Тайно разрешение

32

След като Имелда придружи Санчес до килията му, всички имахме отчаяна нужда да поемем дъх. Обявих почивка. Имелда и помощничките й тръгнаха да търсят кафе машина. Помолих я да съобщи на надзирателя от ВВС, че искам да говоря с него. Освен това я накарах да донесе две чаши кафе, една за Мороу и една за мен.

Двамата с Мороу бяхме малко объркани. В повечето съдебни дела всъщност няма толкова патос, театралничене и емоционални пристъпи, колкото в телевизионните им екранизации. Истината е, че случващото се в съдебната зала рядко прилича на битка; по-скоро е като да гледаш вода, която замръзва. Повечето дела са оркестрирани като танц в японска опера и отегчителни до смърт. Всеки добър адвокат знае, че трябва да си легне рано вечерта преди делото, защото в залата адски ти се доспива, а съдиите стават доста раздразнителни, когато започнеш да клюмаш в тяхно присъствие. Ако изобщо са останали будни, за да те хванат. Всичко е написано предварително и отрепетирано, защото никой адвокат не обича свидетелите му да импровизират. И въпреки че малко повече спонтанност би направила професията ни по-интересна, адвокатите не обичат да им е интересно. Обичат да печелят. Дори неподготвените свидетели, които някак си се озовават в залата, не са особено интересни просто защото повечето хора не са интересни. А в този случай са още по-малко интересни от обикновено, защото адвокатите и съдията ги карат да говорят за факти и да се въздържат от мненията и преувеличенията, които придават аромат на ежедневния разговор. Всичко, което има да се решава, се решава много преди насрочената дата за делото, така че рядко има изненади.

Едно от адвокатските правила гласи, че никога не трябва да си позволяваш да произнасяш дума от една сричка, ако съществува неин синоним от пет срички. А тъй като проявата на чувства е табу, те се отстраняват по хирургичен път още във втори курс в университета, иначе не ти позволяват да продължиш. Помислете си колко интересни и забавни адвокати познавате. И не се заблуждавайте, че нещата се подобряват, ако съберете двама или повече в една и съща стая.

Точно в този свят живеехме ние с Мороу. Свят на оскъдни изненади и почти никаква драма, скучен свят на липсващи емоции. Така че и двамата бяхме малко стреснати и объркани. Чувствах се като човек, който цял живот е карал велосипед с три колела в задния двор, а после изведнъж са го пуснали с 12-цилиндрово „Мазерати“ по някоя магистрала в Лос Анджелис.

Едно е да подозираш какво е станало там. Съвсем друго е свидетелят да ти го разкаже от първа ръка, в широкоекранна версия с ярки цветове. Особено ако е свидетел с душевна гангрена. Неприятната й миризма не те оставя на мира дълго време.

Двамата поседяхме и помълчахме известно време. После Мороу извади верния си жълт бележник и започна да пише. Погледах я малко, после казах:

— Извинявай за Пъдлито тази сутрин.

Тя се разкикоти, но не звучеше убедително.

— Съжалявам и за снощи — добавих. — Пих твърде много. Нали не съм направил нищо… докато беше в стаята ми?

Всъщност се надявах да каже: „Ами да, направи и още как. При това го направи много добре, четири или пет пъти, като истински звяр, а на мен адски ми хареса и се надявам да го направиш отново още довечера.“

Вместо това тя отвърна:

— Не се притеснявай. Захърка още преди да се озовеш в хоризонтално положение.

— Аха — казах. — Ребрата адски ме боляха.

— Не беше от ребрата — възрази тя, без да спира да пише.

— Естествено, че беше.

— Беше от съвестта ти.

— Не, не беше — излъгах. — Заради ребрата беше. Ето тези.

И ги посочих.

— Не си толкова неутрален, на какъвто се правиш — заяви тя, без да спира да драска. — Тези мъже ти харесват. Те са като теб и това те притеснява. Признай си.

Замислих се. Не съм някой дълбок, интроспективен, чувствителен тип. Всеки път, когато се опитвах да проникна в собствената си душевност, се озовавах в положението на лабораторен плъх в лабиринт. Но трябваше да призная, че наистина приличаха малко на мен. А може би много. Но аз никога не се бях бунтувал срещу командира си, никога не бях оставял подчинените си да направят нещо, за което после да ги изнудвам, не бях сключвал сделки с тях и не бях убивал множество ранени войници. За мен това бяха сериозни разлики.

Тя остави химикалката си и ме погледна.

— Знаеш ли, от една страна, точно ти трябва да водиш това разследване, но, от друга, си най-неподходящият човек за задачата. Имаш техния опит. Обикновен адвокат като мен никога няма да може да разбере какво им се е случило. Но по същата причина не можеш да мислиш за тях обективно.

Зяпнах я. Подозрително ми приличаше на сеанс по психоанализа. Това пък беше проблемът на Мороу. Причината очите й да изглеждат толкова изпълнени със съчувствие беше, че тя самата имаше безграничен капацитет да съчувства и в момента си търсеше нова жертва.

