Тайната на имението

Глава седемнадесета Среднощно приключение

Разпитът се състоя на следващата сутрин. Никак не приличаше на разпитите в сензационните романчета. Удовлетвори дори и Джордж Ломакс, тъй като всички интересни подробности бяха пропуснати. Със съдействието на началника на полицията старши инспектор Батъл и съдебният лекар опростиха процедурата до крайност.

Веднага след разпита Антъни незабележимо напусна замъка.

За Бил Евърсли заминаването му бе единственият светъл лъч през деня. Джордж Ломакс, побъркал се от страх да не би да изтече информация, която да навреди на неговия отдел, бе много по-взискателен от обичайното. Бе задължил мис Оскар и Бил да му бъдат подръка. Цялата полезна и интересна работа бе свършена от секретарката. Задачата на Бил бе непрестанно да снове и да разнася послания, да дешифрира телеграми и да слуша как Джордж през цялото време се повтаря.

Ето защо в събота вечер младежът си легна напълно изтощен. Поради прищевките на Джордж през целия ден не му остана време да поговори с Вирджиния и освен от умора страдаше и от чувството, че са му губили времето. Слава Богу, че поне онзи тип от колониите се бе разкарал, почти бе монополизирал компанията на Вирджиния. А пък ако Джордж Ломакс продължаваше да се прави на глупак… тук гневът на Бил се поуталожи и след малко той заспа сладко. Заедно със съня дойде и утехата, предизвикана от сънищата. Бил сънуваше Вирджиния.

Бяха героични сънища, сънища за пожари, в които той бе самоотвержен спасител. Бе спасил изпадналата в безсъзнание Вирджиния от пожара на най-горния етаж на някаква сграда и току-що я бе положил върху тревата. След това отиде да търси пакет сандвичи. Странно защо, бе крайно наложително да се докопа до въпросния пакет. Пакетът бе у Джордж, но той, вместо да го даде на Бил, започна да му диктува телеграми. Сетне се оказа в черква, в която всеки момент щеше да пристигне Вирджиния, за да се омъжи за него. Ужас! Оказа се, че той е облечен в пижама. Трябваше непременно да се прибере и да се преоблече. Побягна към колата, но пък двигателят й не запали. Бе свършил бензинът. Бил се отчая. До него спря огромен автобус, от който слезе Вирджиния, хванала под ръка плешивия барон. Гледаше хладнокръвно и бе облечена в изящен сив костюм. Дойде при него, улови го за раменете и игриво започна да го разтърсва. Бил, събуди се, Бил! Блъскаше го все по-силно. Бил, ще се събудиш ли най-сетне?

Все още в полуунес. Бил наистина се събуди. Бе в спалнята си в Чимнис. Част от съня му обаче бе останала при него. Над главата му се бе надвесила Вирджиния и повтаряше същия призив в различни вариации.

— Събуди се. Бил! Събуди се най-после.

— Здравей — рече Бил и седна в леглото. — Какво има?

Вирджиния въздъхна облекчено.

— Слава Богу, по едно време реших, че няма да се събудиш! Само да знаеш откога те будя. Вече напълно буден ли си?

— Май да — отговори Бил с известно съмнение.

— Голям поспаланко си — укори го Вирджиния. — Уморих се. Заболяха ме ръцете.

— Този упрек едва ли е основателен — отвърна Бил с достойнство. — Позволявам си да ти кажа, Вирджиния, че поведението ти не подхожда на една почтена млада вдовица.

— Не се прави на идиот. Бил! Стават разни неща!

— Какви неща?

— Стани. В заседателната зала. Стори ми се, че чух някъде да се хлопва врата, и слязох да видя какво става. Забелязах светлина в заседателната зала. Промъкнах се по коридора и надникнах през процепа на вратата. Не видях много, но онова, което различих, бе толкова необикновено, че разпали любопитството ми. Внезапно усетих, че ще се чувствам по-добре, ако имам до себе си някой добър, едър и силен мъж. Не можах да се сетя за по-добър, и по-силен мъж от теб, така че дойдох тук и се опитах да те събудя, без да вдигам шум. Това обаче ми отне много време.

— Разбирам — рече Бил. — Сега какво да направя? Да сляза долу и да заловя крадците ли?

— Не съм сигурна, че са крадци, Бил. Всичко наистина е много странно. Хайде, да не губим време. Ставай!

Бил послушно се измъкна от леглото.

— Почакай първо да се обуя. Ще сложа големите обувки с кабари. Колкото и едър и силен да съм, няма да ловя престъпниците бос.

— Хубава пижама имаш, Бил — пророни уморено Вирджиния. — Цветът й е ярък, без да е крещящ.

— Щом започнахме разговор на тази тема — рече Бил, нахлузвайки втората обувка, — и на мен ми харесва твоята дреха. Приятен зелен цвят. На това как му се викаше? Не е само нощница, нали?

