Тайно разрешение

21

В шест часа вече бях на позиция срещу сградата на АНС. Криех се зад една друга дървена постройка и наблюдавах входа. Мис Смит, за която вече знаех, че се казва Алис, излезе оттам и широко се усмихна на двамата пазачи, които вежливо отвърнаха на усмивката й и я проследиха с очи, докато изящно се отдалечи по улицата. Имаше много впечатляваща походка. Хълбоците й се полюшваха, а над тях окуражително се полюшваше и бюстът.

Тръгнах в нейната посока под прикритието на дървените постройки. Виждах я между всеки две, докато вървеше.

В края на прашната улица тя зави наляво. Аз също. Тя продължи да крачи покрай седем-осем постройки, после зави и влезе в ниска дървена сграда. Над входа й имаше табела с надпис „Само за жени“. Заключих, че беше женско спално отделение. Отбелязах си наум да се върна по-късно и изтичах обратно до скривалището си срещу входа на базата на АНС.

Бяха минали едва пет минути и аз се надявах, че мистър Джоунс все още е на бюрото или заседателната си маса. Повечето началници работят до по-късно от подчинените си, а от видяното тази сутрин бях заключил, че той заема по-висок пост от нея.

Минаха още четирийсет и пет минути. Крачех напред-назад и си представях походката на мис Смит. Полюшване, полюшване, подрусване, подрусване.

Най-сетне, в седем без една минута, излезе и Джоунс. Без да обръща внимание на пазачите, той пое в противоположната посока на мис Смит. Вървеше напето, почти като моряк. Повървяхме около пет минути и той също зави наляво, за да влезе в една дървена постройка. Слава богу, че в армията всичко се надписва. Неговата постройка беше означена е големи букви като „Жилищни помещения за командировани офицери“.

Ако мистър Джоунс работеше за правителството, явно заемаше висок пост, защото офицерите не допускат кого да е за съсед. Не знам защо е така. Може би обичат да танцуват голи нощем. Почаках около три минути, за да видя къде ще светнат лампите. Нищо не видях. Стаята на Джоунс сигурно беше от задната страна на сградата.

Едно от многобройните полезни умения, на които ни учеха в Звеното, беше как да влизаме с взлом. Дори ни докараха бивши затворници за преподаватели. Моят се казваше Хари Г. Нямаше фамилия, само „Г“.

Хари беше от хората, за които дядо ми казваше, че са „голяма работа“. Беше нисък и набит като пожарникарски кран, плешив като топка за билярд и с малки блестящи черни очи. Смехът му звучеше като цвиленето на кон с херния. Каза ми, че са го хващали само веднъж, макар да беше обирал хиляди къщи. Властите знаеха, че е успял да открадне цяло състояние, и го бяха заплашили с данъчните в добавка към обвиненията в кражба, ако не се съгласи да ни помага. Хари винаги работеше сам и те бяха преценили, че няма кого да им издаде. В неговия кодекс издаването на когото и да било беше криминално престъпление. Но тъй като нямаше съучастници, се беше съгласил.

Ето каква беше сделката. Щеше да остане на свобода, ако се занимаваше с обучение на правителствени агенти. А, и трябваше да обещае, че повече няма да краде. Хари си казал, че вече и без това е натрупал милиони, така че може да си го позволи. По този начин щял да изравни везните, когато дойде време да се срещне със създателя си, както се изрази. Щял да върне малко на страната, от която бил взел толкова много. Имаше и още десетина обяснения, които тогава ми се сториха много смешни.

Изкарах един месец при Хари. Два дни ме учеше да обезвреждам аларми, три дни да отварям ключалки, пет дни да разбивам сейфове и така нататък. Когато приключи с мен, вече можех да разбия и да запаля автомобил за по-малко от минута. Можех да се справя и с обир на добре защитена двуетажна къща и да отворя почти всеки сейф, произведен преди 1985 година. Това беше годината, в която властите бяха принудили Хари да се откаже от бизнеса и той със съжаление признаваше, че не е в крачка с новите технологии.

