Тайната на имението

Глава двадесет и втора Червеният сигнал

Старши инспектор Батъл се намираше в библиотеката на Уайвърн.

Джордж Ломакс, седнал зад отрупано с документи бюро, се мръщеше надменно.

Старши инспекторът бе започнал със стегнат и делови отчет. После Джордж взе думата и не я отстъпи повече на събеседника си. Батъл се бе задоволил да дава кратки, най-често едносрични отговори.

Върху бюрото бе пачката с писма, които Антъни бе открил върху тоалетката.

— Нищо не разбирам — рече раздразнено Джордж. — Казвате, че в тях има нещо зашифровано?

— Точно така, мистър Ломакс.

— И къде, казвате, ги е намерил? Върху тоалетката ли?

Батъл възпроизведе буквално обяснението на Антъни Кейд, как се е сдобил повторно с писмата.

— И веднага ви ги е донесъл. Правилно, точно така е трябвало да постъпи. Кой обаче ги е оставил в стаята му?

Батъл поклати глава.

— От вас се очаква да знаете точно тези неща — упрекна го Джордж. — Цялата тази работа никак не ми харесва. И какво всъщност знаем ние за този Антъни Кейд? Появява се по тайнствен начин и при много подозрителни обстоятелства и като капак, не знаем нищо за него. Дано вече сте направили необходимата проверка.

Старши инспектор Батъл си позволи да се усмихне търпеливо.

— Веднага изпратихме телеграма в Южна Африка и думите му напълно се потвърждават. Действително е бил в Булавайо заедно с господин Макграт в посоченото време. Бил е на работа в туристическа агенция „Касъл“.

— Така си и знаех — каза Джордж. — Излъчва просташка самоувереност, която е от полза при такива занимания. Що се отнася до тези писма обаче, трябва да се вземат мерки. И то незабавно…

Великият държавник отново се наду. Старши инспектор Батъл понечи да каже нещо, но Джордж не му позволи.

— Незабавно, казах. Писмата трябва да се разшифроват веднага. Я да видя кой ще свърши тази работа. Има един човек от Британския музей, който разчита всякакви шифри. Ръководеше нашия шифровален отдел по време на войната. Къде ли е мис Оскар? Тя му знае името. Започваше с Уин… Уин…

— Професор Уинуд — каза Батъл.

— Точно така. Уинуд. Незабавно да му се изпрати телеграма!

— Вече го направих, мистър Ломакс. Преди час. Професорът ще пристигне с влака в 12,10 часа.

— Добре, много добре. Слава Богу, махнах си това от главата. Днес трябва да ида в Лондон. Нали вие тук ще се оправите без мен?

— Ще се оправим, сър.

— Е, добре, Батъл. Вижте там, постарайте се. Днес съм страшно зает.

— Разбирам ви, сър.

— Между другото, защо Евърсли не дойде с вас?

— Още спеше, сър. Вече ви казах, цяла нощ бяхме на крак.

— Да, да. И аз съм често на крак по цели нощи. За двайсет и четири часа върша работа, с каквато други се справят за трийсет и шест часа. Ще ви помоля, Батъл, да кажете на Евърсли веднага да дойде при мен. Нали няма да забравите?

— Ще му предам заръката ви, сър.

— Благодаря, Батъл. Прекрасно разбирам, че ви се е наложило да му окажете известно доверие. Смятате ли, че все пак е било необходимо в случая да бъде посветена и моята братовчедка, мисис Ревъл?

— Да, господин Ломакс, като знаем от чие име са подписани писмата.

— Невероятно нахалство — промърмори Джордж и се смръщи, когато погледът му отново падна върху писмата. — Помня покойния крал на Херцословакия. Очарователен човек, но с много слаб характер. Много слаб. Беше се превърнал в играчка в ръцете на една безскрупулна жена. Имате ли все пак някаква хипотеза как тези писма са се оказали отново у мистър Кейд?

— Според мен — каза Батъл, — когато човек не успее да постигне нещо по един начин, опитва друг.

— Нещо не ви разбирам — рече Джордж.

— Разбойникът крал Виктор вече знае, че заседателната зала е под наблюдение. Дава ни писмата, за да ги разшифроваме и открием скривалището. След това бихме могли да очакваме неприятности. Но ние с Лъомоан имаме грижата.

