Тайната на имението

Глава двадесет и пета Нощта срещу сряда в Чимнис

След вечеря лорд Кейтърам, Вирджиния и Бъндъл отидоха в библиотеката. Бе вторник вечер. Бяха изминали около трийсет часа от ненадейното заминаване на Антъни.

Бъндъл повтори най-малко за седми път прощалните думи на Антъни, когато се разделиха с него на ъгъла на Хайд Парк.

— „Ще се оправя сам“ — повтори замислено Вирджиния. — Излиза, че е смятал да се върне скоро. Освен това багажът му е тук.

— Не ти ли каза къде отива?

— Не — отвърна Вирджиния, гледайки право пред себе си. — Нищо не ми каза.

Настъпи мълчание, нарушено след малко от лорда.

— Общо взето — рече той, — да притежавам хотел е по-добре, отколкото имение в провинцията.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че в хотела винаги ти оставят една бележчица: „Заминаващите гости трябва да предупредят администрацията преди дванайсет часа.“

Вирджиния се усмихна.

— Възможно е — продължи лордът — да съм старомоден и свадлив. Днешната мода е по-инаква: влизаш и излизаш от къщата на своя домакин, когато ти скимне. Също като в хотел — пълна свобода на действие, при това без да плащаш сметката.

— Ти си стар мърморко — каза Бъндъл. — Нали ние с Вирджиния сме тук? Какво повече искаш?

— Нищо — побърза да ги увери лорд Кейтърам. — Говоря не за това, а за принципа. Сега съм като на тръни. Да де, последните двайсет и четири часа бяха почти идеални. Покой, пълен покой. Няма кражби и други престъпления, няма детективи, няма американци. Но щеше да ми е много по-спокойно, ако бях сигурен, че няма да се върнат. А така през цялото време си казвам наум: „Всеки момент някой от тях ще ми цъфне отново“, и това ми разваля цялото удоволствие.

— Е, още не се е появил никой — възрази Бъндъл. — Останахме съвсем сами. Бяхме изоставени, ако щеш. Дори Фиш изчезна по много странен начин. И той ли не каза нищо?

— И той не се обади. Видях го за последен път в розовата градина, разхождаше се напред-назад и пушеше една от гнусните си пури. След това изчезна сякаш вдън земя.

— Може би някой го е отвлякъл — рече обнадеждена Бъндъл.

— След ден-два Скотланд Ярд ще дойде да издирва трупа му в езерото — каза мрачно баща й. — Така ми се пада. На моята възраст отдавна трябваше да замина тихо и кротко в чужбина и да си гледам здравето, вместо да позволявам на Джордж Ломакс да ми натрапва дивотиите си…

Прекъсна го Тредуел.

— Какво има? — попита го с раздразнение лорд Кейтърам.

— Пристигна френският детектив, милорд, и моли да му отделите няколко минути.

— Нали ви казах? — рече лордът. — Нали ви казах, че щастието ми няма да продължи дълго? Бас държа, че са открили тялото на Фиш в езерото със златните рибки.

Тредуел, макар и почтително, го върна към въпроса си.

— Да му кажа ли, че ще го приемете, милорд?

— Да, да. Нека дойде тук!

Тредуел излезе. След малко се появи отново.

— Мосю Лъомоан! — възвести с гробовен глас. Французинът нахълта като фурия. От походката му личеше повече, че е много възбуден, отколкото от лицето.

— Добър вечер, Лъомоан — поздрави домакинът. — Ще пийнете ли нещо?

— Благодаря, но не, милорд. — Лъомоан се поклони изискано на дамите. — Най-сетне успях да открия нещо. Сметнах, че е мой дълг да ви запозная с тревожните факти, които разбрах през последните двайсет и четири часа.

— И аз предположих, че някъде сигурно стават важни неща — каза лорд Кейтърам.

— Милорд, вчера следобед един от гостите ви напусна доста мистериозно замъка. Да ви призная, го заподозрях още от самото начало. Това е човек, дошъл от дивата пустош на Африка. Допреди два месеца е бил там. Зададох си въпрос — къде ли е бил преди това?

