Тайната на имението

Глава пета Първа нощ в Лондон

И в най-добрите планове има пропуски. В плановете на Джордж Ломакс също имаше слабо място — Бил.

Бил Евърсли бе изключително симпатичен. Бе превъзходен играч на крикет и голф и имаше приятни обноски. Във Форин Офис обаче той се бе добрал благодарение не на способности, а на връзки. За работата, която вършеше, бе напълно подходящ. Джордж го използваше кажи-речи вместо куче. Не му възлагаше никаква задача, изискваше отговорност и пъргав ум. Задълженията му се състояха в това да бъде подръка на Джордж, да приема незначителни хора, с които Джордж не искаше да се среща, да разнася писма и съобщения и изобщо да е полезен. Бил вършеше всичко това доста добросъвестно. Когато Джордж го нямаше, се излягаше в най-голямото кресло и четеше спортната страница на вестниците. Всъщност с тези си действия продължаваше една отдавна установена традиция.

Свикнал да използва Бил като куриер, Джордж го прати в офиса на компания „Касъл Юниън“, за да провери кога ще пристигне корабът „Гранарт Касъл“. Както при повечето млади образовани англичани, Бил имаше приятен, но трудноразбираем говор. Всеки преподавател по красноречие щеше да установи незабавно, че не изговаря правилно думата „Гранарт“. Служителят, към когото той се обърна, я чу като „Карнфрей“.

Корабът „Карнфрей Касъл“ се очакваше да пристигне в четвъртък и човекът добросъвестно съобщи това на Бил. Бил му благодари и си тръгна. Джордж Ломакс изслуша тази информация и съобрази плановете си с нея. Не знаеше нищо за разписанието на корабите на „Юниън Касъл“ и отсъди, че Джеймс Макграт ще пристигне в Англия в четвъртък.

Ето защо, ако в сряда сутринта, докато той държеше на стъпалата на клуба лорд Кейтърам за ревера, някой му беше казал, че корабът „Гранарт Касъл“ е акостирал в Саутхамптън още предния следобед, той щеше много да се изненада. Същия ден в два часа следобед Антъни Кейд, пътуващ под името Джими Макграт, слезе на станция Ватерло, спря такси и след моментно колебание нареди на шофьора да го откара в хотел „Блиц“.

„Човек може да си позволи от време на време да живее в удобства“ — си помисли Антъни, докато наблюдаваше с интерес града.

Бе отсъствал от Лондон точно четиринайсет години.

Отиде в хотела, нае стая и излезе да се поразходи. Бе му приятно, че отново е в Лондон. Всичко се бе променило. Преди години при моста „Блакфрайърс“ имаше малък ресторант, където той често бе обядвал в компанията на други вдъхновени момчета. По онова време бе социалист и носеше яркочервена вратовръзка. Наистина, тогава бе млад, много млад.

Тръгна обратно към „Блиц“. Тъкмо когато пресичаше улицата, се блъсна в един човек и насмалко не изгуби равновесие. Човекът промърмори някакво извинение и огледа внимателно Антъни. Бе нисък и набит, явно от трудовата класа. Приличаше на чужденец.

Антъни се прибра в хотела, учуден, че човекът го е огледал така изпитателно. Навярно нямаше особена причина. Може би вниманието на човека бе привлечено от обгорялото му лице, толкова различно по тен от бледите лондончани. Антъни се качи в стаята и във внезапен порив се доближи до огледалото и започна да изучава лицето си. Дали някой от някогашните му приятели щеше да го познае, ако го видеше? Стори му се невероятно.

Бе напуснал Лондон на осемнайсетгодишна възраст. Тогава бе младо кръглолико момче с измамната външност на херувим. Едва ли някой щеше да разпознае това момче в днешния строен мъж с обгоряло и присмехулно лице.

Телефонът до леглото му иззвъня и Антъни вдигна слушалката.

— Да, моля.

Чу гласа на служителя на рецепцията.

— Мистър Джеймс Макграт!

— На телефона.

— Иска да ви види един господин.

Антъни бе доста изненадан.

— Мен ли търси?

— Да, сър. Чужденец е.

— Как се казва?

