Тайната на имението

Глава двадесет и четвърта Къщата в Дувър

— Надявам се, нямате нищо против да увелича скоростта — попита Бъндъл след малко. — Тръгнах по-късно, отколкото смятах.

На Антъни скоростта и без това се виждаше ужасяващо висока, но скоро той разбра, че за Бъндъл с нейния „Панард“ тя далеч не е пределна.

— Някои хора се ужасяват от начина, по който карам — каза Бъндъл, докато пресичаха едно село с намалена скорост. — Клетият ми баща, например. За нищо на света не иска да ми прави компания в тази стара каруца.

За себе си Антъни реши, че лорд Кейтърам е напълно прав. Да се возят в кола, шофирана от Бъндъл, не бе най-подходящото занимание за изнервени господа на средна възраст.

— Вие обаче май не се притеснявате — рече одобрително Бъндъл, докато взимаха остър завой на две колела.

— Свикнал съм — обясни делово Антъни. — Пък сега и аз бързам.

— Да дам ли газ? — попита любезно Бъндъл.

— По-добре недейте — побърза да каже Антъни. — И без това караме с около седемдесет километра в час.

— Изгарям от нетърпение да разбера защо така внезапно тръгнахте — каза Бъндъл, докато натискаше клаксона така, че да вдигне по тревога цялата околност. — Или да не питам? Да не би случайно да се укривате от правосъдието?

— Все още не знам — отговори Антъни. — Скоро ще разбера.

— Онзи от Скотланд Ярд съвсем не е такъв глупак, както ми се струваше — рече замислено Бъндъл.

— Съвестен човек е — съгласи се Антъни.

— Ставате за дипломат — отбеляза Бъндъл. — Не давате много информация.

— Пък аз си мислех, че съм се разбъбрил.

— Да не сте решили да отвлечете мадмоазел Брюн?

— Опазил ме Бог! — отрече разгорещено Антъни.

Няколко минути мълчаха. Бъндъл задмина три коли. После попита внезапно:

— Откога познавате Вирджиния?

— Не ми е лесно да отговоря на този въпрос — рече Антъни чистосърдечно. — Не съм я срещал много често, о имам чувството, че я познавам отдавна. Бъндъл кимна.

— Вирджиния е умна — отбеляза. — Уж през цялото време дрънка глупости, но е умна. Прояви се чудесно в Херцословакия. Ако Тим Ревъл бе останал жив, щеше да направи блестяща кариера. И то благодарение на Вирджиния. Тя правеше всичко възможно, за да му бъде от полза. Знам и защо го правеше.

— Защото го обичаше ли? — Антъни гледаше пред себе си.

— Не, защото не го обичаше. Не разбирате ли? Не го обичаше и никога не го е обичала. Затова и правеше всичко по силите си, за да компенсира липсата на обич. За обичта й нямаше илюзии. Никога не е била влюбена в Тим Ревъл.

— Изглеждате напълно убедена — рече Антъни и я погледна.

Бъндъл бе стиснала с малките си ръце кормилото, брадичката й издаваше решителност.

— Знам какво говоря. Бях дете по време на сватбата й, но вече бях чула някои неща. Освен това познавам добре Вирджиния, така че лесно можах да стигна до истината. Тим Ревъл бе ирландец, с приятна външност, умееше да говори и бе лудо влюбен във Вирджиния. Тогава тя бе само на осемнайсет години. Той я преследваше навсякъде и постоянно я заплашваше, че ако не се ожени за него, ще се самоубие или ще се пропие. Момичетата се хващат на такива приказки. Най-малкото едно време, защото през последните осем години напреднахме доста. Вирджиния се запали по чувството, което бе вдъхнала на Тим. Омъжи се за него, държеше се като ангел. Уверявам ви, ако бе влюбена в него, нямаше да се държи така. Проклетия си е. И още нещо ще ви кажа — тя се радва на свободата си. На никого няма да му бъде лесно да й я отнеме.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита бавно Антъни.

