Тайната на имението

Глава деветнадесета Тайнствената история

Всички насочиха погледи към френския детектив, който в отговор им се усмихна.

— Да, вярно е — потвърди той.

Настъпи тишина, всички се опитваха да осмислят случилото се. Мълчанието беше нарушено от Вирджиния.

— Знаете ли какво мисля, старши инспектор Батъл?

— Какво, мисис Ревъл?

— Че е време да ни просветлите поне малко.

— Да ви просветля ли? Нещо не разбирам, мисис Ревъл.

— Чудесно ме разбирате, старши инспектор Батъл. Сто на сто мистър Ломакс ви е наговорил куп неща за поверителността, дискретността и така нататък. Съвсем в негов стил е. Няма да е зле обаче да ни кажете какво става, за да не разкриваме тайните сами, при което бихме могли неволно да навредим. Мосю Лъомоан, не сте ли съгласен с мен?

— Напълно съм съгласен, мадам.

— Вече казах на мистър Ломакс, че има неща, които не могат да се държат вечно в тайна — рече Батъл. — Мистър Евърсли е секретар на Ломакс, така че няма основания да не бъде в течение на случилото се. Колкото до мистър Кейд, той бе въвлечен против желанието си и смятам, че също има право да знае какво става. Но…

Батъл замълча.

— Знам какво ще кажете — рече Вирджиния. — Че жените не умеят да пазят тайна. Чувала съм го безброй пъти от Джордж.

През цялото време Лъомоан бе изучавал Вирджиния. Обърна се към колегата си от Скотланд Ярд.

— Правилно ли съм разбрал, че това е госпожа Ревъл?

— Да, така се казвам — потвърди Вирджиния.

— Нали вашият съпруг работеше в дипломатическата служба? И вие бяхте с него в Херцословакия непосредствено преди убийството на покойните монарси?

— Да.

Лъомоан отново се обърна към Батъл.

— Според мен госпожата има право да чуе историята. Макар и косвено, тя я засяга. Освен това — очите му просветнаха лукаво — дискретността й се цени много високо в дипломатическите среди.

— Радвам се, че са ми писали такава оценка — засмя се Вирджиния. — И че няма да бъда държана встрани от събитията.

— Дали да не пийнем нещо разхладително? — попита Антъни. — Къде ще проведем заседанието? Тук ли?

— Да, сър, ако не възразявате — каза Батъл. — Имам причини да не напускам до сутринта помещението. След като чуете какво ще ви разкажа, ще разберете защо.

— В такъв случай ще имам грижата за напитките — рече Антъни.

Бил отиде да му помогне, те се върнаха с поднос с чаши, бутилки сода и други житейски потребности.

Нарасналият синдикат се настани удобно в ъгъла до прозореца около голямата дъбова маса.

— Всичко, разбира се, ще си остане между нас — каза Батъл. — Нещата, които ще чуете тук, са строго поверителни. Не бива да изтича никаква информация. Хора като мистър Ломакс, които смятат, че нещата трябва да се потулват, рискуват много повече, отколкото предполагат. Всичко започна преди около седем години. Точно тогава се бе разгърнало онова, което днес наричаме „обновление“. Особено в Източна Европа. Във Великобритания се провеждаха активни дипломатически контакти, съвсем задкулисно, при които конците се дърпаха от един наш познайник, граф Стилптич. Всички балкански държави бяха заинтересовани и мнозина крале посетиха Англия! Няма да влизам в подробности, но нещо изчезна. Изчезна по такъв начин, че изглеждаше невероятно, освен ако човек приемеше две неща — че крадецът е кралска особа и че кражбата е извършена от голям професионалист. Мосю Лъомоан би могъл да ви разкаже повечко.

Французинът учтиво се поклони и поясни.

