Тайно разрешение

12

Същия следобед със самолет пристигнаха Имелда и две от най-симпатичните й помощнички, за да започнат да печатат записаните с диктофона разпити. Тя взе стая в нашия хотел и трите я превърнаха в импровизиран кабинет.

Делбърт и Мороу не очакваха да я видят и неволно ахнаха, когато влязохме в стаята и видяхме двете й помощнички, които в делириум чаткаха по клавиатурите, а Имелда се беше надвесила над раменете им.

Имелда вдигна глава и премлясна няколко пъти, за да се подготви.

— Еха! Това не са ли адвокатите юпита? И какво? Тук сте от три дни — трима адвокати — и целият резултат от работата ви са десет часа записани разговори? Какво сте правили през останалото време, по дяволите? Запои и секс ли?

Мороу ми хвърли виновен поглед, тъй като Имелда очевидно беше познала поне за половината от историята. Жалко за другата половина, казах си. Делбърт изправи рамене и на лицето му се появи болезнено изражение.

— Вижте — каза той, а раненото му самолюбие лееше кръв по пода, — работим денонощно. Човек не започва разпити, без да се подготви. Тъй като не сте адвокат, сигурно не го знаете, но всеки час разпит изисква поне три часа подготовка на въпросите.

Имелда избута очилата си със златни рамки до върха на късото си носле и ако бях малко по-милостив, щях да намеря начин да предупредя Делбърт, че този привидно нехаен жест е аналогичен на движението, с което каубоите от Дивия запад разкопчават кобурите си. После тя наведе глава и продължително се вторачи в него. Лекичко се отдръпнах, защото изобщо не исках да бъда улучен от някой случаен куршум.

— Добре де, умнико, наистина ли очакваш да повярвам, че си изхабил двайсет часа, за да се подготвиш за няколко въпросчета? За глупачка ли ме вземаш?

— Действително ми отне толкова време — не отстъпи той. — И въпреки че със сигурност няма нужда да ти доказвам каквото и да било, мога да ти покажа бележките си.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Бележки?

— Да. Винаги си водя бележки.

— И какво пише в тези бележки?

— Въпросите, които се каня да задам. Рисувам оценъчни графики, тоест схеми на насоките, в които би могъл да поеме събеседникът, и как трябва да реагирам в различните случаи.

— Знам какво представляват проклетите оценъчни графики, умнико. И какво, от бележките си ли четеш, докато водиш разпита?

— Естествено. Точно в това е смисълът от тях. Така винаги имам предимство пред събеседника си.

Имелда се разхили неудържимо, заклати се на стола и кимна на двете си помощнички, които също се засмяха неуверено.

— Какво е толкова смешно? — попита Делбърт. Имелда поклати глава.

— Трябваше и сама да се сетя, по дяволите.

— Какво да се сетиш?

— Нищо.

— Не, кажи ми — настоя той умолително.

— Значи затова твоите записи бяха такива.

— Какви? Какво не им е наред на моите записи?

Имелда просто продължи невярващо да клати глава. Горкият Делбърт нервно кършеше ръце. Най-сетне погледна към мен.

Свих рамене.

— Извинявай, Делбърт, но не съм слушал твоите записи. Нямам представа какво си объркал.

Той отново се завъртя към Имелда.

— Да не би да съм провел разпитите погрешно?

Тя все така клатеше глава.

— Бележки. Трябваше да се сетя. Нищо чудно, по дяволите.

Делбърт се втурна към масата, където записите му бяха подредени на спретната купчина, награби ги и изхвърча от стаята. Веднага щом излезе, Имелда похихика още няколко пъти, стана и отново се надвеси над момичетата си, които се тресяха от опитите да заглушат кикота си. Двамата с Мороу бързо последвахме Делбърт.

Тя ме погледна озадачено.

— Какво беше това, по дяволите?

— Кое? — попитах, преструвайки се на невинен.

— Кажи ми де. Какво е объркал Делбърт?

— Как така какво? Само не ми казвай, че и ти си подготвяш бележки.

— Естествено, че го правя. Лошо ли е?

Ухилих се, но казах възможно най-искрено:

— Не. Наистина. Много похвален навик.

— Тогава защо се смееха?

— Това е един от законите на Имелда. Всеки път, когато се видим отново, тя започва с обвинение в мързел. Продължава само няколко секунди и е напълно безобидно. Отговорът, който се приема, е леко да се изчервиш, да кимнеш смирено и да обещаеш да се поправиш. Най-тежкият грях е да започнеш да спориш или да се оправдаваш.

— Продължавам да не разбирам.

— Какво ще направи според теб Делбърт с тези касети?

— Ще се опита да разбере какво е объркал.