— Ще пратя пиколото да ви донесе визитната му картичка — отвърна след малко служителят.

Антъни затвори телефона и зачака. След малко на вратата се почука и едно малко момче донесе визитна картичка, сложена на поднос.

Антъни я взе. Върху нея бе изписано едно име: „Барон Лолопретжизил“. Сега той разбра защо служителят на рецепцията не му е отговорил.

Прочете още веднъж името и взе решение.

— Нека господинът заповяда.

— Да, сър.

След няколко минути в стаята влезе барон Лолопретжизил. Бе едър човек с огромна, подобна на ветрило, брада и високо плешиво чело.

Тракна с токове и се поклони.

— Моите почитания, господин Макграт — рече баронът.

Антъни се опита да възпроизведе възможно най-точно движенията му.

— Добре дошли, бароне! — отвърна той и придърпа един стол. — Заповядайте, седнете. Ако не се лъжа, не съм имал удоволствието да ви познавам.

— Така е — съгласи се баронът и седна. — За мое съжаление — добави учтиво.

— И за мое — отговори Антъни в същия стил.

— За работа да говорим сега — рече посетителят. — Аз в Лондон представлявам Лоялистката партия на Херцословакия.

— И я представлявате достойно, уверен съм — промълви Антъни.

Баронът леко се поклони в знак на благодарност.

— Много сте любезен. Мистър Макграт, нищо не ще скрия от вас. Дойде време за възстановяване на монархията, осиротяла след смъртта мъченическа на Негово Величество крал Николай IV, вечна му памет.

— Амин! — прошепна Антъни. — Говорете нататък!

— Трона ще заеме Негово Височество княз Михаил, който има подкрепата на британското правителство.

— Чудесно — отвърна Антъни. — Много мило, че ми разказвате всичко това.

— Всичко е уредено. А вие идвате тук и ни мътите водата.

Баронът го изгледа строго.

— Драги ми бароне… — понечи да възрази Антъни.

— Знам какво говоря, да, да. У вас са мемоарите на покойния граф Стилптич.

Отново погледна Антъни укорително.

— И какво, ако са у мен? Какво общо имат мемоарите на граф Стилптич с княз Михаил?

— Ще предизвикат скандал.

— Повечето мемоари предизвикват скандал — успокои го Антъни.

— Много тайни знаеше той. Четвърт от тях наяве да излязат, Европа може да бъде хвърлена и във война.

— Е, чак пък! Едва ли опасността е толкова голяма.

— В чужбина ще се създаде лошо мнение за династия Оболович. Английският дух е демократичен.

— И аз съм склонен да допусна — рече Антъни, — че династия Оболович понякога е проявявала прекомерна твърдост. Това й е в кръвта. Англичаните обаче очакват от Балканите именно такова поведение. Не ми е известно защо, но е така.

— Вие не разбирате — каза баронът. — Изобщо не разбирате. Устата ми е запечатана — въздъхна той.

— От какво точно се опасявате? — попита Антъни.

— Докато не съм прочел мемоарите, не зная — отговори простичко баронът. — В тях обаче не може да няма нещо. Недискретни са големите дипломати. Каруцата може да се обърне, както казва народът.

— Знаете ли? — рече любезно Антъни. — Убеден съм, че гледате с неоправдан песимизъм на нещата. Познавам добре издателите и ми е известно колко се бавят. Ще мине поне година, докато тези мемоари видят бял свят.

— Или сте неискрен, или сте прекалено простодушен. Уредено е мемоарите да се публикуват веднага от един неделен вестник.

— Нима? — Антъни бе донякъде изненадан. — Но вие можете да отречете всичко — добави обнадеждено.

Баронът мрачно поклати глава.

— А, не, не сте наясно с нещата. Нека сега да поговорим за бизнес. Очаквате хиляда лири, нали? Виждате, че съм осведомен добре.

— Не мога да не изразя възхищението си от разузнаването на лоялистите.

— Аз ви предлагам хиляда и петстотин.

Антъни го изгледа удивено, сетне поклати тъжно глава.

— Няма да стане — рече със съжаление.

— Добре. Тогава аз на вас предлагам две хиляди.

