Тайната на имението

Глава двадесет и първа Куфарът на мистър Айзъкстейн

В десет часа сутринта лорд Кейтърам и дъщеря му закусваха. Бъндъл бе много замислена.

— Татко… — изрече тя най-сетне.

Лордът, забил поглед във вестник „Таймс“, не й отговори.

— Татко! — повтори Бъндъл вече по-настойчиво. Лорд Кейтърам, който тъкмо четеше обявите за предстоящата продажба на редки печатни издания, разсеяно погледна дъщеря си.

— Какво? Каза ли нещо?

— Да. Татко, кой е закусвал?

Бъндъл кимна към вече използваните прибори. Останалите бяха недокоснати.

— А, този, как му беше името…

— Дебелият Айки ли?

Бъндъл и баща й бяха много близки помежду си и се разбираха и със съвсем малко думи.

— Да, той.

— Тази сутрин май те видях да разговаряш преди закуска с детектива.

— Да, хвана ме в хола. Според мен часовете преди закуска са свещени. Налага се да замина за чужбина. Нервите ми…

Бъндъл безцеремонно го прекъсна.

— Какво ти каза?

— Че всеки, който пожелае, може да се маха.

— Чудесно — рече Бъндъл. — Нали искаше точно това.

— Да де. Но инспекторът не свърши дотук. Каза, че все пак ме молел да поканя всички да останат.

— Нищо не разбирам — възкликна Бъндъл и сбърчи носле.

— Ужасна бъркотия — оплака се лорд Кейтърам.

И ми дрънка всичко това преди закуска!

— А ти какво му отговори?

— Съгласих се, разбира се. Няма смисъл да спориш с тези хора. Особено преди закуска — продължи лордът, наблягайки върху онова, което най-много го бе разсърдило.

— Кого покани?

— Кейд. Тази сутрин бе станал много рано. Той прие. Срещу него нямам нищо против. Не ми е съвсем ясен, но ми е симпатичен. Много симпатичен.

— И на Вирджиния й е симпатичен — каза Бъндъл и започна умислено да шари с вилицата по масата.

— Какво?

— И на мен ми е симпатичен. Но това няма значение.

— Поканих и Айзъкстейн — продължи лордът.

— Е?

— За щастие трябваше да се връща в града. А, кажи, че колата трябва да го вземе за влака в 10,50.

— Добре.

— Остава само да се отърва и от Фиш — рече Кейтърам обнадеждено.

— Аз пък бях останала с чувството, че ти е приятно да разговаряш с него за опърпани стари книги.

— Така е, така е. Или по-скоро, ми беше приятно. Става ти скучно, когато се усетиш, че само ти говориш. Фиш ме изслушва с интерес, но никога не изказва съждения.

— Все пак е за предпочитане да говориш ти, вместо само да ти говорят. Както е с Джордж Ломакс например.

Лорд Кейтърам потрепери при споменаването на това име.

— Дай му да държи речи — допълни Бъндъл. — Дори съм му ръкопляскала, макар и, разбира се, да знам, че говори тъпотии. Освен това като социалистка…

— Знам, мила, знам — побърза да каже лорд Кейтърам.

— Добре, добре — рече Бъндъл. — Няма да говорим за политика. Не съм като Джордж, та да натиквам политиката в личния живот на хората. Трябва да го забранят със закон.

— Точно така — съгласи се баща й.

— А Вирджиния? — попита Бъндъл. — И нея ли трябва да поканиш?

— Батъл рече да поканя всички.

— Я го виж ти! Да не си я помолил да ми стане и мащеха?

— Не виждам смисъл — пророни тъжно лордът. — Макар че снощи тя ме нарече „сладур“. Това им е лошото на тези млади любвеобилни дами. Казват ти какво ли не, без да го мислят.

— Да де — съгласи се Бъндъл. — Ако те беше замерила с обувка или се бе опитала да те ухапе, щеше да имаш много повече шансове.

— Вие, днешните млади хора, изглежда, имате доста превратна представа за ухажването — възропта лорд Кейтърам.

— Защото четем книги като „Шейхът“ — поясни Бъндъл. — Любов в пустинята, насилие и така нататък.

— Какво е „Шейхът“ — попита простодушно баща й. — Някаква поема ли?