— Сигурно сте разработили план?

— Все още не бих казал, че разполагам с план. Имам обаче идея. Понякога и една идея може да свърши добра работа.

След тези думи старши инспектор Батъл си тръгна. Не смяташе да запознава Джордж по-подробно с намеренията си.

На връщане към Чимнис настигна Антъни и спря.

— Решили сте да ме вземете на автостоп? — попита Антъни. — Чудесно.

— Къде бяхте, мистър Кейд?

— На гарата, да проверя нещо за влаковете.

Батъл вдигна въпросително вежди.

— Отново ли ще ни напускате? — попита той.

— Засега не — засмя се Антъни. — Между другото, имате ли представа какво е разтревожило Айзъкстейн? Тъкмо когато си тръгвах, пристигна с колата, имаше вида на човек, на когото се е случило нещо неприятно.

— Говорите за мистър Айзъкстейн, нали?

— Да.

— Не знам. Вероятно не е лесно човек като Айзъкстейн да бъде разтревожен.

— Съгласен съм с вас — каза Антъни. — Намирам го за силен и мълчалив жълтолик финансист.

Батъл внезапно се наведе и докосна шофьора по рамото.

— Спрете, ако обичате, и ме чакайте тук.

За голяма изненада на Антъни инспекторът слезе от колата. След минута-две обаче забеляза как към английския детектив се запътва мосю Лъомоан. Явно Батъл бе спрял колата, защото го бе забелязал.

Двамата детективи размениха набързо няколко приказки, след което старши инспекторът се качи отново на автомобила и каза на шофьора да потегли.

Изражението на лицето му се бе изменило напълно.

— Открили са револвера — каза внезапно той.

— Какво? — Антъни го погледна удивено. — Къде?

— В куфара на Айзъкстейн.

— Невъзможно!

— Нищо не е невъзможно — отвърна Батъл. — Поне това съм разбрал досега.

Бе застинал и почукваше по коляното си с ръка.

— Кой го е намерил?

Батъл кимна назад.

— Лъомоан. Работи му главата. Неслучайно го ценят във френската полиция.

— Но това не противоречи ли на всичките ви досегашни предположения?

— Не — отвърна много бавно старши инспектор Батъл. — Не бих казал. Малко се изненадах в началото, няма да отрека. Това откритие обаче пасва напълно на едно мое предположение.

— Какво е то?

Батъл обаче смени темата.

— Ще намерите ли мистър Евърсли. Предайте му, че мистър Ломакс нареди веднага да иде в Уайвърн.

— С удоволствие — отвърна Антъни. Колата вече бе спряла пред главния вход. — Той навярно е още в леглото.

— А, едва ли — възрази детективът. — Ако се огледате, ще го видите ей там, под дърветата, в компанията на мисис Ревъл.

— Наблюдателен човек сте, Батъл — каза Антъни и тръгна да изпълнява поръчението.

Предаде посланието на Бил, който не остана очарован.

— Дявол да го вземе! — промърмори той и се отправи към замъка. — Няма ли Умника най-сетне да ме остави на мира? А и тези проклети типове от колониите защо не си стоят там? Идват и ни крадат най-хубавите момичета. Писна ми вече!

— Научихте ли за револвера? — попита Вирджиния, след като Бил се отдалечи.

— Батъл току-що ми каза. Странно, нали? Айзъкстейн вчера имаше ужасно наплашен вид, но аз го отдадох на напрежението. Той е последният човек, когото бих заподозрял. Виждате ли мотив да иска да отстрани княз Михаил?

— Наистина, не се връзва с интересите му — отсъди замислено Вирджиния.

— Нищо не се връзва — каза разочарован Антъни.

— По едно време бях започнал да мисля, че съм голям детектив, макар и любител. Единственото, което успях да постигна досега, бе да снема подозренията от френската гувернантка. Това междувременно ми струва доста неприятности и известни разходи.

— За това ли ходихте във Франция? — попита Вирджиния.

— Да. Отидох в Динар, за да разговарям с графиня Дьо Бретьой. Бях много доволен от своята съобразителност и очаквах да чуя, че никой си няма представа за съществуването на личност, представяща се за мадмоазел Брюн. Вместо това ми бе дадено да разбера, че през последните седем години въпросната дама е била едва ли не стълб на семейството. Накратко, ако изключим възможността госпожа графинята също да е разбойничка, цялата ми хипотеза се срина със земята.