Върнах се в палатката си и легнах да подремна. Навих часовника за един часа и заспах. Когато алармата ме събуди, сложих маратонки и армейски анцуг, за да се сливам с хората наоколо. Взех и черни ръкавици, нож и пончо, пробих дупки за очите в униформената си черна плетена шапка и прибрах всичко в чантата на колана си.

Беше тъмно и навън нямаше много хора. Затичах се, все едно бях някакъв фитнес маниак с пристъп на безсъние. Тъй като се намирах във военна база и много хора даваха нощни смени, това не беше необичайна гледка. Никой не ми обърна внимание. Стигнах до жилищните помещения на командированите офицери и направих три бързи обиколки на сградата. Не видях никого и никой не ме видя.

Безшумно влязох през главния вход в един коридор. Вътре имаше четири врати, две вляво и две вдясно. Веднага отписах по-близките две, защото стаите гледаха към фасадата, а не бях видял светнати лампи от стаята на Джоунс. Оставаха другите две. Имах петдесет процента шанс да улуча.

Тръгнах по коридора и спрях до лявата врата. Почаках две минути, докато очите ми свикнат с тъмното. После се наведох и огледах ключалката. Беше обикновена секретна ключалка, която може да се отвори и от двете страни. Проста работа, както би казал Хари. Извадих един изправен кламер и се хванах на работа. Хари ме беше научил да пъхам кламера и да опитвам да го помръдна наляво. Когато краят захванеше ключалката, трябваше бързо да го завъртя обратно на часовниковата стрелка и да го извадя.

Хари би бил горд с мен. Успях от първия опит.

После останах неподвижно цяла минута. Отварянето на ключалки е свързано с шум и исках да видя дали някой няма да се размърда в стаята. В такъв случай бях готов да изляза на бегом от сградата и да се откажа от този план. Най-сетне завъртях бравата и тихо влязох в стаята, като внимателно затворих вратата зад гърба си.

В стаята ухаеше на парфюм и аз изведнъж се уплаших. Може би Джоунс си беше намерил компания за вечерта. Отне ми почти минута да прекося стаята и да стигна до леглото. Под чаршафа лежеше едра фигура и се чуваше леко хъркане. Но само от един човек. На стола до бюрото беше метната униформена куртка и аз извадих малко фенерче, за да я огледам. На яката имаше една звезда, а табелката с името гласеше „Джаксън“.

Събрах две и две. Първите две бяха парфюмът, а вторите — нейното име. Генерал Уанда Джаксън отговаряше за пощенските служби в армията. Сигурно беше дошла, за да провери дали момчетата и момичетата на бойното поле редовно получават писмата си.

Отне ми още една цяла минута да се върна до вратата. Завъртях бравата, после се измъкнах и затворих.

Изчаках две минути и се заех със следващата ключалка. Този път стана чак на четвъртия опит. Радвах се, че Хари не беше там. Щеше да ми се кара, докато ми писнат ушите. Най-сетне влязох, затворих вратата и подуших въздуха. Този аромат беше много по-задоволителен. В стаята вонеше на мъжки одеколон, така че почти със сигурност се намирах в леговището на Джоунс. Войниците на бойното поле, дори офицерите, не си слагат одеколон. Но при цивилните мъже със самочувствието на красавци то си е задължително.

Застанах неподвижно и се вслушах в дишането на Джоунс. Дишаше леко, което не беше добър знак, защото такива хора често спят също толкова леко. Придвижих се до бюрото му. Стаята беше миниатюрна, но аз се движех много бавно и внимателно, така че това ми отне цели две минути. Знаех какво да търся, просто трябваше да го открия. Бързо и без да се блъскам в нищо.

Плъзнах ръце по пода, докато напипах куфарчето на Джоунс точно между бюрото и таблата на леглото му откъм главата. Стиснах го, за да проверя от какъв материал беше. Беше гладко, може би велурено или от много фина италианска или испанска кожа. Взех го и излязох от стаята по същия начин, по който влязох, като не заключих вратата.

