Тайната на имението

Глава шестнадесета Чай в занималнята

Върна се на терасата с усещането, че единственото място, където човек би могъл да разговаря спокойно, без да го е страх, че е подслушван, е средата на езерото.

От замъка се разнесе звънкото кънтене на гонг и след малко с тържествен вид се появи Тредуел.

— Обядът е сервиран, милорд! — каза той.

— Най-сетне! — Лорд Кейтърам се оживи. — Хайде на обяд!

В този миг от замъка изскочиха две деца, палави девойчета на дванайсет и десет години. Макар и да се казваха Дълси и Дейзи, както бе съобщила Бъндъл, изглежда, бяха по-известни с имената Гъгъл и Уинкъл. Впуснаха се в боен танц, изпълнен с писъци и прекратен едва след като Бъндъл излезе и ги усмири.

— А къде е мадмоазел? — попита тя.

— Има мигрена, мигрена, мигрена! — изтананика Уинкъл.

— Ура! — присъедини се към нея Гъгъл.

Междувременно лорд Кейтърам бе успял да вкара повечето гости в трапезарията. Хвана и Антъни за ръка.

— Елате в кабинета — прошепна му. — Там имам нещо по-специално.

Промъкна се по коридора по-скоро като крадец, отколкото като стопанин и се шмугна в своето убежище. Отвори вратата на шкафа и извади няколко бутилки.

— Ожаднявам, когато разговарям с чужденци — обясни лордът, сякаш се извиняваше. — Просто не знам защо се получава така.

На вратата се почука и се показа Вирджиния.

— Ще ми приготвиш ли един специален коктейл? — попита тя.

— Разбира се — отвърна гостоприемно лорд Кейтърам. — Влез!

Следващите няколко минути преминаха в тежки ритуали.

— Дойде ми добре — въздъхна лорд Кейтърам, оставяйки чашата върху масата. — Както вече казах, много се уморявам от разговорите с чужденци. Може би защото са прекалено учтиви. Хайде да ставаме, че е време за обяд.

Поведе ги към трапезарията. Вирджиния хвана Антъни за ръката и забави ход, за да поизостанат.

— И аз свърших една добра работа — прошепна тя.

— Убедих лорда да ми покаже трупа.

— И какво? — попита нетърпеливо Антъни. Вирджиния поклати глава.

— Не се оказахте нрав — промълви младата жена. — Наистина е княз Михаил.

— Уф! — Антъни сякаш бе разочарован. — Отгоре на всичко мадмоазел страда от мигрена — добави той със съжаление.

— Има ли значение?

— Вероятно не, но ми се щеше да я видя. Знаете ли, разбрах, че именно мадмоазел живее във втората стая от края. Стаята, в която снощи видях да се пали лампата.

— Интересно.

— Сигурно е без значение. И все пак смятам до довечера да видя мадмоазел.

Обядът бе мъчително изпитание. Дори Бъндъл със своята жизнерадостност не успя да създаде настроение. Баронът и Андраши се държаха строго официално, спазваха неотклонно етикета и въобще имаха поведението на хора, оказали се в мавзолей. Лорд Кейтърам бе сънен и потиснат. Бил Евърсли гледаше сластно Вирджиния. Джордж си даваше сметка за деликатното положение, в което бе изпаднал, и разговаряше важно с барона и с мистър Айзъкстейн. Гъгъл и Уинкъл, изпълнени с радост, че в дома е имало убийство, трябваше през цялото време да бъдат озаптявани. Колкото до мистър Хайръм Фиш, той бавно дъвчеше храната и от време на време изричаше къси реплики на своя странен жаргон. Старши инспектор Батъл бе изчезнал и никой не знаеше къде е.

— Слава Богу, че това най-сетне приключи — промърмори Бъндъл на Антъни, когато станаха от масата. — Пък и Джордж ще закара следобед чужденците в Абатството, за да обсъждат там държавни тайни.

— Това малко ще разведри обстановката — съгласи се Антъни.