— Нарича се пеньоар — уточни Вирджиния. — Радвам се, че си водил толкова непокварен живот, Бил.

— Не съм водил такъв живот — отвърна възмутено Бил.

— Водил си. Бил, току-що се издаде. Много си мил и си ми симпатичен. Дори съм склонна да ти обещая, че утре към десет часа например, когато страстите не се разгоряват, мога и да те целуна.

— Винаги съм мислил, че тези неща се вършат импулсивно — изказа мнение Бил.

— Сега имаме друга работа — отсече Вирджиния. — Ако не си решил да слагаш и газова маска и бронежилетка, бихме могли да тръгнем.

— Готов съм — отвърна Бил.

Навлече лъскав копринен халат и взе ръжена от камината.

— Класическо оръжие — отбеляза той.

— Да тръгваме! Гледай да не вдигаш шум.

Тихо се измъкнаха от стаята, прекосиха коридора и слязоха по широката двойна вътрешна стълба.

— Не бих казала, че тези твои подковани обувки са особено безшумни, Бил.

— От кабарите е. Инак се старая да вървя тихо.

— Трябва да ги събуеш, Бил — рече твърдо Вирджиния.

Бил изстена.

— Вземи ги в ръце. Виж какво става в заседателната зала, ужасно загадъчно е. За какво им е на крадците да разглобяват една рицарска броня?

— Едва ли ще им е удобно да я отнесат неразглобена. По-лесно им е да я измъкнат на части.

Вирджиния не бе доволна от това обяснение.

— За какво им е да крадат някаква ръждясала броня? Та Чимнис е пълен със съкровища, които могат да се изнесат къде-къде по-лесно.

Бил поклати глава.

— Колко души са? — попита и стисна по-силно ръжена.

— Не забелязах. През ключалката не се вижда кой знае какво. Освен това имат само едно джобно фенерче.

— Дано вече са се махнали — рече Бил с надежда. Седна на най-долното стъпало и се събу. Сетне, хванал обувките в ръка, се придвижи безшумно по коридора за заседателната зала. Вирджиния го следваше по петите. Стигнаха масивната дъбова врата и спряха. Отвътре не се чуваше никакъв звук, но Вирджиния стисна ръката на Бил и той й кимна с разбиране. През ключалката за миг бе проблеснала светлинка.

Бил коленичи и надникна през нея. Това, което успя да види, го смути силно. Действието очевидно се развиваше извън полезрението му, непосредствено отляво. От време на време се чуваха тихи издрънчавания на метал, което навеждаше на мисълта, че пришълците още се занимават с бронята. Бил си спомни, че в стаята има две такива рицарски брони. Бяха поставени плътно до стената една до друга точно под портрета на Холбайн.

Движението на лъча на фенерчето показваше, че с него разглобяемият обект е осветяван. Ето защо почти цялата останала част от помещението продължаваше да тъне в мрак. Обсегът на полезрение на Бил за миг бе прекосен от силует, но в слабото осветление той не съгледа нищо повече. Не разбра дали е на мъж или на жена. След минута-две силуетът отново се мярна пред очите му и дрънченето на метал се възобнови. След малко се чу и нов звук, сякаш някой чукваше с кокалчетата на пръстите си по дърво. Бе съвсем слаб.

Бил внезапно приседна върху петите си.

— Какво има? — прошепна Вирджиния.

— Нищо. Безсмислено е да продължавам да седя тук. Не се вижда нищо и не мога да разбера какво правят. Трябва да вляза и да се опитам да ги обезвредя — обу обувките си и се изправи. — Сега, Вирджиния, ме слушай внимателно. Ще отворим вратата колкото се може по-тихо. Нали знаеш къде е електрическият ключ?

— Да. До самата врата.

— Не вярвам да са повече то двама. Възможно е и да е само един. Аз ще вляза по-навътре в залата. Когато ти кажа „хайде!“, палиш лампите. Нали разбра?

— Да.

— И да не вземеш да припадаш или да пищиш! Няма да позволя на никого да ти стори зло.

— Истински герой си!

Бил подозрително я погледна в мрака. Дочу звук, който едновременно му заприлича на проплакване и кикот. След това стисна силно ръжена и се изправи. Реши, че е на висотата на положението.

Със съвсем бавно движение натисна дръжката на вратата. Тя се отвори. Бил усети до себе си Вирджиния. Двамата безшумно се вмъкнаха в залата.

В дъното лъчът на фенерчето играеше върху картината на Холбайн. Забелязаха силуета на човек, който, стъпил върху стол, внимателно и тихо почуква с пръсти по ламперията. Бе с гръб към тях, така че го възприеха като чудовищно голяма сянка.

Не стана ясно какво още щяха да видят, тъй като в този момент кабарите по подметките на Бил изтрополиха по паркета. Мъжът се извърна и насочи фенерчето към тях. Силната му светлина за миг ги заслепи. Бил не се поколеба.

