Тайно разрешение

17

Мъжът, който ме чакаше да се върна в офиса, приличаше на таен агент. Сигурно е заради филмите за Джеймс Бонд или шпионските романи, толкова популярни по време на Студената война, но комбинацията от тъмни очила и шлифер се беше превърнала в отличителен знак на всички, които се занимават със събиране на информация. От друга страна, изобщо не можех да си представя защо един служител на Агенцията за национална сигурност би се опитвал да се представя за дързък шпионин. Не, честно. Хората от АНС никога не изпълняват тайни мисии. Във филмите понякога ги представят като потайни мошеници, но това показва единствено какво може да стане, ако дадеш на някой като Оливър Стоун камера и разрешеше да ти представя света такъв, какъвто го вижда.

Хората от АНС са звездобройци. Те разчитат на разузнавателни спътници и модерни самолети, съоръжени с всякакви странни приспособления, да им вършат цялата работа. Но човек не може да ги вини, че им се иска да експлоатират фалшивия образ, създаден от Холивуд. Така поне сексапилът им излиза малко по-евтино.

Както и да е, човекът седеше на стола до вратата на кабинета ми, преметнал шлифер на скута си и разтворил „Вашингтон Поуст“, като полагаше неимоверни усилия да прилича на небрежен, енергичен и дързък оперативен агент. Всъщност не се справяше зле.

Беше хубавец с пригладена назад руса коса, приятно посивяла на слепоочията, и по формата на тялото му можеше да се съди, че е на „ти“ с фитнес центъра на АНС. Повечето служители на АНС приличат на чиновници с големи плоски седалища. Така става, когато седиш на стол по цял ден и наблюдаваш света през сателитна амбразура.

— Здрасти — казах, докато минавах покрай него.

Вестникът се затвори с плющене, той скочи и тръгна след мен.

— Майор Дръмънд?

— Поне до последния път, когато проверявах — отвърнах.

Той ме последва в кабинета ми, където аз се разположих зад бюрото си, а той — пред него. После изрови портфейла си от вътрешния джоб на шлифера и го размаха, за да ми покаже някакъв документ за самоличност. Опита се да го направи бързо, като ченгетата, но аз успях да зърна инициалите „АНС“, преди яростно да го затвори. Зачудих се дата не взема стероиди.

— Значи сте получили молбата ми? — казах.

— В централния офис в Мериланд. Накараха ме да ти се обадя.

— Чудесно. Добра работа свърши.

Изобщо не разбираше хумора ми.

— Аз винаги си върша работата добре. А ти си късметлия, майоре. Наистина във въпросния период сме имали сателит, който е наблюдавал Трета зона.

— Страхотно. Ще получа ли снимките?

— Ще отнеме малко време. Трета зона е доста обширна. Около петстотин квадратни километра всъщност. И в нея тече доста активна човешка дейност. Помолихме Десета бригада да ни даде координатите на базовия лагер и точното място на засадата. Когато ги получим, нашите анализатори ще направят копия. Филми ли ти трябват или снимки?

— И двете. Искам да погледна всичко, което имате, и да видя какво ще науча от него.

— Твоя работа.

— Твоите хора знаят ли, че бързам?

— Естествено, че знаят — каза той много снизходително. — Всички наши клиенти много бързат. Ако не си забелязал, на север оттук се води война.

Имаше нещо в него, което не ми харесваше. Например очите, които ми приличаха на бледосини топчета за игра, натъпкани в главата му. В тях нямаше живот, а само цвят, все едно бяха изкуствени. Но имаше и още нещо. Не можех да го определя. Просто имаше нещо.

— Не знаех, че осигурявате поддръжка директно на Десета бригада — казах.

— Естествено.

— И имате база тук?

— Точно до сграда СЗ1 на ВВС. Малка база, но сигурна. Можеш да разгледаш снимките на място.

— А не мога ли да ги изнеса?

Той хитро се ухили.

— Неее. Няма да стане.