— Американецът не ме смущава кой знае колко — продължи Бъндъл. — С татко могат да си говорят съвсем спокойно и приятно за първите издания. — Мистър Фиш — рече тя, когато обектът на техния разговор се приближи, — за вас днес съм предвидила един съвсем спокоен следобед.

Американецът се поклони.

— Много мило от ваша страна, лейди Айлийн.

— Мистър Фиш прекара и сутринта съвсем спокойно — вметна Антъни.

Американецът го стрелна с поглед.

— Значи сте успели да ме откриете в моето убежище? Има мигове, сър, когато за един спокоен по природа човек е най-добре да бъде далеч от влудяващата тълпа.

Междувременно Бъндъл се бе оттеглила и американецът и Антъни останаха сами. Мистър Фиш посниши глас.

— Доста загадъчна история, нали?

— Така изглежда — съгласи се Антъни.

— Мъжът с плешивата глава, май е някакъв родственик.

— Има нещо такова.

— Тези централноевропейски държави са страшни — заяви мистър Фиш. — Говори се, че покойният господин бил с царско потекло. Според вас вярно ли е?

— Тук е бил известен като княз Станислав — отвърна уклончиво Антъни.

На това американецът реагира доста неопределено.

— Леле! — после замълча. — Този ваш полицейски капитан — започна отново, — Батъл… как му беше името… той с всичкия си ли е?

— Според Скотланд Ярд, да — потвърди сухо Антъни.

— Прилича ми на кон с капаци — отбеляза господин Фиш, — и таз добра, да не позволява на никой да напуска къщата!

Фиш гледаше Антъни строго, докато му говореше.

— Утре сутрин всички трябва да бъдат разпитани.

— Само заради това ли? Нищо друго ли няма? Бива ли гостите на лорд Кейтърам да бъдат заподозрени!

— Мистър Фиш!

— Вече се чувствам неловко. Тук съм чужденец. Разбира се, убийството е дело на външен човек. Откриха, че прозорецът не бил залостен отвътре, нали?

— Да — отговори Антъни, гледайки право пред себе си.

— Млади момко, знаете ли как се изхвърля водата от рудник?

— Как?

— Чрез изпомпване. Уверявам ви обаче, че е много тежко. А, виждам, че нашият любезен домакин вече се откъсна от групата. Ще ида при него.

Американецът се отдалечи. През това време се върна Бъндъл.

— Любопитен човек е Фиш, нали? — отбеляза тя.

— Да.

— Няма смисъл да търсите Вирджиния — рече остро Бъндъл.

— Не я търсех.

— Търсехте я. Не знам как го постига, но винаги е там, където трябва да бъде. Сега е заета другаде. Каза ми да бъда мила с вас и аз ще бъда, ако ще и насила.

— Няма нужда от сила — увери я Антъни. — Ако обаче нямате нищо против, бих предпочел да бъдете мила с мен във водата, в лодка.

— Чудесна идея — отвърна замислено Бъндъл.

Отправиха се към езерото.

— Преди да обсъждаме наистина интересни теми — рече Антъни, след като започна да гребе, — ще ви задам един-единствен въпрос. Първо работата, после удоволствието.

— Този път за чия стая желаете да научите нещо? — попита го с отегчение Бъндъл.

— Този път за ничия. Но ми е интересно откъде дойде при вас френската гувернантка.

— Голям негодник сте! — възкликна Бъндъл. — Открих я с посредничеството на една агенция, плащам й сто лири годишно и тя се казва Женевиев. Какво друго искате да узнаете?

— Засега да оставим агенцията. Имаше ли писмени препоръки?

— Бяха блестящи! Живяла десет години с графиня, не знам коя си.

— С коя по-точно?

— С графиня Дьо Бретьой в замъка й в Динар.

— А срещали ли сте се с графинята? Или просто се доверихте на писмото?

— Второто.

— Странно — рече Антъни.