Бъндъл го погледна със съчувствие. После стана и го целуна по темето.

— Милият ми татко — рече и с лекота излезе през прозореца.

Лорд Кейтърам се вглъби отново във вестника.

Сепна се и подскочи, когато внезапно бе приветстван от мистър Хайръм Фиш. Както винаги, той се бе вмъкнал безшумно.

— Добро утро, лорд Кейтърам!

— Добро утро, добро утро — отвърна домакинът. — Много хубав ден, нали?

— Времето наистина е прекрасно — съгласи се мистър Фиш.

Наля си кафе. За закуска си взе препечена филийка.

— Правилно ли съм разбрал, че забраната е вдигната — попита той след малко. — И който иска, може да си тръгне?

— Да… — потвърди лорд Кейтърам. — Всъщност обаче… Всъщност се надявах… за мен ще е удоволствие… — Тук чувството му за дълг заработи. — За мен ще е много голямо удоволствие да ми погостувате още някой и друг ден.

— Но, лорд Кейтърам…

— Знам, че досега гостуването протече зле — побърза да каже домакинът. — Даже ужасно. Не бих ви укорил, ако изпитвате желание да се махнете.

— Не ме разбрахте, лорд Кейтърам. Е, да, някои случки не бяха приятни. Но животът в провинциална Англия, особено в именията на благородници, винаги ме е привличал. Много ми се иска да го изуча. Това е нещо, което го нямаше в щатите. За мен ще бъде изключително удоволствие да се възползвам от любезната ви покана.

— Чудесно — отвърна лордът. — Нямате представа, драги ми приятелю, колко се радвам.

Със същата фалшива любезност лорд Кейтърам измърмори, че трябва да поговори с управителя на имението, и се измъкна от стаята.

В коридора видя Вирджиния, която слизаше по стълбите.

— Да ви придружа ли за закуска? — попита нежно домакинът.

— Благодаря, но вече закусих в стаята. Тази сутрин ужасно се успах.

Вирджиния се прозина.

— Може би сте прекарали неприятна нощ?

— Не точно неприятна. Поне от една гледна точка определено бе приятна. Драги лорде! — Вирджиния го хвана под ръка и го стисна. — Наистина ми е много приятно. Твърде мило от ваша страна, че ме поканихте.

— В такъв случай нали ще поостанете още? Батъл вдигна забраната, но аз държа да останете. Бъндъл също ще се радва.

— Разбира се, че ще остана. Толкова любезно от ваша страна.

— Ех! — въздъхна лорд Кейтърам.

— Защо сте тъжен? — попита Вирджиния. — Да не би някой да ви е ухапал?

— Да.

Вирджиния бе озадачена. Лордът продължи:

— А случайно да ви се иска да ме замерите с обувка? Не, виждам, че не искате! Но както и да е!

Лорд Кейтърам се отдалечи мрачно, а Вирджиния излезе през една странична врата в градината.

Вдъхна свежия октомврийски въздух, който й подейства ободряващо.

Изведнъж установи с изненада, че до нея стои старши инспектор Батъл. Явно притежаваше изключителната дарба да се появява изневиделица, сякаш изпод земята.

— Добро утро, мисис Ревъл. Дано не сте много уморена.

Вирджиния поклати глава.

— Нощта бе много вълнуваща — каза тя. — Заслужаваше си човек да пожертва малко от съня. Единственият минус е, че след нея денят изглежда скучен.

— Онзи кедър има хубава сянка — рече старши инспекторът. — Дали да не ви занеса под него един стол?

— Нямам нищо против, след като смятате, че трябва да го направя — отвърна сериозно Вирджиния.

— Бързо съобразявате, мисис Ревъл. Да, искам да си поговорим.

Батъл взе един голям плетен стол и тръгна към дървото. Вирджиния го последва с възглавница под мишница.

— Тази тераса е много опасно място — рече детективът, — поне за човек, който не желае да бъде подслушван.

— Започвам отново да се вълнувам, старши инспекторе.

— Този път не е нищо интересно, госпожо. — Батъл извади голям джобен часовник и го погледна. — Десет и половина е. След десет минути тръгвам за Уайвърн, за да докладвам на мистър Ломакс. Разполагаме с достатъчно време. Исках само да разбера дали можете да ми разкажете повечко за мистър Кейд.

