Тайно разрешение

19

Когато най-сетне се върнах в малкия ни офис, сигурно съм изглеждал доста печално, защото момичетата на Имелда веднага започнаха да ми предлагат кафе и да ме питат какво могат да направят за мен. Много се трогнах. За нула време вече разполагах с три чаши димящо еспресо и седях в кабинета си, като въртях палци и се чудех какво да правя оттук нататък.

Истината беше, че единственото нещо, което ми оставаше да направя, бе да довърша доклада си. После щях да се кача на самолета и да се изправя пред трибунала на Клапър. Имелда и нейните помощнички вече бяха напечатали записите от разпитите. Делбърт и Мороу пък бяха подготвили и подписали всички допълнителни документи и списъци с доказателства. Наистина, последното, което оставаше, беше да напиша окончателния доклад, в който да изредя заключенията и препоръките ни. Помислих си да го направя лично, но нямах никакво желание. Освен това Делбърт и Мороу щяха да си помислят, че им преча на тържествуването.

После изведнъж се сетих. Докладът на съдебния лекар.

Накарах Имелда да ме свърже с доктор Саймън Макаби и след минута тя подаде глава в кабинета и ми каза да вдигна слушалката.

— Здравей, докторе, обажда се Шон Дръмънд.

— Здравей, адвокате.

— Виж, дължа ти голямо извинение. Трябваше да се обадя преди два дни. Преместиха ни датата за приключване. Твоите резултати ще ни трябват още утре.

— Няма проблем — увери ме той с глас, който кипеше от педантична енергия. — И без това го завърших още преди три дни.

— Хубаво — казах.

— Може ли да попитам какво излезе в крайна сметка? Само от любопитство.

— Ще препоръчаме да не ги съдят.

— А, това е голямо облекчение, нали?

— Аха, точно така — излъгах.

— И как обяснихте куршумите в главата?

— Самите сърби са го направили. Няма съмнение. Открихме сигурни доказателства, че когато сърбите са пристигнали на мястото на засадата, все още е имало оцелели.

— Много хубаво — каза той. — Би било гадно да знаем, че американските войници са способни на такива ужасни варварски действия.

Започваше да ми писва от гласа на Саймън Макаби. Както често се случва с докторите, във всяко нещо, което казваше, имаше нотка на педантизъм. Можех да го изтърпя от доктори, които се занимават с живите. Но от един патолог? Освен това хич не бях в настроение. Вече се готвех да затворя телефона, когато нещо ме накара да попитам:

— Ей, докторе, още нещо.

— Да?

— Спомняш ли си, че те помолих да провериш колко от сърбите са загинали от други рани, а не от куршумите в главата?

— Естествено.

— Успя ли да го направиш?

— Направих приблизителна оценка. Чакай да проверя… Чух как разлиства някакви хартии, после каза:

— А, ето го. Вероятно двайсет и пет от тях са загинали от рани, получени преди тези в главата.

— Двайсет и пет?

— Е, не мога да се закълна в точния брой. Все пак не разполагам с телата, за да ги изследвам както трябва.

— Значи тези двайсет и пет и без това са щели да умрат?

— О, боже. Може би не съм разбрал въпроса. Двайсет и петте са щели да умрат почти веднага. Но част от останалите също са щели да умрат със сигурност. В подобни случаи има твърде много фактори, за да се направи точна оценка. Качеството на първата помощ. Времето, преди да успеят да ги закарат в подходящо болнично заведение. Квалификацията на лекарите в него.

Сърцето ми изведнъж заби учестено.

— Виж, докторе. Трябва да ми кажеш съвсем ясно. Двайсет и пет мъже са били убити на място, така ли?

Той замълча за момент и аз едва не счупих ръба на бюрото си, толкова силно го стиснах.

— Не на място — каза той най-сетне и пулсът ми започна да се връща към нормалните си стойности. — Бих го формулирал така — продължи лекарят. — Двайсет и петима от сърбите са били ранени толкова тежко, че са щели да издъхнат до три минути. Други четирима са били в критично състояние, но ти ме предупреди, че точният брой на убийствата, извършени от хората на Санчес, може да се обсъжда в съда. Затова не ги включих в общия брой. Ако бяха получили подходяща медицинска помощ, някои от тях може би са щели да се задържат още малко.

Мълчах толкова дълго, че накрая Макаби каза:

— Там ли си още, майоре?

— Тук съм, докторе.

— Извинявам се, ако не съм подготвил нужната оценка. Само ми кажи какво ти трябва и ще работя цяла нощ, ако се наложи. Ще докарам допълнителни…

— Не, докторе. Точно това ми трябваше. Сигурен ли си в цифрите?

