Тайната на имението

Глава шеста Това изтънчено изкуство — изнудването

В четири без пет Вирджиния Ревъл, решила от здраво любопитство да се придържа към точността, се върна в дома си на Понт Стрийт. Отключи вратата и влезе в антрето, където се натъкна на безстрастния Чилвърс. — Извинете, госпожо, но е дошло едно лице, иска да ви види…

В първия миг Вирджиния не съобрази да обърне внимание на думата, която Чилвърс бе използвал, за да характеризира посетителя.

— Мистър Ломакс? Къде е, в гостната ли?

— Не, госпожо, не е Ломакс. — Чилвърс сякаш се извиняваше. — Едно лице, нали ви казах. Не ми се щеше да го пускам, но то каза, че идва по важна работа, свързана с покойния капитан. Реших, че сигурно ще пожелаете да го видите, и го пуснах в кабинета.

Вирджиния се позамисли. Бе овдовяла от няколко години и фактът, че рядко говореше за покойния си съпруг, се възприемаше от някои като признак, че с привидно безгрижното си поведение прикрива една незараснала рана. Други пък го тълкуваха точно по обратния начин — че тя никога не е обичала Тим Ревъл и не демонстрира скръб, каквато всъщност не изпитва.

— Вероятно трябва да ви кажа, госпожо — продължи Чилвърс, — че посетителят прилича на чужденец.

Любопитството на Вирджиния леко се засили. Покойният й съпруг бе работил в дипломатическата служба и заедно с него бяха живели в Херцословакия точно преди сензационното убийство на краля и кралицата. Нищо чудно неочакваният гостенин да се окажеше херцословак, някой стар слуга, изпаднал в беда.

— Добре си сторил, Чилвърс — рече тя и подсили думите си с одобрително кимване. — Къде каза, че си го поканил? В кабинета ли?

Бързо прекоси с изящна стъпка антрето и отвори вратата на малката стая до трапезарията.

Посетителят бе седнал в едно кресло до камината. При влизането й се изправи и я погледна. Вирджиния имаше превъзходна памет за лица и веднага съобрази, че никога не е виждала този човек. Бе висок, снажен и мургав, определено бе чужденец, но не от славянски произход. Реши, че е италианец, а може би испанец.

— Искали сте да ме видите. Аз съм мисис Ревъл.

Известно време човекът не реагира. Огледа я, сякаш се опитваше да й определи цената. В поведението му прозираше наглост, която госпожа Ревъл бързо усети.

— Ще ми кажете ли защо сте дошли? — попита го тя с леко нетърпение в гласа.

— Вие ли сте мисис Ревъл? Мисис Тимъти Ревъл?

— Да. Току-що ви го казах.

— Вярно. Добре, че се съгласихте да ме приемете, мисис Ревъл. В противен случай, както казах на вашия слуга, щях да бъда принуден да разговарям със съпруга ви.

Вирджиния го погледна удивено, но нещо я накара да премълчи истината. Ограничи се със сухата забележка:

— Това донякъде би ви затруднило.

— Едва ли. Аз съм настойчив човек. Както и да е, нека разговаряме делово. Това познато ли ви е?

Размаха нещо в ръката си. Вирджиния го погледна без особен интерес.

— Бихте ли ми казали какво е това, госпожо?

— Прилича на писмо — отвърна Вирджиния, вече убедена, че има работа с неуравновесен човек.

— Защо не погледнете и за кого е предназначено? — рече многозначително мъжът и й го подаде.

— Мога да чета — осведоми го любезно Вирджиния. — Адресирано е до някой си капитан О’Нийл, живущ на улица Кенел 15 в Париж.

Мъжът настървено издирваше в лицето й нещо, което не успяваше да открие.

— Бъдете така любезна да го прочетете. Вирджиния пое плика и извади писмото. Ръката й обаче сякаш застина и тя веднага му го върна.

— Това е лично писмо и определено не е предназначено за моите очи.

Мъжът се засмя иронично.

— Възхищавам се от актьорското ви умение, мисис Ревъл. Като актриса сте достигнали съвършенство. Надявам се, че поне няма да отречете подписа си.

— Подписа ли?

Вирджиния обърна плика и застина от изумление. Изящният подпис принадлежеше на Вирджиния Ревъл.

Тя потисна възклицанието си и прочете старателно писмото от начало до край. После се замисли. От естеството му ставаше ясно какво предстои.

— Е, госпожо? — попита човекът. — Това е вашето име, нали?

— Да — каза Вирджиния, — това е моето име. „Но почеркът не е мой“, можеше да добави. Вместо това обаче зарадва госта си с очарователна усмивка.

— Какво бихте казали — рече с мил глас, — дали да не седнем и да поговорим.

