Тайната на имението

Глава четвърта Запознанство с една много очарователна дама

Джордж Ломакс се върна направо на Уайтхол2. Когато нахълта в разкошния кабинет, в който движеше важни държавни дела, чу шумолене.

Мистър Бил Евърсли усърдно подреждаше писма, ала голямото кресло до прозореца още бе топло от допира на човешко тяло.

Бил Евърсли бе симпатичен млад човек: възраст около двайсет и пет години, едро възтромаво тяло, грозновато, но приятно лице, прекрасни бели зъби и две честни кафяви очи.

— Ричардсън изпрати ли онзи доклад?

— Не, сър. Да му се обадя ли?

— Остави го. Някой да ме е търсил по телефона?

— Мис Оскар тъкмо записва обажданията. Мистър Айзъкстейн пита можете ли да обядвате утре с него в „Савой“.

— Кажи на мис Оскар да провери програмата ми. Ако съм свободен, нека му се обади и потвърди, че приемам поканата.

— Слушам, сър.

— Между другото, Евърсли, ще те помоля да откриеш в указателя един телефонен номер. Госпожа Ревъл, Понт Стрийт, номер 487.

— Слушам, сър.

Бил взе указателя, отвори го на буквата „М“, шумно го затвори и отиде до телефонния апарат. Вече с ръка върху слушалката, изведнъж се сети за нещо.

— Току-що си спомних, сър, че телефонът й не работи. Телефонът на мисис Ревъл, де. Преди малко се опитвах да се свържа с нея.

Джордж Ломакс се намръщи.

— Досадно… Наистина много досадно! — възкликна той и забарабани с пръсти по масата.

— Ако е важно, сър, бих могъл да отида до там с такси. Сигурен съм, че в този час ще я заваря у дома.

Джордж Ломакс се поколеба. Бил зае позиция да изхвърчи от кабинета при положителен отговор.

— Може би е най-добре да идеш — рече накрая Ломакс. — Вземи такси и помоли госпожа Ревъл в четири следобед да си бъде у дома, тъй като трябва да разговарям с нея по важен въпрос.

— Слушам, сър.

Бил си взе шапката и излезе. След десетина минути таксито го остави на Понт Стрийт 487. Той натисна звънеца, после шумно почука на вратата. Тя бе отворена от слуга с достолепен вид, към когото Бил се обърна като към стар познат.

— Добро утро, Чилвърс, мисис Ревъл у дома ли е?

— Струва ми се, сър, че се канеше да излиза.

— Ти ли си, Бил? — чу се отвътре. — Познахте по енергичното чукане. Качи се горе да си поговорим.

Бил съзря усмихнатото лице, което винаги всяваше смут, и то не само на него. Той взе по две стъпала наведнъж и стисна силно протегнатите ръце на Вирджиния Ревъл.

— Здравей, Вирджиния!

— Здрасти, Бил!

Чарът е много особено качество. Стотици млади жени, някои от тях по-красиви от Вирджиния Ревъл, можеха да произнесат думите „Здрасти, Бил“, със съвсем същата интонация, без обаче да постигнат ефект. Ала изречени от Вирджиния, тези думи замаяха Бил.

Вирджиния Ревъл бе на двайсет и седем години. Бе висока и стройна — фигурата й бе така изящна, че заслужаваше да бъде възпята в стихове. Косата й бе бронзова на цвят, със златистозеленикав оттенък. Вирджиния имаше малка решителна брадичка, изящен нос, красиви сини очи, излъчващи нега йод притворените: клепачи, и прекрасна, трудна за описване уста с извивката, известна като „подписа на Венера“. Лицето й бе изразително и цялата й личност излъчваше жизненост, която неизменно привличаше вниманието. Наистина беше невъзможно да не забележиш Вирджиния Ревъл.

Тя хвана Бил за ръката и го поведе към малка приемна в златисти и зеленикави тонове.

— Бил, мили — каза му, — няма ли да липсваш на Форин Офис? Как ще се оправят там без теб?

— Нося ти вест от Умника. — Така Бил наричаше непочтително своя началник. — Между другото. Вирджиния, ако случайно те пита, кажи му, че сутринта телефонът ти не е бил в ред.

— Нищо му нямаше.

— Знам, но аз му казах, че не работи.

— Защо? Опитай се да ми обясниш тази дипломатическа тънкост.

Бил я погледна укорително.

