Тайно разрешение

26

Когато влязох в офиса, Лиса Мороу продължаваше да се цупи. Беше седнала до бюрото пред кабинета ми и ме изгледа отровно, докато минавах. Трябваше да й се признае. Беше много упорита.

Написах кратка бележка до старши сержант Уилямс и помолих Имелда да накара някое от момичетата да му я занесе в оперативния център. После отидох до управлението на военната полиция. Марти и Дейвид бяха настанени в една заседателна зала в дъното, точно до кабинета на капитан Уолковиц.

Почуках и някой ми извика да вляза. И тримата — Марти, Дейвид и Уолки — седяха около масата за съвещания. На нестабилен метален статив имаше голямо табло. Бяха нарисували собствена версия на таблицата на Мороу, с множество малки квадратчета с надраскани имена и пресичащи се линии, които съединяваха заподозрени и мотиви. Приличаше ми на доста нескопосан монтаж.

Наоколо бяха разхвърляни двайсетина бели пластмасови чаши от кафе, а Марти и Дейвид бяха с разхлабени вратовръзки и навити ръкави. В стаята вонеше на човешки тела. Невероятно острото ми обоняние долови и нотка на отчаяние във въздуха. През последните няколко дни бях свикнал с миризмата му от самия себе си.

— Здравейте, момчета — казах и се усмихнах възможно най-приветливо.

Поне най-сетне бях открил някой, който спеше по-малко и от мен. После седнах на един стол, така че да ги виждам.

— Има ли нови заподозрени? — попитах.

Естествено, нямаше да отговорят на този въпрос, зададен от един човек, който до тази сутрин беше основният заподозрян. А може би все още ме подозираха, въпреки алибито на генерал Мърфи. Марти ме загледа с помътняло безразличие.

— Напредваме — заяви той.

Не прозвуча особено убедително.

— Е, добре — казах. — Значи да не ви губя времето, като ви разказвам кой е убиецът.

Уолки пръв се съвзе.

— Това някаква шега ли е, майоре?

— Всъщност не. Успяхте ли да попитате „Вашингтон Хералд“ по какви статии е работил Бърковиц?

— Естествено — отвърна Марти. — Но ни казаха само, че е пишел за операцията в Косово. Притесняваха се да не разкрият източниците си и конкретните теми. За неговия интерес към твоето разследване научихме едва от статията, която беше написал по въпроса. И от твоето признание, разбира се.

— Работил е и по трета история. Опитвал се е да разкрие някакво обединение на неонацисти и расисти в армията.

Сега и тримата се наведоха напред, подпрели брадички на ръцете си, с широко отворени очи и увиснала долна челюст. Бяха направо за снимка. Продължих:

— Изглежда, някакъв източник е казал на Бърковиц, че един от войниците, разпределени тук, е свързан с палежите на църкви на чернокожи миналата година.

— Откъде знаеш? — попита Марти.

— И аз си имам източници.

Той отвори уста да попита още нещо, но аз го прекъснах:

— Дори не си го помисляй, Марти. Аз съм адвокат, нали не си забравил? Мога да се позовавам на правото си да не разкривам източниците си, докато и двамата останем без зъби от старост.

— Значи убиецът се е свързал с теб и те е помолил да преговаряш с нас — опита той.

— Не. Но съм почти сигурен кой е. Дори ако не го е извършил той, мога да се обзаложа на каквото поискате, че е замесен.

Марти се обърна към Уолки.

— Чувал ли си за расистка дейност в базата?

Уолки сви широките си рамене.

— Не.

Това не беше изненадващо, защото в Тузла имаше временна оперативна база. Военната полиция не знаеше толкова много за обитателите, колкото в постоянните бази. Тук пристигаха и си заминаваха военни части по разпределение и склонните към създаване на проблеми войници идваха и си заминаваха с тях. И все пак се радвах, че Марти попита. Сега знаеха, че имат нужда от мен.

— Готови ли сте да чуете условията на сделката? — попитах.

— Сделка ли? Какво искаш да кажеш? — стресна се Дейвид.

А, и той можел да говори.

Облегнах се на стола си, сключих пръсти зад врата си и качих крака на бюрото.

— По ред причини вашият основен заподозрян има нужда от специално отношение.

— По какви причини? — попита Дейвид. — Какво специално отношение?