— Защо не?

— Защото са твърде строго секретни.

— Виж, ъъъ… не ти чух името.

Усмивката му се разшири с няколко сантиметра.

— Защото не съм ти го казал. Наричай ме Джоунс.

— Адски оригинално — отбелязах.

— Да, много съм оригинален — съгласи се той. — Питай когото искаш.

Ето, вече знаех какво не ми харесва в този тип. Кабинетът ми беше много тесен. Въздухът едва стигаше и за един нахакан остроумник, но двама на едно място беше прекалено.

— И какво ще стане, ако ми се наложи да включа някои от сателитните фотографии в доклада си? — попитах.

— Ще възникне проблем — отвърна той. — Те не могат да излизат от моята база.

— Мога да повдигна въпроса и по-нагоре — отбелязах.

— Ако искаш, чак до върха, братче. Фотографиите са направени с чисто нов експериментален сателит с възможности, които дори нямам право да опиша на човек като теб. И президентът на САЩ не може да ми заповяда да предоставя тези снимки на външен човек.

Замислих се върху това. Най-сетне попитах:

— Как да се свържа с теб?

— Не можеш — каза той. — Аз ще се свържа с теб, когато сме готови.

— Тук ли си разпределен?

— Да. Тази сутрин ми се обадиха от централата и ми наредиха да ти окажа съдействие. Ако се държиш прилично, няма да боли.

— Благодаря, братче. Наистина се радвам, че ще работим заедно — казах, докато си излизаше.

Този тип наистина ме притесняваше. Очите му ме притесняваха. Както и маниерите. А знаете ли какво ме притесняваше най-много от всичко? Новият брой на „Вашингтон Поуст“ под мишницата му. И тъпият шлифер. В Тузла не беше валяло от дни. Слънцето изпичаше всичко, което не се криеше на сянка.

Излязох и открих Имелда, която задълбочено проучваше записите на разпитите от Авиано.

— Ей, Имелда, направи ми една услуга — казах.

— Аз не правя услуги — изръмжа тя. — Само изпълнявам заповеди.

— Добре. Тогава изпълни една заповед. Обади се във Вашингтон и провери какво е било времето през последните двайсет и четири часа.

— Защо? Да не би да планираш да пътуваш вчера?

Тя се разкикоти и аз трябваше да призная, че майтапът наистина си го биваше. Сигурно част от мен започваше да й влияе. За съжаление точно тази част, която пускаше тъпи шегички.

— Не, паркирах във военновъздушна база „Андрюс“ и току-що си спомних, че забравих прозореца отворен. А, и още нещо.

— Какво?

— Къде държиш събраните материали по делото през нощта?

— В онези шкафове. — Тя посочи три стандартни метални кантонерки.

— Веднага изискай сейф. Докато пристигне, искам ти или някоя от помощничките ти да спи до шкафовете.

Тя повдигна вежди на един-два сантиметра, но беше достатъчно опитна да не задава въпроси.

Върнах се в кабинета и се обадих на най-добрия си нов приятел Уолки. Казах му подчертано възпитано, че от този момент нататък ще се нуждая от услугите на двама от неговите яки военни полицаи, които да охраняват входа на офиса ми всяка нощ.

След секунда Имелда се върна и ми съобщи, че през последното денонощие във Вашингтон е валяло като из ведро. Летище „Рейгън“ било затворено. Летище „Дълес“ приемало само извънредни полети. За сметка на това дъждът по чудо беше пропуснал военновъздушна база „Андрюс“, така че колата ми беше в безопасност. Имелда се мръщеше, докато ми разказваше всичко това. Според нейните правила всеки идиот, който си оставяше колата с отворени прозорци, заслужаваше тя да се напълни с вода.

Истината беше, че изобщо не бях паркирал в „Андрюс“. Просто се чудех как мистър Джоунс е пристигнал толкова бързо. Самодоволният дребен мошеник мистър Джоунс. Не беше дошъл пеш от другия край на Тузла, а беше долетял от „Андрюс“.