— Възможно е в Англия изобщо да не сте чували за нашия прословут невероятен крал Виктор. Никой не знае как всъщност се казва, но той е човек, надарен с изключителна смелост и дръзновение, говори пет езика и е ненадминат в изкуството да се предрешава. Макар и да е известно, че баща му е англичанин или ирландец, самият той работи главно в Париж. Именно в Париж преди около осем години осъществи няколко дръзки кражби. Тогава живееше под името капитан О’Нийл.

Вирджиния възкликна удивено. Мосю Лъомоан я стрелна с поглед.

— Разбирам кое развълнува госпожата. След малко ще разберете и вие. Ние от службите за сигурност имахме подозрения, че въпросният капитан О’Нийл всъщност е крал Виктор, но не разполагахме с доказателства. По онова време в Париж живееше една умна млада актриса, Анжела Мори, работеше във „Фоли Бержер“. Известно време подозирахме, че е съучастничка на крал Виктор, но отново не успяхме да открием доказателства. Париж се готвеше да посрещне младия крал Николай IV Херцословашки. В службите за сигурност получихме изрични указания да обезпечим в максимална степен безопасността на Негово Величество. Предупредиха ни да държим под око някаква революционна организация, наричаща се „Другарите на Червената ръка“. Сетне се разбра, че другарите са се свързали с Анжела Мори и са й предложили голяма сума, ако се съгласи да им помогне. Тя трябвало да плени с чара си младия крал и да го подмами на място, посочено от другарите. Анжела Мори приела подкупа и се съгласила да изиграе тази роля. Младата дама обаче се оказала далеч по-умна и амбициозна, отколкото предполагали новите й работодатели. Успяла да завърти главата на краля, който се влюбил до полуда в нея и я отрупал със скъпоценности. Точно тогава й хрумнало да стане не кралска любовница, а кралица! Както всички знаем, успя да го постигне. Бе представена в Херцословакия като графиня Варага Пополевска, от династията Романови, и след време стана кралица Варага. Съвсем не лошо постижение за една второстепенна парижка актриса! Знаем, че играеше новата си роля изключително добре. Победата й обаче не се оказала дълговечна. „Другарите на Червената ръка“, вбесени от нейното предателство, два пъти извършиха покушения срещу нея. Накрая успяха да насъскат сънародниците си дотолкова, че избухна революция и кралят и кралицата бяха убити. Труповете им, обезобразени до неузнаваемост, бяха ярко свидетелство за гнева на тълпата срещу кралицата чужденка от долно потекло. Освен това се разбра, че кралица Варага изобщо не е прекъсвала връзката си със своя съучастник, крал Виктор. Нищо чудно дори той да е автор на плана за нейния успех. Знаем, че е продължавала да си пише с него, като е използвала шифър. За по-сигурно му пишела на английски и ги подписвала с името на една англичанка, чийто съпруг тогава работел в посолството. Двамата смятали, че дори и да се направи проверка и въпросната дама да отрече, че почеркът е неин, никой няма да й повярва — как иначе ще реагира една невярна жена, пишеща писма на своя любовник! Използвала е вашето име, мисис Ревъл.

— Знам — каза Вирджиния, която ту побледняваше, ту възвръщаше цвета на лицето си. — Значи ето каква е истината за писмата. А аз през цялото време се чудех.

— Изключително подъл номер! — извика възмутен Бил.

— Писмата са били адресирани до парижкото жилище на капитан О’Нийл. Колкото до главната им цел, върху нея хвърлиха светлина някои любопитни факти, станали известни по-късно. След убийството на краля и кралицата много от кралските скъпоценности, попаднали в ръцете на тълпата, впоследствие се оказаха в Париж. Там се разкри, че в девет от десет случая най-ценните скъпоценни камъни по тях са били махнати и подменени с фалшиви. А се знае, че сред кралските скъпоценности имаше някои много известни камъка. Очевидно и като кралица Анжела Мори не се е отказала от стария си занаят. Сега вече стигаме до същината. Николай IV и кралица Варага посетиха Англия и гостуваха на покойния маркиз Кейтърам, тогава министър на външните работи. Херцословакия е малка страна, но не можеше да бъде пренебрегвана. Кралица Варага нямаше как да не бъде приета. И ето, имаме в едно лице кралска особа и опитна крадла. Няма съмнение, че използваният фалшификат, направен толкова изкусно, че да заблуди всеки, освен експерт, е бил измайсторен от крал Виктор. Всъщност той безспорно е бил автор на целия план, като знаем дързостта, с която бе осъществен.

