Тайната на имението

Глава тринадесета Гостът от Америка

Старши инспектор Батъл заметна отново тялото с чаршафа с унилия вид на човек, току-що проиграл най-силния си коз. С ръце в джобовете, Антъни се бе замислил.

— Значи това е имал предвид старият Лолипоп, когато натърти, че разполага и с други средства — промърмори младежът.

— Какво казахте, мистър Кейд?

— А, нищо, нищо. Извинете, отплеснах се. Оказа се, че от мен, или по-точно от моя приятел Джими Макграт елегантно бяха отнети хиляда лири.

— Хиляда лири не са малко пари — изкоментира Батъл.

— Смущават ме не толкова тези хиляда лири — отвърна Антъни, — макар и да съм съгласен с вас, че не са малко пари, колкото фактът, че бях измамен. Предадох ръкописа като последния глупак. Ето кое е обидно, старши инспекторе.

Детективът не му отговори.

— Е — продължи Антъни, — стига съм се вайкал, от това полза никаква. Може би още не всичко е изгубено. До следващата сряда трябва да издиря мемоарите на стария симпатяга Стилптич и всичко ще бъде наред.

— Имате ли нещо против да се върнем в заседателната зала, мистър Кейд? Ще ми се да ви покажа нещо.

Отидоха в залата и детективът се насочи направо към средния прозорец.

— Знаете ли, мистър Кейд, сетих се за този прозорец. Не може да се помръдне, наистина. Не е изключено обаче да сте сгрешили, когато сте помислили, че е залостен отвътре. Възможно е просто да е запецнал. Сигурен съм, да, почти съм сигурен, че сте сгрешили.

Антъни го погледна изпитателно.

— А ако заявя, че съм убеден в това?

— Не допускате ли, че дограмата се е слепнала — попита го Батъл, вторачен право в очите.

— Щом ви допада, старши инспекторе, допускам.

Батъл се усмихна доволно.

— Бързо схващате, сър. И не възразявате да го потвърдите в подходящ момент, нали?

— Не. Аз…

Прекъсна насред изречението, тъй като Батъл го стисна за китката. Старши инспекторът се наведе и започна да се ослушва.

Като показа с ръка на Антъни също да мълчи, се промъкна на пръсти до вратата и рязко я отвори.

Там стоеше висок мъж с черна коса, грижливо сресана на път в средата, с подчертано невинни порцелановосини очи и с длъгнесто спокойно лице.

— Извинете, господа — провлачи той със силен отвъдокеански акцент, — но дали може да огледам местопрестъплението? Сигурно и двамата сте от Скотланд Ярд.

— Аз нямам тази чест — уточни Антъни, — но този господин е старши инспектор Батъл от Скотланд Ярд.

— Така ли? — попита господинът от Америка, като се направи на много заинтригуван. — Приятно ми е да се запозная с вас, сър. Казвам се Хайръм П. Фиш и съм от Ню Йорк.

— Какво искахте да видите, мистър Фиш? — попита детективът.

Американецът влезе бавно в стаята и огледа с голямо любопитство тъмната ивица на пода.

— Интересувам се от престъпления, мистър Батъл. Те са едно от моите хобита. Автор съм на поредица статии по въпроса, поместени в един от нашите седмичници под заглавието „Упадъкът в нравите и престъпността“.

Докато говореше, очите му обходиха цялото помещение, без да пропускат нищо. Погледът му се задържа малко по-дълго единствено върху прозореца.

— Трупът беше преместен — рече старши инспектор Батъл, констатирайки един и без това очевиден факт.

— Естествено — отвърна мистър Фиш. Погледът му се плъзна по облицованите с ламперия стени. — В тази стая, господа, има няколко великолепни картини. Една на Холбайн, две на Ван Дайк и ако не греша, една на Веласкес. Живописта ме интересува не по-малко от първите издания. Лорд Кейтърам има добрината да ме покани тук именно за да видя тези издания. — Фиш въздъхна. — Но, уви, сега явно няма да имам тази възможност. Гостите вероятно трябва да се върнат незабавно в града.

— Боя се, сър, че това засега е невъзможно — отвърна старши инспектор Батъл. — Никой не бива да напуска замъка, преди да е бил разпитан.

— Тъй ли? А кога ще е разпитът?

— Може би утре, а може би не по-рано от понеделник. Налага се да извикаме съдебен лекар и да направим аутопсия.

— Ясно — каза американецът. — При тези обстоятелства обаче уикендът ще бъде доста тъжен.

Батъл тръгна към вратата.