Гостът бе озадачен. Не бе очаквал домакинята да се държи така. Инстинктът му подсказа, че тя не се бои от него.

— Преди всичко бих искала да узная как ме открихте.

— Не бе трудно.

Извади от джоба си страница, откъсната от илюстровано списание, и й я подаде. Антъни Кейд лесно щеше да разпознае страницата.

Мисис Ревъл му я върна със замислен вид.

— Прав сте. Наистина не е било трудно.

— Давате си сметка, че това не е единственото писмо. Има и други.

— Боже мой! — възкликна Вирджиния. — Изглежда, съм била много невнимателна.

Отново забеляза, че спокойният й тон го е смутил. Усети, че й става страшно забавно.

— Така или иначе — рече тя, усмихната любезно, — много мило от ваша страна, че ме потърсихте, за да ми ги върнете.

— Аз съм беден човек, мисис Ревъл — каза гостът многозначително.

— Така безспорно ще влезете по-лесно в царството небесно.

— Не мога да си позволя просто да ви подаря писмата.

— Май има някакво недоразумение. Тези писма са собственост на човека, който ги е писал.

— Така е може би според закона, госпожо. В тази страна обаче има една поговорка, която гласи: „Владението е девет десети от закона“. А и нима сте готова да прибегнете до помощта на закона?

— Законът е доста строг към изнудвачите — напомни му Вирджиния.

— Моля ви, мисис Ревъл, не съм глупак. Прочетох тези писма, писмата на една жена до нейния любовник. От всичките лъха страхът да не бъде разкрита от съпруга си. Нима желаете да ги дам на вашия мъж?

— Пропуснали сте една възможност. Писмата са доста стари. Ами ако през това време съм овдовяла?

Човекът поклати самоуверено глава.

— Ако беше така, нямаше да има от какво да се страхувате и да се пазарите с мен.

Вирджиния се усмихна.

— Каква е цената ви? — попита делово.

— Само за хиляда лири ще ви дам цялата пачка. Както виждате, искам съвсем малко. Това е, защото цялата тази работа не ми е приятна.

— За нищо на света не бих ви платила хиляда лири — отсече Вирджиния.

— Госпожо, по начало не се пазаря. Хиляда лири, и писмата са ваши.

Вирджиния се замисли.

— Нека помисля. Пък и няма да е лесно да събера сумата.

— А какво бихте казали за малък аванс? От петдесет лири например? Пък после пак ще ви потърся.

Вирджиния погледна стенния часовник. Бе четири часът и пет минути, стори й се, че чува звънеца на входната врата.

— Добре — отговори бързо. — Елате утре, но по-късно. Към шест.

Отиде до бюрото, отключи го и от едно от чекмеджетата извади няколко смачкани банкноти.

— Тук навярно има около четирийсет лири. Ще ви стигнат.

Човекът алчно сграбчи парите.

— А сега си тръгвайте незабавно, ако обичате — каза Вирджиния.

Посетителят излезе послушно от стаята. През отворената врата Вирджиния мярна Джордж Ломакс, когото Чилвърс канеше да се качи по стълбите.

— Заповядай тук, Джордж — рече му Вирджиния. — Чилвърс, нали ще имаш добрината да ни поднесеш чай?

Отвори широко двата прозореца и Джордж Ломакс я завари с възбуден поглед и коси, развети от течението.

— След малко ще ги затворя, Джордж. Според мен стаята трябва да се проветри. Успя ли да видиш в антрето изнудвача?

— Кого?

— Изнудвача, Джордж. И-З-Н-У-Д-В-А-Ч-А. Изнудвач. Човек, който изнудва.

— Скъпа Вирджиния, шегуваш се!

— Не се шегувам, Джордж.

— И кого е дошъл да изнудва у вас?

— Мен, Джордж.

— Скъпа Вирджиния, какво си сторила?

— Поне този път се оказа, че не съм сторила нищо. Господинчото ме е взел за друг човек.

— Сигурно си предупредила полицията.

— Не го направих. Трябваше ли?

— Всъщност… — Джордж се замисли. — Всъщност май си постъпила мъдро. Да, ако се беше обадила, щеше да се вдигне шум около твоето име. Можеше дори и да те извикат да свидетелстваш…

— Щеше да ми достави удоволствие — каза Вирджиния. — Щеше да ми е много забавно да получа призовка — щях да се явя в съда и да си изясня дали съдиите основателно са станали обект на всичките вицове, които се разнасят за тях. Наистина щеше да е интересно. Завчера ходих на Вайн Стрийт, за да видя дали са научили нещо за диамантената брошка, която изгубих. Прие ме един страшно мил инспектор, не бях срещала такъв любезен човек.

