Тайно разрешение

13

Рано на следващата сутрин всички се изнесохме от стаите си и се помъкнахме обратно към летището, където се натоварихме на поредния „С–130“, лишен, както споменах и преди, от звукоизолираща облицовка. Затъкнахме тапите в ушите си и с благодарност се възползвахме от правото си да не разговаряме.

Горкият Делбърт изглеждаше така, сякаш се е върнал от онзи свят. Под очите му имаше тъмни сенки. Косата му беше увиснала и мръсна. От време на време забелязвах как устните му се движат, сякаш отново и отново репетира нещо — може би въпросите, които беше задал по време на разпитите. Имелда седеше точно срещу него и някак си успяваше да не се разхили. Хвърлих поглед на Мороу, която веднага отклони очи. Може би се притесняваше, че все още им се сърдя заради снощи. А може би го направи, защото не беше казала на Делбърт за номера на Имелда и току-що я бях хванал на местопрестъплението.

Веднага щом кацнахме, се върнахме в малкия си офис. Имелда и момичетата се хванаха да класират разни неща и да ги пращат по факса. Чакаше ме съобщение да се обадя на генерал Клапър, така че влязох в кабинета си и набрах Пентагона.

Мултифункционалната секретарка на Клапър вдигна на първото позвъняване и ме свърза веднага.

— Как беше в Авиано? — попита той.

— Приятно. Следващия път, когато престъпя закона, бих искал да ме заключат в тяхната военновъздушна база. Затворниците ухаеха на омари и шампанско. Между другото, доста рано сте започнали работа.

По негово време беше шест сутринта.

— Опитвам се да наваксам — изръмжа той. — Загубих цялата вечер в Белия дом.

— Да не би още да говорят за мен?

— Няколко пъти те споменаха, но вече не си толкова модерен като тема на деня.

— И каква е новата тема?

— Искаха да им помогна да нахвърлят възможностите за действие.

— Възможностите за действие? И какво нахвърляхте?

— Първата възможност е да препоръчаш военен съд. Втората е да не го направиш.

— Нямаха ли си друга работа в Белия дом? Да хранят бездомниците, да оправят лихвените проценти, да бройкат новите стажантки?

— Не е толкова просто, Шон. Ако не си забелязал, президентската политика по отношение на Косово не е особено популярна сред нацията. Дори не я наричат „национална политика“, а „личната война на президента“. Страхуват се.

— От какво?

— Представят я като първата война, която се води единствено от морални съображения. Така я оправдават. Война, която се води за защита на принципи. И така, да кажем, че изберем първата възможност. Виждаш ли какъв е проблемът?

— Не. Действията на няколко войници не могат да подкопаят моралните устои на президентската политика.

— За нас да, защото ние не живеем в политиката като хората от Белия дом. Но някои от нашите съюзници здравата им лазят по нервите. Няколко републиканци от Конгреса вече са заплашили със спиране на финансирането и искат да проведат изслушване в комисиите.

— Значи се води битка на върха?

— Може и така да се каже. Да се върнем на въпроса. Другата възможност е да кажеш, че нямаме достатъчни основания за военен съд.

— И какво не е наред с нея?

— Нищо, стига да не е заради недостатъчни доказателства. Бомбардираме сърбите, защото публично сме ги обвинили във военни престъпления, а се оказва, че и ние си имаме военни престъпници. Само дето не ги съдим. Не дай си боже в крайна сметка да пипнем Милошевич и кръвожадните му юнаци. В момента, в който се опитаме да ги осъдим за военни престъпления, ще излезем най-големите двуличници на света.

— Съдебната процедура си е съдебна процедура.

— Двамата с теб го знаем, защото сме адвокати и сме длъжни да го знаем. Но средностатистическият американец не е чувал за съдебни процедури. Останалата част от света пък изобщо не разбира шантавата ни съдебна система.

— Значи би им свършило работа само ако кажа, че отрядът на Санчес е действал отговорно и не е извършил нищо лошо?