— И сетне какво стана? — попита Вирджиния.

— Сетне всичко бе потулено — отвърна лаконично старши инспектор Батъл. — До ден-днешен не се е споменавало нищо за случилото се. Сторихме всичко, което бе възможно да се стори тихомълком, а то не бе никак малко, уверявам ви. Имаме методи, които ще изненадат всекиго. Скъпоценният камък обаче не напусна Англия заедно с кралицата на Херцословакия, само това мога да ви кажа. Нейно Величество го е скрила някъде, но къде, така и не успяхме да открием. Не бих се учудил обаче — старши инспектор Батъл се огледа, — ако е някъде в тази зала.

Антъни се изправи на крака.

— Какво? Не сте успели да го откриете през всички тези години? Невъзможно.

— Не са ви известни някои обстоятелства, мосю — бързо каза французинът. — Само половин месец по-късно в Херцословакия избухна революцията и кралят и кралицата бяха убити. Междувременно в Париж арестуваха за дребна кражба и капитан О’Нийл. Надявахме се да открием в дома му пачката с шифрованите писма, но се оказа, че тя е била открадната от някакъв херцословак. Бил е в Херцословакия непосредствено преди революцията, а после изчезна вдън земя.

— Сигурно е отишъл в чужбина — рече замислено Антъни. — И то не къде да е, а в Африка. Обзалагам се, че е пазил въпросните писма като зеницата на окото си. Смятал ги е за златна мина. Освен това по всяка вероятност прякорът му е бил Педро Холандеца или нещо от този род. — Усети върху себе си спокойния поглед на старши инспектор Батъл и се усмихна. — Не се правя на ясновидец, Батъл — каза му, — макар и да изглежда така. Ще ви кажа какво имам предвид.

— Има нещо, което не обяснихте — намеси се Вирджиния. — Каква връзка има всичко това с мемоарите? Сто на сто има някаква връзка.

— Мадам е много съобразителна — рече с одобрение Лъомоан. — Да, има връзка. По същото време в Чимнис бе отседнал и граф Стилптич.

— Значи той може да е бил в течение?

— Убеден съм в това.

— И, разбира се — рече Батъл, — ако е споменал тази история в скъпоценните си мемоари, скандалът ще бъде неописуем. Особено като се разбере, че цялата работа е била потулена.

Антъни запали цигара.

— Допускате ли в мемоарите да се намеква къде е скрит камъкът? — попита младежът.

— Не ми се вярва — бе категоричен Батъл. — Той не можеше да понася кралицата, беше се противопоставил яростно на този брак. Тя едва ли му се е доверила.

— Нямах предвид това — каза Антъни. — Графът безспорно е бил голяма лисица. Да допуснем, че без нейно знание е успял да открие къде е скрила камъка. В такъв случай какво според вас е щял да направи?

— Да си мълчи — рече Батъл след кратък размисъл.

— И аз мисля така — каза французинът. — Моментът е бил много деликатен. Доста трудно е щял да върне камъка, без да го усетят. Пък и това, че е знаел къде е скрит, му е давало голяма власт, а този дядка си е падал властолюбец. Така не само е щял да държи в ръцете си кралицата, но е щял да има много силен коз при всеки пазарлък. А това не е била единствената тайна, която е знаел, обичал е да колекционира тайни, както други колекционират рядък порцелан. Веднъж-дваж преди смъртта си се е хвалил, че знае невероятни тайни. И най-малкото веднъж е заявил, че в мемоарите му има сензационни откровения. Ето защо всички се домогват до тези мемоари — французинът се усмихна малко кисело. — И френската полиция се опита да се добере до тях, но графът съобразително ги е дал на някого преди смъртта си.