— Събудихте любопитството ми — каза Бъндъл. — Страшно ме заинтригувахте. За какво става дума? За любов или за престъпление?

— Вероятно за обикновена глупост от моя страна. Да не говорим повече за това.

— „Да не говорим повече за това“, каза господинът небрежно, след като извлече цялата необходима му информация. Кого подозирате, мистър Кейд? Аз подозирам Вирджиния, тъй като това най не й отива. А може би Бил.

— А себе си?

— „Представителка на аристокрацията тайно сътрудничи на «Другарите на Червената ръка».“ Наистина ще прозвучи сензационно.

Антъни се засмя. Бъндъл му бе симпатична, макар и да бе започнал да изпитва известна боязън от умния проницателен поглед на сивите й очи.

— Навярно се гордеете с всичко това — рече внезапно той и посочи с ръка огромния замък в далечината.

Бъндъл присви очи.

— Да. Сигурно представлява някаква ценност, макар и да сме свикнали с него. Не идваме обаче тук често, прекалено е скучно. През лятото ходим първо в Каус и Довил, а сетне в Шотландия. Всичко в Чимнис поне пет месеца в годината е опаковано в покривала, за да не се праши. Веднъж в седмицата покривалата се свалят и нахлуват тълпи от туристи, които със зяпнала уста слушат Тредуел. „Отдясно виждате портрета на четвъртата графиня Кейтърам, рисуван от сър Джошуа Рейнолдс“… На това Ед или Бърт, майтапчиите на групата, реагират, като сръгват приятелките си и им казват: „Я, Гладис, що пара виси по стените“. Сетне продължават, виждат още картини, започват да се прозяват и да съжаляват, че екскурзията не свършва.

— И все пак тук най-малкото веднъж-дваж се е творяла история.

— Навярно сте го чули от Джордж — каза Бъндъл. — Той обича да го повтаря.

Антъни отново бе вперил поглед в брега.

— Нима при навеса за лодките се е явил и трети подозрителен непознат? Или е някой от гостите?

Бъндъл вдигна глава.

— Това е Бил — поясни тя.

— Май търси нещо.

— Сигурно мен — рече девойката без особен ентусиазъм.

— Да греба ли усърдно в противоположната посока?

— Да, макар че трябваше да го кажете с по-голямо желание.

— След този упрек ще греба два пъти по-енергично.

— Не се занасяйте — рече Бъндъл. — Имам достойнство. Отведете ме при това младо магаре. Все някой трябва да го забавлява, а Вирджиния навярно отдавна се е отървала от него. Току-виж някой ден, колкото и нелепо да ви се стори, ми се прииска да се омъжа за Джордж. Няма да е зле да започна отсега да репетирам ролята на „нашата любезна домакиня“.

Антъни покорно загреба към брега.

— А с мен какво ще стане? — възропта той. — Отказвам да бъда излишният трети човек в компанията. Това там децата ли са?

— Да. Внимавайте с тях, че могат да ви подлудят.

— Много обичам деца. Току-виж ги науча на някоя тиха и спокойна интелектуална игра.

— Е, после не казвайте, че не съм ви предупредила.

След като повери Бъндъл на грижите на неутешимия Бил, Антъни се запъти към мястото, където весели писъци смущаваха следобедната тишина. Бе посрещнат с овации.

— Знаете ли да играете на индианци? — го попита строго Гъгъл.

— Да — потвърди Антъни. — Когато ме скалпират, крещя ей така — показа той надлежно.

— Не е зле — изрази великодушно одобрението си Уинкъл. — А сега ни покажете как крещите, когато вие скалпирате някого.

След около час Антъни избърса челото си и се осмели да попита как е мигрената на мадмоазел. С удоволствие научи, че жената напълно се е възстановила. Така бе допаднал на децата, че получи бърза и настойчива покана да пие заедно с тях чай в занималнята.

— Тъкмо ще ни разкажете за обесения, когото сте видели — напомни му Гъгъл.

