Тайната на имението

Глава двадесета Батъл и Антъни се съвещават

Антъни не каза нищо и продължи да гледа през прозореца. Известно време старши инспектор Батъл не отмести поглед от неподвижния му гръб.

— Добре, сър, лека нощ — каза най-сетне и се отправи към вратата.

Антъни се размърда.

— Чакайте, Батъл.

Старши инспекторът послушно спря. Антъни се дръпна от прозореца, извади цигара от табакерата и я запали. Всмукна от нея и едва тогава поде:

— Тази история в Стейнс май доста ви интересува?

— А, не. Просто е необичайна.

— Смятате ли, че човекът е бил застрелян там, където е бил открит, или според вас са го убили другаде, а после са пренесли трупа?

— Смятам, че са го убили другаде и тялото е било пренесено с автомобил.

— И аз мисля така — каза Антъни.

Нещо в тона му накара инспектора да го погледне с повишен интерес.

— Имате ли някакви предположения? Знаете ли кой го е оставил там?

— Да — рече Антъни. — Аз. — Бе леко раздразнен от абсолютната невъзмутимост на събеседника си. — Май нищо не може да ви учуди, Батъл!

— „Никога не издавай чувствата си.“ Преди време ме научиха на това правило и го намирам за много полезно.

— Чудесно сте го усвоили — каза Антъни. — Винаги го спазвате. Е, искате ли да чуете цялата история?

— С удоволствие, мистър Кейд.

Антъни придърпа два стола, двамата седнаха и младежът разказа какво се е случило предния четвъртък.

Батъл го изслуша невъзмутимо. Когато Антъни приключи, в очите му заигра пламъче.

— Знаете ли, сър? — каза инспекторът. — Някой ден можете да загазите.

— Какво излиза? Че арестуването ми се разминава за втори път?

— Винаги предоставяме на хората достатъчно свобода — рече Батъл.

— Много елегантно се изразихте.

— Не разбирам обаче, сър — допълни Батъл, — защо решихте да ми признаете всичко това?

— Трудно е да ви обясня — каза Антъни. — Виждате ли, Батъл, ценя високо вашите способности. Когато нещо става, вие винаги сте там, потвърждава го случилото се нощес. Реших, че ако не споделя с вас какво знам, ще попреча сериозно да се изявите. Заслужавате да имате достъп до всички факти. Направих всичко по силите си да объркам доста нещата. До снощи не можех да ви кажа нищо, тъй като това щеше да засегне мисис Ревъл. Сега обаче, след като окончателно стана ясно, че тези писма нямат абсолютно нищо общо с нея, отпадат всички съмнения, че е замесена. Вероятно й дадох лош съвет, но го сторих, защото никой нямаше да повярва, че е дала пари на изнудвача просто защото й е хрумнало да се позабавлява.

— Съдът едва ли щеше да й повярва — съгласи се Батъл. — Съдебните заседатели нямат въображение.

— Виждам обаче, че вие го приемате като нещо естествено — каза Антъни, гледайки с любопитство събеседника си.

— Мистър Кейд, най-често работя с тези хора, с представители на така наречената висша класа. Повечето хора се съобразяват с това, какво ще си помислят съседите. Единствено престъпниците и аристократите не го правят. Вършат първото, което им дойде на ум, и никога не си дават труда да мислят какво ще си кажат останалите за тях. Имам предвид не само богаташите, които непрекъснато си устройват приеми, но и хората, които от поколения са възпитавани да мислят, че от значение е единствено тяхното мнение. Винаги съм смятал представителите на висшите класи за безстрашни, искрени и понякога необикновено глупави.

— Крайно интересни разсъждения, Батъл. След време сигурно ще напишете спомени, които ще заслужават да бъдат прочетени.

Детективът се усмихна, но не каза нищо.

— Ще ви попитам нещо — допълни Антъни. — Подозирахте ли ме във връзка с историята в Стейнс? От поведението ви останах с чувството, че да.

— Прав сте. Имах такова усещане. Не разполагах обаче с нищо, с което да обоснова подозренията си. Справихте се много добре, мистър Кейд. Нито за миг не преиграхте с безразличието си към случката.

— Приятно ми е да го чуя — каза Антъни. — Имам усещане, че още от първия миг след запознанството ни започнахте да ми залагате капанчета. Общо взето, успях да ги заобиколя, но с цената на доста напрежение.

Батъл се усмихна мрачно.

— Именно по този начин се ловят престъпници, сър. Отпускаш хватката, даваш им известна свобода, оставяш ги да се мятат. Рано или късно обаче нервите им не издържат и с тях е свършено.

— Жизнерадостен човек сте, Батъл. Мен кога ще заловите?

— Вече ви казах, винаги предоставяме на хората свобода.

— Междувременно — попита Антъни, — продължавам ли да бъда ваш помощник, макар и любител?

— Естествено, мистър Кейд.

— Сиреч ще бъдем нещо като Уотсън и Шерлок Холмс?

— Повечето криминалета са глупост — отвърна безстрастно Батъл. — Хората обаче се развличат с тях. Освен това понякога са полезни.

— Полезни ли? В какъв смисъл? — попита с любопитство Антъни.