Но защо беше изминал това разстояние? И защо беше толкова потаен по отношение на името си? И защо ме беше излъгал, че е разпределен тук? Хората, които си изкарват хляба със събиране и продаване на информация, винаги стават потайни по природа, но мистър Джоунс малко прекаляваше.

Мислих върху това, докато на вратата най-сетне се почука и аз вдигнах глава, за да видя новите си приятели, военните следователи Марти и Дейвид, които нетърпеливо чакаха да ги поканя в кабинета си.

— Влизайте, моля ви — казах, като се изправих и им стиснах ръцете.

— Здравей, майоре — каза Марти. — Дано не те притесняваме.

— Ни най-малко.

— Хубаво. Двамата с Дейвид решихме да наминем и да обсъдим още едно-две нещица.

— Чудесно.

Те се тръснаха на два стола и се помотаха, докато се организират. Лицето на Марти беше някак си студено и разсеяно, а Дейвид изглеждаше като човек с два-три чудовищни хемороида. Професионалните детективи възприемат такива подробности като важни улики. Нещо определено им беше развалило настроението от сутринта насам.

— Виждал ли си двете статии на първа страница на „Вашингтон Хералд“ от тази сутрин? — попита Марти.

Признах си, че не съм, и той ми подаде две страници, които очевидно беше получил по факса. На първата имаше заглавие за убийството на Джеръми Бърковиц. Беше хубава статия, в която го описваха като един от най-добрите военни журналисти в страната, смел, отговорен и изобщо светец.

Беше типично хвалебствие от типа, който журналистите винаги пишат едни за други, и завършваше с дълъг сълзлив абзац, в който се обясняваше колко много е направил Джеръми на този свят и колко много ще ни липсва. Такива работи. Някак си успях да не се разрева.

Втората статия беше последният текст на Бърковиц, в който той разказваше за моето разследване. Само дето дори бегло не напомняше на историята, която ми беше обещал да публикува. Беше много неясен, плитък текст, в който, общо взето, се казваше, че разследването продължавало, следователите работели по изясняване на фактите и фактите, от своя страна, бавно се изяснявали. Опитах се да прикрия изненадата си.

Марти се беше облегнал назад с крайно двусмислена физиономия.

— Това същата статия ли е, за която ти беше разказал? — попита, при това не много приятелски.

Военните следователи винаги имат този проблем — твърде краткосрочна памет. Тази сутрин бях най-добрият му приятел, а сега пак се отнасяше с мен като с Бостънския удушвач.

— Не е споделял с мен какво смята да публикува — отвърнах спокойно.

— Но ти каза…

— Че ми се е сторил много развълнуван. Спомена, че разполага с вътрешен източник. Но откъде можех да знам какво ще напише, по дяволите?

— Твоите служители казаха, че Бърковиц е стоял повече от десет минути в кабинета ти. А тази сутрин ти ни остави с впечатлението, че е спрял за малко, колкото да уточни някои подробности.

— Точно така си беше. Но освен това си побъбрихме за някакви неща във Вашингтон.

— Например?

— Например как се приема разследването там. Май спомена, че от Белия дом живо се интересували от мен.

— И не говорихте за нищо друго?

— Не.

— И това ви отне цели десет минути? — каза той с дълбок скепсис, после се извъртя на стола така, че да се наведе към мен. — Е, ние успяхме да прегледаме бележника му по-подробно. Твоето име постоянно се споменаваше в него.

— Във връзка с какво?

— Да кажем, че някои от бележките към него бяха доста любопитни.

— „Любопитни“ е интересна дума — казах. — „Любопитни“ в смисъл на „Подозирам, че майор Дръмънд ще ме удуши с гарота тази вечер“? Или по-скоро „Дръмънд води разследването и ми се видя страхотен човек, затова трябва да науча повече за него“?

Лицето на Марти си остана непроницаемо.

— Нещо по средата.