Джордж имаше навика да пропуска несъществените неща покрай ушите си.

— И какво направи с този негодник?

— Позволих му да си свърши работата.

— Каква работа?

— Да ме изнуди.

Върху лицето на Джордж се изписа такъв ужас, че Вирджиния прехапа долната си устна.

— Какво?… Как да го разбирам? Значи не си пояснила, че става дума за недоразумение?

Вирджиния поклати глава и го погледна под вежди.

— Боже мой, Вирджиния! Ти не си с всичкия си!

— Точно такава реакция очаквах от теб.

— Но защо? За Бога, защо?

— По няколко причини. Преди всичко човекът си вършеше работата блестящо — за изнудването ми е думата, — а аз не бих си позволила да прекъсна работата на един талант, когато той доказва, че разбира какво върши. Пък и досега не ме бяха изнудвали.

— Само това оставаше.

— Искаше ми се и да видя какво е да си изнудван.

— Просто ми е невъзможно да те разбера, Вирджиния.

— Знаех си, че няма да ме разбереш.

— Не си му дала пари, надявам се?

— Съвсем мъничко — отвърна Вирджиния, сякаш се оправдаваше.

— Колко мъничко?

— Четирийсет лири.

— Вирджиния!

— Драги ми Джордж, толкова плащам за нова вечерна рокля. Повярвай, да си купиш ново изживяване е не по-малко вълнуващо, отколкото да си купиш вечерна рокля.

Джордж Ломакс само поклати глава и тъй като Чилвърс донесе чая, си спести необходимостта да изрази своето възмущение. С тежкия сребърен чайник в ръка Вирджиния продължи да развива темата.

— Имах още една причина да го сторя, Джордж. Смята се, че жените сме себични, но така или иначе днес следобед направих добро на друга жена. Този човек няма да търси друга Вирджиния Ревъл. Смята, че е открил жертвата. Онази клетница навярно е изгубила разсъдъка си, когато е писала писмото. Господин изнудвачът щеше да се справи с нея без усилия. Сега, макар и още да не го знае, се е сблъскал със силен противник. Като начало имам едно голямо предимство — че съм водила безупречен живот, и така ще го обезвредя, няма да му позволя да върши, както пише в книгите, повече злодеяния.

Джордж обаче продължи да клати неодобрително глава.

— Тази работа не ми харесва — настоя той. — Никак!

— Както и да е, драги Джордж, не си дошъл да разговаряме за изнудвачи. Какво те води при мен? Очаквам да ми отговориш: „За да се срещна с теб“. Наблегни на думите „с теб“. Не бих се учудила, ако за по-голяма убедителност ми стиснеш ръката. Е, ако си държал мазни кифли, опитай се да ме убедиш с поглед.

— Наистина дойдох, за да се срещна с теб — отвърна сериозно Джордж. — Радвам се, че те заварих сама.

— О, Джордж, това е толкова ненадейно — каза тя, отхапвайки залък.

— Исках да те помоля за една услуга, Вирджиния. Винаги съм те смятал за много очарователна жена.

— О, Джордж.

— И за много умна.

— Нима? Колко добре ме познава този мъж!

— Драга ми Вирджиния, утре в Англия ще пристигне един младеж, с когото бих желал да се запознаеш.

— Добре, Джордж, но ще стане за твоя сметка, отсега да ти е ясно.

— Вярвам, че ще ти е напълно по силите да му въздействаш със своя чар.

Вирджиния леко изви глава.

— Драги ми Джордж, да „очаровам“ хората не ми е професия, знаеш го. Често пъти някои хора ми стават симпатични, а и аз на тях. Не вярвам обаче да ми е по силите хладнокръвно да замая главата на един безпомощен чужденец. Не е редно, Джордж, наистина. За тази работа си има професионални сирени, които ще се справят много по-добре от мен.

— И дума да не става, Вирджиния. Младият човек е канадец, казва се Макграт…

— Канадец от шотландско потекло — блестящо съобрази Вирджиния.

— По всяка вероятност няма представа за нравите и обноските във висшите слоеве на британското общество. Ще ми се да му дам възможност да оцени чара и благородството на една истинска английска дама.

— Мен ли имаш предвид?

— Тъкмо теб.

— Защо?

— Моля?

— Защо, те попитах. Едва ли натрапваш истински британски дами на всеки заблуден канадец, стъпил на нашите брегове. Какво си намислил, Джордж? Грубо казано, ти какво ще спечелиш?

— Не виждам какво общо има това, Вирджиния.

— Едва ли очакваш от мен да заделя една вечер за упражняване на чара си, ако не са ми известни всички причини.