— За мистър Кейд ли?

Вирджиния бе изненадана.

— Да. Да ми разкажете кога го срещнахте за пръв път, откога го познавате и така нататък.

Батъл се държеше много възпитано и учтиво. Дори избягваше да я гледа и от това на нея й стана малко неловко.

— По-трудно е да ви обясня, отколкото предполагате — рече най-сетне тя. — Веднъж ми оказа голяма услуга…

Батъл я прекъсна.

— Преди да продължите, мисис Ревъл, ще ви кажа нещо. Нощес, след като вие и мистър Евърсли си тръгнахте, Кейд ми разказа всичко за писмата и за човека, убит във вашия дом.

— Наистина ли? — изпъшка Вирджиния.

— Да, и постъпи много разумно. Така разсея доста недоразумения. Не ми обясни само едно — откога ви познава. Имам някои предположения, но вие ще ми кажете дали съм прав или греша. Смятам, че сте го видели за пръв път в деня, когато той е дошъл у вас на Понт Стрийт. Ето, виждам, че съм прав. Наистина е било така.

Вирджиния не каза нищо. За пръв път се уплаши от този флегматичен човек с безизразно лице. Разбра какво е имал предвид Антъни, когато й спомена, че старши инспектор Батъл не бива да бъде подценяван.

— Разправял ли ви е нещо за своя живот? — продължи детективът. — За това, какво е правил, преди да се окаже в Южна Африка? За живота си в Канада? В Судан? За детството си?

Вирджиния поклати глава.

— А съм сигурен, че има какво да каже. Безпогрешно познавам по лицето хората, които са водили бурен живот, наситен с приключения. Могъл е да ви разправи много интересни неща, стига да е искал.

— Щом искате да научите нещо за живота му, защо не пратите телеграма до приятеля му Макграт?

— Вече го направих. Той обаче явно е някъде във вътрешността на континента. Установихме, че мистър Кейд наистина е бил в Булавайо по времето, което ни посочи. Нямам представа обаче с какво се е занимавал, преди да замине за Южна Африка. В агенция „Касъл“ е работил само около месец — Батъл отново извади часовника си. — Време е да тръгвам. Колата ме чака.

Вирджиния проследи с поглед как той се запъти към дома, но не стана от стола. Надяваше се, че отнейде ще се появи Антъни. Но дойде Бил Евърсли и се прозина.

— Слава Богу, че най-сетне мога да си поговоря с теб, Вирджиния.

— Бъди любезен с мен, драги ми Бил, инак ще се разплача.

— Да не би някой да те е нагрубил?

— Не, не ме е нагрубил. Само се промъкна в мислите ми и ги преобърна. Имам чувството, че ме е настъпил слон.

— За Батъл ли говориш?

— Да, за него. Наистина е ужасен.

— Не мисли за Батъл. Вирджиния, наистина страшно те обичам…

— Недей тази сутрин, Бил. Не съм във форма. Пък и съм ти казвала, че възпитаните хора никога не се обясняват преди обяд в любов.

— Боже мой! — възкликна Бил. — Та аз бих могъл да ти се обясня и преди закуска.

Вирджиния потрепери.

— Бил, дръж се прилично и разумно поне за миг. Искам да те помоля за един съвет.

— Стига да решиш, че ще се ожениш за мен, и ще се почувстваш много по-добре. Ще бъдеш и щастлива, и спокойна.

— Слушай, Бил, вече ти е станало фиксидея. Мъжете правят такива предложения, когато са отегчени и нищо друго не им идва на ум. Не забравяй възрастта ми и това, че съм вдовица, и иди да флиртуваш с някое невинно момиче.

— Мила ми Вирджиния… Ох, дявол да го вземе! Онзи глупак, французинът, идва насам!

Наистина бе мосю Лъомоан, чернобрад и както винаги възпитан.

— Добро утро, мадам! Дано не сте уморена.

— Ни най-малко.

— Радвам се. Добро утро, мистър Евърсли. Дали да не се поразходим тримата? — предложи французинът.

— Какво ще кажеш, Бил? — попита Вирджиния.