— Точно така. Ще стои цяла нощ и ще ги слуша по сто пъти. До сутринта ще е анализирал най-подробно собственото си представяне. Ще се превърне в развалина. Няма да бъде сигурен за нито един от въпросите, които е задал. Самочувствието му ще отиде по дяволите.

Тя не ми повярва.

— Имелда не може да е толкова коварна, а той — толкова глупав.

— Да, сигурно си права — излъгах.

Имелда беше повече от коварна. Тази жена можеше да преподава частни уроци на Макиавели. Просто исках да видя дали Мороу ще каже на Делбърт, че Имелда само си играе с него.

Тримата пак се събрахме в седем и три часа обсъждахме, каквото бяхме чули и научили. Поне от моята гледна точка двете нямаха нищо общо.

Разговорът на Делбърт и Мороу със сержант Мачуско очевидно беше протекъл по сходен начин с моя разговор с Перит, тоест Мачуско също беше демонстрирал чар на гърмяща змия в размножителния период. Мороу го описа като заплашителен наглед италоамериканец от Южен Бруклин, който би работил като наемен убиец за мафията, ако не беше в армията на САЩ. И със сигурност щеше да се справя чудесно.

Специалните части, както и повечето военни формирования, започват със сурова смес от различни хора, които постепенно се организират в оперативна клетка. Хората със средни възможности се превръщат в обикновени войници, чиято единствена отговорност е да се мъкнат с останалите и да правят каквото им кажат. Повечето се сковават от ужас в момента, в който полетят първите куршуми, и не помагат с нищо в битката. Затова в дните на Наполеон и Фридрих Велики са слагали едри чепати сержанти в ариергарда, за да прострелват в гърба всеки войник, който не се справя със задачата да зарежда оръжието си и да стреля по посока на противника. Днешният войник със средни възможности знае, че зад гърба му няма кръвожаден, безмилостен сержант. Освен това дълбоко в себе си не се съмнява, че е именно със средни възможности, и не иска да рискува, за да докаже противното.

От друга страна, най-страховитите типове — онези, които са в състояние да убиват по рефлекс, оправят се във всякакви условия и разсъждават трезво дори при най-тежки обстоятелства — обикновено биват натоварвани със специални функции, от които зависи оцеляването на цялата бойна част. В нашия случай това бяха Мачуско и Перит.

— Страшнички са — каза Делбърт.

Кимнах.

— Открай време всяка армия е привличала хора като тях. Това е хубаво. Ако нямаше армии, в които да се записват, щяха да стоят по улиците и да търсят кого да убият. Така поне убиват за доброто на страната и другарите си.

— Много успокояващо — отбеляза Делбърт с изключително дразнещ тон.

— Така си е — уверих го. — Образът на хубавите малки войничета в блестящи униформи от времето на „Пустинна буря“ е пълна измишльотина. Почти всички най-добри войници в някаква степен са психопати, но го прикриват. Някои дори не го прикриват. Един човек в идеално умствено здраве просто не е на мястото си на бойното поле.

Мороу се прокашля няколко пъти, като по този начин дискретно обяви, че става късно, и макар философските ми наблюдения да бяха безценни, може би нямаха нищо общо с разследването. Жените мразят мъжете да говорят за коли, мацки и войни.

— Някой от нас чул ли е нещо днес, което да противоречи на основната линия на защитата? — попита тя, като се опитваше да ни върне в релсите.

— Аз не — каза Делбърт.

— Зависи — казах аз. — Всички се придържат към една и съща обща концепция, но се разминават тотално в подробностите.

Делбърт ме изгледа замислено.

— Може би, но не искам да съм на мястото на прокурора.

— Наистина ли? — попитах.

Той започна да свива пръсти един по един.

— Първо, имат чудесно оправдание за онова, което са извършили. Второ, няма други свидетели. Трето, както сам призна, историята им съвпада. Четвърто и най-зловещо, тя звучи съвсем достоверно.

— Значи смяташ, че имат шансове за добра защита? — попитах.

Той кимна, а Мороу се обади:

— Не, майоре, не просто добра. Отлична защита.

— Добре, но не пропускате ли една неудобна подробност? Какво ще кажете за малките дупки в главите на сърбите?

— Може би Персико е прав — отвърна Мороу. — Може би сърбите са ги застреляли, за да инсценират жестокост.

— Тогава защо не са раздухали историята? — попитах.

— Не знам — бързо каза Делбърт. — Може би просто чакат да видят какво ще направим. Може би пазят това разкритие за резерва, ако решим да оправдаем засадата на Санчес.

— Нещо като изнудване?