— Хайде да излезем — предложи той. — Стаята трябва да остане заключена.

Изчака другите двама да излязат, заключи вратата и прибра ключа.

— Сигурно търсите отпечатъци от пръсти? — рече мистър Фиш.

— Възможно е — бе лаконичен старши инспекторът.

— Вероятно в такава нощ един пришълец непременно е оставил и следи от стъпки върху паркета.

— Отвън са много, вътре няма.

— Отвън са моите — намеси се бодро Антъни. Излъчващите невинност очи на американеца се спряха върху него.

— Учудвате ме, млади момко — каза той.

Завиха по коридора и се оказаха в голямо просторно помещение, облицовано като заседателната зала с ламперия от стар дъб. В дъното изникнаха други две фигури.

— Ето го и нашия великолепен домакин! — възкликна мистър Фиш.

В този момент подобно описание на лорд Кейтърам бе толкова нелепо, че Антъни се извърна, за да прикрие усмивката си.

— Придружен е от една дама, чието име снощи не успях да разбера — продължи американецът. — Възхитителна е. Наистина е възхитителна.

Лорд Кейтърам бе в компанията на Вирджиния Ревъл.

Антъни отдавна бе очаквал тази среща. Не знаеше как да реагира. Реши да остави инициативата в ръцете на Вирджиния. Макар и да бе убеден в нейното хладнокръвие, нямаше представа как ще се държи тя. Вирджиния не му остави много време за разсъждения.

— Та това е мистър Кейд! — каза тя, като му подаде двете си ръце. — Значи в края на краищата успяхте да дойдете.

— Драга ми мисис Ревъл, нямах представа, че мистър Кейд ви е приятел — рече лорд Кейтърам.

— Много стар приятел — уточни Вирджиния, дарявайки Антъни със закачлива усмивка. — Вчера неочаквано го срещнах в Лондон и му казах, че ще бъда тук.

Антъни побърза да й подаде информация.

— Обясних на мисис Ревъл, че съм принуден да отклоня вашата любезна покана, тъй като тя всъщност е предназначена за друг човек. Щеше да бъде много некрасиво да ви се натрапи един непознат.

— Всичко това вече приключи, любезни друже — отвърна лорд Кейтърам. — Ще наредя да донесат багажа ви от странноприемницата.

— Много мило от ваша страна, лорд Кейтърам, но…

— Глупости, разбира се, че ще останете в Чимнис. Това е ужасно място за нощувка, за „Веселите играчи на крикет“ ми е думата.

— Разбира се, че трябва да останете, мистър Кейд — повтори любезно и Вирджиния.

Антъни съобрази, че обстановката се е изменила. Вирджиния бе сторила твърде много за него. Вече нямаше да го приемат като непознат с неизяснено положение. Мисис Ревъл очевидно имаше в този дом авторитет и всеки, препоръчан от нея, се радваше на доверие. Сети се за пистолета на дървото в Бърнам Бийчъс и го напуши смях.

— Ще наредя да донесат вещите ви — каза лорд Кейтърам. — При тези обстоятелства едва ли е удобно да идем на лов. Жалко, но няма как. А и не знам какво, по дяволите, да правя с Айзъкстейн. Уф, всичко е толкова неприятно!

Потиснатият благородник въздъхна тежко.

— В такъв случай всичко е наред — рече Вирджиния. — Е, мистър Кейд, вече можете да бъдете полезен и като начало да ме придружите до езерото. Там е много спокойно, далеч е от всякакви престъпления. Горкият лорд Кейтърам, да търпи убийства в дома си! Джордж е виновен! Всъщност той организира приема.

— Уви, така е! — намеси се лорд Кейтърам. — Изобщо не биваше да го слушам.

Придаде си вида на силен човек, станал жертва на една — единствена слабост.

— Няма как да не го слушаш — възрази Вирджиния. — Вкопчва се в теб така, че няма мърдане. Мисля да изобретя подвижни ревери.

— Няма да е зле — подсмихна се домакинът. — Радвам се, че дойдохте, Кейд. Нуждая се от подкрепа.

— Безкрайно мил сте, лорд Кейтърам — отвърна Антъни. — Особено при положение че съм такъв съмнителен елемент. Но с престоя си тук улеснявам Батъл.

— В какъв смисъл, сър? — поинтересува се старши инспекторът.

— Няма да е така трудно да ме държите под око — поясни учтиво Антъни и от игривото пламъче, мярнало се за миг в очите на инспектора, разбра, че е улучил право в десетката.