— Затова ли беше облечена с онези дрешки снощи? — попитах.

— Какво?

— Затова беше, нали? Блузката и онзи страхотен парфюм. Искала си да ме разсееш. Смятала си, че имам нужда да бъда спасен.

Тя съвсем леко се изчерви.

— Не беше ли така? Защо иначе пиеше толкова? Наистина ли смяташ, че не знам за двете уискита, които беше обърнал още преди да дойда? Усетих миризмата още от входа.

— Ребрата ме боляха — казах.

— Ребрата ти, друг път — възрази тя. — Трябва да се видиш отнякъде, докато им вземаш показанията. Потъваш напълно. Това е прекалено лично за теб.

За щастие, Имелда и момичетата й се върнаха точно в този момент, защото тъкмо отварях уста и изобщо не съм сигурен, че щях да кажа нещо подходящо. Имелда доближи масата ни с две димящи чаши еспресо. Моята беше приготвена точно както го обичам, с минималното количество кафе, което да оправдае наркотичната ми зависимост от захар и сметана.

Хванах Имелда за ръкава, преди да успее да се върне на мястото си.

— Ей, Имелда — прошепнах.

— Какво?

— Някога чувала ли си думата „Пъдли“?

Тя изсумтя един-два пъти.

— Естествено, кой не е чувал. Защо, ти да не би да си Пъдли?

— Точно обратното — настоях. — По-скоро съм Хумонго.

— Аха — каза тя и си седна.

Но не звучеше точно като „Аха, естествено, изглеждаш точно като човек с Хумонго“. Беше от другото „аха“.

Мороу се ухили, но за мой късмет в този момент на вратата се почука и тя трябваше да се престори на сериозен, трезвомислещ адвокат.

Вратата се отвори и пухкавият надзирател от ВВС предпазливо надникна. Изглеждаше крайно несигурен в себе си, все едно доста го беше страх от мен.

— Викали сте ме, сър.

— И още как, по дяволите! Влизай веднага! — изревах.

Той подскочи, после доближи масата с походката на човек, който стъпва по кабарчета.

— Има ли психиатър в тази база? — попитах.

— Тъй вярно. В болницата, работи към кабинета на хирурга.

— Искам да дойде още днес. Да поговори с капитан Санчес. Освен това искам да го поставите под наблюдение за предотвратяване на самоубийство. Имате такава процедура, нали?

Той енергично кимна.

Наведох се и се вторачих в лицето му.

— Не си ли забелязал, че е отслабнал ужасно?

— Ами… не, не бях забелязал.

— Но със сигурност не ти е убягнала депресията му.

— Ами, не бях забелязал нищо подобно.

— Тогава ме слушай внимателно. Ако успее да се самоубие или да отслабне дори още само с един килограм, ще те съдя за престъпна небрежност. Ясен ли съм?

— Да, сър… тъй вярно, господин майор.

— Изчезвай — наредих.

Той се изнесе като хлебарка с наднормено тегло.

Току-що бях направил всичко възможно за Тери Санчес. Но не бях сигурен, че ще му помогне. Когато човек се прости с представата за самия себе си, нещо в него умира. Санчес гниеше откъм центъра, защото беше потъпкал почти всички принципи, в които някога бе вярвал.

Вината за това лежеше върху все по-слабите му рамене. Но част от нея беше и на Смодърс и Мърфи. Смодърс, защото беше позволил на личната си лоялност да надделее над професионалната му преценка и беше дал екип на Санчес. Изобщо не е бивало да го прави. Беше един от онези чести случаи, когато вършиш нещо с правилни подбуди, но резултатите са плачевни. Беше и мечешка услуга за хората му, защото Санчес не беше в състояние да ги ръководи. Както и за самия Санчес, по същата причина. Бил е обречен на провал.

Вината на Мърфи произтичаше от нещо съвсем друго. Той беше позволил на своята бригада да продължи да се отнася с Първи батальон като с привилегирован професионален клуб. Клуб на избраните. И тъй като Персико и сержантите му се чувстваха избрани и бяха заедно толкова отдавна, а връзката им беше подсилена от толкова много съвместни преживявания, те се отнасяха към всеки новопристигнал, дори към новия си командир, като към недоказал се новобранец. Сержантите и старшините в Първи батальон до един бяха убедени, че са специални. Бяха изолирали Тери Санчес. И когато под напрежението в бойна ситуация това чувство за откъснатост се бе засилило, то станало непоносимо за човешкия дух. Особено в конкретния случай, когато човешкият дух поначало беше малко крехък и разглезен. Крайният резултат беше онзи жалък Тери Санчес, с когото се бяхме срещнали току-що.

Можех да се обзаложа, че ако издирехме и разпитахме хората, които бяха командвали този екип преди Санчес, щяхме да чуем версия на същата история. Нещо повече, щяхме да я открием в много от екипите в Първи батальон. Клубът на ветераните. Вероятно там и в бъдеще щяха да се случват доста инциденти.

Вдигнах очи към Имелда и я помолих да доведе старшина Персико.