— Изкушавате ме, бароне, но наистина е невъзможно.

— Назовете сам цена.

— Май не разбирате моето положение. Наистина съм готов да повярвам, че сте на страната на праведниците и тези мемоари ще навредят на вашата кауза. И все пак съм се нагърбил с тази работа и трябва да я свърша. Виждате ли, не мога да си позволя да бъда подкупен. Не е редно.

Баронът го изслуша много внимателно. В края на речта на Антъни кимна няколко пъти.

— Виждам. Честта ви на англичанин се засяга, нали?

— Ние не бихме го казали точно по този начин — уточни Антъни, — но ако оставим настрана изразните средства, смисълът е такъв.

Посетителят се изправи.

— Много уважавам Британското достойнство — съобщи той. — Ще опитаме друго. Пожелавам ви приятен ден.

Отново тракна с токове, поклони се и излезе с гордо отметната глава.

„Какво ли искаше да ми каже? — зачуди се Антъни. — Дали се опитваше да ме сплаши? Едва ли трябва да се боя от стария Лолипоп3. Всъщност хубаво име му измислих. Отсега нататък ще го наричам барон Лолипоп.“

Започна да се разхожда из стаята, обмисляйки следващите си действия. Оставаше му повече от седмица до деня, когато трябваше да предаде ръкописа. Днес бе 5 октомври. Антъни бе решил да задържи мемоарите до последния момент. Всъщност вече гореше от желание да ги прочете. Смяташе да го направи още на кораба, но не успя, тъй като се разболя от треска, пък и изгуби настроение да разшифрова грозния и нечетлив почерк. Всичко бе написано на ръка. Сега обаче интересът му се засили. Реши сам да си изясни всичко.

Освен това му предстоеше да свърши и другата работа.

Поддал се на внезапен порив, взе телефонния указател и започна да търси името Ревъл. Откри шестима души: Едуард Хенри Ревъл, хирург от Харли Стрийт; „Джеймс Ревъл и Сие“, седлари; Ленокс Ревъл, живущ в Абътбъри Маншънс, Хампстед; Мис Мери Ревъл, живуща в Илинг; мисис Тимъти Ревъл с адрес Понт Стрийт 487; и накрая, мисис Уилис Ревъл с адрес Кадоган Скуеър 42. След като задраска седларите и мис Мери Ревъл, останаха четири имена. Пък и нямаше основания да смята, че въпросната дама живее в Лондон. Затвори указателя и поклати глава.

„Засега трябва да разчитам на случайността — си каза. — Все ще измисля нещо.“

Късметът на хора като Антъни Кейд се дължи в немалка степен на това, че те вярват в него. Антъни откри каквото търсеше след половин час, когато разгръщаше едно илюстровано списание. В него бяха показани няколко картини от празненство, устроено от херцогинята на Пърт. Под една от фигурите в средата — жена в ориенталски одежди, пишеше:

Достопочтената мисис Тимъти Ревъл като Клеопатра. Преди брака си бе известна като Вирджиния Котрън, дъщеря на лорд Еджбастън.

Антъни внимателно огледа картината и присви устни, сякаш се канеше да подсвирне. После откъсна страницата, сгъна я и я прибра в джоба си. Върна се в стаята, отключи куфара и извади писмата. Измъкна от джоба си сгънатата страница от списанието и я сложи при тях.

Един внезапен звук го накара да се извърне. На вратата бе застанал непознат, какъвто Антъни смяташе, че има единствено в театрите. Бе зловещ, с четвъртита глава с груби черти и устни, изкривени в злобна усмивка.

— Какво, по дяволите, правите тук? — попита го Антъни. — Кой ви е позволил да влизате?

— Влизам, без да искам разрешение — отвърна непознатият: говореше с чужд акцент, макар и английският му да бе правилен.

Пак чужденец, помисли си Антъни.

— Махайте се оттук! — извика му.

Неканеният посетител се бе вторачил в купчината писма.

— Ще си ида, щом ми дадете това, за което съм дошъл.

— И какво е то, ако смея да попитам? Човекът направи стъпка към Антъни.