Излязох пред сградата и се протегнах така, все едно се канех да тичам, като същевременно се огледах и в двете посоки. Нищо. Не се виждаше жива душа. Претичах през улицата и се скрих между две постройки. Бях натъпкал пончото в чантата на кръста си и сега го измъкнах, за да се скрия под него като в малка палатка. Застанах на колене и сложих куфарчето на Джоунс на земята. После измъкнах фенерчето си, за да огледам плячката.

Куфарчето беше заключено. Имаше миниатюрни цифрови ключалки, но за съжаление не от евтините, които слагат на повечето куфарчета. Тези бяха от масивен бронз, с по три диска и десет цифри всяка. Мистър Джоунс беше похарчил доста пари за това куфарче. Лоша работа, защото нямах инструменти да се справя с ключалките, без да ги счупя. Както и да е.

Извадих ножа си, пробих една дупка в куфарчето, измъкнах го и използвах назъбения ръб, за да направя дълъг процеп от долната му страна. После повторих операцията от горната.

Изпитах известно удоволствие от унищожаването на неприлично скъпото куфарче на мистър Джоунс. Човек трябва да се радва на победата под всякакви форми. Когато свърших, бръкнах вътре и опипах съдържанието. Имаше няколко книжа и папки, но според мен Джоунс не беше толкова глупав да държи секретни документи в стаята си. Освен това търсех нещо по-малко. Най-сетне напипах една миниатюрна книжка и я измъкнах.

Беше паспорт със снимката на хубавеца Джоунс. Само дето не се казваше Джоунс. Името му беше Третърн, Джак Третърн. Бързо прелистих страниците. Джак пътуваше много. Паспортът беше издаден едва преди година и половина, а почти всички страници бяха изпълнени с визи и митнически печати. Всичките бяха от европейски държави, предимно на Балканите.

Паспортът не беше от служебните документи, които дават на държавните служители. Беше си обикновен граждански паспорт. Това може би означаваше нещо, а може би не. В резултат на терористичните заплахи през седемдесетте и осемдесетте много от правителствените агенти на секретна служба бяха насърчавани да пътуват с граждански документи. По този начин, когато някой Абдул, отвлякъл „Боинг 747“, минеше по пътеката между седалките, за да събере паспортите на пътниците и да си избере кого да застреля и да остави на пистата, нямаше да има база за сравнение.

След като, така или иначе, бях повредил куфарчето му, реших да задържа паспорта. Дори да не ми влезеше в работа, поне Третърн щеше да се затрудни, докато си извади нов. Мисълта за това ми харесваше. Бях повредил куфарчето му, а сега му крадях паспорта. Продължих да ровя. Този път търсех малка пластмасова карта. Отне ми известно време, но най-сетне напипах твърдия й ръб в едно от малките отделения, с които са снабдени модерните куфарчета.

Измъкнах я и я осветих с фенерчето. Там пак беше сниман хубавецът Джак Третърн. Но на тази карта не пишеше името му, а само един дълъг номер и названието на агенцията, която я беше издала. А, да, а освен това се мъдреше гербът на Централното разузнавателно управление. Точно с тази карта Джак влизаше и излизаше от големия комплекс на ЦРУ в Лангли, щата Вирджиния. Момче за всичко на АНС, как не.

Реших да задържа и личната му карта, после взех куфарчето и прекосих улицата до жилищните помещения на командированите офицери. Върнах се по коридора до стаята на Третърн, безшумно влязох и също толкова внимателно отидох до бюрото. Нежно оставих куфарчето на пода, точно където го бях намерил, като обърнах разрязаната страна към бюрото с надеждата да не я забележи.

После излязох, като този път завъртях бравата, за да може вратата да се заключи. Не бях забелязал Третърн да носи куфарче, когато дойде да ме види за пръв път преди два дни. Нито пък го носеше предишната вечер, когато го проследих до жилищните помещения. Надявах се, че е от онзи тип хора, които не използват куфарчето си всеки ден. Все още не исках да заподозре нищо.

