Тайната на имението

Глава седма Мистър Макграт отклонява една покана

Писмата бяха изчезнали!

След като го осъзна, Антъни реши, че трябва да се примири. Даваше си сметка, че няма как да преследва Джузепе по коридорите на хотел „Блиц“. Хукнеше ли след него, щеше само да вдигне шум, без изобщо да се доближи до целта си.

Стигна до извода, че Джузепе е объркал мемоарите с писмата, подлъган от разменените опаковки. Не бе изключено да направи нов опит да открадне мемоарите, след като открие грешката си. Този опит щеше да завари Антъни в пълна готовност.

Той обмисли също така как дискретно да се помъчи да си върне писмата. Ако Джузепе беше агент на „Другарите на Червената ръка“ или на Лоялистката партия, което изглеждаше по-вероятно, писмата нямаше да представляват интерес за работодателите му и той сигурно щеше да се възползва от възможността да получи за тях малка сума.

След като обмисли всичко това, Антъни отново си легна и спа мирно и кротко до сутринта. Не му се вярваше Джузепе да е готов за нова среща още същата нощ.

Събуди се с вече готови планове за бойни действия. Закуси обилно, прехвърли вестниците, изпълнени със съобщения за открития в Херцословакия нефт, и след това поиска среща с управителя. Тъй като имаше дарбата да постига целите си със спокойна решителност, получи исканата аудиенция.

Управителят, изключително любезен французин, го прие в кабинета си.

— Пожелали сте да ме видите, мистър Макграт.

— Да. Настаних се във вашия хотел вчера следобед и вечерята ми бе поднесена в стаята от един келнер на име Джузепе. Спря за малко.

— Наистина в хотела имаме келнер с такова име — съгласи се управителят с безразличен глас.

— Стори ми се, че се държи странно, но първоначално не му обърнах особено внимание. През нощта се събудих от шума, предизвикан от човек, проникнал в стаята. Запалих лампата и видях, че въпросният Джузепе рови из кожения ми куфар.

Безразличието на управителя се изпари.

— Не знам нищо за случилото се — възкликна той. — Защо не са ме уведомили досега?

— С този човек водихме борба. Между другото, бе въоръжен с нож. Накрая успя да избяга през прозореца.

— А вие какво направихте, мистър Макграт?

— Прегледах съдържанието на куфара.

— Липсваше ли нещо?

— Нищо важно — отвърна бавно Антъни.

Управителят въздъхна облекчено.

— Радвам се да го чуя — отбеляза той. — Позволете ми обаче да кажа, мистър Макграт, че не разбирам вашата реакция. Не направихте ли опит да вдигнете по тревога служителите на хотела? Да преследвате крадеца?

Антъни сви рамене.

— Вече ви казах, че не бе изчезнало нищо ценно. Не ще и дума, давам си сметка, че в такива случаи е редно да се уведомява полицията…

Замълча за миг.

— Да, така е… Редно е… — промърмори управителят без особен ентусиазъм.

— Разбрах, че човекът ще избяга, и тъй като не липсваше нищо, защо да занимавам полицията?

Управителят се подсмихна.

— Вярвам, вече сте разбрали, мистър Макграт, че не горя от желание да викам полицията. От моя гледна точка присъствието й в хотела винаги е катастрофално. Научат ли журналистите за нещо, случило се в голям скъп хотел като този, винаги го раздуват до неузнаваемост, колкото и незначително да е то.

— Така е — съгласи се Антъни. — Вече ви казах, че не липсваше нищо, и това в известен смисъл беше вярно. Не е изчезнало нищо, което да има стойност за крадеца, липсва обаче нещо, което представлява значителна ценност за мен.

— Слушам ви.

— Писма, нали ме разбирате.

Върху лицето на управителя се изписа свръхчовешката дискретност, достъпна единствено на французите.

— Разбирам ви напълно. Естествено, това не е работа на полицията.

— Радвам се, че сме на едно мнение. Ще разберете и намерението ми да си получа обратно писмата. В тази част на света, откъдето идвам, сме свикнали да се оправяме сами. Молбата ми към вас е да ми дадете възможно най-пълна информация за този келнер, Джузепе.

— Не виждам причини да не го сторя — каза управителят след кратко мълчание. — Едва ли ще мога да ви я предоставя веднага, но ако дойдете след половин час, вече ще съм готов.

— Много ви благодаря. Това напълно ме устройва.

След половин час Антъни се върна при управителя и видя, че той е удържал на думата си. Върху лист хартия бяха написани всички съществени неща, известни за Джузепе Манели.

— Както виждате, постъпил е на работа при нас преди около три месеца. Чевръст и опитен келнер. Бяхме доволни от него. В Англия е от около пет години.