Вирджиния поклати глава.

— Мадам Дьо Бретьой е извън подозрение. Всъщност я познавам много добре и сигурно съм срещала мадмоазел в замъка й. Лицето й ми е познато, както ни се струват познати например гувернантките и случайните спътници от влаковете. Може да ви се стори ужасно, но никога не ги оглеждам както трябва. А вие?

— Наблюдавам ги само ако са много красиви — призна Антъни.

— В такъв случай… Какво има?

Вирджиния бе забелязала, че Антъни е вперил поглед в една фигура, появила се иззад горичката и застинала в стойка „мирно“. Бе херцословакът Борис.

— Извинете за миг — каза Антъни. — Трябва да разменя няколко думи с вярното си куче.

Той отиде при Борис.

— Какво има? Какво искате?

— Господарю… — поде Борис и се поклони.

— Добре, добре, но не ме следвайте по петите. Изглежда неприлично.

Без да каже и дума, Борис извади мръсен къс хартия, очевидно откъснат от някое писмо, и го подаде на Антъни.

— Това пък какво е? — попита той.

На парчето хартия бе написан само един адрес.

— Той го изпусна — поясни Борис, — а аз го нося на своя господар.

— Кой го изпусна?

— Онзи чужденец.

— Но защо ми го носите?

Борис го погледна укорително.

— Добре де. А сега си вървете. Зает съм.

Борис отдаде чест, извърна се кръгом и си тръгна. Антъни прибра хартийката в джоба си и се върна при Вирджиния.

— Какво искаше? — попита го тя с любопитство. — И защо го нарекохте „куче“?

— Защото се държи като куче — каза Антъни, отговаряйки първо на втория въпрос. — Вероятно при последното си прераждане е бил хрътка. Току-що ми донесе къс хартия, който според думите му е бил изтърван от чужденеца. Навярно има предвид Лъомоан.

— Сигурно — съгласи се Вирджиния.

— Непрестанно ме следва по петите — оплака се Антъни. — Като куче. Нищо не казва. Само ме гледа с големите си кръгли очи и толкоз. Не мога да го разбера.

— Ами ако говори за Айзъкстейн? — предположи Вирджиния. — И Айзъкстейн доста прилича на чужденец.

— Айзъкстейн — промърмори нетърпеливо Антъни. — Той пък по какъв начин се вписва в картината?

— Понякога не съжалявате ли, че се забъркахте в цялата тази каша? — попита внезапно Вирджиния.

— Да съжалявам ли? Боже мой, в никакъв случай! Напротив, много ми е интересно. Навярно вече сте разбрали, че обичам приключенията. Е, възможно е този път да съм получил малко повече приключения, отколкото съм искал.

— Значи вече не изпитвате особено удоволствие — рече Вирджиния донякъде изненадана от необичайно сериозния му тон.

— Не бих казал.

Минута-две се разхождаха, без да продумват. Сетне Антъни наруши мълчанието.

— Някои хора — каза той — не обръщат внимание на сигналите. Един локомотив обикновено намалява скоростта или спира, когато пред него се появи червен семафор. Аз може би съм далтонист. Видя ли червен сигнал, не мога да не се забързам. И в края на краищата, както ви е известно, това не е на добро. Такова поведение е опасно за движението.

Изрече го също със съвсем сериозен тон.

— Сигурно често рискувате?

— Поемал съм какви ли не рискове. Само дето още не съм се женил.

— Звучи ми доста цинично.

— Е, не съм го искал. Бракът, поне така, както го разбирам аз, е най-голямото приключение.

— Това ми харесва — възкликна Вирджиния и поруменя.

— Бих се оженил само за жена, която да е на светлинни години от моя начин на живот. И какво бихме правили след това? Аз ли ще се нагаждам към нейния стил на живот, или тя към моя?

— Ако тя ви обича…

— Това са сантименталности, мисис Ревъл. Знаете го. Любовта не е лекарство, с чиято помощ да станеш сляп за заобикалящия те свят. Е, може да се възприеме и така, но ще бъде жалко. Любовта е много повече. Ако според вас един крал се ожени за просякиня, какво ще мислят за брака след година-две? Няма ли просякинята да съжалява за парцалите и безгрижния живот? Ще съжалява, разбира се. А има ли смисъл кралят да се откаже от короната си, за да й угоди? И от това няма да има полза, от него не би се получил свестен просяк. А нито една жена не уважава мъж, който се справя зле с работата си.