Вирджиния въздъхна дълбоко. Французинът я стрелна мнително с поглед. След това продължи:

— Къде е бил преди това? Никой не знае. Направи ми впечатление, че той досущ прилича на човека, когото търся — весел, смел, готов да рискува, човек, който не се спира пред нищо. Къде ли не пращах телеграми със запитвания за него, но така и не научих нищо за досегашния му живот. Преди десет години наистина е бил в Канада, но после следите му се губят. Съмненията ми се засилиха. Един ден случайно открих късче хартия на място, откъдето той бе минал. На него бе написан адрес — адреса на една къща в Дувър. После и аз уж случайно изпуснах хартийката. С крайчеца на окото забелязах как Борис, херцословакът, я прибра и я занесе на господаря си. Открай време съм убеден, че този Борис е агент на „Другарите на Червената ръка“. Знаем също така, че другарите са се сдушили с крал Виктор. Как да си обясним, че Борис приема Антъни Кейд за свой господар? Защо става слуга на един незначителен чужденец? Всичко това ми се видя подозрително. Много подозрително. Кейд обаче се опита да разсее съмненията ми, като дойде при мен с въпросната хартийка и ме попита дали не съм я изгубил. Почти успя да постигне целта си. Почти, но не напълно. Тази негова постъпка можеше да означава или че е невинен, или че е много, много хитър. Аз, разбира се, отрекох да съм я изпускал. Ала междувременно започнах разследвания, чиито резултати ми бяха съобщени едва днес. Сега в къщата в Дувър няма никого, но до вчера следобед е била обитавана от неколцина чужденци, които внезапно са я напуснали. Няма съмнения, че са били хора на крал Виктор. Опитайте се да видите връзката. Вчера следобед мистър Кейд най-неочаквано се изнася оттук. Още в мига, когато е изгубил парчето хартия, е бил наясно, че играта е приключила. Отива в Дувър и веднага разпуска шайката. Не знам какъв ще бъде следващият му ход. Сигурно е, че няма да се върне тук. Но доколкото познавам крал Виктор, той няма да се откаже от играта, без да е направил още един опит да се сдобие със скъпоценния камък. И тъкмо тогава ще го спипам!

Вирджиния внезапно се изправи и отиде при камината.

— Според мен изпускате нещо, мосю Лъомоан — рече със стоманени нотки в гласа. — Господин Кейд не е единственият гост на замъка, който вчера изчезна по подозрителен начин.

— Искате да кажете, мадам…

— Искам да кажа, че всичките подозрения, които изброихте, могат да се прехвърлят върху още едно лице. Ами мистър Хайръм Фиш?

— Ах, да. Мистър Фиш!

— Точно така. Мистър Фиш. Не ни ли съобщихте още първата вечер, че крал Виктор е дошъл в Англия от Америка? И мистър Фиш пристигна в Англия от Америка. Вярно, показа препоръчително писмо от един много известен човек, но за крал Виктор не е проблем да го изфабрикува. Мистър Фиш определено не е човекът, за когото се представя. На лорд Кейтърам му направило впечатление, че когато разговарят за първите издания, американецът не обелва и дума, само слуша. Има и други подозрителни неща около него. В нощта на убийството прозорецът на неговата стая е светел. Спомнете си онази нощ в заседателната зала. Когато го срещнах на терасата, бе облечен. Възможно е именно той да е изпуснал хартийката. В края на краищата не сте видели, че я изтървава Кейд. Не е изключено Кейд да е отишъл в Дувър, за да разследва нещо, и там да са му устроили клопка. Смятам, че действията на мистър Фиш са далеч по-подозрителни от тези на Кейд.

Французинът й отговори троснато:

— От ваша гледна точка може и да е така, мадам. Няма да споря с вас. Съгласен съм и че мистър Фиш не е този, за който се представя.

— Тогава?

— Няма значение. Знаете ли, мадам, мистър Фиш е от хората на Пинкертън.

— Какво? — възкликна лорд Кейтърам.

— Да, милорд. Той дойде тук, за да залови крал Виктор. Ние със старши инспектор Батъл сме уведомени.

Вирджиния не изрече нищо. Много бавно се отпусна отново в креслото. Тези няколко думи срутиха цялата логическа структура, която тя толкова внимателно бе съградила.

— Виждате ли — продължи Лъомоан. — Всичките знаехме, че крал Виктор рано или късно ще се появи в Чимнис. Това е единственото място, където бяхме сигурни, че ще го заловим.

В очите на Вирджиния се появи странна светлинка и тя избухна в смях.

— Но още обаче не сте го хванали.

Лъомоан я изгледа с любопитство.

— Така е, мадам, но ще го заловя.

— Доколкото разбрах, на него не му е трудно да надхитрява другите.

Лицето на французина се изкриви от гняв.

— Да, мадам, но този път ще удари на камък — изсъска през зъби Лъомоан.

— Той е много симпатичен младеж — намеси се лорд Кейтърам. — Изключително симпатичен. Но, Вирджиния, нали ми каза, че ти е стар приятел?