Двамата прегледаха заедно списъка на хотелите и ресторантите, където бе работил италианецът. Антъни обърна внимание на един факт. В два от тези хотели бяха извършени сериозни обири по времето, когато Джузепе бе работил в тях. И в двата случая италианецът не бе заподозрян. Все пак Антъни реши да запомни този факт.

Дали Джузепе просто бе обигран хотелски крадец?

Дали бе тършувал из куфара му само от професионален навик? Дали, когато Антъни запали лампата, не бе пъхнал механично връзката писма в джоба си, за да си освободи ръцете. В такъв случай това бе най-обикновена кражба.

От друга страна пък, италианецът се бе развълнувал вечерта при вида на документите, оставени на масата. Върху нея нямаше нари или ценни вещи, които да пробудят стръвта на един обикновен крадец.

Не, Антъни бе убеден, че Джузепе е действал по поръчка на някого. От информацията, предоставена от управителя, можеше да научи нещичко за частния живот на Джузепе и да го открие. Взе листа и стана.

— Много ви благодаря. Мисля, че е излишно да ви питам дали Джузепе още е в хотела.

Управителят се усмихна.

— Не е спал в леглото си и е оставил всичките си лични вещи. Явно е избягал веднага след нападението срещу вас. Не ми се вярва да го видим отново.

— Едва ли. Е, благодаря ви още веднъж. Засега няма да напускам хотела.

— Желая ви успех във вашето начинание, но честно казано се съмнявам, че ще се доберете до нещо.

— Никога не губя надежда.

Едно от първите неща, които свърши Антъни, бе да разпита някои от другите келнери, близки с Джузепе, но не научи нищо особено. Написа обява и я прати в пет от вестниците с най-голям тираж. Тъкмо се канеше да тръгне за ресторанта, където Джузепе бе работил, преди да дойде в „Блиц“, когато иззвъня телефонът. Антъни вдигна слушалката.

— Кой се обажда?

— С господин Макграт ли разговарям? — попита някой глухо.

— Да. Вие кой сте?

— Обаждам ви се от компанията „Болдърсън и Ходжкинс“. Момент, моля, да ви свържа с господин Болдърсън.

„Ето ги и нашите достойни издатели — сети се Антъни. — Значи и те са започнали да се тревожат. Излишно. Има още цяла седмица.“

— Ало! Мистър Макграт ли е на телефона? — попита внезапно енергичен глас.

— Да.

— Аз съм Болдърсън от „Болдърсън и Ходжкинс“. Мистър Макграт, какво става с ръкописа?

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Доколкото разбирам, мистър Макграт, току-що сте пристигнали от Южна Африка, затова ще ви е трудно да разберете обстановката. Този ръкопис ще предизвика неприятности, големи неприятности. Понякога съжалявам, че се нагърбихме с публикуването му.

— Така ли?

— Точно така, уверявам ви. Ще ми се да го получим час по-скоро, за да му направим едно-две копия. Сетне, и да бъде унищожен оригиналът, вече ще е без значение.

— Боже мой! — възкликна Антъни.

— Разбирам ви, мистър Макграт, сигурно ви се струва нелепо. Уверявам ви обаче, че не знаете каква е обстановката. Някои хора твърдо са решили ръкописът да не стигне до издателството. Ще ви кажа съвсем искрено и без заобикалки, че ако тръгнете да ни го носите лично, шансът да го направите е едно към десет.

— Не ми се вярва — рече Антъни. — Тръгна ли нанякъде, обикновено стигам.

— Срещу вас са се опълчили много опасни хора. Допреди месец и аз нямаше да повярвам, но, уверявам ви, мистър Макграт, оттогава сме подлагани на натиск и шантаж толкова често, че вече не сме на себе си. Предлагам ви да не се опитвате лично да ни носите ръкописа в издателството. Ще пратим един от нашите служители в хотела, за да го вземе от вас.

— Какво ще стане, ако бандитите го пресрещнат? — попита Антъни.

— Отговорността вече ще е наша, не ваша. Ще го предадете на нашия човек срещу разписка, с която от вас се снема всякаква отговорност. Чекът за хиляда лири, който според договора и завещанието на покойния автор трябва да ви връчим, ще бъде готов не по-рано от сряда. Но ако настоявате, бих могъл да ви пратя по същия куриер чек, подписан от мен.

Антъни се замисли. Бе смятал да задържи мемоарите до последния ден с надеждата да разбере за какво е цялата дандания. Ала нямаше как да не признае логиката в доводите на издателя.