— Разбира се. Дори закръглих към по-сигурния брой. Всъщност е доста вероятно двайсет и седем или двайсет и осем да са загинали на място. Ако се съди по раните, засадата е била крайно жестока.

— Питам още веднъж, докторе. Сигурен ли си в бройката?

Гласът му придоби нотка на отчаяние.

— Майор Дръмънд, аз съм завършил медицинската академия „Джон Хопкинс“. Работя като патолог от шестнайсет години. Смятам, че мога да определя кога една рана е толкова тежка, че да предизвика мигновена смърт.

— Благодаря — казах и затворих.

Бях потресен. Добре де, може би не точно потресен, но нещо подобно. Със сигурност бях изумен. Джоунс беше казал, че когато „Омега 36“ пристигнали на мястото на засадата, се обадили в щаба и докладвали за седемнайсет убити и осемнайсет оцелели. А според Макаби двайсет и пет от общо трийсет и петима сърби със сигурност вече са били мъртви. По този начин оставаха максимум десет оцелели. А като се броят и онези три-четири критични случая, може би по-малко от десет. Само пет или шест може би.

Да кажем, че „Омега 36“ са пристигнали на мястото на засадата веднага след като се е изтеглил екипът на Санчес. Може би оттам идваше разликата. Опитах се да си го представя. Екипът на Санчес е започнал битката с взривяването на двете мини, заровени на пътя. Така сигурно са убили шофьора на първия камион и няколко от войниците в каросерията. После хората на Санчес са открили огън по колоната с „М16“ и картечници. Сърбите волю-неволю са наизскачали от камионите и колите и са залегнали зад тях. Тогава е била взривена смъртоносната редица от мини „Клеймор“. И всичко това е станало за една ужасна минута.

При засадите първата минута е пълен хаос. Тогава се пролива повечето кръв. А доколкото си спомнях от огледа в моргата, голяма част от труповете бяха разкъсани от онези мини. После, според Санчес и хората му, са изминали пет до седем минути, в които сърбите отговаряли на огъня. Да си представим, че по време на престрелката са били убити още няколко. Към този момент обаче повечето от тях са били зад прикритие и също са стреляли. Хората на Санчес също са залегнали, стреляли са по-спорадично и с по-малка точност. Освен това Перит е осигурявал периметъра, а лекарят Грейвс е бил отзад, така че Санчес е разполагал само със седем стрелци на мястото на засадата. Броят на убитите в този период съвсем е намалял.

Макаби беше сигурен, че двайсет и пет или дори двайсет и девет от сърбите са загинали до три минути след получаването на раните. Той разбираше от тези неща. Знаеше кои органи трябва да бъдат увредени, кои артерии да се прекъснат и кои крайници да бъдат откъснати, преди човешките мозъци и сърца да обявят фалит. Така ставаше физически невъзможно „Омега 36“ да са пристигнали на мястото на засадата навреме, за да заварят осемнайсет оцелели.

Така че какво ставаше тук, по дяволите? Труден въпрос със само два възможни отговора. Или Макаби беше най-некадърният идиот, завършвал някога медицинската академия „Джон Хопкинс“, или аз бях заблуден. Интелигентно и професионално заблуден. Записите от сръбските радиостанции бяха фалшифицирани. А ако те бяха фалшиви, значи може би… всъщност със сигурност филмите от сателитите също бяха такива. Мистър Джоунс с очите като мраморни топчета беше успял да организира някаква високотехнологична измама.

В това обяснение обаче имаше един много тревожен проблем. Мистър Джоунс не работеше за себе си. Той беше тук, защото генерал Клапър официално беше изискал от АНС да помогне на разследването ми. А мистър Джоунс разполагаше с властта да командва цял оперативен център на АНС. И с техническите възможности да фалшифицира сателитни записи. Бях виждал доста такива и неговите изглеждаха съвсем истински. От друга страна, при днешното състояние на компютърната графика двама опитни програмисти с един компютър „Сън“ и програмата „CorelDRAW“ сигурно бяха достатъчни за фабрикуването на такъв филм.

Идваше ми да се ритна отзад, че съм бил толкова наивен. Трябваше да се сетя. Цялата измама беше прекалено съвършена. Първо извадиха съмнителното обяснение, че над Трета зона не са преминали фотографски сателити, а само този с термочувствителната камера, който показва неясни зелени точки, невъзможни за идентифициране. После ни показаха само два филма, които доказваха всички твърдения на Санчес и хората му. И накрая Джоунс и неговият екип изведнъж откриха подслушаните радиостанции, с които се обясняваше и последната мистерия — как са се получили неприятните дупки в главите на труповете.