— Така ли е било? — попита той прекалено бързо, което беше ясен знак за начина му на мислене в момента.

— Все още не знам. Имат добро алиби. Просто не се връзва.

— Колко не се връзва?

— Зависи от слушателя. Според мен има огромни празнини и несъответствия, които могат да сринат цялата теория.

— Можеш ли да го докажеш?

— Все още не. За съжаление хората на Санчес са единствените живи свидетели.

— Но разказите им съвпадат?

— С изключение на подробностите.

— Значи може би казват истината.

— Според мен не.

Настъпи неловка тишина, после Клапър каза:

— Шон, знаеш ли какво беше единственото ми колебание, когато те препоръчах за този случай?

— Колебание? Не знаех, че е имало колебание.

— Това, че идваш от пехотата. Тревожех се, че ще започнеш да се чудиш какво са направили Санчес и хората му там, какви решения са взели, как са се справили с предизвикателството.

— И според вас наистина го правя?

— Не казвам това. Само те предупреждавам да не се заплетеш в подробности от сорта на това къде са си държали раниците по време на засадата.

— Благодаря, господин генерал. Ще внимавам.

— Ъъъ… има и още нещо.

— Какво?

— Решиха да съкратят периода на разследването. Вече не е двайсет и един дни.

— Шегувате ли се? — попитах, защото не можах да измисля нищо по-умно.

— Не. Според Белия дом много се е проточило. Намират се под невероятно политическо напрежение. Искат да свършите за десет дни.

— Десет? Считано от днес?

— Десет от деня, в който започнахте. Остават ти шест.

— Случайно да има някаква причина за това?

— Шон, ако това представлява прекалено голям проблем за теб, мога да ти намеря заместник.

— Не, не е проблем — казах, като се опитвах да говоря спокойно.

— Чудесно. Знам, че вършиш страхотна работа, Шон. Просто продължавай.

Прехапах долната си устна, после много бързо казах:

— Окей, благодаря.

Затворих. Поех си въздух дълбоко три пъти. Изтръгнах телефона от жака, внимателно се прицелих и с всичка сила го запратих към стената. Чу се страхотен, крайно задоволителен трясък, телефонът проби шперплата и слушалката му увисна в съседната стая.

Една от помощничките на Имелда изтича до вратата на кабинета ми и надникна. Беше онази с глава като гигантски грейпфрут на петна и малки очилца. Погледна ме, примигна два-три пъти и бързо се изтегли, за да тича от бюро на бюро и да предупреждава никой да не ме закача.

Беше ме издал или Делбърт, или Мороу. Може би и двамата, по дяволите. Направо можех да си представя как звънят по телефона и се състезават кой ще ме изпее по-гадно.

Не че очаквах лоялност. Повечето адвокати дори не знаят как се пише думата „лоялност“. Но нелоялността е едно, а това чудовищно нещо беше съвсем друго. Наистина беше добре, че никой от двамата не ми беше пред очите в момента. Щяха да изглеждат много тъпо с телефон, напъхан отзад.

А и защо внезапно развих чувството, че Клапър току-що елегантно ме беше притиснал да обявя хората на Санчес за невинни по всички обвинения? Направо ми се драйфаше и може би щях да го направя, ако не бях толкова готин.

Бях му се доверил напълно. Дори му дължах много. Точно този човек в класната стая във Форт Бенинг ме беше насочил към правото и ми беше помогнал по-късно, когато се нуждаех от военна стипендия, за да завърша. Точно той ме беше взел на сегашната ми работа. Досега си бях въобразявал, че вижда в мен талантливия млад адвокат, какъвто винаги му се е искало да бъде той самият. Добре де, преувеличавам малко, но поне смятах, че ме харесва.

Но явно някой в Белия дом здравата го беше притиснал в менгемето, защото Клапър беше от най-упоритите борци за истина и свобода. А може би през цялото време ме беше поднасял, за да се стигне до този миг.

