Тайно разрешение

10

В крайна сметка тя наруши мълчанието, като ми каза да спра да я настъпвам, защото била със сандали. После плати сметката и се разделихме при асансьора, защото тя настоя да изкачи два етажа пеш, а аз исках да се кача комфортно. Когато я видях за последно, се клатушкаше между стената и перилата, като от време на време се препъваше в стъпалата и се опитваше да се движи грациозно. Някои жени наистина не трябва да си поръчват нищо друго освен „Евиан“ с лимон.

На следващата сутрин имах съвсем леко главоболие, докато колата ни подскачаше по пътя към затвора на военновъздушната база, но горката мис Мороу явно изпитваше в пълна сила отмъстителната злост на скоча. През половината време запушваше ушите си с ръце, за да предпази размътения си мозък от титаничния рев на шестцилиндровия двигател и гласа на Делбърт, който беше особено весел и приказлив.

Беше денят, в който трябваше да се разделим и всеки да поеме отделен заподозрян, за да го разпита. Ако се ограничавахме до два часа с всеки от оставащите войници, щяхме да свършим още следобед. Реших да се хвана със старшина Майк Персико, сержант първи клас Анди Колдуел и сержант първи клас Франсоа Перит.

Майкъл Персико беше на четирийсет и шест. Беше бивш тиловак, който беше кандидатствал за обучение за участие в бойни действия и го бяха приели. Във всяко елитно формирование от специалните части има по един старшина, когото обикновено наричат „шеф“. Те са техническите специалисти, които отговарят за функционирането на всички останали, грижат се за оръжието, комуникациите, медицинското осигуряване. Персико беше в този екип от осемнайсет години. Беше „старото куче“ в него — нещо като живата му история. Имаше „Бронзова звезда“ за проявена смелост от Сомалия и „Сребърна звезда“ от Залива.

Бях чел мотивите за награждаването му и останах впечатлен. По време на Войната в Залива беше помогнал на екипа да навлезе дълбоко в иракската пустиня, за да унищожава ракети „Скъд“. Открили една, дали координатите за въздушен удар, който взривил както ракетата, така и установката, а после изгубили двама души, докато се изтегляли. В Сомалия пък Персико и неговите хора получили заповед да помогнат на взвод рейнджъри, попаднали в засада, докато се опитвали да пипнат Айдийд. Един от хората на Персико бил ранен и той рискувал собствения си живот, като влязъл под сомалийския огън, за да го спаси. Персико беше смел човек, нямаше спор.

Огледах го внимателно, когато го доведоха в стаята за разпити. Беше среден на ръст и на килограми. Изглеждаше сух и як, със силно посивяла коса и загрубяла от стихиите кожа, с дълбоки бръчки, особено около устата. Очите му бяха сиви като на вълк. Ходеше самоуверено, както правят хората, които са получили от живота това, което са искали.

Той си доведе и адвокат — капитан Джаки Каръдърс, която приличаше на футболен защитник, но малко по-едра и с физиономия, сякаш запечатала съприкосновението със задницата на камион.

— Седнете, моля — обърнах се към тях и те седнаха точно срещу мен.

— Уведомили ли сте клиента си за правата му? — попитах Каръдърс.

— Да.

— Тогава, ако нямате нищо против, да започнем направо.

Персико ме изучаваше с бледите си сиви очи така, както би гледал врага на бойното поле.

— Нямам нищо против — отговори адвокатката от името на двамата.

Извърнах поглед от нея към Персико.

— Бихте ли описали събитията, довели до унищожаването на отряда от АОК, който сте обучавали?

Той погледна адвокатката си и тя кимна.

— Командирът на отряда от АОК се казваше капитан Калид Ахан. Дойде при нас следобед на тринайсети и каза, че планира атака срещу едно сръбско полицейско управление призори на следващия ден…

— Той ли планира атаката? — прекъснах го.

— Да, сър, самостоятелно. Някакви местни му разказали как управлението не се охранява сериозно и сърбите по цял ден пият и измъчват местните.

— Някой от вашия екип оказа ли му помощ?

— Не. Той сам си решаваше, общо взето.

— Общо взето?

— Напълно.

— Как ви се стори неговият план?

— Стори ни се добър. Според това, което знаеше за сърбите, звучеше доста лесно.