Естествено, Джоунс нямаше как да се е справил без помощта на някой вътрешен човек от моя екип. Беше наясно с всички най-важни точки на разследването, всички съмнения и неразрешени загадки. Е, всички без една — броя на труповете. Но пък никой не знаеше, че съм накарал Макаби да провери и този факт. Когато говорихме за това в моргата, бяхме сами. Делбърт и Мороу бяха заедно в другия ъгъл и си водеха бележки. Значи Джоунс и хората му сигурно бяха приложили старото, но златно правило, че на всеки убит в битка обикновено се падат един-двама ранени. Джоунс просто ги беше разделил наполовина — по един оцелял на всеки труп. Единственият проблем беше, че при засадите, особено при добре подготвените смъртоносни засади, това правило сериозно се нарушава.

И какво ми носеха тези открития? Ами това, че бях още по-близо до басейна с пираните. Нямах доказателства. Ако отправех обвинение към мистър Джоунс, той щеше да се почеше по главата и да каже нещо като: „Ей, много странно, приятел. Все пак не съм снимал аз, нали се сещаш, затова най-добре да завъртим една шайба и да сверим цифрите с добрия стар щаб на АНС.“ А после някой в Мериланд просто щеше да отвърне: „Ужас, много тъпо е станало. Някой от малоумните ни служители се е объркал, докато е записвал сръбските радиопредавания. Дръмънд е прав, «Омега 36» наистина са докладвали за двайсет и пет убити.“

Като се изключи това, вече поне бях сигурен, че наистина има конспирация. Не си бях измислил всичко. Нямаше как да разбера за какви мащаби става въпрос, но изведнъж отново започнах да си представям мрачни мъже със студени очи и костюми от „Брукс Бръдърс“. Не че това ме правеше особено щастлив. Проблемът с конспирациите е, че няма на кого да се довериш. Клапър? Точно той беше насъскал по мен мистър Джоунс. По случайност? Не ми се вярваше. А ако имах причина да подозирам него, за Делбърт и Мороу направо бях сигурен. Вече ги бях осъдил мислено. Поне единият от тях. Кой ли беше обаче?

Дали Делбърт, на когото пръв му хрумна блестящата идея да потърсим сателитни снимки? Как се сети за това, по дяволите? Специалността му беше наказателно право, а не стратегическо разузнаване.

Или Мороу, която беше задала на Джоунс точно онези въпроси, които да му позволят да разгърне теорията си? Диалогът им беше като от стара американска комедия с Ед Макмеън и Джони Карсън. „Ей, Джони, стари приятелю, а как ще обясниш, че сърбите са обявили радиомълчание точно в този момент?“

Всичко това означаваше, че е дошъл моментът за инвентаризация. Какво бях заложил в това разследване? Нищо. Беше просто работа. Нищо повече.

Какво ме засягаше дали Санчес и хората му са избили трийсет и петима сърби? С изключеше на семействата на загиналите, кого го засягаше въобще? Бяхме на война. Хората умират. Никой не е казал, че трябва да умират честно. В битката няма правила за справедлив двубой като онези, измислени от маркиз Куийнсбъри. Освен това какво ли бяха направили онези сърби, преди да умрат? Колко изнасилвания, масови убийства и случаи на етническо прочистване?

Но да кажем в името на спора, че проявях глупостта да се опитам да достигна до дъното на цялата история. Откъде трябваше да започна?

За начало да си спечеля малко време. А после и малко пространство за маневри. След това щях да се опитам да разбера кои всъщност бяха мистър Джоунс и мис Смит. Кой ги беше изпратил тук? И защо?

След това пък щях да се зачудя кой всъщност е убил Джеръми Бърковиц. Може би Бърковиц е открил съществуването на конспирацията. Може би се е опитал да разкрие прекалено голям скандал. Може би се е доближил твърде много до истината и мистър Джоунс с мраморните очи е решил, че е време да го спре. Това дори на мен не ми звучеше много вероятно, но така и така бях започнал да си измислям. Все пак съм израснал с телевизията. Бях прочел всички романи на Робърт Лъдлъм и макар да смятам, че Оливър Стоун е побъркан, това не ми пречи да харесвам филмите му.

А после, естествено, трябваше да отговоря и на основния въпрос, за който ме бяха изпратили тук. Какво всъщност беше станало със Санчес и хората му? Единственият ефект от измамата на Джоунс беше, че потвърди колко ужасно нещо са направили. Където има дим, има и огън. А където някой е скрил нещо, има престъпление. При това голямо, ужасно престъпление.