— Можете да извършите ареста. После ще го затворите в самостоятелна килия и няма да пускате никой да влиза. До един ден обаче ще дойде някой и ще го измъкне. Ще го откарат оттук и освен че може да поискат съдействие за транспортирането, работата ви по този случай ще бъде приключена. Ще се наложи да забравите всичко за него.

И тримата ме гледаха, сякаш се бях побъркал.

— Никога не съм чувал толкова странно нещо — каза Марти.

— Ваша работа. Ако не ви устройва, ще намеря друг да го свърши.

— И какво толкова специално има в този тип? — попита Уолки.

— Съжалявам, Уолки. Не мога да ти кажа.

— Кой ще го отведе?

— Хора в тъмни костюми. Ще имат специални заповеди, подписани от държавния секретар по въпросите на отбраната. Това е всичко, което ви трябва да знаете.

Разбирате ли, истинската причина едно време Клапър да е толкова благосклонен към моите юридически амбиции беше, че така разрешаваше един много деликатен проблем на армията. Свръхсекретното звено беше само едно от няколкото „черни поделения“ във въоръжените сили. По целия свят работят няколко хиляди секретни военнослужещи, а навсякъде, където има няколко хиляди войници, има и хора, готови да създават проблеми.

Всъщност, както можете да си представите, тези служби привличат истински разбойници. Можете да използвате какви ли не тестове, но винаги ще се промъкнат няколко убийци, изнасилвачи, крадци и други престъпници. Когато извършат престъпление и ги хванат, един стандартен публичен военен съд би разкрил не само тях, но и съществуването на поделенията, от които идват. Отговорът на армията на този деликатен въпрос беше да устрои постоянен „черен съд“ в една миниатюрна тайна база в Северна Вирджиния. Военният съдия, който го председателстваше, имаше специално разрешение за работа със секретни материали. Както и всички адвокати от колегията. Съществуването и дейността на съда бяха също толкова секретни, колкото тези на Звеното или всяко друго „черно поделение“. Имаше дори специален „черен апелативен съд“ за обжалвания. Естествено, точно в него работех аз, преди да ме пратят да проведа сегашното разследване.

Поради миналото си в Звеното Уилямс трябваше да бъде осъден от нас. Следата на престъплението му водеше назад до времето, когато беше служил в Звеното. Той несъмнено щеше да заплаши с публични разкрития, ако сметнеше, че ще му помогнат. Почти всички престъпници от „черни поделения“ се сещаха за това, когато ги заловят. А аз не можех да го позволя.

Марти, Дейвид и Уолки бързо схванаха, че ръцете им са вързани. Известно време говореха един през друг, спореха и се оплакваха, но аз отклонявах всичките им въпроси. После им обясних, че ако е необходимо, винаги мога да вдигна телефона и след малко ще им се обади един бригаден генерал от Вашингтон, който ще им заповяда да спазват нарежданията ми. В крайна сметка те взеха единственото решение, което щеше да им позволи да приключат с този случай и най-сетне да поспят. Предадоха се.

Сега оставаше само да докажем, че Уилямс е виновен. За мен самия нямаше никакво съмнение. Прекалено много неща съвпадаха. Но всички съдебни системи имат едни и същи неудобни изисквания за наличието на доказателства, а точно в момента не разполагахме с тях.

Разказах им за старши сержант Уилямс точно толкова, колкото трябваше да знаят. Накарах Марти да се обади в лабораторията в Хайделберг и да поръча веднага да ни изпратят най-големия отпечатък от обувка от сцената на престъплението. Уилямс беше едър човек, около 190 см, а по някаква случайност едно време бях прекарал близо две седмици с поглед на нивото на краката му. Една от техниките му за разпит включваше да ми заповядва да гледам надолу, като покайващ се монах. Всеки път, когато направех грешката да вдигна очи, той ме удряше по тила. Спомнях си, че имаше много големи крака. И големи ръце. Способни да причиняват много болка.

Отпечатъкът пристигна по мрежата, отбелязан и означен с номера, вида на маратонката и името на производителя. Номерът беше 13ЕЕ. Беше „Адидас“, модел „Екселсиор“. Марти ми беше казал, че един от репортерите на „Дюс Анджелис Таймс“, настанен в жилищните помещения за журналисти, носел същия номер и всички бяха убедени, че отпечатъкът е от неговата обувка. Тъй като репортерът от Лос Анджелис беше цивилен, те нямаха право да го разпитват или да проверяват обувките му, а той си беше заминал на следващия ден. Марти ми показа къде бяха записали името му като вероятен заподозрян в тяхната таблица. Обясни ми, че дори се е свързал с полицията в Лос Анджелис, за да проверят дали няма досие. Все още чакаше отговор.