— Много странно разсъждаваш, Вирджиния. Човек би си помислил…

— Какво би си помислил, Джордж? Хайде, раздели се с още малко информация.

— Скъпа ми Вирджиния. Не след дълго положението в една централноевропейска държава ще стане напрегнато. По причини, несъществени за теб, е важно този господин… този Макграт да осъзнае, че възстановяването на монархията в Херцословакия е задължително условие за запазването на европейския мир.

— Остави тези приказки за европейския мир! — отвърна спокойно Вирджиния. — Аз обаче по начало съм за монархията, особено когато става дума за такъв живописен народец като херцословаците. Значи в херцословашките надбягвания си решил да заложиш на крал, Джордж, кой е той?

На Джордж не му се щеше да й отговаря, но не видя начин да заобиколи въпроса. Разговорът съвсем не се развиваше така, както го бе замислил. Бе очаквал Вирджиния да се държи покорно и отзивчиво, да изрази благодарност за доверието му и да не му задава неудобни въпроси. Това обаче не се получи. Изглеждаше изпълнена с решимост да научи всичко, което Джордж, вечно съмняващ се в женската дискретност, желаеше на всяка цена да премълчи. Да, бе направил грешка. Вирджиния не подхождаше за ролята. Нещо повече, не бе изключено да му създаде големи неприятности. Нейният разказ за срещата с изнудвача му направи много лошо впечатление. Да, тя бе едно съвсем ненадеждно същество, което нямаше представа как да подхожда сериозно към важните неща.

— Княз Михаил Оболович — рече Джордж, тъй като Вирджиния очевидно чакаше отговор на въпроса си. — Моля те обаче да си остане между нас.

— Не ставай смешен, Джордж. Вестниците вече са пълни със статии за династия Оболович. Пишат за убития Николай IV като за кръстоска между светец и герой, а не като за глупаво човече, впримчено в капан от една треторазредна актриса.

Джордж се намръщи. Напълно се убеди, че е направил грешка в избора си на Вирджиния. Трябваше бързо да се отърве от нея.

— Права си, драга ми Вирджиния — каза той припряно, после стана и се приготви да си тръгва. — Не беше редно да ти правя такова предложение. Искаше ни се обаче и доминионите да подкрепят нашата позиция в херцословашката криза, а този Макграт имал влияние в журналистическите среди. Мислех си, че като убедена монархистка, при това познаваща тази страна, ще ти е интересно да се срещнеш с този човек.

— Значи на това обяснение се спря последно.

— Да, но ти явно не искаш да се запознаеш с Макграт.

Вирджиния го погледна за миг и се засмя.

— Джордж! Какъв долен лъжец си!

— Вирджиния!

— Безсрамен, долен лъжец! Да имах твоя опит, щях да излъжа много по-добре, та да има някакъв шанс да ми повярват. Да знаеш обаче, че ще имам грижата да проуча всичко, клети ми Джордж. Бъди сигурен. Ще разбера каква е тайната на мистър Макграт. Няма да се учудя, ако науча всичко това в края на седмицата, когато ще бъда в Чимнис.

— В Чимнис ли? Ще гостуваш в имението? Джордж не успя да скрие смущението си. Беше се надявал да се свърже с лорд Кейтърам, преди той да е поканил Вирджиния.

— Тази сутрин ми се обади Бъндъл.

Джордж направи последен опит.

— Приемът сигурно ще е скучноват — рече той. — Едва ли ще ти бъде по сърце, Вирджиния.

— Клети Джордж, защо не ми се довериш и не ми кажеш истината? Все още не е късно.

Джордж сковано стисна ръката й и я пусна.

— Казах ти самата истина — отвърна хладно, без да се изчервява.

— Вече се справяш по-добре — одобри Вирджиния, — но още трябва да тренираш. Хайде, Джордж, стига си гледал мрачно. Ще бъда в Чимнис и ще упражнявам чара си, както се изрази ти. Животът ненадейно стана много по-забавен. Първо изнудвачът, сетне Джордж в дипломатически затруднения. Ще разкаже ли той всичко на красивата жена, която така трогателно го моли да й има доверие? Не, ще разкрие истината едва в края на последното действие от представлението. Довиждане, Джордж! Нека те погледна още веднъж дружески, преди да си тръгнеш. Не искаш ли? Джордж, мили, не бъди такъв сърдитко!

Вирджиния се отправи към телефона веднага след като тежките стъпки на Джордж заглъхнаха зад входната врата.

Съобщиха й един номер и тя помоли да я свържат с лейди Айлийн Брент.

— Бъндъл, ти ли си? Да, реших, утре ще дойда в Чимнис. Какво? Ще ми е скучно ли? Не, няма да ми е скучно, уверявам те. Там съм.