— Нали ни казахте, че сте запазили част от въжето? — попита Уинкъл.

— В куфара ми е — оповести тържествено Антъни. — Ще дам и на двете по парченце.

Уинкъл му отвърна с крясъка на щастлив индианец.

— Но май първо трябва да си измием ръцете — рече мрачно Гъгъл. — Нали няма да забравите, че ще ви чакаме за чая? Обещахте!

Антъни тържествено се закле, че нищо няма да му попречи да изпълни обещанието си. Доволни от отговора му, двете деца побягнаха към замъка. Антъни ги проследи с поглед и забеляза как някакъв мъж излиза от шубрака и бързо се отдалечава към парка. Бе почти сигурен, че е брадатият непознат, когото бе срещнал сутринта. Тъкмо се чудеше дали да го последва, когато дърветата пред него се разтвориха и се появи господин Хайръм Фиш. При срещата с Антъни не успя да прикрие изненадата си.

— Много приятен следобед, нали, господин Фиш? — попита Антъни.

— Приятен е наистина.

Американецът сякаш се бе лишил от привичната си вялост. Лицето му бе почервеняло и той дишаше тежко, сякаш току-що бе бягал. Извади часовника си и го погледна.

— Струва ми се — рече тихо, — че наближава времето за вашия британски обичай. Имам предвид следобедния чай.

Затвори капака на часовника и с бавна стъпка се отправи към замъка.

Антъни изведнъж осъзна, че старши инспектор Батъл е застанал до него. Бе се доближил така тихо, сякаш внезапно се бе материализирал в пространството.

— Вие пък откъде изскочихте? — попита раздразнено Антъни.

В отговор Батъл кимна към шубрака зад тях.

— Днес следобед май доста хора са харесали това място — отбеляза Антъни.

— Изглежда, се бяхте замислили за нещо, мистър Кейд.

— Прав сте, Батъл. Знаете ли какво правех? Опитвах се да събера две, едно, пет и три, така че накрая сборът да е осем. Не е възможно, Батъл, наистина.

— Така е, задачата не е съвсем лека — съгласи се детективът.

— Но ми се щеше да срещна именно вас, Батъл. Искам да си тръгна, възможно ли е?

Верен на стила си, старши инспектор Батъл не показа вълнение или изненада. Отговорът му прозвуча съвсем делнично.

— Зависи, сър, накъде сте решили да тръгнете.

— Ще ви кажа съвсем точно, Батъл. Ще разкрия всичките си карти. Искам да отида в Динар, в замъка на графиня Дьо Бретьой. Възможно ли е?

— Кога смятате да заминете, мистър Кейд?

— Да кажем утре веднага след разпита. Бих могъл да се върна тук в неделя вечерта.

— Разбирам — рече старши инспекторът.

— Е, какво ще кажете?

— Нямам нищо против, стига наистина да отидете там, и след това веднага да се върнете.

— Рядко се срещат хора като вас, Батъл. Или съм ви станал много симпатичен, или сте изключително проницателен. Кое от двете?

Старши инспектор Батъл се подсмихна, но не отговори.

— Ясно, ясно — рече Антъни. — Вероятно ще вземете необходимите предпазни мерки. Невидими служители на закона ще наблюдават подозрителното ми движение. Така да бъде. Много ми се ще обаче да узная за какво е цялата работа.

— Коя, мистър Кейд?

— Мемоарите, целият този шум около тях. Дали наистина са само мемоари? Или криете още някакъв коз?

Батъл отново се усмихна.

— Приемете нещата по следния начин: правя ви услуга, мистър Кейд, защото оставихте у мен добро впечатление. Ще се радвам да си сътрудничим по случая. Аматьорът и професионалистът по начало се допълват добре. У единия има стръв, ако мога да се изразя така, другият пък притежава опит.

— Как да ви кажа — отвърна бавно Антъни, — няма да отрека, че винаги ми се е щяло да разбера дали ми е по силите да разгадая едно убийство.

— Имате ли някакви идеи, мистър Кейд?

