ще те обичам до края на живота си.

Антъни отново започна да я целува.