— И все пак нямаме основания да смятаме, че е знаел и тази тайна — каза Батъл.

— Прощавайте — намеси се Антъни, — но е заявил, че я знае.

— Какво?

И двамата детективи го погледнаха така, сякаш не вярваха на очите си.

— Когато ми даде ръкописа, който трябваше да занеса в Англия, мистър Макграт ми разказа за първата си среща с граф Стилптич. В Париж, макар и да рискувал, господин Макграт отървал графа от тълпа хулигани. Графът бил — как ли да се изразя? — в настроение. И именно затова съобщил на Макграт две интересни неща. Първо му казал, че знае къде е Кохинорът — информация, на която моят приятел почти не обърнал внимание. Освен това добавил, че въпросните хулигани били хора на крал Виктор. Двете неща, взети заедно, говорят много.

— Боже мой! — възкликна старши инспектор Батъл. — Наистина говорят много. Дори убийството на княз Михаил получава друго значение.

— Крал Виктор никога не е убивал — напомни му французинът.

— А ако е бил изненадан, докато е търсел камъка?

— В такъв случай би трябвало да е в Англия, нали? — вметна бързо Антъни. — Казахте, че преди няколко месеца е излязъл от затвора. Не го ли проследихте?

Върху лицето на френския детектив се появи тъжна усмивка.

— Опитахме се, мосю, но този човек е същински демон. Избяга ни под носа. Предположихме, че ще отпраши право към Англия. Но не го направи. Замина… за къде мислите?

— За къде? — попита Антъни.

Гледаше внимателно французина, докато си играеше с кутията кибрит.

— За Америка. За Съединените Щати.

— Какво?

Гласът на Антъни бе изпълнен с удивление.

— Да, за Америка, и като какъв, мислите, се е представил там? Представил се е за княз Николай Херцословашки.

Кибритената кутия падна от ръцете на Антъни. Той забеляза, че Батъл е не по-малко удивен от него.

— Това е невъзможно.

— Напълно е възможно, драги ми приятелю. Още тази сутрин ще се убедите. Блъфира както никой друг. Знаете, говореше се, че княз Николай е загинал преди няколко години в Конго. Нашият приятел крал Виктор очевидно е заложил именно на това. — Такава смърт трудно се доказва. Съживил е княз Николай и представяйки се за него, е успял да измъкне от американците огромни количества долари. Обещал им концесии за нефт. Благодарение на една случайност обаче бил разобличен и му се наложило бързо да напусне страната. Този път наистина заминал за Англия. Именно затова съм тук. Той рано или късно ще се появи в Чимнис. Ако, разбира се, вече не го е сторил.

— Наистина ли го допускате?

— Смятам, че е бил тук в нощта, когато е загинал княз Михаил, и че снощи е идвал още веднъж.

— Значи е направил повторен опит? — попита Батъл.

— Да.

— Вече се тревожех — продължи Батъл, — че мосю Лъомоан закъснява. От Париж ми бяха съобщили, че е тръгнал и ще работим заедно. Така и не разбрах защо не се появява.

— Наистина ви дължа едно извинение — каза Лъомоан. — Пристигнах сутринта след убийството. Веднага реших, че е по-добре да проуча нещата неофициално, без да се представям официално за ваш колега. Прецених, че така имам по-големи възможности. Давах си сметка, че могат да ме заподозрат. Това обаче щеше да ме улесни, тъй като щеше да притъпи бдителността на хората, които следях. Мога да ви уверя, че през последните два дни научих множество интересни неща.

— Кажете ми все пак — рече Бил — какво всъщност се случи снощи?

— Боя се — каза мосю Лъомоан, че ви накарах да потичате доста.

— Значи съм преследвал вас, така ли?