— Утвърждават всеобщото мнение, че полицаите са глупаци. Когато се сблъскаме с някое аматьорско престъпление, например убийство, това ни е от полза.

Антъни мълчаливо го погледна. Батъл не помръдваше, само от време на време примигваше. Върху невзрачното му лице не бе изписано никакво чувство. След малко инспекторът се изправи.

— Едва ли има смисъл да си лягам в този час — каза Батъл. — Ще разменя няколко думи с Негова светлост, щом той се събуди. Ако някой желае да напусне замъка, вече може да го стори. Но ще бъда безкрайно благодарен на Негова светлост, ако той любезно покани гостите да поостанат. Бих се радвал, сър, ако и вие с мисис Ревъл приемете поканата.

— А вие открихте ли револвера? — попита Антъни.

— Имате предвид оръжието, с което е бил застрелян княз Михаил ли? Не, още не съм. Сигурно е в замъка или в околностите му. Ще се възползвам от опита ви, мистър Кейд, и ще изпратя няколко момчета да се покатерят по дърветата. Открия ли оръжието, разследването би могло да напредне. Да не забравяме и писмата. Казахте, че сред тях е имало и едно, изпратено от Чимнис. Ако е последното, в него сигурно са зашифровани инструкциите за намирането на диаманта.

— А каква е вашата теория за убийството на Джузепе? — попита Антъни.

— Той е бил обикновен крадец, влязъл в контакт с крал Виктор или с „Другарите на Червената ръка“ и нает от тях. Няма да се учудя, ако се окаже, че другарите и крал Виктор работят заедно. Организацията разполага с много средства и влияние, но не е дотам богата откъм сиво вещество. Задачата на Джузепе е била да открадне мемоарите. Не са могли да знаят, че разполагате и с писмата. Между другото, съвпадението е доста странно.

— Знам, че е така — каза Антъни. — Направо е изненадващо, ако се позамислите.

— Вместо с мемоари Джузепе се сдобива с писма. Първоначално е много разочарован. След това вижда изрезката от списанието и в главата му се ражда блестящата идея да заработи за собствена сметка, като изнудва дамата. Разбира се, няма и най-малка представа за истинската стойност на писмата. Другарите разбират какво върши, решават, че съзнателно ги мами, и му издават смъртна присъда. Много им е приятно да екзекутират предатели. Очевидно намират в това нещо живописно, което им допада. Не разбирам обаче значението на името „Вирджиния“, гравирано върху пистолета. Прекалено изискано е, несъответстващо на стила на другарите. На тях им доставя удоволствие да разнасят насам-натам знака на Червената ръка главно за да всяват ужас у кандидат-предателите. Не, усещам по-скоро почерка на крал Виктор. Само се чудя какви са подбудите му. На пръв поглед изглежда като умишлен опит убийството да се припише на мисис Ревъл, но нещо не се връзва.

— Имах теория — каза Антъни, — но тя не се потвърди.

Разказа на Батъл как Вирджиния е опознала княз Михаил. Инспекторът поклати глава.

— Той е, няма съмнения. Между другото, старият барон има много високо мнение за вас. Изказа се за вас с голямо въодушевление.

— Твърде мило от негова страна — рече Антъни. — Особено като се има предвид, че му заявих намерението си да направя всичко възможно и преди сряда да си върна мемоарите.

— Трябва да хвърлите доста труд.

— Да де. И вие ли мислите така? Писмата сигурно са у крал Виктор и компания.

Батъл кимна.

— Откраднали са ги от Джузепе оня ден на Понт Стрийт. Добре са го организирали. Взели са ги, разшифровали са ги и сега знаят къде да търсят.

Двамата вече излизаха от стаята.

— Тук ли? — Антъни отново огледа залата.

— Точно така. Някъде тук. Още не са открили това, което търсят, но непременно ще рискуват отново.

— Предполагам — каза Антъни, — че в съобразителната ви глава се е родил някакъв план. Прав ли съм?

Батъл не отговори. Сега не излъчваше никаква съобразителност или ум. След това бавно, съвсем бавно, кимна утвърдително.

— Трябва ли ви моята помощ? — попита Антъни.

— Да. И не само вашата.

— Кой още искате да помага?

— Мисис Ревъл. Може би вече сте забелязали, мистър Кейд, че е много съобразителна.

— Да, вече го забелязах — потвърди Антъни и погледна часовника си. — Склонен съм да се съглася с вас, Батъл, едва ли има смисъл да лягаме. Много по-уместно е да се изкъпя в езерото и да закуся добре.

Той изтича с лекота нагоре по стълбите. Подсвирквайки, свали вечерните дрехи и взе халат и една кърпа.

След миг застина пред тоалетката, загледан в нещо, което съществуваше съвсем реално и бе сложено пред огледалото.

За миг не повярва на очите си. След това го взе и го разгледа. Да, нямаше никакво съмнение.

Бе връзката писма, подписани с името на Вирджиния Ревъл. Всичките бяха налице. Не липсваше нито едно.

Антъни се отпусна в креслото с писмата в ръка.

— Умът ми не го побира — промърмори той. — Не разбирам какво става в този дом. Откъде се появиха писмата, и то по този начин? Кой ги е оставил върху тоалетката? И защо?

Не намери удовлетворителен отговор на нито един от тези уместни въпроси.