Казах му да вдигне телефона и да поиска от местния военен съдия заповед за обиск, за да претърсим стаята на старши сержант Уилямс и да вземем един чифт обувки. Но не хранех особени надежди. Уилямс не беше глупак. Ако е бил с маратонките си в тоалетната през онази нощ, имаше голяма вероятност те да са били изцапани с кръв и той със сигурност се беше сетил да ги изхвърли. Но поне щяхме да проверим кой номер носи. Това беше стъпка в правилната посока. Образно казано.

Тия разсъждения ни отведоха и към естествения въпрос как Уилямс е разбрал, че Бърковиц е по следите му.

— Може би източникът на Бърковиц е работел и с двамата и е предупредил Уилямс — предположи Дейвид.

Беше възможно, но бързо достигнахме до извода, че не е особено вероятно. Защо би издал единия на другия, а после и обратното?

— Може би Бърковиц се е срещнал с Уилямс — предположи Уолки. — Може би го е заплашил, че ще го издаде.

Това изглеждаше много по-вероятно.

— В бележника на Бърковиц не пишеше ли нещо за старши сержант Уилямс? — попитах.

— Не — отвърна Марти. — Минахме всички страници по двайсет пъти. Както и всички бележки из стаята му. Никога не сме виждали това име.

Обърнах се към Дейвид.

— Обади се на дежурния в оперативния център. Провери дали Уилямс е бил дежурен в центъра онази нощ.

Той изтича навън и ние си поговорихме за времето, докато се върне. Всички споделиха, че времето е хубаво. Малко горещо, но приятно. Дейвид се върна леко задъхан.

— Бил е дневна смяна. Прекарал е в оперативния център от шест сутринта до шест вечерта, освен времето от дванайсет до един, когато е обедната почивка.

Значи не е бил дежурен по време на убийството на Бърковиц. Поне дотук се връзваше. На вратата се почука и влезе един военен полицай, който носеше чифт особено големи маратонки. Изглеждаха нови и не беше трудно да се прочете номерът, отпечатан с черно от вътрешната страна на езика. 13ЕЕ. Всички кимнахме мъдро. Чисто нови маратонки. Хм, казахме си. И същият номер като отпечатъка. Вече напредвахме.

Но все още доникъде не бяхме стигнали. Ако в базата имаше дори само още един човек, който носеше същия номер, Уилямс оставаше на свобода. А ние вече знаехме, че в Лос Анджелис се разхожда един репортер със също толкова големи крака.

Върнахме се към опита да разберем как Уилямс е открил, че Бърковиц го следи. Решихме, че или са се срещнали лично, или поне са разговаряли по телефона.

Седнахме и известно време зяпахме в масата. Зачудих се откъде Бърковиц е научил къде работи старши сержант Уилямс. Да предположим, че неговият източник му е казал името на Уилямс и му е съобщил, че е зачислен в състава на Десета бригада във военновъздушната база в Тузла. Как го е проследил оттук нататък? Може би е направил това, което Джанис Уорнър беше опитала с Хари Хуфнагел?

Хванах телефона и се обадих в информационния център. Пак вдигна приятелски настроеният сержант Джарвис.

— Здрасти, сержант Джарвис, обажда се майор Шон Дръмънд.

— Добро утро, сър. Какво мога да направя за вас?

— Да ми отговориш на няколко въпроса. Кой се занимава със запитванията на пресата при вас?

— Първо питат мен. Аз ги сортирам и разпределям при останалите.

— Значи, ако някой репортер се обади или изпрати писмено запитване, ти ще разбереш?

— Точно така. Но аз се занимавам само с лесните неща. Ако е нещо по-сложно, отива при началника майор Лорд. А той обикновено го препраща при съответния човек от Десета бригада, който има техническите познания да отговори на въпроса. После отговорът се връща при нас и ние го препращаме на журналиста.

— Добре — казах. — Да предположим, че някой репортер иска да открие определен военнослужещ от Десета бригада. Кой би се заел с това?

— Аз. Освен ако не е нещо трудно. Просто отварям списъка на личния състав и виждам къде е зачислен.

— Спомняш ли си дали Джеръми Бърковиц те е карал да търсиш някого?