— Точно така. Като се замислиш, е много хитро. Даваме препоръка Санчес и хората му да не бъдат обвинявани, а после сърбите устройват още една голяма пресконференция. Раздават на журналистите фотографии с близки планове на пробити глави и обявяват, че са го направили нашите. Ще излезе, че сме се опитали да го покрием. Още по-хубавото за тях е, че сега знаят, че ние знаем. Вероятно точно това беше причината Милошевич да ни разреши да отидем в онази морга.

— Значи според теб е капан? — попитах.

Делбърт се изправи и закрачи напред-назад из стаята — много разсейващ навик, който се шири сред пледиращите юристи. По някаква причина много от тях не могат да вържат и две приказки, ако не са на крак. Все едно цялата кръв трябва да напусне мозъка им, преди да започнат да говорят.

— Кой знае? — каза той, като размаха ръце в изразителен жест, сякаш се намираше в съдебната зала. — Може и да са били доубити от албански партизански отряд, който е чул изстрелите и е стигнал до мястото на засадата преди останалите сърби. Жертвите са застреляни с „М16“. Косоварите са с американско въоръжение.

— Не трябва да изключваме и тази възможност — признах.

— Проблемът е, че всички възможности не са нищо повече от предположения. Най-важният факт е, че Санчес и хората му са единствените оцелели свидетели.

— И разминаването в детайлите не те притеснява? — попитах.

— Имаш предвид сигналните ракети, за които постоянно ги питаш?

— Да. Сигналните ракети.

— Честно казано, не разбирам защо продължаваш да настояваш на това. Не те упреквам, но според мен се инатиш като магаре. На първо място, те нямат никакво отношение към въпроса. Второ, при подобни обстоятелства и аз не бих запомнил колко са били заложени и колко са излетели. Според мен тези хора са били безумно уплашени, само с бягство са могли да запазят живота си, били са на ръба на физическия и психическия колапс, и никой не е водил точен отчет за броя на ракетите.

— Прав е — обади се Мороу. — Всеки опитен адвокат от защитата ще те опече на шиш, ако се опиташ да повдигнеш този въпрос в съда.

— Значи според теб това не хвърля сянка върху достоверността на показанията им?

— Да, Делбърт е прав. Можем да продължим да човъркаме в дребните подробности и да открием всякакви несъответствия, но трябва да открием нещо наистина сериозно, за да ни свърши работа. А те казват едно и също за всички важни неща, които са се случили. И са единствените живи свидетели. Не можеш да ги обвиниш без свидетели.

— И двамата ли смятате, че те са невинни? — попитах ги. Делбърт отговори пръв:

— Трябва сериозно да обмислим тази възможност. Засега не съм видял нищо, което да я опровергае.

Погледнах към Мороу.

— Да кажем, че сега съм много по-малко убедена, че те са избили онези хора, отколкото преди два дни, когато не бях чула тяхната версия. И не ми казвай, че ти също не мислиш така.

Преместих поглед от нея към Делбърт. Очакваха да им кажа, че според мен хората на Санчес са абсолютно виновни. Досега никога не се бях съгласявал с нищо, което бяха казали, и ако се съдеше по плахите им физиономии, не очакваха прецедент.

— Ето в какво вярвам аз — казах. — Всеки от тях, с когото съм разговарял досега, ме е лъгал. Някои повече, някои по-малко. Хората не лъжат току-така. Имали са цяла седмица на разположение, за да планират алибито си. Може би са го планирали още докато са били там, а в ареста са го усъвършенствали. Нещо в тази история вони.

— Не можеш да обвиниш някого само на основата на миризмата — каза Делбърт.

— А всъщност можеш — отбелязах.

Смътно си спомнях случая с някакъв прословут изнасилвач, който винаги носел маска, и въпреки че никоя от жертвите му не успяла да го разпознае визуално, бойният му прякор „Миризливеца“ се оказал достатъчен да го разкрият.

Вторачих се в Делбърт.

— Някога бил ли си на косъм от смъртта? Например да си карал колата си, а някой да е минал на червено и почти да се е забил в теб?

— Естествено, на всекиго се случва.

— Разкажи ми.

— Стана преди няколко дни. Карах си по шосе деветдесет и пет на юг към Флорида и един влекач мина в отсрещното платно и тръгна право към мен.

— През деня или нощем?

— През деня.

— Натисна ли клаксона?

— Стана твърде бързо. Нямаше време.

— Какво направи?

— Завих рязко надясно и излязох от пътя.

— Блъсна ли някоя друга кола?

— Не, нямаше други коли.

— А някое дърво?

— Едва не се блъснах в едно, но успях да завия наляво и да го заобиколя.

— Какво дърво?

— Нискостеблен бор.

— Какъв цвят беше влекачът?

— Червен.

— Спомняш ли си ясно това преживяване? Можеш ли да го опишеш подробно?

— Да, но не съм съгласен с тезата, която се опитваш да докажеш.