— Интересно е да знаеш какви са хората, нали? Поне някои хора.

— И на мен ми бе интересно — призна Антъни.

— Казах ви неща, които никога няма да чуете от самата Вирджиния. Можете обаче да се доверите на думите ми. Вирджиния е прекрасен човек. Дори жените я обичат, защото в нея няма нищо лицемерно. Освен това — добави малко неопределено Бъндъл — човек трябва да играе по правилата, нали?

— Да, да, разбира се — съгласи се Антъни.

Ала все още бе озадачен. Така и не разбра кое е накарало Бъндъл да му даде толкова много информация, която не е искал. А вече си бе признал, че й е благодарен за сведенията.

— Е, ето ги и трамваите — въздъхна Бъндъл. — Сега трябва да внимавам.

— Няма да е зле — съгласи се Антъни.

Представите му за внимателно каране обаче не съвпаднаха с тези на Бъндъл. След като прекосиха с гръм и трясък няколко крайни квартала, те се озоваха на Оксфорд Стрийт.

— Добре се справих, нали? — попита Бъндъл и погледна ръчния си часовник.

Антъни охотно се съгласи.

— Къде да ви оставя?

— Все едно. Всъщност в каква посока отивате?

— Към Найтсбридж Уей.

— Чудесно. Оставете ме на ъгъла на Хайд Парк.

— Довиждане — каза Бъндъл, след като спря на посоченото място. — А как ще се върнете.

— Ще се оправя сам.

— Май ви уплаших — отбеляза Бъндъл.

— Не бих препоръчал шофирането ви като лек за изнервени стари дами, но лично аз изпитах удоволствие. За последен път животът ми бе застрашен така от стадо диви слонове в Африка.

— Какъв грубиян сте! — възкликна Бъндъл. — Не сме се блъснали нито веднъж.

— Съжалявам, ако не сте го сторили заради мен — отвърна Антъни.

— Мъжете не са особено смели — вметна Бъндъл.

— Така си е — съгласи се Антъни. — Признавам се за победен.

Бъндъл му махна с ръка и потегли. Антъни спря едно такси.

— Гара Виктория — каза на шофьора.

Щом пристигна на гарата и се разплати, провери кога е следващият влак за Дувър. За беда един току-що бе заминал.

Примирил се, че се налага да почака около час, Антъни започна да се разхожда смръщен напред-назад. Веднъж-дваж поклати нетърпеливо глава.

Пътува до Дувър безпроблемно. След като пристигна, излезе от гарата, а после, сякаш неочаквано досетил се за нещо, се върна в сградата. На лицето му бе изписана лека усмивка, когато помоли да го упътят как да стигне до Хърстмиър, Лангли Роуд.

Въпросното шосе бе дълго и водеше извън града. По думите на носача Хърстмиър бе последната къща. Антъни се отправи натам с енергична стъпка. Между очите му отново се появи бръчица. И въпреки всичко той се чувстваше въодушевен, както винаги при надвиснала опасност.

Хърстмиър действително бе последната къща на Лангли Роуд. Бе обградена от запуснат парк. Антъни реши, че е необитаема от години. Огромната желязна порта бе разядена от ръжда. Името върху табелата бе почти изличено.

„Усамотено място — промърмори под нос Антъни. — И добре избрано.“

Поколеба се миг-два, огледа се и видя, че на шосето няма никого. Тихо се промъкна през скърцащата порта, повървя малко, после спря и се ослуша. Все още бе далеч от къщата. Не се чуваше никакъв звук. Няколко пожълтели листа се откъснаха от дърветата и паднаха на земята с шумолене, което при пълната тишина му се стори зловещо.

„Нерви — промърмори той. — Не знаех, че ги имам.“

Тръгна по пътеката, но при завоя се шмугна в храстите и продължи, без да го виждат от къщата. Изведнъж замръзна на място и надникна през шубрака. Някъде в далечината лаеше куче. Вниманието на Антъни обаче бе привлечено от по-близък звук.