— Естествено. Да намеря вас например.

— Добре. А някой друг?

— Секунда, сър. Записвам всички молби. Тук това е стандартна оперативна процедура.

Чух как трака по клавишите, за да отвори някакъв файл.

— Да, ето го списъка — каза накрая.

— Можеш ли да ми го прочетеш целия?

— Добре. Да видим сега… полковник Томас Уедърс… майор Шон Дръмънд… капитан Дийн Уолтърс… старши сержант Лутър Уилямс…

— Чакай — прекъснах го. — Ти каза ли му как да се свърже с Уилямс?

— Да. Но той ме помоли аз да позвъня и да кажа на Уилямс той да му се обади.

— Направи ли го? — попитах.

— Да, сър. Всичко е записано. Да видим… Обадил съм се на старши-сержанта в оперативния център в десет и трийсет сутринта на втори.

— Много добре. А сега ще те помоля да копираш файла, от който четеш, на един диск и да го донесеш във военната полиция. Не казвай на никого, просто го направи. Питай за капитан Уолковиц, когато пристигнеш.

Сержант Джарвис беше умно момче и без съмнение разбра, че това има нещо общо с убийството на Бърковиц. Дъхът му сякаш беше спрял, когато отговори:

— Ей сега идвам. След десет минути.

Само за няколко часа бяхме установили мотив и подготвяхме едно много основателно обвинение. Направо е невероятно колко добре върви работата, когато знаеш кой е убиецът и трябва само да попълниш квадратчетата, които водят към него. Особено във военна база.

Но все още нямахме веществено доказателство. А аз нямах време по-добре да се подготвя за делото.

Можехме да докажем, че Бърковиц е дошъл, за да разкрие расистка организация. С архивите на Звеното можехме да докажем, че Уилямс е бил свързан с банда кръвожадни нацисти. Можехме да докажем, че Бърковиц е установил контакт с Уилямс. Можехме да докажем и че Уилямс носи същия номер обувки като този от отпечатъка, направен на сцената на убийството. Беше страхотно. От аритметична гледна точка.

Но не можехме да докажем, че Уилямс е извършил убийството. А това си беше сериозно неудобство.

Беше почти обяд. Обърнах се към Марти:

— Ще ми трябва скрит микрофон и разрешение от твоя съдия да запиша един телефонен разговор с Уилямс. Надявам се да успееш да го убедиш.

Той се обади на съдията, който ни написа заповед за десет минути.

В бележката, която бях изпратил на Уилямс, го виках в кабинета си в дванайсет и половина. Бях помолил Имелда да разкара всички от сградата в същия час.

Реших, че няма да навреди да се изправя директно срещу старши сержант Уилямс. Нямаше накъде да бяга. Военновъздушната база в Тузла беше сериозно охранявана, а дори и да успееше да излезе от нея, нямаше да стигне далеч без паспорт. Пък и не можеше да се слее с местното население. Дори не говореше сръбски.

Накарах Уолки да разположи няколко от най-яките си военни полицаи близо до офиса, без ленти на ръкавите за идентификация, в случай че заподозреният прибегне към насилие. Уилямс беше висок 190 сантиметра и тежеше около 115 килограма. Аз съм висок 178 сантиметра и тежа само 85 килограма. Винаги съм бил добър в ръкопашния бой, но законите на физиката са друго нещо.

После се върнах в кабинета си, за да се срещна с човека, за когото бях сигурен, че е убил Джеръми Бърковиц. Имелда беше изпълнила задачата си и сградата беше опразнена. Освен това ми беше направила кафе. Обичах я тази жена. Напълних си една чаша и влязох в кабинета.

Старши сержант Уилямс пристигна с каубойска походка едва-две минути по-късно. Излязох да го посрещна, предложих му кафе, той кимна и аз му налях. И без това му дължах една чаша, така че вече бяхме квит. Е, не точно квит, защото не можех да забравя двайсетината побоя, които все още му дължах. Той ме последва в кабинета и седна срещу бюрото.

— И как си значи? — ухили се.

Винаги си е бил нахален, но тъй като в моя случай ми водеше и с две седмици, през които ме беше спуквал от бой, имаше право да чувства известно превъзходство.

— Утре си тръгвам — отвърнах. — Разследването ми приключи, така че дадох почивен ден на целия си екип и ми остана малко време за убиване. А тъй като с теб сме стари бойни другари, реших да ти предложа да се видим.