— Можете ли да ми го преразкажете?

— Естествено. Полицейското управление се намираше в центъра на едно село на име Пилука. Капитан Ахан разполагаше с деветдесет и пет войници. Беше планирал да ги раздели на три отряда и да нападне призори. Първият отряд трябваше да влезе в селото и да изолира управлението от околните къщи. Вторият трябваше да отбранява шосето, което влиза в селото от север. Третият водеше атаката срещу самото управление.

— И какво мислеха да правят, след като превземат полицейското управление?

— Преди всичко трябва да знаете това-онова за управлението в Пилука.

— Какво?

— За него се разказват доста гадни истории.

— Защо?

— Сръбският капитан, който го управляваше, беше назначен преди около година направо от Белград. Беше служил в Босна и се смяташе за нещо като експерт по етническо прочистване. Дори си имаше прякор, „Чука“.

— Защо „Чука“?

— Това му беше като запазена марка. Винаги носеше чук, препасан на кръста. Обичаше да го използва, за да размазва пръстите и тестисите на хората. Очевидно си беше истински садист.

— Разполагаше ли с много войници?

— Под негово командване имаше около трийсет сърби, плюс-минус. Бяха измъчвали селото почти цяла година.

— И отрядът на Ахан искаше да им отмъсти? — попитах.

— Вероятно и това, но според капитан Ахан полицейското управление беше символ на узурпаторите. Ако успееха да го съборят, всеки албански косовар в региона щеше да разбере, че Армията за освобождение има кураж и наистина може да постигне нещо.

— Какво искате да кажете с това „да го съборят“? — попитах, искрено заинтригуван.

— Щяха да го превземат за час-два. Може би щяха да пленят сръбския капитан и със сигурност щяха да вземат всички оръжия.

— „Може би“? Канеха ли се да го пленят, или не?

— Добре де, това искаха. Него, както и всички останали сърби, които докопат.

— И какво смятаха да правят със сърбите, които пленят?

— Не ги питахме.

Странното беше, че ме погледна в очите, когато отговори. А още по-странното беше, че очевидно се надяваше да му повярвам. Този капитан Ахан говорел за пленници, но пленниците са адски неудобно нещо в тила на врага, където местиш лагера си на всеки няколко дни и се опитваш да избегнеш ловуващите отряди от сръбски мародери.

Беше много по-логично да се предположи, че Ахан и хората му са планирали да избият всички сърби, които докопат. А ако бях прав, значи Санчес и неговия екип, давайки съгласието си, вече бяха прекрачили смъртоносната граница между военните действия и геноцида, още преди отрядът на Ахан да бъде унищожен.

— И според вас какво щяха да правят с пленниците? — попитах.

— Предположих, че капитанът ще ги предаде на представителите на ООН, за да могат да ги осъдят за престъпления срещу човечеството.

— А как точно е планирал да го постигне, след като сте били в тила на врага, поне на два дни път от Македония, а нападението срещу сръбското полицейско управление със сигурност е щяло да доведе до преследване?

— Доверих му се — просто каза той. — Капитан Ахан не беше убиец.

— Докладвахте ли за планираната от АОК атака в щаба на Десета бригада?

— Не.

— Защо не?

— Защото не бяхме длъжни. Имахме разрешение да одобряваме самостоятелно операциите на капитан Ахан.

— Разрешение? Смятах, че сте били там само да ги съветвате.

Той дори не премигна.

— Прав сте. Изразих се неправилно.

— Сигурен ли сте?

— Да. Обърках се. Всъщност единствено капитан Ахан можеше да ги одобрява. Това беше негово право и ние не можехме да му се бъркаме.

— И какво стана после? — попитах, като реших да си оставя тази линия на разследване за по-късно.

— Обикновено с нас оставаха по няколко от неговите хора, например болните. Но този път не. Всички отидоха. Тръгнаха около два сутринта, като планираха да нападнат управлението призори. Както казах, сръбските полицаи бяха известни с това, че се напиват всяка вечер, и капитан Ахан предположи, че тогава вече ще са заспали. Така и не разбрахме какво е станало. Може би са ги причакали, а може и просто да не са имали късмет и в управлението да са пристигнали подкрепления точно предишния ден. Така или иначе, нещата се объркали.

— Възможно ли е да е изтекла информация?