Има една поговорка, че дяволът винаги дава на грешниците повече късмет, отколкото заслужават. В същия този миг, за който говоря, някой вежливо почука на вратата на кабинета ми и бавно я отвори. Беше друга от помощничките на Имелда — онази, която приличаше на саблезъб тигър.

— Извинете, господин майор — прошепна тя, сякаш се страхуваше да не събуди лъва.

Погледнах я и направих усилие да сдържа гнева си.

— Какво?

— Имате посетител. Цивилен.

— Има ли си име?

— Попитах го, но той не ми го каза.

— Ти каза ли „моля“?

Тя нервно се изкикоти, както правят някои хора, когато им се случи да поставят детонатори в пластичен експлозив.

— Ако искате, мога да му кажа, че сте зает, сър.

— Не, нека влезе — казах.

По някаква причина всички репортери, които работят на бойното поле, се обличат в глупави ловджийски жилетки от онези с многото джобове за амуниции, използвани в стрелбата срещу разни агресивни патици и гъски.

Този също беше облечен с такава жилетка, но още по-голяма, като палатка с джобове. Наглед тежеше към сто и трийсет килограма. Беше малко по-нисък от мен и около три пъти по-широк. Веднага ми хрумна определението „тлъстак“ и аз инстинктивно се огледах, за да проверя дали в кабинета ми изобщо има стол, който да го издържи. Не открих подходящ.

— Здравейте — каза той много приятелски, а очичките му се завъртяха също в търсене на стол. — Вие трябва да сте майор Дръмънд.

— Така пише на табелката — казах и посочих към гърдите си.

— Ха-ха — засмя се той, като се люшна напред. — Голям майтап.

— Всъщност още първия път, когато ти го казах, не беше чак толкова смешен, и оттогава не се е подобрил.

Той спря да се смее.

— Знаеш ли кой съм?

— Мистър Бърковиц, нали?

Той се ухили примирително.

— Нали не ми се сърдиш?

— Да се сърдя? — Сбърчих чело. — Защо да ти се сърдя?

— Е, стига де.

— Не, наистина.

— Бъзикаш ме, нали?

— Съжалявам, Бърковиц, но тук не получаваме „Вашингтон Хералд“. Има ли нещо, за което не знам?

На устните му изгря лукава усмивка.

— Нищо подобно. Просто някои военни не харесват стила ми на изразяване. Винаги се притеснявам за това.

— Ами недей. Не чета вестници. В краен случай от тях става добра тоалетна хартия, но целият се омазваш с мастило и после върви, че обяснявай на личния си лекар откъде се е взело.

Той пристъпи още малко напред и внимателно приседна на ъгъла на бюрото ми.

— Ха-ха! Този майтап също си го бива. Между другото, аз съм Джеръми.

И протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем — казах. — Аз съм майор Дръмънд.

— Добре, щом така ти харесва — каза той, все по-приятелски настроен с всяка изминала секунда, през която си мислеше, че не знам как ме е изнасилил на първата страница на вестника си.

— И какво те води насам, Джеръми? Местната кухня?

— Ха-ха — засмя се той все така фалшиво. — Всъщност пиша статия за военната операция. Разбира се, работя и по случая със засадата и реших да намина и да проверя дали не си решил нещо друго.

— Нещо друго?

— Аха. Да си решил да ми кажеш нещичко.

— Трудна работа, Джеръми. Наистина бих искал, честно.

— Тогава какво те спира?

Потърках челюстта си и го погледнах с присвити пресметливи очи, което според някои хора е типичното изражение на турски продавач на килими.

— Как да ти кажа, това ме поставя в рискована ситуация. Тъй де, какво мога да спечеля? Просто не виждам защо да рискувам.

Джеръми се вторачи в бюрото ми за няколко секунди, като обмисляше новото развитие на нещата. После предпазливо каза:

— За подобни случаи разполагам с мъничък фонд от вестника. Известно парично възнаграждение дали ще свърши работа?

Свалих си маската на турски търговец и я смених с възможно най-шокираното си изражение на невинна девица.