Той ме изгледа любопитно и отпи от кафето си.

Аз също отпих, после попитах:

— Понякога сещаш ли се за времето в Звеното?

— Естествено. Беше страхотно. Правехме наистина откачени неща.

— Нали? Ако не ме бяха приели да уча право, може би още щях… — Оставих тази мисъл във въздуха и попитах: — А ти защо точно напусна?

— Е, нали знаеш, в един момент ти писва. Не можеш да живееш вечно под напрежение.

— Странно — казах. — Аз пък чух друго. Чух, че си се забъркал в някакви проблеми.

Той видимо се стегна.

— Така ли? И къде го чу?

— Оттук-оттам. Чух, че си имал вземане-даване с някакви расисти в Северна Каролина.

Вниманието му вече беше изцяло приковано върху мен. Гледаше ме вторачено и се опитваше да прецени ситуацията.

— Говорил си с неподходящите хора — каза. — Нищо подобно не е ставало.

— Знаеше ли, че в Звеното са записвали всичките ни телефонни разговори? — попитах го. — Сигурно не. Аз самият не го знаех допреди няколко дни.

Той се облегна и тежко си пое въздух.

— Че това законно ли е? — попита.

Трябваше да му се признае, умът му щракаше. Опитваше се да получи безплатна юридическа консултация. Искаше да знае дали ще приемат записите като съдебно доказателство, ако някога го арестуваха за убийството на Бърковиц.

— Сигурно Звеното разполага с някакво съдебно разрешение — отвърнах. — Както в ЦРУ е разрешено да се провеждат тестове с детектора на лъжата на всички служители. Уникални привилегии за уникални организации.

— Аха — каза той. — Е, това беше доста отдавна.

— Така си е — съгласих се. — А и ти сигурно си спрял с тези неща, когато си напуснал.

— Сигурно — каза той.

И двамата отпихме от кафето. Уилямс вече беше наясно, че разговорът не е точно приятелски.

— А ти запозна ли се с този репортер, когото убиха? — попитах. — Как се казваше? Бърковиц, нали така? Джеръми Бърковиц.

Очите му предпазливо се присвиха.

— Не, не сме се виждали.

— Странно. Аз пък се запознах с него в деня, в който го убиха. Сутринта. Каза, че ще се срещате към обяд — излъгах.

— Без майтап? — попита той.

— Така ми каза.

— Е, на мен не ми е казал, защото чух за него чак когато го убиха.

— Точно там е странното. В информационния център работи един сержант, казва се Джарвис. Точно тази сутрин говорих с него. Много добро момче. Та той ми каза, че ви е помогнал да се свържете.

— Сигурно лъже — изръмжа Уилямс.

— Всъщност може да го докаже, защото всичко се записва. Изглежда, всеки път, когато някой репортер поиска да се свърже с офицер, той е длъжен да го запише.

— Наистина ли? — попита Уилямс подчертано небрежно. Полагаше всички усилия, за да не даде израз на гнева си.

— Точно така — кимнах. — А, и още нещо.

— Какво?

— От време на време с военните следователи обменяме информация — започнах. — Досега всички бяха убедени, че убийството е свързано с моето разследване. Военните следователи още смятат така. Така или иначе, те са взели отпечатъци от обувките на негодника, който е убил Бърковиц. Бил е с маратонки, за да може да се промъкне безшумно. Нали се сещаш, бил е абсолютен страхливец. Така и не е дал шанс на Бърковиц да се защити. От онези изроди, които биха изгорили и църква.

Той сви рамене, но аз знаех какво си мисли и чувства. Навремето той ми беше личен мъчител. Всеки, който е бил измъчван дълго време, може да ви каже, че това се превръща в необяснимо интимно преживяване. Двамата участници стават по-близки от любовници. Мъчителят се опитва да определи точките, където най-много боли, физически или емоционално, а измъчваният отчаяно се опитва да влезе в мислите му, за да прецени как да го накара да спре. Връзката е много дълбока. Наблюдаваш всеки негов жест, потрепване на мускулите, промяна в гласа или погледа, за да се подготвиш за следващия удар. Научаваш се да го умилостивяваш или, както в моя случай, да го вбесяваш. По някакъв противен начин познавах старши сержант Уилямс повече от всеки друг човек на света.