— Да не сте се влюбили в просякиня, мистър Кейд? — попита любезно Вирджиния.

— Не, аз не съм крал, пък и просто ви обяснявах един принцип.

— И от такава ситуация няма изход, така ли? — попита Вирджиния.

— Винаги се намира изход — отвърна мрачно Антъни. — Имам една теория, според която човек винаги получава това, което желае, стига да е готов да заплати цената му. А знаете ли каква е тази цена в девет от всеки десет случая? Тази цена е компромисът. Компромисът е ужасно нещо, но наближи ли средна възраст, човек е все по-склонен да го прави. Говоря ви от собствен опит. За да получа жената, която искам, съм готов дори да се заловя с постоянна работа.

Вирджиния се засмя.

— Занимавах се със сделки — продължи Антъни.

— И се отказахте?

— Да.

— Защо?

— От принципни съображения.

— Нима?

— Много необичайна жена сте — рече внезапно Антъни и я погледна.

— Защо?

— Защото умеете да не задавате въпроси.

— Имахте предвид, че не ви попитах с какви сделки сте се занимавали?

— Да.

Отново настъпи мълчание. Наближиха замъка и усетиха уханието на розовите храсти.

— Вярвам — каза Антъни, нарушавайки мълчанието, — разбирате кога един мъж е влюбен във вас. Едва ли означавам нещо за вас, но, кълна се, ще направя така, че да знача.

— Дали ви е по силите? — попита тихо Вирджиния.

— По-скоро не, но поне се опитах.

— Съжалявате ли, че ме срещнахте? — внезапно рече тя.

— Боже мой, не! Отново съгледах червения сигнал. Когато ви срещнах за пръв път на Понт Стрийт, веднага разбрах, че ще ми причините болка. Стана ми ясно още като видях лицето ви. Излъчвате вълшебство от глава до пети. Има и други подобни жени, но нито една не е притежавала вашето обаяние. Някой ден сигурно ще се омъжите за порядъчен заможен човек, а аз ще се завърна към приключенския си живот. Преди това обаче ще ви целуна поне веднъж. Кълна се, че ще го направя!

— Няма да можете да го направите сега — отвърна тихо Вирджиния, — защото старши инспектор Батъл ни наблюдава от прозореца на библиотеката.

Антъни я погледна.

— Лудетина сте, Вирджиния — каза със спокоен глас. — Ала много мила лудетина.

След това махна с ръка на старши инспектор Батъл.

— Тази сутрин заловихте ли престъпници, Батъл?

— Още не, мистър Кейд.

— Звучи обнадеждаващо.

С пъргавина, необичайна за такъв едър човек, Батъл скочи през прозореца на библиотеката и дойде при тях.

— При мен е професор Уинуд — прошепна тихо. — Пристигна преди малко и се зае с разшифровката на писмата. Искате ли да видите как работи?

Каза им го с тона на собственик на цирк, гордеещ се с дресираните си животни. След като получи утвърдителен отговор, ги заведе до прозореца и ги подкани да надникнат.

Пред маса, върху която бяха подредени писмата, бе седнало дребно червенокосо човече на средна възраст, което пишеше нещо на голям лист хартия. От време на време изръмжаваше сърдито и потриваше носа си, така че той бе станал червен почти колкото косата му.

В един момент вдигна поглед от листа.

— Ето те и теб, Батъл! Защо ме докара тук, да се занимавам с глупости ли? И малко дете ще се справи с тези писма. Двегодишно хлапе ще ги разшифрова наум. Ти на това шифър ли му казваш? Та то бие на очи, човече!

Радвам се, професоре — отвърна учтиво Батъл. — Все пак не забравяйте, че не всички притежаваме вашата съобразителност.

— Тук не се иска съобразителност — отсече професорът. — Иска се работа. Цялата ли връзка да разчитам? Виж какво, ще ми отнеме много време. Необходими са само усърден черен труд и повишено внимание, не трябва никакъв ум. Разшифровах писмото, адресирано от Чимнис, за което ми каза, че е най-важното. Останалите бих могъл да взема в Лондон и да ги дам на един от асистентите си. Наистина не мога да си позволя да губя време за тях. Откъсна ме от една истинска главоблъсканица, смятам отново да се заема с нея. Очите му блестяха.