— Защото никога не си участвал в бойни действия. Сетивата ти се изострят максимално. Според теб защо иначе ветераните от Втората световна продължават да разказват истории отпреди петдесет години така, сякаш е било вчера, с всякакви подробности, въпреки че повечето от тях не могат да си спомнят за какво са говорили с жена си на закуска?

— Никой не слуша какви ги говори жена му на закуска — възрази Делбърт. — Освен това много ми се иска да изправя десетина от тези ветерани на свидетелското място и да проверя доколко си съответстват скърцащите им антични спомени.

— Ще се изненадаш — казах му. — Аз си спомням ясно почти всеки час, през който съм бил на бойното поле. Изтощението, напрежението и страхът от притъпяване на сетивата. Мозъкът ти работи на високи обороти, за да оцелееш. Не забравяш такива неща като броя на сигналните ракети, които са избухнали, или кой ти е казал, че те следят сърбите, или колко сърби са наблюдавали базовия ти лагер. Мозъкът ти работи като камерата в някой филм за войната.

— Вярвам ти — кимна Делбърт. — Но освен това знам, че девет чифта очи, които събират информация от девет различни гледни точки и я предават през девет различни комплекта от синапси и неврони, по определение я тълкуват по различен начин. Всеки опитен адвокат или прокурор го знае.

— А какво ще кажеш за това, че Санчес така и не е докладвал за положението им и засадата, дори след като са се изтеглили?

— Не знам — каза Делбърт. — Интересен въпрос. Може би се е притеснявал за последствията. Веднъж вече са пропуснали да го повишат в майор. Тази година е последният му шанс. Има жена, две деца и кариера под въпрос. Ако на някого не му хареса как точно е изтеглил хората си оттам, ще остане на сухо.

Мороу, която безмълвно беше проследила спора ни, почука няколко пъти с молива си по масата, за да привлече вниманието ни. Един ден от нея щеше да излезе страхотен съдия.

— Наблюдавах те как разпитваше Санчес — обърна се към мен тя. — Помислих си, че го притискаш.

— Според теб техниката ми на водене на разпита е била неправилна?

— Естествено, че беше неправилна. Ти го сплаши, така че да изкаже неверни твърдения. Не съм слушала твоите записи, но сигурно си го направил и с останалите.

— Стига бе, Мороу, това са ветерани с боен опит. Дори да искам, не мога да ги уплаша.

— Да, но те служат в армията, а ти имаш големи лъскави майорски пагони. Повечето от тях са професионални войници с уважение към йерархията, а ти се чудиш защо са излъгали за броя на ракетите?

— Значи според теб съм ги принудил да излъжат?

Тя ме изгледа раздразнено.

— Според мен си предубеден. Такова впечатление оставяш. Изнервяш ги. Не твърдя, че са невинни. Просто казвам, че не водиш разпитите както трябва.

— Права е — обади се Делбърт.

Можех да се защитя, но всъщност те бяха прави. Наистина бях предубеден. Инстинктивно усещах, че Санчес и хората му лъжат. И ако можете да наречете подозрителните погледи, въртенето на очи, обидните думи и соченето с пръст „сплашващи техники“, наистина можеха да ме обвинят в сплашване. Бях използвал превъзходството на военния си чин и характера на официалния си пост, за да ги принудя да отговорят на въпросите ми. Разбирах защо Делбърт и Мороу смятаха, че съм подтикнал свидетелите да изрекат дребните несъответствия, лъжи и измислици, в които самият аз ги обвинявах.

Хората от екипа бяха сериозно изплашени. По време на бой разполагаш с хилядни от секундата, за да решиш дали искаш да те смятат за герой или страхливец. А най-често дори не го решаваш, а просто се подчиняваш на съдбата си.

Повечето от тези мъже бяха смели като лъвове на бойното поле, но сега не бяхме там. Сега имаха време да преценят последствията от думите си и да решат какво да предприемат. И по някакъв странен начин тези последствия можеха да бъдат много по-сериозни от загубата на крайник или дори на човешки живот. Тези хора се примиряваха с възможността да бъдат осакатени или убити, но не приемаха загубата на достойнството си. Имаха семейства, кариера и репутация. Бяха изправени срещу възможността за унижение, лишаване от свобода и вечен позор за тях, армията и страната им.

Разбирах всичко това. Разбирах го още преди да задам първия си въпрос.

Топло се усмихнах на Делбърт и Мороу, за да им покажа, че мога да приема критика, без да се сърдя. Отговорих с тон на искрено разкаяние:

— Прави сте, и двамата. Няма да се повтори.

Лъжех, разбира се. В историята на Санчес и останалите имаше сериозен недостатък. И аз щях да им изпочупя краката и ръцете, ако трябва, но щях да открия какъв е.