— Убиецът е използвал гарота — добавих. — В Звеното смятахме, че това е оръжие за истински откачалки. Нали се сещаш, като нещо, което би използвал някой ядосан педал. Или някой сексуално извратен тип. Според теб какъв човек трябва да си, за да убиваш с такова нещо?

— Не съм се замислял — каза той.

Кокалчетата му бяха побелели.

— И още нещо. От отпечатъците се разбира, че убиецът е някакъв много едър катил с огромни крачища.

— Така ли?

— Номер 13ЕЕ. Като твоите крака. Не съм го споменавал пред военните следователи, но си спомням как ги гледах през цялото време, докато ме пребиваше. Как мислиш, кой номер носиш?

— Никога не съм доближавал онази тоалетна — заяви той.

— Знаеш ли, след като напусна Форт Браг, преследването на деца в жилищната зона спря изведнъж. Всички момченца пак можеха да ходят до автобусната спирка без родителите си.

Вече ме гледаше вторачено с много неприязнена гримаса. Както повечето едри мъже, той не обичаше да го дразнят или да му се подиграват. А в тренировъчния лагер бях научил, че е много чувствителен към сексуални обиди. Той ме биеше, а аз опитвах всякакви обидни думи. Съвсем скоро научих, че се вбесява най-много от думи като „педал“, „педофил“ и техните синоними. А където има дим, има и огън. Винаги съм смятал, че в големия му череп е затворена някаква гадна сексуална патология, за която или не си признаваше, или не искаше да му се напомня. Много извратени типове са такива. Не могат да приемат спокойно собствените си навици.

Тонът му беше много заплашителен, когато каза:

— Слушай, копеле, не съм длъжен да стоя тук и да ти слушам глупостите.

Отвърнах на погледа му.

— Длъжен си и още как. Това не ти е изпитната комисия на Звеното. Сега аз съм майор, а ти си професионален войник, старши сержант, и ти заповядвам да останеш на мястото си. Ако излезеш, ще отида направо при военните следователи и ще им кажа в какво те подозирам.

В очите му проблесна опасно пламъче.

— Така или иначе — продължих, — единствената проклета причина, поради която все още не съм го направил, беше, че не бях сигурен. Но се сетих за краката ти и за това, което ми каза сержант Джарвис, както и защо те изхвърлиха от Звеното, и за подлия начин, по който е убит Бърковиц, както и че си извратен негодник, така че всичко съвпада.

Виждах познатите признаци. Тъй като във Форт Браг винаги носеше маска, когато ме биеше, се научих много добре да чета по очите му. Точно в момента бяха присвити пресметливо, защото беше осъзнал, че аз съм единственият човек в базата, който знае всички тези факти. А ето че бяхме сами в сградата. Точно като едно време, само двамата. Но сега в ъгъла нямаше скрита камера, която да записва всичко, така че полковник Тингъл да го гледа още същата вечер. Имаше само миниатюрен микрофон, скрит под ризата ми.

— И знаеш ли какво, Уилямс? — засмях се. — Според мен сигурно си чукал Бърковиц, преди да го убиеш.

Той изхвърча от стола и се надвеси над бюрото, така че лицето му беше на сантиметри от моето.

— Не съм чукал този дебел евреин.

— Ако не си го виждал, откъде знаеш, че е дебел? — попитах го.

Видях приближаващия удар, но не можах да го избегна. Уилямс не беше изгубил форма. Отлетях назад, преобърнах стола си и се проснах на пода. Пред очите ми се въртяха звездички, а ушите ми бучаха.

Той блъсна стола встрани и ме доближи. После ме хвана за яката и ме вдигна от пода. Бях забравил каква невероятна сила има, когато се ядоса. Чувствах се като кукла. Той ме хвърли встрани и аз се блъснах в стената. А стената не беше мека и тапицирана като едно време. Тази беше истинска и твърда. Болеше много повече. После Уилямс се втурна към мен, сграбчи ме за косата и започна да блъска главата ми насам-натам, докато крещях: „Ти си го чукал, извратеняк такъв! Ти си обратен!“

Вече напълно беше изгубил контрол, точно както преди толкова години. Дръпна ме нагоре и просъска: „Не съм го чукал! Използвах гарота, за да не се налага да пипам мръсния евреин!“

После ме хвърли към отсрещната стена. Усетих нещо да се прекършва, може би ребро, а може би ръка. Всичко ме болеше еднакво.

Уилямс прекоси стаята, за да ме доближи.

— Прецака се, Дръмънд. Двамата сме сами. Ще те убия и ще го направя по най-болезнения начин.