— Хайде! — изрева и скочи към човека, докато Вирджиния послушно завърташе електрическия ключ.

Огромният полилей трябваше да изпълни помещението с ярка светлина, вместо това обаче след изщракването на ключа стаята продължи да тъне в мрак. Чу се шум от отчаяна борба, но Вирджиния не успя да разбере кой надделява и въобще кой участва в нея. Дали в стаята имаше и друг човек, освен мъжа, почуквал по дървената ламперия? Нищо чудно и да бе имало. Та те не бяха успели да видят почти нищо.

Почувства се скована. Не знаеше какво да прави. Не смееше да се намеси. Можеше да затрудни Бил, вместо да му помогне. Съобрази, че трябва да застане на вратата, та никой да не избяга оттам. Пренебрегнала нареждането на Бил, се разкрещя с цяло гърло за помощ.

На горния етаж започнаха да се отварят врати. В стаята откъм стълбището нахлу светлина. Дано Бил успееше да задържи човека, докато някой се притечеше на помощ.

В този миг обаче се чу страхотен трясък. Борещите се явно бяха блъснали една от рицарските брони, защото тя се сгромоляса със силен шум. Вирджиния забеляза как един силует бързо се затичва към прозореца, докато Бил започна да ругае, опитвайки се да се измъкне изпод парчетата броня.

Вирджиния напусна поста си и с все сила се устреми към човека при прозореца. Оказа се обаче, че той е бил отворен, така че на непознатия не му се наложи да губи време. Изскочи през него пробяга през терасата и веднага зави зад замъка. Вирджиния хукна да го преследва. Бе млада и силна и само няколко секунди след непознатия, също зави покрай ъгъла.

Ала попадна в обятията на мъж, внезапно изникнал от малката странична врата. Бе мистър Хайръм П. Фиш.

— Боже мой, та това е дама! — възкликна той. — Извинете, мисис Ревъл. Взех ви за един от разбойниците, бягащи от правосъдието.

— Един току-що мина оттук — отговори задъхано Вирджиния. — Не можем ли да го хванем?

Но още докато задаваше въпроса разбра, че няма смисъл. Беглецът сигурно вече бе в парка, а нощта беше тъмна и безлунна. Тя спокойно се отправи към заседателната зала. Мистър Фиш я придружи, като коментираше надълго и нашироко навиците на крадците с тона на човек, който добре ги познава.

Пред вратата на заседателната зала стояха лорд Кейтърам, Бъндъл и няколко уплашени слуги.

— Какво, по дяволите, става? — попита Бъндъл. — Крадци ли имаше? Вирджиния, какво правите с мистър Фиш? Какви са тези среднощни разходки?

Вирджиния обясни какво се е случило.

— Ужасно вълнуващо! — възкликна Бъндъл. — Не е лесно да ти се струпат убийство и обир за един уикенд. Какво им е на светлините в залата? Навсякъде другаде са в ред.

Тази загадка скоро получи обяснение. Крушките бяха отвинтени и подредени до стената. Покачил се на една стълбичка, достолепният Тредуел, достолепен дори по нощница, възстановяваше осветлението.

— Ако не греша — рече лорд Кейтърам с тъжния си глас, след като се огледа, — в стаята наскоро се е развихрила донякъде бурна дейност.

Думите му не бяха лишени от известна истинност. Всичко, което можеше да бъде съборено, бе съборено. Подът бе обсипан със счупени столове, парчета порцелан и части от рицарски брони.

— Колко души бяха? — попита Бъндъл. — Сбиването май е било доста сериозно.

— Само един, струва ми се — каза Вирджиния, но думите й прозвучаха неуверено.

През прозореца бе избягал наистина само един човек — мъж. Тя обаче бе останала с усещането, че когато хукна да го преследва, е чула някакво шумолене. Ако е имало втори човек, е могъл да напусне залата през вратата. А нищо чудно въпросното шумолене да е само плод на нейното въображение.

На прозореца внезапно се появи запъхтян, Бил.

— Дявол да го вземе! — възкликна гневно той. — Избяга! Пребродих целия район, но няма и следа от него.

— Успокой се, Бил — каза Вирджиния. — Следващия път ще имаш повече късмет.

— Е — рече лорд Кейтърам, — какво според вас да правим? Да си легнем може би? В този час едва ли ще успея да открия Баджуърти. Тредуел, ти знаеш какво трябва да се направи. Ще имаш грижата, нали?

— Разбира се, милорд.

Лордът въздъхна облекчено и се приготви да се оттегли.

— Този нечестивец Айзъкстейн има много здрав сън — отбеляза той не без завист. — Смятах, че цялата тази шумотевица ще го събуди — след това погледна мистър Фиш. — Виждам, че сте намерили време да се облечете.

— Да, успях да се пооблека — призна американецът.

— Много мъдро сте сторили — рече Кейтърам. — По пижама лесно може да се настине. — Прозина се.

В потиснато настроение, компанията се разотиде по стаите.