— Джеръми! — извиках.

— Извинявай — каза той, но изобщо не го мислеше. — Не исках да те обидя, но много военни настояват да им се плаща.

— Будалкаш ме.

— Не, честно. При това говоря за полковници, дори генерали.

— Генерали?

— Най-алчните негодници, които съм виждал.

— Така ли научи кой съм? Платил си на някого?

— Не съм плащал, но не мога да кажа нищо повече.

Ухилих се.

— Да бе, ясно. Това е твоята игра. Всъщност запазването на анонимност щеше да бъде едно от основните ми изисквания.

Той ме изгледа като праведник и се прекръсти.

— Няма да те издам, дори да ме измъчват с нагорещени шишове.

Като го погледне човек, може и да казваше истината. Поне за шишовете. Но ако някой размахаше един сочен „Биг Мак“ под носа му, щеше да пропее като примадона.

— Какви други изисквания имаш? — попита той.

— Да работим и в двете посоки. Аз ти осигурявам информация и ти ми връщаш жеста.

Той ме изгледа с искрено облекчение.

— Само информация? Нищо повече? Естествено, няма проблем.

— Добре, аз съм пръв. Чувал ли си някакви неприятни слухове за разследването във Вашингтон?

— Ти знаеш повече от мен по този въпрос.

— Не е така. Както вече споменах, тук не четем американски вестници.

Той се ухили.

— Това, което ще ти кажа, не го пише по вестниците. Поне засега.

— Какво например, Джеръми?

Той се наведе към мен като истински конспиратор.

— Знаеш ли например, че президентът всяка сутрин изслушва петнайсетминутен брифинг за хода на твоето разследване?

Опитах се да скрия изненадата си, все едно вече го знаех.

— Естествено.

Откъде можеха да получават информация освен от мен самия? Само дето от началото на разследването досега нито веднъж не бях давал материал за петнайсетминутен брифинг. Дори на Клапър. И откъде я вземаха тази информация, по дяволите?

— Казват, че много се е изнервил от цялата история — добави той. — Според пресаташето му съвестта го мъчи, а мисълта, че наши американски войници хладнокръвно са избили сръбски отряд, го кара да се моли на Бога за прошка всяка вечер.

— Но ти не го вярваш? — попитах.

— Този тип се моли само когато наоколо има телевизионна камера. И ако има съвест, ще е новина за мен. И за жена му, предполагам.

— Може би се притеснява, че заради тази история ще загуби подкрепата за цялата операция.

Бърковиц скочи от бюрото и цялото му тяло се разтресе като желе, изпуснато от самолет.

— Глупости.

— Според теб каузата няма да пострада сериозно, ако се окаже, че те са виновни.

— Хората не са глупави, майоре. А и какво може да загуби? Каузата и бездруго няма подкрепа. Мой ред е, нали?

— Давай.

— С какво си се занимавал, преди да станеш военен адвокат?

— Бях в пехотата.

— В коя част?

— Форт Браг, Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия. Ура!

Той се протегна и се подпря на бюрото ми. Приличаше на кипнало се яйце с нарисувана самодоволна усмивка.

— Точно това ме интересува, майоре. Защото едно приятелче ми даде копие от военното ти досие.

— И какво?

— Ами точно това пише в него, така че се обадих на няколко познати, които са били в Осемдесет и втора по същото време. И гледай ти съвпадение. Един от тях е бил капитан в същия батальон, в който си бил и ти според досието.

— Е, и?

— Е, и той изобщо не те познаваше.

— Странно — казах. — В един батальон има по-малко от четирийсет офицери.

— Да, точно така.

— Или е бил в друг батальон, или си прочел нещо погрешно.

— Възможно е.

— Именно — казах. — Сигурно така е станало.

— И защо те избраха за водещ разследването? Без да се обиждаш, случаят е доста важен. Според теб защо не са избрали някой по-старши?

— Нямам представа — казах. — Сигурно защото съм адски талантлив и имам морални устои от гранит.