Марти така и не ми беше казал какъв чин има, но двамата с Дейвид най-вероятно бяха старшини. Почти всички военни следователи, които работят по задачи извън страната, са такива, а повечето са бивши военни полицаи — като нормалните ченгета, които се издигат до детективи.

Моментът изглеждаше подходящ да го сплаша с един от моите изблици на майорски гняв, но това някак си не ми се струваше добра идея. С изключение на това, че се обличаше странно, Марти не беше глупак и беше открил правилния начин да ме разпитва — като пуска разкритията на час по лъжичка, така че да имам време да се хвана в капан. В тренировъчния лагер на Звеното, където си играехме на военнопленници, това беше любимата техника на по-интелигентните надзиратели. Честно казано, методът постига много по-добри резултати от другия, в който правиш лицето на заподозрения на кайма, защото яките типове като мен не са и непременно също толкова умни.

Естествено, Марти нямаше откъде да знае, че имам магистърска степен по водене на разпити, така че беше в малко неизгодна позиция. Точно сега от мен се очакваше да проявя признаци на нервност. Според учебниците виновниците за престъпленията отричат всичко, но същевременно проявяват отчаяно любопитство да научат точно колко знае човекът, който води разпита. От това произтича нещо като дуел, в който и двете страни изпробват защитата на другия. Точно това цели разпитващият — така неволно се включвате в собственото си унищожение.

Изправих се и тръгнах към вратата. Отворих я и вече бях на прага, когато Марти попита:

— Къде тръгна?

— Да си намеря адвокат. Сигурно един-двама се навъртат наоколо.

Това не беше по учебника.

— Чакай малко — каза той, като се опитваше да звучи твърдо.

— Съжалявам, братче — отвърнах. — Вече прехвърлихте безплатната минута, която ви се полага.

— Чакай, майоре — помоли той и този път гласът му леко поддаде. — Може би имаш напълно логични обяснения за всичко.

— О, сигурно — съгласих се. — Всъщност съм абсолютно сигурен в това. Но разговорът ни приключи.

Той ме изгледа с уморено нетърпение, после каза:

— Моят съвет е да седнеш и да спреш с тези глупости.

— Друг път — възразих. — И двамата знаем какво става. Менгемето ще се затяга около вас, докато не извадите заподозрян. Съжалявам, но не искам аз да съм този заподозрян.

— Това няма нищо общо.

— Глупости, Марти. Това е единственото обяснение.

Марти се извърна и погледна Дейвид, чиито хемороиди го измъчваха повече от всякога.

— Какво избирате? — попитах. — Тръгвате ли си, или да ходя да си търся адвокат?

Марти се замисли, после двамата станаха да си ходят. Много любителска грешка. Ако наистина беше убеден, че разполага с нещо срещу мен, трябваше да ме остави да си намеря цяло стадо адвокати с уста като картечници и да организира дуел. Очевидно това, което Бърковиц беше написал в бележника си, беше или твърде неясно, или прекалено абстрактно, за да може да го използва за обвинение. Просто Марти се хващаше за сламка. Опитваше се да притисне всичко живо, за да види какво ще излезе. Казват му „да раздрусаш дървото“. Добра техника, освен ако в дървото не се крият горили. В такъв случай техниката е доста нагоре в класацията на нещата, които не трябва да правиш за нищо на света.

След малко на вратата отново се почука. Беше Мороу, доста замислена. Красива, но замислена.

— Денят май не е много успешен — отбеляза.

— Глупости. Току-що излязоха резултатите от държавната лотария и познай какво? Печелившият билет е в джоба ми. Двеста и петдесет милиона долара. Просто се чудех какво да правя с толкова пари.

Тя влезе и седна.

— И какво измисли?

— Ще ги дам на Майка Тереза, до последния цент. Абсолютно всичките.

— Ъъъ, майоре… майка Тереза почина.

— Наистина ли? Е, по дяволите. В такъв случай ще ги похарча само за себе си.