— Мемоарите на граф Стилптич — изсъска той.

— Невъзможно ми е да ви възприема сериозно — рече Антъни. — Прекалено много приличате на оперетен злодей. Маскировката ми харесва. Кой ви изпрати? Барон Лолипоп ли?

— Барон? — Човекът изстреля поредица от дрезгаво звучащи съгласни.

— А, значи така се произнася. Нещо средно между гаргара и кучешки лай. Едва ли ще мога да го произнеса, гърлото ми е устроено по-иначе. И занапред ще го наричам Лолипоп. Значи ви е пратил той, нали?

Предположението му обаче бе отхвърлено с гневно възмущение. Посетителят даде да се разбере, че плюе на това име, при това го демонстрира доста реалистично. После извади от джоба си лист хартия и го хвърли върху масата.

— Гледай! — рече той. — Гледай и трепери, проклет англичанино!

Антъни погледна листа с определен интерес, но не си направи труда да изпълнява втората част от нареждането. Върху листа грубо бяха нарисувани в червен цвят очертанията на човешка ръка.

— Прилича на длан — отбеляза той. — Ако обаче ми кажете, че това е кубистична рисунка на залез на Северния полюс, готов съм да приема.

— Това е знакът на „Другарите на Червената ръка“. Аз съм един от тях.

— Виж ти! — възкликна Антъни и го огледа с нараснал интерес. — И останалите ли приличат на вас? Какво ли ще каже „Дружеството на евгениците“ за външността ви!

Човекът изръмжа гневно.

— Псе — рече той. — Твар, по-долна от псе. Платен слуга на една прогнила монархия. Дай ми ръкописите и косъм няма да падне от главата ти. Братството е милозливо.

— Много мило от ваша страна — отсъди Антъни. — Боя се обаче, че не сте наясно с обстоятелствата. Възложили са ми да предам ръкописа не на вашето любезно братство, а на едно издателство.

— Ха-ха! — изсмя се посетителят. — Нима допускаш, че някой ще ти позволи да стигнеш жив до това издателство? Стига с тези глупости! Дай ми документите, или ще стрелям!

Извади от джоба си револвер и го размаха.

Но бе подценил Антъни Кейд. Той не бе свикнал да общува с хора, чиито действия изпреварват мисълта им. Не чака онзи да насочи към него дулото на револвера. Още преди другият да го е извадил от джоба си, вече бе скочил и го изби от ръката му. От силния удар човекът се завъртя на сто и осемдесет градуса и се оказа с гръб към Антъни.

Младежът не пропусна своя шанс. Със силен и добре премерен ритник изхвърли госта от стаята в коридора, където той се сгромоляса.

Последва го, но пъргавият другар на Червената ръка не желаеше повече неприятности. Чевръсто се изправи на крака и побягна по коридора. Антъни не си прави труда да го преследва, вместо това се прибра в стаята.

„На «Другарите на Червената ръка» им стига и толкова — рече си. — С живописна външност са, но опънеш ли им се бързо се отказват. Как все пак е успял да влезе? Поне едно вече е ясно: цялата тази работа няма да е така лесна, както предполагах. И Лоялистката, и Революционната партия са ме взели на мушка. Навярно в близко време трябва да очаквам делегации на националистите и на независимите либерали. При всички положения още тази вечер ще се заема с ръкописа.“

Погледна часовника си, видя, че е почти девет часът вечерта, и реши да хапне в хотела. Не очакваше нови изненадващи посещения, но прецени, че отсега нататък трябва да бъде нащрек. Нямаше намерение да позволява да тършуват из куфара му, докато вечеря долу в ресторанта. Натисна звънеца, поиска да му донесат менюто, изба си две ястия и поръча бутилка вино „Шамбертен“. Келнерът прие поръчката и излезе.

Докато очакваше вечерята, извади ръкописа и го сложи на масата до писмата.

На вратата се почука и келнерът влезе с масичка на колелца, върху която бе наредена храната. Антъни бе отишъл при камината. Застанал с гръб към келнера, го наблюдаваше в огледалото. Забеляза нещо странно.