— Нямам нищо против — отвърна с половин уста младият джентълмен.

Стана от тревата и тръгнаха да се разхождат. Мъжете вървяха от двете страни на Вирджиния. Тя веднага усети, че французинът е обхванат от странна възбуда, която не можа да си обясни.

След малко, нали си бе бъбрива, успя да го накара да се отпусне. Задаваше му въпроси, той й отговаряше, започна да се държи по-свободно и след миг им разказа случки из живота на прословутия крал Виктор. Бе сладкодумен разказвач, макар и в думите му да прозираше горчивина, че понякога крал Виктор е надхитрявал ловко детективите.

У Вирджиния се появи усещането, че Лъомоан, уж погълнат от приказките си, всъщност преследва някаква скрита цел. Остана и с чувството, че макар и привидно да се разхождат безцелно, той се опитва да им натрапи някакъв измислен от него маршрут. Съвсем определено ги водеше в желаната от него посока.

Той внезапно прекъсна разказа си и се огледа. Бяха застанали точно на мястото, където алеята пресичаше парка и правеше рязък завой покрай малка горичка. Лъомоан бе вперил поглед в автомобила, който се приближаваше към тях от замъка.

Вирджиния проследи погледа му.

— Това е колата за багажа — каза тя. — Откарва на гарата лакея и куфарите на мистър Айзъкстейн.

— Така ли? — рече Лъомоан и погледна часовника си. — Хиляди извинения. Компанията ви наистина е очарователна, но трябва да вървя. Как мислите, дали ще се съгласят да ме хвърлят до селото?

Излезе на алеята и даде знак с ръка. Колата спря и Лъомоан се качи. Учтиво махна с шапка на Вирджиния и колата потегли.

Озадачени, Вирджиния и Бил изпратиха с поглед отдалечаващата се кола. Когато тя навлезе в завоя, от нея изпадна куфар. Колата продължи.

— Ела — каза Вирджиния на Бил. — Сега ще видим нещо интересно. Този куфар бе изхвърлен.

— Никой не забеляза — рече Бил.

Затичаха се към куфара. Тъкмо когато стигнаха при него, откъм завоя се появи Лъомоан. Вървеше бързо и се бе запотил.

— Наложи ми се да сляза — поясни с любезния си глас. — Сетих се, че съм забравил нещо.

— Да не би да е това? — Бил посочи куфара.

Бе хубав, от здрава свинска кожа, на него бяха изписани инициалите Х. А.

— Жалко — каза Лъомоан. — Навярно е изпаднал от колата. Дали да не го махнем оттук?

Без да дочака отговор, грабна куфара и го занесе при горичката. Наведе се над него, нещо проблесна в ръката му и ключалката се отвори.

Когато Лъомоан проговори, гласът му се бе изменил, бе рязък и заповеднически.

— Колата всеки момент ще се върне — каза детективът, — вижда ли се?

Вирджиния погледна към къщата.

— Не.

— Чудесно.

С ловки пръсти французинът затършува в багажа. Шишенце със златна капачка, копринена пижама, няколко чифта чорапи. Изведнъж тялото му се напрегна. Той извади нещо, което приличаше на купчина копринено бельо, и бързо го размота.

Бил възкликна от удивление. В бельото бе скрит тежък револвер.

— Чувам клаксон — каза Вирджиния.

Лъомоан със светкавична скорост върна вещите в куфара и го заключи. Револвера обаче уви в копринената си носна кърпа и го пъхна в джоба си. Провери още веднъж ключалките и бързо се обърна към Бил.

— Нека мадам остане с вас. Спрете колата и обяснете, че куфарът е изпаднал. Не казвайте нищо за мен.

Бил бързо застана при завоя. След малко се появи огромна лимузина марка „Ланчестър“, в която бе Айзъкстейн. Шофьорът намали скоростта и Бил се запъти към него с куфара в ръка.

— Изпадна от колата с багажа — обясни младежът. — Забелязахме случайно.

Пред очите му проблесна удивеното жълтеникаво лице на финансиста. След това колата потегли.

Върнаха се при Лъомоан, който държеше пистолета и го разглеждаше. Сияеше целият.

— Хитро, много хитро — каза той. — Но нищо не остава скрито.