— Добре — отвърна с лека въздишка. — Съгласен съм. Пратете служителя. Ако не ви затруднява да пратите и чека, бих предпочел този вариант. Не е изключено да напусна Англия преди сряда.

— Ясно, мистър Макграт. Нашият служител ще дойде при вас още утре сутринта. Ще е разумно да не пращаме човек от самата сграда на издателството, затова ще възложим мисията на мистър Холмс, който живее в Южен Лондон. Той ще се свърже с нас и сетне ще ви връчи разписката за ръкописа. Предлагам довечера да оставите фалшив пакет в касата на хотела. Така ще заблудим враговете и ще изключим възможността стаята ви да бъде нападната нощес.

— Добре. Ще го направя.

Антъни затвори телефона със замислено лице.

След това възобнови прекъснатото издирване на вечно изплъзващия се Джузепе. Без резултат. Италианецът наистина бе работил във въпросния ресторант, но никой там не знаеше нищо за неговия личен живот или за приятелите му.

— Аз обаче ще те открия, приятелю — процеди Антъни през зъби. — Ще те открия на всяка цена. Въпрос е само на време.

В девет часа сутринта на следващия ден му бе донесена визитната картичка на господата Болдърсън и Ходжкинс. Антъни заръча да пуснат приносителя и при него се яви мистър Холмс, симпатично спокойно човече. Той му връчи ръкописа и в замяна получи чек за хиляда лири. Мистър Холмс сложи ръкописа в малката си кафява чанта, пожела на Антъни приятен ден и си тръгна. На пръв поглед всичко мина по вода.

— Може и да го убият на път към издателството — промърмори си тихо Антъни, гледайки разсеяно през прозореца. — Дали ще го сторят?

Сложи чека в плик, заедно с една написана на ръка бележка и грижливо го запечата. Джими, който по време на срещата си с Антъни в Булавайо се бе позамогнал, му бе дал на заем значителна сума, която той всъщност не бе използвал.

„Едната работа свърших, но другата не — каза си Антъни. — Всъщност се поизложих. Няма обаче да се отказвам. Ще се дегизирам и ще ида да огледам къщата на Понт Стрийт 487.“

Прибра багажа си, слезе, плати сметката и нареди да извикат такси. Започна да раздава бакшиши на хотелските служители, изпречили се на пътя му, макар и повечето от тях да не бяха допринесли с нищо за удобството на неговия престой в хотела. Тъкмо щеше да си тръгва, когато някакво малко момче го настигна по стълбите с илик в ръка.

— Току-що пристигна за вас, сър.

Антъни въздъхна и извади още един шилинг. Таксито изпухтя и с усилие потегли, а Антъни разтвори плика.

Вътре имаше доста странен документ. Наложи му се да го прочете четири пъти, докато разбере за какво става дума. Казано на обикновен английски (а писмото бе не на обикновен английски, а на онзи особен засукан език, присъщ на посланията, сътворени от държавни служители), от посланието излизаше, че днес, четвъртък, господин Макграт пристига в Англия от Южна Африка във връзка с мемоарите на граф Стилптич. Авторът на писмото го умоляваше да не предприема нищо, докато не проведе поверителен разговор с мистър Джордж Ломакс и с още неколцина души, за чиято високопоставеност намекваше, и го канеше съвсем недвусмислено на другия ден, петък, да посети имението Чимнис като личен гост на лорд Кейтърам.

Антъни изпита голямо удоволствие от неясното и объркано послание.

„Добрата стара Англия! — рече си с умиление. — Както винаги, изостава с два дена от събитията. Жалко! Не мога да отида току-така в Чимнис. Дали пък в близост няма някоя странноприемница? Мистър Антъни Кейд би могъл да отседне в нея, без да привлича вниманието.“

Показа се от прозореца и даде нови нареждания на шофьора. С леко презрителна реплика той потвърди, че го е разбрал.

Таксито спря, пред един от най-неугледните хотели на Лондон. Шофьорът обаче получи възнаграждение, съответстващо по размер на даваните от клиентите на хотел „Блиц“.

След като се регистрира под името Антъни Кейд, той влезе в неуютната стая, извади лист хартия с емблемата на хотел „Блиц“ и бързо написа нещо.

Обясни, че е пристигнал още във вторник, че вече е предал въпросния ръкопис на господата Болдърсън и Ходжкинс и за жалост не може да приеме любезната покана на лорд Кейтърам, тъй като смята в най-близко време да напусне Англия. Въздъхна и подписа писмото: „Искрено ваш, Джеймс Макграт“.

„А сега ще се заема с работа — рече си Антъни, докато залепваше марката. — Джеймс Макграт слиза от сцената и на нея се появява Антъни Кейд.“