Острият му слух не го бе подвел. Иззад къщата се появи мъж, нисък и набит, приличаше на чужденец. Не спря, продължи нататък и пак се скри зад къщата.

„И часовой са сложили. Добре пипат!“ — каза си Антъни.

Веднага след като часовоят отмина, Антъни продължи нататък и следвайки стъпките му, зави наляво. Вървеше съвсем безшумно.

Стената на къщата се оказа откъм дясната му страна и след малко той излезе на място, където лъч светлина осветяваше посипаната с чакъл пътека. Чу се съвсем ясно разговор, воден от няколко души.

„Боже мой! Какви идиоти! — промълви Антъни. — Заслужават да ги поуплаша.“

Прокрадна се до прозореца и се приведе, за да не го забележат. След малко надигна глава много внимателно и надникна.

Около една маса се бяха разположили шестима мъже. Четирима от тях бяха едри, с яко телосложение, изпъкнали скули и очи, дръпнати като на унгарци. Другите двама приличаха на плъхове и ръкомахаха оживено. Разговорът се водеше на френски, ала четиримата мъжаги се запъваха и изричаха думите много гърлено.

— Шефът! — изръмжа единият. — Кога ще дойде?

Един от дребосъците сви рамене.

— Всеки момент.

— Всеки момент! — изпухтя недоволно първият. — Никога не съм го виждал този твой шеф, но можеше да свършим много славни дела, ако не си бяхме губили времето да стърчим тук няколко дена.

— Глупак — отвърна хапливо дребосъкът. — Полицията щеше да ви сгащи както си вършите с този горилски вид славните дела.

— Брей? — изрева друг от едрите мъже. — Обиждаш, значи, другарите! Скоро ще сложа на врата ти знака на Червената ръка!

Понадигна се и погледна свирепо французина, но един от другарите му го спря.

— Без разправии — скастри го той. — Договорихме се да работим заедно. Пък и доколкото знам, крал Виктор не търпи неподчинение.

Притаил се в мрака, Антъни чу стъпките на часовоя, който правеше поредната обиколка, и се скри зад един храст.

— Какво става там? — попита един от мъжете.

— Това е Карло — отвърна му друг. — Обикаля.

— А, добре. А с пленника какво става?

— Вече се оправя. Много бързо се съвзема. Нищо, че му пукнахме главата.

Антъни се дръпна безшумно.

— Боже, каква пасмина! — рече тихо. — Обсъждат делата си до отворен прозорец и са оставили да ги пази Карло, който стъпва като слон и вижда като прилеп. И като капак херцословаците и французите са на път да се хванат за гушите. Генералният щаб на крал Виктор е в окаяно състояние. Наистина ще е много забавно да им предам един урок. — Стоя известно време, като се усмихваше.

Някъде от горе се чу приглушен стон. Антъни извърна поглед. Стонът се повтори.

Антъни се огледа трескаво. До поредната поява на Карло имаше време. Безшумно се покатери по стената, докато стигна перваза на един прозорец. Бе залостен отвътре, но с помощта на инструмент, който извади от джоба си, Антъни бързо разби ключалката.

Ослуша се и влезе тихо в стаята. В единия ъгъл имаше легло — на него лежеше мъж, който едва се виждаше в полумрака.

Антъни отиде при леглото и освети с фенерчето лицето на човека. Бе чужденец, блед и целият в рани. На главата му имаше груба превръзка.

Ръцете и краката на мъжа бяха вързани. Погледът, който той насочи към Антъни, бе мътен.

Антъни се надвеси над него и в същия миг чу шумолене зад себе си. Извърна се бързо и понечи да бръкне в джоба на палтото си. Не успя обаче да го стори.

— Горе ръцете, господинчо! Едва ли си очаквал да ме видиш тук, но от гара Виктория пътувахме с един и същи влак.

На вратата бе застанал мистър Хайръм Фиш. Усмихваше се и държеше в ръката си голям синьо-черен автоматичен пистолет.