Реших да не навестявам и мис Смит същата вечер. Изглеждаше ми доста вероятно и тя да е служител на ЦРУ и изобщо не се интересувах от истинското й име.

Изтичах обратно в палатката си и се преоблякох в бойна униформа. После отидох до сградата, в която се помещаваше щабът на генерал Мърфи. Сержантът нощна смяна ме попита какво искам. Измъкнах специалния си комплект заповеди и му казах, че се нуждая от кабинет със защитена телефонна линия. Той ме поведе по коридора към кабинета на оперативния дежурен. После извади ключ, за да отвори една специална метална кантонерка, в която имаше друг специален ключ за кодиране на телефона. Подаде ми го, предупреди ме да не пипам нищо друго и се махна.

Полковник Бил Тингъл беше жива легенда на специалните части. Носеше се упорит слух, че именно той е послужил за прототип на героя на Джон Уейн в калпавия му филм от 1968-а „Зелените барети“. Тингъл отдавна беше минал възрастта за пенсиониране, но една специална комисия в Конгреса автоматично удължаваше службата му всяка година. Нищо чудно вече да беше прослужил стотина години. Беше станал полковник още по време на Виетнамската война, когато беше планирал атаката срещу Сан Те — героичен опит за проникване с хеликоптери дълбоко в Северен Виетнам, за да се спасят група американски военнопленници. Атаката преминала блестящо, с изключение на една дребна подробност. За съжаление виетнамците преместили всички военнопленници от лагера няколко седмици по-рано. В резултат на това специалните части избили голям брой врагове, но се върнали с празни ръце. Виновно за това беше разузнаването, но иначе всички бяха на мнение, че самата атака е била изумителен шедьовър.

След края на войната именно Тингъл решил да основе свръх специалното звено и до ден-днешен се водеше негов официален съветник. Командването на Звеното беше работа за млад човек, така че командирите постоянно се сменяха, но старият Бил Тингъл не помръдваше подобно на основния камък на сграда. Дори след като напуснах, не забравях да му се обаждам поне веднъж годишно и двамата продължавахме да си изпращаме картички за Коледа. Според мен той страшно се забавляваше от мисълта, че човек от Звеното е завършил право и е станал военен адвокат. Бил Тингъл мразеше адвокатите.

Набрах един специален номер, който всички ветерани от Звеното са длъжни да носят със себе си. Ако някой от нас заподозреше, че съществува риск от разкриване на миналото ни, бяхме длъжни да се обадим на него. Вдигна ми някакъв мъж, който каза „Китайска храна за вкъщи Линг Хай“. Това беше паролата на Звеното, така че казах: „Дайте ми Бика, моля“, защото „Бика“ беше кодовото име на Бил Тингъл.

Чух прещраквания, а после ниският му дрезгав глас каза: „Моля.“ Не си спомням да съм виждал Бил Тингъл без запалена цигара „Марлборо“ в устата, така че говореше като Дарт Вейдър с пълна уста. От друга страна, тъй като той беше най-опасният здравеняк в историята, нищо чудно да се беше родил с такъв глас.

— Здравейте, сър, обажда се Шон Дръмънд.

— Дръмънд? Дръмънд? А, да, онзи тъпак, който напусна и се записа да следва право.

— Точно така, сър. Онзи Дръмънд. Ще ви помоля за една голяма услуга.

— Услуга? Ще ти дам номера на службата за компаньонки на старата Мей. Такава услуга ще ти направи, че ще я запомниш.

Тингъл имаше кофти чувство за хумор, но аз все пак се засмях.

— Сър, ако нямате нищо против, ще трябва да кодираме линията.

Той изсумтя, а после се захванахме със специалните ключове, които включваха защитата на телефонните ни апарати. Кодирането превръщаше нормалния човешки глас в обичайния глас на Тингъл. Представете си в какво пък се превръщаше неговия глас. Все едно говорите с началника на ада.