— И аз така бих предположила — каза тя.

— Нали? Вече си го представям съвсем ясно. Имение във Флорида, шхуна с три мачти и една готина червена спортна кола. А ти какво би направила?

— Аз ли?

Тя прокара дългата си слаба ръка през гъстата си лъскава коса, сякаш никога не си беше мечтала да има толкова пари. Стига, бе. Всички си мечтаят да станат като Бил Гейтс. Поне във финансово отношение.

— Сигурно ще купя една красива старинна сграда в Кеймбридж и ще отворя благотворителна фондация.

— Гадост — отбелязах.

— Възразявам. Това е най-смисленият начин да употребиш пари, които не си спечелил.

— Имам предвид старинната сграда в Кеймбридж. Всичките ти съседи ще бъдат досадни университетски преподаватели с леви убеждения. Накъдето и да погледнеш, ще виждаш ризи „Пакост“ и мокасини „Уийджун“.

— Схващанията ти са остарели. Сега разнообразието е модерно. В Харвард вече дори пускат републиканци. Естествено, в символични количества, по-скоро за цвят.

— Без майтап? От кои републиканци? Истински републиканци, които се хранят с пържоли, или от онези фалшиви републиканци с меки китки като Рокфелер?

— В моя випуск в юридическия дори имаше един скинхед.

— Скинхед?

— Напълно откачен. — Тя завъртя очи към тавана. — Обличаше се само с откачени черни тениски, камуфлажни панталони и ботуши. Специализираше конституционно право. Планът му беше да завърши, а после да прекара остатъка от живота си, като се бори срещу законите за равноправие във Върховния съд. Викахме му „сър Рамбо“.

— Избрал е най-подходящото място за следване. Как се казваше онзи професор? Който е написал много книги и постоянно съди правителството?

— Алан Дършовиц?

— Да, същият.

— Алан всъщност го харесваше — каза тя. — Според него Рамбо притежавал смелост и силен характер.

— Познаваш ли Дършовиц?

— Много добре всъщност. Беше научен ръководител на моя факултет. А освен това и най-добрият адвокат, когото съм виждала. Записах се и на двата му курса.

— Хм, аз пък си мислех, че моя милост е най-добрият адвокат, когото си виждала.

Ухилих се. Естествено, поведението ми беше неискрено и коварно. Опитвах се да разсея тревожните си подозрения за Мороу — като например, че изобщо не е следвала право в Харвард и може би дори не е адвокат, а шпионин, който да докладва за разследването ми. Естествено, хранех същите подозрения и по отношение на Делбърт, но бях все по-близо до момента, в който щях да се нуждая от някого, на когото да се доверя. Ставаха все по-странни неща и аз се нуждаех от второ мнение.

— Мога ли да ти се доверя? — попитах.

Тъй като все пак беше красива жена, сигурно трябваше да го кажа по друг начин. Без съмнение десетки мъже й бяха задавали същия въпрос, след което се бяха впускали в излияния за съпругата си, която не ги разбира, за неуспешния си сексуален живот или нещо подобно. Красивите жени губят доста време в ролята на изповедници на различни мъже, които искат да спят с тях.

Тя направи болезнена гримаса.

— Добре, майоре, ако се налага.

— Като начало дай да оставим тази работа с „майора“, става ли? Можеш да ме наричаш Шон.

Съдейки по подозрителната й физиономия, разговорът оправдаваше най-лошите й очаквания.

— Добре, Шон, нямам нищо против.

— Трябва ми някой, който да ми докаже, че не съм превъртял — заявих.

Това я обърка за момент, защото очевидно не очакваше да го чуе. Освен ако, разбира се, доказателството не включваше медицински преглед, от който до играта на „чичо доктор“ имаше само една крачка.

Тя кимна и аз продължих:

— Виж, имам много странно чувство за всичко, което се случва тук. Вчера онзи репортер Бърковиц дойде и ми зададе няколко въпроса за разследването. Тази сутрин вече беше мъртъв. При това уликите водят към професионално убийство, извършено от човек на мафията или може би от специалните части, обучен да използва екзотични оръжия.