— Имам, и то много — потвърди Антъни, — повечето от тях обаче са въпроси без отговори.

— Какви например?

— Например кой ще заеме мястото на убития Михаил. Това ми се струва много важно.

Върху лицето на старши инспектор Батъл се появи донякъде лукава усмивка.

— Чудех се дали ще се досетите, сър. Следващият престолонаследник е княз Николай Оболович. Пада се пръв братовчед на убития господин.

— А имате ли представа къде е той сега? — попита Антъни и се извърна встрани, за да си запали цигарата. — Не ми казвайте, че не знаете, Батъл, защото няма да ви повярвам.

— Имаме основания да смятаме, че е в Съединените щати. Поне доскоро е бил там и е събирал пари за своето бъдеще.

Антъни подсвирна от изненада.

— Ясно — рече младежът. — Михаил се е радвал на подкрепата на Великобритания, Николай — на тази на американците. И в двете страни има финансисти, които се домогват със зъби и нокти да получат концесиите. Лоялистката партия се е спряла на Михаил, а сега трябва да си търси друг човек. „Айзъкстейн и сие“ плюс мистър Джордж Ломакс скърцат със зъби от яд, докато на Уолстрийт цари радостно оживление. Отгатнах ли?

— Не сте далеч от истината — потвърди старши инспектор Батъл.

— Хм — рече Антъни, — вече съм почти готов да се закълна, че знам какво сте правили в шубрака.

Детективът се усмихна, но не каза нищо.

— Световната политика е много вълнуваща тема — продължи Антъни, — но май се налага да ви напусна. Имам среща в занималнята.

Запъти се с бърза крачка към замъка. Почука на вратата и я отвори, приветстван от радостни писъци.

Гъгъл и Уинкъл се втурнаха към него и тържествено го представиха на мадмоазел.

Антъни за пръв път изпита неудобство. Мадмоазел Брюн бе дребна възрастна женица с изпито лице, побеляла коса и наболи мустаци. Изобщо не съответстваше на образа на опитна международна авантюристка.

„Май се изложих — помисли си Антъни. — Щом съм влязъл обаче, трябва да доведа нещата докрай.“

Държа се с мадмоазел изключително мило. На нея пък очевидно й стана драго, че един младеж с приятна външност е нахълтал в занималнята. Чаепитието премина много успешно.

Вечерта обаче, останал насаме със себе си в разкошната спалня, която му бе отредена, Антъни се замисли.

„Греша — рече си. — За втори път греша. Все не успявам да налучкам пътя.“

Изведнъж престана да се разхожда из стаята.

— Какво, по дяволите… — промълви младежът. Някой отваряше безшумно вратата. След миг в стаята влезе човек, който веднага зае почтителна поза.

Бе едър светлокос мъж с яко телосложение, изпъкнали славянски скули и мечтателен поглед, изпълнен с фанатизъм.

— Кой, да ви вземат мътните, сте вие? — попита Антъни.

— Борис Анчуков — отговори човекът на съвършен английски.

— Лакеят на княз Михаил, нали?

— Да. Служих вярно на господаря си. Сега той е мъртъв. Оттук нататък ще служа на вас.

— Много мило от ваша страна — отвърна Антъни, — но за съжаление не ми е нужен лакей.

— Вече вие сте моят господар и ще ви служа вярно.

— Да, но… Разберете. Не мога да си го позволя.

— Не искам пари. Служих на господаря си, а отсега нататък ще служа на вас. До гроб.

Бързо направи крачка напред, падна на колене, улови ръката на Антъни и я сложи върху челото си. След това се изправи и излезе от стаята внезапно, както бе влязъл.

Антъни го проследи с поглед. На лицето му бе изписано удивление.

„Много странно — каза си. — Държа се като вярно куче. Странни инстинкти имат тези хора.“

Продължи да се разхожда напред-назад из стаята.

— Всичко е нелепо — промърмори, — всичко е толкова нелепо.