— Да. Сега ще ви обясня. Дойдох, за да наблюдавам замъка, тъй като бях убеден, че тайната е свързана с тази зала, залата, където е бил убит князът. Застанах отвън, на терасата. Забелязах, че в залата има някой. Видях как се движеше лъчът на джобното му фенерче. Опитах средния прозорец — не беше залостен отвътре. Така и не разбрах дали човекът е влязъл оттам или го е оставил незалостен, за да се измъкне през него при необходимост. Без да вдигам шум, отворих прозореца и влязох в залата. Придвижих се тихо стъпка по стъпка, докато стигнах до място, откъдето да наблюдавам действията му, без да бъда разкрит. Не успях обаче да огледам човека. Бе с гръб към мен и виждах единствено силуета му в светлината на фенерчето. Но действията му ме изненадаха. Той се зае да разглобява първо едните доспехи, сетне вторите, като разглеждаше внимателно всяко парче. Щом се убеди, че не открива в тях това, което търси, започна да почуква по ламперията под картината. Какво щеше да направи след това, нямам представа. Бе прекъснат. Вие нахлухте в залата. Французинът погледна Бил.

— Направихме го с добри намерения — рече замислено Вирджиния, — но за съжаление развалихме всичко.

— В известен смисъл да, мадам. Човекът загаси фенерчето, а аз, побягнах към прозореца, тъй като все още не смятах да разкривам самоличността си. Сблъсках се с другите двама в мрака и паднах. Успях да се изправя и изскочих през прозореца. Тогава мистър Евърсли, който ме взе за своя противник, се втурна да ме преследва.

— Първа хукнах да ви преследвам аз — уточни Вирджиния. — Бил се включи по-късно.

— А през това време пришълецът е имал благоразумието да не вдига шум и да се измъкне незабелязано през вратата. Чудя се как не се е натъкнал на хората, дошли да помагат.

— Едва ли се е затруднил — вметна Лъомоан. — Просто е казал, че пръв се е притекъл на помощ, и толкоз.

— Според вас този Арсен Люпен и сега ли е в замъка? — попита Бил със светнали очи.

— Защо не? — каза Лъомоан. — Би могъл да се представя за слуга. Защо не и за Борис Анчуков, верния слуга на покойния княз Михаил?

— Има нещо подозрително в този човек — съгласи се Бил.

Антъни обаче се усмихна.

— Не ви подобава да правите такива предположения, мосю Лъомоан — намеси се той учтиво.

Французинът също се усмихна.

— Вие вече сте го взели на служба при вас като лакей, нали, мистър Кейд? — попита старши инспектор Батъл.

— Батъл, свалям ви шапка. Наистина сте в течение на всичко. Но е по-точно да се каже, че той ме избра за господар, а не аз него — за лакей.

— Защо според вас го е направил, мистър Кейд?

— Не знам — отговори развеселен Антъни. — Звучи странно, но може да съм му станал симпатичен. Или пък да е решил, че аз съм убил неговия господар и затова трябва да заеме по-изгодна позиция, та да отмъсти за неговата смърт. — Стана, отиде до прозорците и дръпна завесите. — Съмна се — рече той с лека прозявка. — Вече няма да имаме поводи за вълнения.

Лъомоан също се изправи.

— И аз ще ви оставя — каза той. — Може би ще се срещнем по-късно днес.

Любезно се поклони на Вирджиния и излезе през прозореца.

— Хайде да поспим! — рече тя, прозявайки се. — Беше много интересно. Бил, време е да нанкаш. Май няма да идем на закуска.

Антъни бе застанал до прозореца и наблюдаваше отдалечаващия се Лъомоан.

— Може и да не повярвате — рече Батъл зад гърба му, — но минава за най-добрия детектив на Франция.

— Няма причини да не вярвам — каза замислено Антъни. — По-скоро обратното.

— Беше прав за вълненията от нощес — допълни Батъл — Между другото, спомняте ли си какво ви казах за застреляния мъж, когото откриха близо до Стейнс?

— Да. Защо?

— А, просто така. Установили са самоличността му. Казвал се е Джузепе Манели и е работил като келнер в хотел „Блиц“ в Лондон. Любопитно, нали?