— За да мога да те видя, разбира се!

— Ах, драги ми Бил, колко съм несъобразителна! Много си мил!

— Чилвърс каза, че си се канела да излезеш.

— Да. Мислех да отида до Слоун Стрийт. Там продавали някакви нови ластични колани.

— Ластични колани ли?

— Да, Бил. Ластични колани. Дето пристягат ханша. Обличат се на голо.

— Караш ме да се чувствам неудобно, Вирджиния. Не е редно да описваш бельото си пред млад човек, който не ти е никакъв. Не е изискано.

— Драги ми Бил, в ханша няма нищо неизискано. Всички имаме ханш, само дето ние, клетите жени, се опитваме да си даваме вид, че нямаме. Коланът е направен от червен ластик и стига до над коленете. В него е просто невъзможно да се върви.

— Ужасно! Защо тогава ще го носиш?

— Защото е благородно да страдаш заради фигурата си. Да оставим обаче колана. Кажи ми какво е предал Джордж.

— Пита дали днес в четири следобед ще си бъдеш у дома.

— Не. Мислех да ходя в Ранело. Какви са тези официални визити? Да не би да ми иска ръката?

— Няма да се учудя.

— Ако е така, кажи му, че предпочитам мъже, които действат импулсивно.

— Като мен ли?

— При теб няма импулси, Бил. Има навици.

— Вирджиния, няма ли най-сетне…

— Няма, Бил. Не ми се слушат такива работи, преди да съм обядвала. Опитвай се да мислиш за мен като за мила жена на средна възраст с майчинска грижовност, която взима присърце интересите ти.

— Вирджиния, знаеш, че те обичам.

— Знам, Бил, знам. А на мен ми е приятно да ме обичат. Нали е ужасно от моя страна? Бих се радвала всички хубави мъже в света да са влюбени в мен.

— Повечето сигурно вече са влюбени — отвърна мрачно Бил.

— Надявам се поне Джордж да не е влюбен. А и не ми се вярва. Той е женен за кариерата си. Какво още каза?

— Че въпросът бил много важен.

— Бил, започваш да събуждаш любопитството ми. Нещата, които Джордж оценява като важни, са съвсем малко на брой. Май ще ми се наложи да пропусна Ранело. Мога да ида там, когато си поискам. Кажи на Джордж, че в четири следобед ще го очаквам смирено вкъщи.

Бил погледна ръчния си часовник.

— Едва ли си струва да се прибирам в министерството преди обяд. Хайде да хапнем някъде.

— Така или иначе днес ще обядвам навън.

— Няма значение. Нека хапнем нещо, пък сетне пак обядвай.

— Наистина си много мил — отвърна Вирджиния с усмивка.

— Вирджиния, страшно се радвам. Кажи ми, наля наистина ти харесвам? Нали ти допадам повече от другите?

— Бил, направо те обожавам! Ако ме задължаха да се омъжа за някого, ако някой жесток властелин ми заповядаше: „Омъжи се, или ще умреш след жестоки мъчения“, веднага щях да избера теб. Щях да кажа: „Дайте ми моя малък Бил!“

— В такъв случай…

— Да, де, но никой не ме задължава да се омъжвам. Приятно ми е да бъда зла вдовица.

— И след брака ще живееш по същия начин. Ще излизаш, когато си поискаш, и така нататък. Даже няма да забележиш моето присъствие в дома.

— Не разбираш, Бил. Аз съм от хората, които или се женят с голям ентусиазъм, или въобще не се женят.

Бил въздъхна тежко.

— Да знаеш, че тези дни ще си тегля куршума — промърмори мрачно той.

— Няма да се застреляш, драги ми Бил. Ще изведеш някое хубавко момиче на вечеря. Както впрочем направи завчера.

Мистър Евърсли веднага се смути.

— Да не говориш за оная актриса, Дороти Къркпатрик? Всъщност е много мила и възпитана, нямаше нищо лошо.

— Разбира се, че е нямало нищо лошо, Бил. Драго ми е, че намираш начини да се развличаш. Само престани да се правиш, че страдаш от несподелена любов.

Мистър Евърсли възвърна достойнството си.

— Не ме разбираш, Вирджиния — отвърна строго той, — мъжете…

— Са полигамни. Знам. Понякога подозирам, че и аз имам вкус към полигамията. Ако наистина ме обичаш, Бил, заведи ме на обяд.