За няколко секунди той, изглежда, се замисли и се почеса по брадичката. Реших, че ми играе театър, защото той и останалите сигурно вече бяха прекарали доста време, опитвайки се да разберат защо се е провалил планът на Ахан.

Най-сетне каза:

— Май има доста голяма вероятност да е станало точно това. Сърбите не са глупави. Подозирахме, че изпращат агенти на юг, за да влизат в лагерите на косоварите и да се опитват да се запишат в АОК. Понякога пленяват семейството на някого и той няма друг избор, освен да работи за тях. Опитваме се да ги проучваме внимателно, преди да ги вземем, но няма как да не влязат и няколко шпиони и предатели.

— Поддържахте ли радиовръзка с отряда на Ахан?

— Не.

— Това не е ли необичайно?

— Не. Стандартната оперативна процедура беше да се пази радиомълчание.

— Дори ако нещо се обърка?

— Разбира се. Така или иначе, не можехме да им помогнем. Не бяхме там, за да се бием.

— И какво стана?

— Какво стана ли? Ами всичко се обърка и те загинаха до един.

— До един?

— Няколко попаднаха в плен, но веднага ги екзекутираха.

— Как разбрахте?

— Стана десет и нещо, а те още не се бяха върнали, затова решихме да изпратим разузнавачи да видят какво е станало.

— Кои бяха разузнавачите?

— Перит и Мачуско. Промъкнаха се в селото, за да огледат обстановката.

— Как реагираха останалите от вашия екип на тази новина?

— Случват се и такива работи. На война като на война. Хора умират.

— Не бяхте ли разочаровани?

— Не и толкова, че да отидем и да избием десетки сърби.

— Не бяхте ли засегнати лично от загубата?

— Вижте, капитан Ахан и хората му бяха добри момчета. Но не се бяхме сближили, ако това имате предвид. Ние си стояхме отделно, те също.

— Защо?

— Защото нямахме нищо общо. Повечето от тях изобщо не говореха английски, а само двама от нашите знаят албански. Освен това момчетата на капитан Ахан бяха много гъсти.

— Как така гъсти?

— Повечето от тях бяха отраснали заедно или поне се познаваха отпреди. Освен това капитанът лично се грижеше да се чувстват като част от едно семейство.

Много хора се издават, без да искат. Според мен Персико правеше много важна и информативна грешка. Старшините са прочути с това, че не проявяват уважение към никого. Така ги обучават. Те заемат неудобна позиция в армията, в сивата зона между войнишкия състав и офицерството. Точно както морските свинчета с техните бодли, старшините реагират с мързел и недоверие към всеки, който не е от техните редици. Това, че Персико постоянно наричаше Ахан „капитан Ахан“, беше знак за уважение, ако не и за тотален респект. Така че отказвах да се хвана на лъжата, че смъртта му не го е шокирала.

— В какви отношения бяхте с капитан Санчес? — попитах, за да сменя темата.

— Чудесни.

— Добър командир ли беше?

— Фантастичен.

— Можете ли да опишете точните си задължения към него?

— Бях негов заместник. Отговарях за обучението и професионалните умения на хората. Той даваше заповедите, а аз проверявах дали всеки си върши работата.

— Носехте ли част от неговата отговорност?

Той ме изгледа смразяващо, сякаш според него въпросът ми беше особено тъп. Сигурно така си беше.

— Армията не поддържа споделянето на отговорностите — отвърна той. — Той издаваше заповеди, а аз ги изпълнявах.

— Имаше ли напрежение между вас?

— Не. Разбирахме се чудесно.

— Как се справяше той със задълженията си, докато бяхте в Косово?

— Страхотно. Накъде биете?

— Наникъде. Просто се опитвам да разбера как се действа в една елитна част, как сте работили заедно.

— Вижте, господин майор, аз познавам Санчес от две години и половина. Не излизаме да пием заедно, но се разбираме. Както ви казах, на мен ми харесваше как командва екипа.

— Бихте ли разказали как протекоха събитията на седемнайсети, когато сте решили, че сърбите са ви забелязали?

— Добре. Бяхме в базовия лагер и сержантите Перит и Мачуско осигуряваха периметъра. Перит се върна на бегом от поста си и докладва, че са забелязали някакви сърби на един хълм да ни наблюдават. После…

— Някой друг потвърди ли тази информация?