— Аз имам по-добро обяснение.

— Не знам дали искам да го чуя.

Той махна ръцете си от бюрото и отиде до стената, откъдето можеше да ме гледа от по-безопасно разстояние.

— Във Форт Браг е разквартирувано едно специално звено, което е толкова невероятно секретно, че никой не е чувал за него. Когато влезеш в него, досието ти излиза от архивите на армията и за него се грижи специален отдел. Естествено, когато напуснат Звеното, хората си получават досиетата обратно и все едно никога не са били там. В тях пише, че са били в други части, където всъщност никога не са стъпвали.

— Наистина ли правят такива неща? — попитах.

— Честно — ухили се той. — И почти винаги ги записват във военни части от Форт Браг. Така поне ще знаят нещо за базата, ако някой ги попита.

— Ей, много са хитри тези военни.

— Естествено, въпросните хора нямат право да казват, че са били в специалното звено, и дори да признават съществуването му. Но то е там. Малко като „Делта Форс“ — другото подразделение, което уж не съществува, но войниците в това поделение са някак си по-корави, по-безпощадни и се занимават с по-опасни неща.

— Страшна работа. От толкова години съм в армията и никога не съм чувал за това.

— Страшна е наистина — потвърди той. — А сега, нека за момент да приемем, че един екип за специални операции е направил нещо много лошо, докато е изпълнявал една много тайна мисия. И пак за удобство да приемем, че армията разполага с адвокат, който преди е служил в специалното звено от Форт Браг, което не съществува.

— От това може да излезе страхотен роман — отбелязах.

— Или няколко много добри статии — каза Бърковиц. — Защо армията е избрала точно този адвокат за разследването?

— На първо място, няма такъв адвокат. Аз наистина съм служил в пехотен батальон в Осемдесет и втора дивизия и мога да доведа свидетели, ако искаш.

— Естествено, майоре. Но това, което ме притеснява, е, че армията би избрала такъв човек, защото е най-вероятно именно той да прояви разбиране към екип „Алфа“. Нещо повече, по дяволите, след като е живял в тайна толкова време и е свикнал да лъже всички за биографията си, тъкмо той може да им помогне дори да измислят алибито си.

Ухилих се и той ми се ухили в отговор. После добави:

— Естествено, както вече казах, всичко това е на теория.

— И защо ти беше тази теория?

— Нищо конкретно, наистина. В крайна сметка ти вече се съгласи да ми съдействаш, така че няма нужда да проверявам хипотезата си в дълбочина.

— Добре, защото е напълно погрешна — отсякох.

И двамата се засмяхме иронично. Много е весело да започнеш приятелство, изградено на взаимното доверие, с огромна лъжа.

— И какво казват нашите хора? — попита Бърковиц.

— Че са били забелязани от сърбите и е трябвало да си пробиват път с бой. Водачът решил, че ги обграждат. Според него една засада срещу голяма колона била най-добрият начин да накара сърбите да повярват, че екипът му е по-голям, отколкото в действителност, и така да ги забави и да ги накара да бъдат по-предпазливи.

Бърковиц силно подсвирна.

— Без майтап?

— Така казват.

— И ти им вярваш?

— Естествено, засега. Връзва се с фактите, пък и деветимата казват едно и също.

Очите му светнаха и на челото му сякаш се появи думата „Пулицър“, написана със златни букви.

— Страхотна статия може да излезе.

— Да, нали?

— Горките войници са попаднали в тила на врага и изпълняват тайна мисия на своето правителство. Пробиват си път с бой и вместо да получат медалите, които заслужават, същото това правителство ги тиква зад решетките и ги разпитва като обикновени престъпници.

— Горе-долу е така — казах. — Честно казано, направо ме е срам, че съм част от подобен сценарий. Почти не мога да ги гледам в очите. Според мен тези хора са истински герои.

— Без майтап?

— Без майтап.

Той си придаде много сериозно изражение.

— Наистина ли не се шегуваш?