Лиса отново кимна.

— И според теб между двете неща има връзка? — Попита много хладно и обективно.

Звучеше като психотерапевт. Не че някога съм ходил на психотерапевт, естествено. Добре де, когато напуснах Звеното, ме накараха да отида няколко пъти на психотерапевт. Но това е задължително за всички, честно.

— Всъщност да, според мен има връзка — казах накрая. — Но първо искам да поговорим за друго. Днес следобед пак се срещнах с онази горила генерал Мърфи. Попитах го какво е станало, когато Санчес и хората му са пропуснали редовните си доклади. Според него нищо не е станало. Това ми се стори странно, защото целта на докладите е именно да потвърждават в щаба, че хората в екипа за специални операции все още са живи и работят. Така че го попитах защо не са вдигнали тревога.

— И какво каза той?

— Че от оперативния щаб обикновено изчакват дванайсет часа до следващия доклад. И реагират само ако и втория път не получат нищо.

— Смислено ми звучи — отбеляза тя.

— Не си права — възразих. — Навременните доклади са от изключителна важност. Особено когато се действа в тила на врага. Както и да е, после отидох до оперативния щаб, само да проверя. Попитах сержанта дали знае за случаи, в които бойни части са пропускали да докладват. Той каза, че отрядите на АОК понякога забравят, но американците — никога. После го попитах какво би направил, ако изгуби връзка с някоя част. Той отвърна, че в такъв случай ще вдигнат тревога до небесата.

— Значи говорим за сержант и генерал, които не разсъждават по един и същ начин.

— Или говорим за лъжец.

— Съмнително предположение, което води до опасен извод — каза тя.

— Може би. Но пък същият сержант от оперативния щаб ме предупреди, че някой е издал неофициално нареждане да не ни сътрудничат.

Тази новина най-сетне предизвика нещо повече от логическо възражение.

— Защо ти го е казал? — попита Мороу.

— Странно съвпадение. Помнеше ме от времето, когато служех във Форт Браг. Сигурно е било пристъп на братски чувства.

— И ти му повярва?

— Видях как един полковник го разкъса на части само защото изобщо е говорил с мен.

— Може да има и друго обяснение.

— Може и да има, но аз не се сещам какво е. А ето ти и третата странна случка. Преди няколко минути цъфна един тип от АНС. Излиза, че сме извадили късмет, защото един от техните спътници наистина е бил над Трета зона. Онзи бил разпределен тук, но не можел да ми каже името си. Само дето носеше „Вашингтон Поуст“ и беше облечен с шлифер. Проверих и се оказа, че през последното денонощие във Вашингтон е валяло като из ведро. Дано не си забравила да затвориш прозорците на колата си.

Тя прехапа долната си устна, докато обмисляше всичко, което й бях казал. Вторачи се последователно в пода и в тавана. После взе една канцеларска гума и почука с нея по устните си, което аз по някаква причина намерих за много секси.

Най-сетне каза:

— Съжалявам. Просто не виждам връзка между тези събития.

— Време и място, Мороу. Убиват журналист, генерал лъже, военна част възпрепятства правосъдието, непознат пристига от Вашингтон. В рамките на дванайсет часа. В мъничката Тузла.

— Всяко от тези събития може да има голям брой възможни обяснения.

— А може би става въпрос за един от онези неприятни плевели с общ корен и дълги подземни стъбла, които изникват на различни места.

— Може би, ако имаш богато въображение.

— Сигурно си права — признах. — Може би просто съм параноик.

— Има ли причина да си параноик?

— Няма конкретна причина. Но понякога на бойното поле виждаш някой хълм и си сигурен, че от другата му страна дебне нещо опасно.

— Само че сега не сме на бойното поле — изтъкна тя.

— Кажи го на Джеръми Бърковиц.