Сервитьорът не сваляше очи от ръкописа. От време на време поглеждаше крадешком към неподвижния гръб на Антъни. После бързо отиде при масата: ръцете му трепереха, устните му явно бяха пресъхнали от напрежение, тъй като той ги облизваше. Антъни го огледа по-внимателно. Бе висок, гъвкав като всички келнери, с избръснато подвижно лице. По-скоро е италианец, помисли си Антъни, не е французин.

В критичния момент се обърна внезапно. Келнерът трепна леко, но си даде вид, че прави нещо със солницата.

— Как ви е името? — попита рязко Антъни.

— Джузепе, мосю.

— Значи сте италианец.

— Да, мосю.

Антъни го заговори на италиански и човекът му отвърна доста гладко. Антъни с кимване го освободи, но когато сетне започна да поема великолепната вечеря, донесена му от Джузепе, бързо взе да размишлява върху някои неща.

Дали не грешеше? Дали Джузепе не бе проявил интерес към ръкописа просто от любопитство? Спомни си обаче трескавата възбуда в погледа на келнера и отхвърли тази възможност. Така или иначе, бе заинтригуван.

„И таз добра! — помисли си Антъни. — Не е възможно целият свят да се интересува от този проклет ръкопис. Вече си внушавам какво ли не.“

След като приключи с вечерята, се върна към мемоарите. Поради нечетливия почерк на покойния граф напредваше бавно. Прозяваше се все по-често. В края на четвъртата глава реши да прекъсне.

Дотук мемоарите му се струваха невероятно скучни. Нямаше и намек за скандал.

Прибра писмата и папката от ръкописа, хвърлени върху масата, и ги заключи в куфара. След това заключи и вратата и като допълнителна предпазна мярка постави до нея и стол. Върху него сложи гарафа вода, която взе от банята.

Огледа с гордост защитните средства, съблече се и си легна. Реши да почете още малко мемоарите на графа, но му се доспа. Мушна ръкописа под възглавницата, загаси лампата и почти веднага потъна в сън.

След около четири часа внезапно се събуди — не разбираше какво точно е прекъснало съня му, може би някакъв странен звук, а може би и нюха за надвиснала опасност, силно развит у хора, водещи бурен живот.

За миг застина неподвижно, опитвайки се да подреди усещанията си. След малко дочу, че някой се промъква. После забеляза, че между него и прозореца, в близост до оставения на пода куфар, мракът е някак си сгъстен.

С рязко движение скочи от леглото, като междувременно запали лампата. Фигурата, коленичила до куфара, също се изправи рязко.

Бе келнерът Джузепе. В дясната му ръка проблесна нож с дълго тънко острие. Нахвърли се върху Антъни, почти осъзнал опасността. Бе невъоръжен, докато Джузепе имаше вид на човек, свикнал да борави с оръжие.

Антъни отскочи встрани и Джузепе не успя да му нанесе удар. В следващия миг двамата вече се боричкаха на пода. Антъни бе съсредоточил цялата си сила да притиска дясната ръка на Джузепе, та той да не използва ножа. Започна бавно да я извива назад. Усети как с другата ръка италианецът го стиска за гърлото и се опитва да го души. Независимо от това продължи да извива дясната му ръка.

След малко чу как ножът издрънча на пода. Но италианецът ловко се измъкна от хватката на Антъни. Той също скочи, ала направи грешка, опита се да затвори пътя за отстъпление на противника си, като застана между него и вратата. Твърде късно забеляза, че столът и гарафата с вода си бяха там, където ги беше оставил.

Джузепе се бе вмъкнал през прозореца и сега се насочи пак към него. В краткия миг, който Антъни изгуби с придвижването си към вратата, италианецът изскочи през прозореца на балкона, прехвърли се на съседния балкон, шмугна се през другия прозорец и изчезна.

Антъни разбра, че е безсмислено да го преследва. Човекът очевидно си бе подготвил пътя за бягство. Антъни щеше просто да си създаде неприятности.

Отиде до леглото, пъхна ръка под възглавницата и извади мемоарите. Добре, че ги бе оставил там, а не в куфара. Отиде при него с намерението да прибере и писмата.

Изруга тихо.

Писмата ги нямаше.