— Казвам светата истина. Ако зависеше от мен, щях да приключа целия случай за два дни. Единственият проблем е, че единият от помощниците ми в разследването е много неприятен тип и, изглежда, е твърдо решен да докаже, че момчетата са извършили нещо лошо. Продължава да дъвче някакви подробности, макар че по този начин причинява повече вреда, отколкото полза. Всички останали са убедени, че той е идиот и момчетата са невинни.

Виждаше се, че вече няма търпение да изскочи от кабинета ми и да започне да пише статията. Международната преса беше убедена, че момчетата бяха извършили ужасно престъпление, а сега Джеръми Бърковиц щеше да разкаже истинската история — че те не само са невинни, но и герои. Щеше да обвини правителството в жестокост и несправедливост, защото се готви да изправи на съд бедните обикновени войници, които просто са си вършели работата по най-добрия според тях начин. И статията щеше да предизвика фурор. Както всички знаеха, настоящият президент беше с левичарски убеждения, беше се измъкнал от военна служба и веднъж беше написал открито писмо, в което обясняваше колко го отвращават военните. Беше го написал много отдавна, в една друга епоха, но опозицията си беше направила бронзово копие от него и го навираше в лицето на обществеността всеки път, когато президентът извършеше нещо, което можеха да изтълкуват като антивоенно, вредящо на отбраната или опасно за Америка. Според опозицията всъщност всичко, което правеше президентът, попадаше в една от тези категории, а сега Бърковиц имаше още една възможност да напомни на масите за онова писмо.

Той тръгна към вратата, после се извърна. Краката му се размърдаха неловко.

— Нали се досещаш, че ще трябва да те цитирам в статията?

— Всъщност не — излъгах. — Не ми беше хрумвало.

— Бих те нарекъл „източник от екипа по разследването“. Ако се изразя още по-общо, историята няма да звучи достоверно. Моите редактори и читателите трябва да разберат, че истината идва отвътре.

— Не знам, честно казано… все пак не сме много хора.

— Майоре, никога не съм разкривал източниците си. Можеш да ми се довериш.

Въздъхнах тежко и няколко пъти се почесах по главата. Най-сетне неохотно казах:

— Добре, но само ако е абсолютно наложително.

Почувствах доста голямо самодоволство, когато Бърковиц излезе. Не ми се случва често да мога да си отмъстя двойно с един удар. Бърковиц щеше да публикува историята, да предизвика фурор, да се порадва на петнайсетте си минути слава и да се превърне в световноизвестен кретен в момента, в който докажех как Санчес и хората му хладнокръвно са избили сърбите.

Белият дом и Клапър нямаше да имат основания да подозират, че от мен е изтекла информация. Нали в статията сам се бях оцапал. Хитро, а? Така Делбърт или Мороу, или който там ме беше предал, щеше да бъде заподозрян, че дава информация и на пресата.

Минута след като излезе Бърковиц, вратата се отвори със замах и Имелда влезе на скорост. Затвори зад гърба си, после се пльосна в един от столовете пред бюрото ми.

Изсумтя два-три пъти, после попита:

— Тоя репортер ли беше?

— Аха.

— Същият репортер, който беше написал онази мръсна статия?

— Точно той, Имелда.

Тя обмисли чутото. Поигра си с косата, после с рамките на очилата. Накрая ме изгледа сурово и неодобрително, което в случая на Имелда Пепърфийдц означава поглед с разрушителната сила на газова горелка.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Не, не съм.

— Репортерите са боклуци — заяви тя. — Не му позволявай друг път да идва и да ми омирисва офиса. Ясно?

— Естествено, Имелда. И благодаря.

Тя се надигна от стола, измърмори нещо като „Наистина няма защо, сър, винаги съм се възхищавала от вас“ или може би „Мътните да те вземат“ и излезе.

По своя си уникален начин тя ме предупреждаваше, че най-сигурният начин да ме хванат, че подавам информация на пресата, беше да позволя Бърковиц отново да дойде тук. Каква жена само.