Операцията ни отне около половин минута, после казах:

— Мисля, че яко съм загазил и имам нужда от помощ.

Грубата искреност винаги беше най-добрата тактика при разговорите с Тингъл.

— Добре, казвай за какво става въпрос — отвърна той.

Това и направих. Разказах му всичко, което се беше случило, включително и влизането с взлом в стаята на Джоунс и кражбата на паспорта и личната му карта. Той ме изслуша, без да каже нищо. После най-сетне наруши мълчанието си.

— Не знам нищо.

— Така си и мислех. Но не се обаждам за това.

— А защо се обаждаш?

— Трябва да науча нещо повече за този Джак Третърн.

— И според теб мога да ти помогна?

— Да, сър. Вие имате всякакви познати. Може би ще успеете да разберете срещу какво съм изправен.

Той отново замълча. Чух как се прокашля няколко пъти. По кодираната линия това звучеше като малки мини, които се взривяват в гърлото му. Наистина трябваше да откаже цигарите.

Най-сетне каза:

— Добре, Дръмънд. Между другото, чувал ли си за операция „Феникс“?

— Това-онова — отвърнах. — Нещо във Виетнам, нали?

— Точно така. Проучи я — нареди ми той. — Аз ще ти се обадя.

— Извинете, господин полковник, но не е добра идея. Мисля, че подслушват телефоните ми. Аз ще ви се обадя.

— Както кажеш.

— Между другото, тук се засякох с още един ветеран от Звеното. Старши сержант Уилямс. Помните ли го?

— В отдела е имало трима души на име Уилямс. Единият загина, естествено. В Могадишу или нещо подобно. Да, Могадишу беше. Горкият негодник.

— Този още е жив. Работеше в тренировъчния лагер за военнопленници по време на моя изпит. Каза ми, че сте му наредили през цялото време да ме спуква от бой.

— А, този ли? По-добре се пази от него. Излезе развалено яйце.

— Наистина ли?

— Да, от онези откачалки с мания за превъзходството на бялата раса. Дори е помагал в обучението на някакви партизани вдън горите. Абсолютно побъркан тип. Затова го изхвърлихме.

— Как разбрахте за това? — попитах.

— Ами ние подслушвахме всичките ви телефони. Не знаеше ли?

Опитах се да си припомня всички телефонни разговори, които бях провел по време на службата си в Звеното.

— Не, сър — изграчих накрая.

— Ами да — каза Тингъл. — Чувах всичко, което разправяше за мен, Дръмънд.

— А, това ли. Нали знаете, че доверието сближава хората и прочие.

— Хубаво, Дръмънд, връщай се на работа. И се пази, момче. Не забравяй. Прочети за операция „Феникс“.

Затворих, предадох специалния ключ на дежурния сержант и се върнах в палатката си. После легнах и поспах още три часа, преди да взема душ, да се избръсна, отново да се облека и да отида в офиса.

Имелда все още спеше до шкафовете, когато влязох. Можеше да накара някоя от помощничките си да спи на пост, но не беше в нейния стил. Отидох на пръсти до кафеварката и пуснах една кана. После влязох в кабинета си и изчаках водата да мине през филтъра. Имелда се събуди, докато си сипвах първата чаша.

— Дай и на мен — изръмжа.

— Сметана или захар?

— Черно. Черно като ада. Сметаната и захарта са вредни.

— Тъй вярно, госпожо — измърморих и застанах така, че да не види как си сипвам трета лъжичка захар.

Занесох двете чаши до спалния й чувал, като тактично се извърнах, докато тя се измъкваше от него. След минута чух трополенето на ботушите й по пода, обърнах се и й подадох кафето. После й направих знак да ме последва.

Седнах на бюрото си и започнах да драскам в един бележник.

— Как спа? — попитах.

— Прилично. А ти?

— Като бебе. Легнах си рано и за пръв път спах цяла нощ, откакто сме пристигнали.

Вдигнах бележника. Бях написал: „Провери това. Операция «Феникс»“. Тя сви рамене.