Направи само една грешка. Широко разтвори крака, когато се наведе да ме вдигне отново. Може би беше твърде ядосан, за да внимава. А може би нещо дълбоко в паметта му го караше да се държи с мен като с безпомощен, беззащитен пленник.

Прицелих се в тестисите. Лявата ми пета се заби в слабините му и ме изпълни с възторг. Тънкостта на ритника в тестисите обаче е в това, че не става за мигновена победа. Ритникът в пищяла, ударът в слънчевия сплит или в адамовата ябълка предизвикват мигновена и фатална реакция. Докато болката в тестисите пътува до главния мозък секунда-две. Може би жените са прави и там долу наистина има още един миниатюрен мозък, който управлява само този орган.

На мен обаче това ми свърши работа. Вече ме беше вдигнал до нивото на очите си, когато главният му мозък най-после получи информацията, че левият му тестис е смачкан, а десният — сериозно натъртен. Очите му се изцъклиха, а ръцете му омекнаха и ме пуснаха.

Уилямс се сви на две, напълно обездвижен от болка. Военните полицаи сигурно бяха чули как се бием по скрития микрофон и вече тичаха насам, за да ме спасят. Трябваше да влязат всеки момент.

При обичайни обстоятелства не бих ритнал паднал човек. Но сега направих изключение. На първо място бях вбесен, а изпитвах и желание за отмъщение. Ударих го в лицето с лявото си коляно. Чух как носът му се счупи и главата му подскочи. После дясната ми ръка се заби в слънчевия му сплит. Това пак го сгъна на две. Тогава ритнах с дясното си коляно и се чу още едно изпращяване, но този път сигурно беше челюстта или няколко зъба.

Вратата изведнъж се отвори с трясък и аз отстъпих. Трима особено едри военни полицаи нахлуха вътре и скочиха върху Уилямс, който се въртеше в бавен болезнен танц. Въпреки това те го блъснаха към бюрото, той го посрещна с тила си и си разцепи главата. Това свърши чудесна работа. Не го уби, но раните по главата винаги кървят обилно.

Някъде към този момент спрях да внимавам. От лявата страна на гръдния ми кош изведнъж се появи остра болка и лицето ми пламна. По челото, от носа и устата ми течеше кръв. На двайсет и две можеш да се оставиш да те пребият, както го направи той току-що, и в крайна сметка да не се почувстваш по-зле, отколкото когато те блъсне кола. Когато си на трийсет и девет, се чувстваш по-скоро като премазан от валяк. Отпуснах се на пода и потънах в забележително дълбока яма, пълна със самосъжаление.

Марти и Уолки влязоха в стаята, докато военните полицаи слагаха белезници на старши сержант Уилямс. Огледаха се и видяха кръвта по стените, където Уилямс ме беше използвал за баскетболна топка, и по пода, където я бяхме пролели. Но и двамата се усмихваха широко.

Признанието, което бях изтръгнал от Уилямс, можеше и да не бъде прието за доказателство в съда. Аз съм военен адвокат, а не му бях прочел правата. Някой особено мазен колега можеше да построи защитата върху факта, че бях подвел заподозрения. Поне аз така бих направил.

От друга страна, Уилямс ме беше нападнал с намерението да ме убие и го беше изказал вербално. Това нямаше как да не се признае. Аз съм редовен офицер, а Военният наказателен кодекс не обича по-нисшите военнослужещи да се опитват да убият офицери. В същия кодекс могат да се открият и допълнителни двайсетина обвинения по същия случай, от физическо нападение до по-ексцентрични неща като „неуважение по подразбиране“, което според мен означава „по-старши офицер, който е решил, че по-нискостоящ военнослужещ го е погледнал с неприязън“. Наистина има такова престъпление, без майтап.

Сега, когато Уилямс вече беше задържан, имаше време да се потърсят и още доказателства, с които да се подкрепи обвинението за убийството на Джеръми Бърковиц. Да не споменавам и многобройните обвинения в палежи на църкви. Допълнителните обвинения, които му бях спечелил току-що, щяха да дадат на всеки способен прокурор достатъчно материал, с който да се пазари за пълни самопризнания.

Ето затова се усмихваха Уолки и Марти. Бях се оставил да ме пребият, за да им разреша случая. А те просто си седяха в сградата отсреща, пиеха кафе и слушаха как ме блъскат в стените.