— Не. Нямаше нужда. Перит и Мачуско не са новобранци.

— Колко сърби бяха забелязали?

— Достатъчно. Каза, че не успели да ги огледат добре, но били доста.

— И какво направихте?

— Санчес даде заповед да си събираме багажа и да се изнасяме.

— Имахте ли планиран маршрут за изтегляне?

— Естествено. Бяхме го подготвили предишния ден и според него трябваше да се движим почти право на юг.

— Така ли направихте?

— За известно време. Перит беше най-отзад и залагаше сигнални ракети на всеки километър и половина — два. Няколко от тях излетяха, така че Санчес реши да се движим на зигзаг.

— Колко точно излетяха?

— Не знам. Две или три.

— На какво разстояние бяха сърбите, когато излетяха?

— Пет-шест километра, предполагам.

— Всеки път на едно и също разстояние?

— Горе-долу.

— Къде бяхте вие самият в колоната?

— По средата. Имаме стандартна оперативна процедура за придвижване. Перит и Мачуско се грижат за безопасността в края на колоната, Санчес се оправя с картата и компаса, а аз стоя по средата и се грижа да се придвижваме както трябва.

— Щом сте били в средата, предполагам, че не сте обсъждали решенията на капитан Санчес със самия него?

— Не постоянно, но говорихме един-два пъти.

— За какво?

— Говорихме, когато разбрахме, че сърбите са след нас. Предложих му да започнем да се движим на зигзаг и да тръгнем на изток, тъй като предполагах, че според сърбите бихме тръгнали право на юг към македонската граница.

— А вторият път?

— По-късно същата вечер. Спряхме за почивка около полунощ и образувахме охранителен периметър. През целия ден чувахме автомобили и виждахме прах над дърветата и предположихме, че сърбите се опитват да ни вкарат в капан. Знаехме, че ще трябва да предприемем нещо. Решихме, че най-добрата идея е да им устроим засада, за да ги забавим.

— Чия беше идеята?

Той се замисли и аз разбрах, че не е очаквал този въпрос. После каза:

— Може и моя да е била. Или на Мачуско или Перит. Но всички бяхме единодушни, че е доста добра идея.

— Значи не го е измислил капитан Санчес?

— Не, но той веднага се съгласи. И защо не? Нямахме друг избор.

— Къде бяхте на позиция по време на засадата?

— По средата.

— Сърбите отвърнаха ли на огъня?

— Отначало не. Първата кола се взриви и те се паникьосаха. Започнаха да скачат от камионите и да тичат насам-натам като мравки, като се криеха зад тях. После взривихме и линията от мини и това също ги стресна доста. Минаха две-три минути, преди някой да ги организира и да започнат да отвръщат на огъня.

— Опишете как отвърнаха. С лек или интензивен огън?

Той се усмихна.

— Според моя личен опит всеки път, когато по теб стреля повече от един човек, огънят може да бъде описан като „интензивен“.

Не се усмихнах в отговор.

— Колко души според вас отвръщаха на огъня?

— Отначало десетина. Към края бяха четири или пет.

Вторачих се в него.

— Според вас колко сърби бяха останали живи, когато си тръгнахте?

— Не знам. Поне четирима или петима, които продължаваха да стрелят по нас. Сигурно е имало и доста ранени.

— Как така са загинали всички според вас?

— Предполагам, че самите сърби са ги избили.

— Защо?

— Може би за да ги накажат, че са се оставили да ги хванат. Или за да изкарат нещата по-гадни, отколкото бяха. Очевидно е свършило работа.

— Защо мислите така?

— Защото армията на САЩ и медиите смятат, че сме ги избили ние — отвърна той и се вторачи в мен със сивите си очи. — Вие също, нали?

Не му отговорих. Вместо това попитах:

— А вие направихте ли го наистина?

— Не. Просто се опитвахме да се измъкнем.

Протегнах се, изключих диктофона, прибрах бележника си в куфарчето и се изправих, все едно се канех да си тръгвам. Персико хладно проследи движенията ми, а адвокатката не помръдна.

Отидох до вратата и се обърнах.

— Още един въпрос. След засадата, докато се движехте към македонската граница, спомняте ли си колко сигнални ракети излетяха?

Той се почеса по брадичката.

— Аха. Две, мисля.