— Хубаво. Може да спреш да мърмориш на моите момичета.

Написах: „От Виетнамската война. Може би в интернет?“

— Днес ми се иска да поработя по заключителния доклад — казах. — Казах на Делбърт и Мороу, че аз ще го напиша.

— Ами добре — каза тя и кимна към бележника.

— Нали знаеш как работя. Ще влизам и излизам постоянно, за да си подредя мислите.

— Няма нужда да ми обясняваш, майоре. Знам как обичаш да работиш.

— Добре. Благодаря, Имелда.

— Няма проблеми — каза тя и излезе от кабинета ми.

За да създам илюзията, че работя, тъй като нямаше как да разбера дали някое от момичетата на Имелда ме шпионира, бързо започнах да пиша едно дълго объркано изложение за това, че Санчес и хората му са невинни по всички обвинения. Пишех бързо и не внимавах за словореда и повторенията. Просто трябваше да е достатъчно убедително, ако някой провери, и да създава впечатление, че прилежно изпълнявам задачата си.

Писах два часа, после на вратата се почука. Вдигнах глава и видях Марти Еди-кой-си и Дейвид Бъзльото, любимите ми военни следователи.

— Какво има? — попитах.

— Имаш ли една минутка за нас, майоре? — попита Марти.

Реших да се държа прилично.

— Естествено. Искате ли кафе?

— Не, благодаря — отвърна той.

Двамата влязоха и се отпуснаха на столовете срещу бюрото ми.

— Вече изпихме по пет-шест чаши — обясни той. — Целият треперя.

Модният им усет не се беше подобрил през последните два дни. Днес Марти беше облечен с кариран костюм, карирана риза и карирана вратовръзка. Приличаше на подвижна шахматна дъска в три различни цвята. Дейвид беше облечен с по-консервативен тънковат син блейзър, тъмносиня риза и ужасяваща вратовръзка с цветя в пастелни цветове, които сякаш експлодираха. Приличаше ми на кръстоска между мафиот и клоун. Трудно беше да ги приемам на сериозно.

— Как върви разследването? — попитах.

— Е, нали знаеш. По нещо тук, по нещо там. В такива случаи рядко можеш да откриеш един ключ към цялата загадка. Обикновено има множество дребни улики.

— Взехте ли отпечатъци от обувки?

— Да. Изпратихме ги в лабораторията в Хайделберг.

— Намерихте ли нещо интересно в бележника на Бърковиц?

— Трудно е да се каже. Когато разследваш смъртта на някого, научаваш много за него. Ето Бърковиц например. Истински мърляч. Навсякъде имаше мръсни дрехи и опаковки от сладкиши. Из цялата му проклета стая са разхвърляни бележки и драсканици. Все още ги сортираме.

— Чух, че в базата са пристигнали много нови репортери.

— Цяла армия. Направо са се качили на главата на пресаташето. А нали знаеш как е устроена хранителната верига. Те дъвчат него, а той — мен.

— Сигурно — съгласих се. — И за какво искахте да говорим?

Марти се размърда, вдигна глава и се загледа в тавана на кабинета ми.

— Трябваше да те уведомя, че изпратих двама от моите агенти в твоята палатка. Имам заповед от военния съдия да претърся личните ти вещи и да взема назаем маратонките ти.

Това изобщо не ми хареса. Отпих от кафето си и се опитах да запазя спокойствие. Не ми се удаваше. Чувствах се доста неспокоен. Не знам защо. Все пак го изгледах неприязнено.

— А мога ли да попитам защо?

— Просто имаме някакви подозрения заради бележките на Бърковиц. Но не се притеснявай. Взехме ти маратонките само за да ги сравним с едни отливки в лабораторията.

— Но няма за какво да се притеснявам?

— Не. Стандартна процедура. Събираме много отливки. Нали никога не си влизал в онази тоалетна?

— Точно така — отвърнах.

— Значи ще те освободим от подозрение още преди да успееш да кажеш „А!“.