— Да — отвърна сдържано Вирджиния. — Мосю Лъомоан греши.

Погледна детектива право в очите, но той не се смути.

— Времето ще покаже кой е бил прав, мадам — каза французинът.

— Смятате ли, че той е застрелял княз Михаил? — попита Вирджиния.

— Сигурен съм в това.

Вирджиния обаче поклати глава.

— А, не — възрази тя. — Това е невъзможно. Обзалагам се! Антъни Кейд не е убиецът на княз Михаил.

Лъомоан не сваляше поглед от нея.

— Възможно е и да сте права, мадам — бавно изрече той. — Това обаче е само една възможност. Не е изключено и херцословакът Борис да се е престарал и да го е застрелял. Нищо чудно да е имал зъб на княза и да е решил да си отмъсти.

— Има вид на убиец — съгласи се лорд Кейтърам. — Камериерките се плашат, когато го срещнат в коридора.

— Е, време е да тръгвам — каза Лъомоан. — Смятах, милорд, че съм длъжен да ви кажа истината.

— Много мило от ваша страна! — отговори лордът. — Наистина ли няма да пийнете нещо? Е, ваша работа. Лека нощ!

— Не мога да понасям този човек с контешката му черна брадичка и с тези очила — възкликна Бъндъл веднага щом вратата се затвори след Лъомоан. — Дано Антъни го постави на място. Ще се радвам да го видя побеснял от гняв. Какво мислиш за всичко това, Вирджиния?

— И аз не знам какво да мисля. Уморена съм. Ще си легна.

— Няма да направиш зле — рече лорд Кейтърам. — И без това минава единайсет и половина.

Докато минаваше по коридора, Вирджиния забеляза един добре познат й широк гръб, който се шмугна през страничната врата.

— Старши инспектор Батъл! — извика тя повелително. Старши инспекторът — защото това бе именно той — се извърна неохотно към нея.

— Да, мисис Ревъл?

— Тук бе мосю Лъомоан. Твърди — и ви моля да ми кажете дали е истина — че мистър Фиш бил американски детектив.

— Вярно е — отговори старши инспектор Батъл.

— И вие сте го знаели през цялото време?

Старши инспекторът отговори утвърдително и на този въпрос.

Вирджиния се отправи към стълбището.

— Благодаря ви — каза му тя. Дотогава не й се искаше да повярва. А сега?…

Седнала пред тоалетката в спалнята си, Вирджиния се опита да си отговори на този въпрос безпристрастно. Всяка дума на Антъни придоби нов смисъл.

Какво бе имал предвид, когато й бе говорил за „сделки“?

Бил се отказал от тях. В такъв случай…

Някакъв странен звук прекъсна размислите й. Вирджиния се сепна. Според малкия й златен часовник минаваше един часът. Значи бе мислила цели два часа.

Звукът се повтори. Нещо издрънча по рамката на прозореца. Вирджиния го отвори. В полумрака съгледа на пътеката висок мъж, който се бе навел, за да загребе в шепа чакъл.

За миг пулсът й се ускори, но след малко тя разпозна могъщата фигура и квадратните рамене на херцословака Борис.

— Да? — попита едва чуто. — Какво има?

Странно, но в този момент не й се стори странно, че Борис замерва посред нощ стъклото на прозореца й с камъчета.

— Изпраща ме господарят — каза Борис тихо, но съвсем ясно. — Вика ви.

Съобщи й тази новина със съвсем делничен глас.

— Какво? Вика ме?

— Да. Трябва да ви заведа при него. Изпраща ви и бележка. Ще ви я хвърля.

Вирджиния отстъпи назад и едно камъче, увито в късче хартия, тупна пред краката й.

Следващите две минути Вирджиния прочете няколко пъти тези думи.

Вдигна поглед от бележката и огледа луксозната спалня, сякаш я виждаше с нови очи.

След това отново се подаде през прозореца.

— Какво да направя? — попита Вирджиния.

— Детективите са от другата страна на замъка, при заседателната зала. Слезте долу и излезте през страничната врата. Аз ще бъда там. Отвън ни чака кола.

Вирджиния кимна. Бързо се преоблече, сложи си спортен бежов костюм и малка кожена шапка.

Сетне се усмихна, написа кратка бележка, адресирана до Бъндъл, и я забоде с карфица върху игленика.

Промъкна се на долния етаж и тихо отключи страничната врата. Отметна глава със същото горделиво движение, с което далечните й прадеди са се включвали в кръстоносните походи, и излезе навън.