— Добре, професоре — съгласи се Батъл. — Съжалявам, че задачата ни се е оказала толкова лесна. Ще го обясня на мистър Ломакс. Всъщност бързахме да разшифроваме само това писмо. Ако не се лъжа, лорд Кейтърам ви очаква на обяд.

— Никога не обядвам — каза професорът. — Това е много лош навик. В средата на деня на нормалния здрав човек са му достатъчни един банан и една бисквита.

Взе си палтото, което бе захвърлил върху облегалката на един стол. Батъл тръгна към главния вход и след малко Антъни и Вирджиния чуха шума на заминаваща кола.

Инспекторът се върна при тях. В ръката си държеше листа хартия, даден му от професора.

— Такъв си е — каза Батъл, за Уинуд. — Вечно бърза. Иначе е умен човек. Е, ето го и истинското съдържание на писмото на Нейно Величество. Искате ли да го видите?

Вирджиния протегна ръка, Антъни също започна да чете, надвесен над рамото й. Спомни си, че писмото е дълго и изпълнено с отчаяние и страст. С гения си професор Уинуд го бе превърнал в кратко делово съобщение.

— С ли? — каза Антъни. — Явно става дума за Стилптич. Хитрата стара лисица е сменила тайника.

— Ричмънд — повтори замислено Вирджиния. — Да не би диамантът да е скрит някъде в Ричмънд?

— Кралските особи обичат да ходят там — съгласи се Антъни.

Батъл поклати глава.

— Още си мисля, че става дума за място в замъка.

— Сетих се! — възкликна внезапно Вирджиния. Двамата мъже отправиха погледи към нея.

— Портретът на Холбайн в заседателната зала. Чукаха по ламперията точно под него. На портрета е изобразен херцогът на Ричмънд.

— Ето какво била работата! — каза Батъл и удари с ръка по крака си. Започна да говори с въодушевление, каквото не му беше присъщо. — Картината е само отправната точка в търсенето. Крадците не знаят за тези цифри повече от нас. Решили са, че щом рицарските доспехи са под картината, диамантът е скрит в тях. Сметнали са, че цифрите може би означават инчове. Оказало се е, че не е така, и следващата им мисъл е била да търсят таен проход или стълбище, скрити зад плъзгащата се ламперия. Знаете ли дали в замъка има такива тайни места, мисис Ревъл?

Вирджиния поклати глава.

— Знам, че има една монашеска килия и поне един таен ход. Някога са ми ги показвали, но вече не помня почти нищо. Ето я Бъндъл, ще питаме нея.

Бъндъл, която с бърза стъпка пресичаше терасата, се бе запътила към тях.

— След като обядваме, ще отскоча с колата до града — каза тя. — Някой иска ли да дойде с мен? Вие например, мистър Кейд? За вечеря ще се върнем.

— Благодаря — отвърна Антъни, — но тук ми е добре. Пък и имам работа.

— Този мъж се бои от мен. Или от шофирането ми, или от моя чар. От какво се страхувате, мистър Кейд?

— От второто — каза Антъни. — И то непрекъснато.

— Бъндъл, мила — намеси се Вирджиния. — В заседателната зала има ли таен вход?

— Има. Но е почти срутен. Някога явно е свързвал Чимнис с Уайвърн. Ала е било преди много, много години, сега е полуразрушен. Едва ли ще минете по него и стотина метра. Ходът в Бялата галерия на горния етаж е къде-къде по-интересен. А и монашеската килия си я бива.

— Не ги оценяваме от естетическа гледна точка — обясни Вирджиния. — Интересуват ни от делови съображения. Как да влезем в хода в заседателната зала?

— Част от ламперията е на панти. Ако искате, ще ви покажа, след като свършим с обяда.

— Благодаря ви — рече старши инспектор Батъл. — В 2,30 часа удобно ли е?

Бъндъл го изгледа с любопитство.

— Пак ли бандитски истории? — попита тя.

На терасата се появи Тредуел.

— Обядът е сервиран, миледи — съобщи лакеят.