Тайно разрешение

2

Влязох в самолета, подтикван от един намръщен сержант по техническата поддръжка от военновъздушните сили, и веднага забелязах капитан Джеймс Делбърт и капитан Лиса Мороу, които ме очакваха в просторната задна част на грамадния „С–130“. Всъщност първото нещо, което забелязах, беше, че самолетът наистина е натъпкан до краен предел с товари. Дотук с измамното чувство, че съм най-важният човек на този полет. На всичкото отгоре товарът съдържаше предимно дамски козметични продукти във военни зелени кашони.

Хрумнаха ми десетки злобни шегички и ако капитан Мороу беше мъж, а не жена, може би щях да ги изпробвам всичките. Но петнайсет години набивана в главата учтивост ме накараха да замълча. Доста е рисковано да проявиш лошо чувство за хумор пред жена войник. А в присъствието на жена юрист си е направо самоубийство.

Второто, което забелязах, бяха киселите физиономии на капитаните Делбърт и Мороу. Все още не беше ясно дали се дължаха на мен или на факта, че бяха получили заповеди да зарежат всичко друго и да ме посрещнат на този самолет.

И двамата не бяха получили каквото и да било обяснение, но тъй като бяха невероятно интелигентни, сигурно бяха развили силни подозрения. В последните три дни всички вестникарски заглавия и политически предавания се бяха занимавали единствено с настоящия случай. Не беше трудно да се досетиш, че импровизираната конференция на висши военни адвокати на самолет, поел към Европа, имаше нещо общо с масовото кръвопролитие. И двамата се изправиха, докато си пробивах път покрай кашоните с надпис „Тампони“.

— Делбърт, Мороу, приятно ми е — казах, като протегнах ръка и ги възнаградих с най-приятелската си усмивка.

— И на мен ми е приятно — отвърна Делбърт, войник до мозъка на костите си, който се усмихна още по-приятелски и съвестно блъсна ръката си в моята.

— Изобщо не ми е приятно — обади се Мороу с изключително кисела физиономия.

— Не ти е приятно, че си тук? — уточних.

— Изобщо. Тъкмо се занимавах с един случай на кражба на военно имущество, който вече няма да може да влезе в съда.

— Щеше ли да спечелиш?

— Разбира се.

— Глупости — казах.

— Знаеш нещо за случая? — попита тя с внезапно подозрение.

— Знам, че твоят клиент е обвинен в две кражби с взлом и един въоръжен обир. Сигурно щеше да се справиш с кражбите с взлом, но какво ще кажеш за въоръжения обир? Видели са го седем свидетели, военната полиция съхранява оръжието, което е използвал, с неговите отпечатъци, а освен това си е признал веднага след задържането. Твоят клиент е трябвало да си кара на кражби с взлом. Никак не го е бивало като въоръжен обирджия.

— Ти си проверил моя случай? — попита тя, като не стана ясно дали е ядосана или просто изненадана.

— Естествено.

— И си ми направил оценка?

— Не. Съдията, полковник Томпсън, ти е направил оценка. Каза, че си свършила страхотна работа. Каза също, че е безнадеждно. Всъщност мога да го цитирам точно: „Плуваш много изискан бруст в плаващи пясъци.“

— Значи си знаел, че ме изтегляш от делото? — настоя тя, като кимаше на всяка дума, за да я подчертае.

Веднага ми стана ясно защо беше толкова добър адвокат. Вземаше всичко на сериозно. След осем години в съда все още приемаше нещата лично. Цинизмът изобщо не беше успял да проникне под кожата й.

— Точно така — потвърдих. — Изтеглих те от едно дело за дребни престъпления и те назначих да работиш по най-големия и важен случай във военното правосъдие от три-четири десетилетия насам.

Точно сега беше моментът да се впуснем в един от онези спорове за свободната воля, които адвокатите просто обожават, за това колко несправедливо бях постъпил и как правата на един-единствен човек са точно толкова важни, колкото и нуждите на цялата армия. Но имаше ли смисъл? Можеше и да отбележи чудесна философска победа, но нямаше начин да слезе от самолета и да се върне при клиента си. Освен това току-що бях установил, че до този момент двамата с Делбърт само бяха подозирали в какво се забъркват, а ето че ги блъсна истински автобус. Направо им изкара въздуха.

Генерал-майорът, който командваше военната колегия, ми беше казал, че мога да разполагам с точно толкова от най-добрите военни юристи за моето разследване, колкото ми трябват. Тъй като и аз самият бях един от най-добрите военни адвокати, отлично знаех, че колкото повече от тях събереш под един покрив, толкова повече ситуацията заприличва на селски панаир. Темповете, с които се развива делото, почти винаги са обратно пропорционални на броя на адвокатите, замесени в него. Затова казах на генерала, че ми трябват само двама: един прокурор и един защитник.

Взех това решение, защото в моя случай имаше само две възможни гледни точки: на вината и на невинността. Едната очевидно беше тази на прокурора, който трябваше да събере фактите и после да убеди известен брой офицери и войници, че човекът на скамейката на обвиняемия не само е неоспоримо виновен, а и заслужава да бъде обесен на най-високото дърво наоколо. Другата беше гледната точка на защитата, според която американските закони, дори военните, по същество са процедурни: правата на обвиняемия винаги превишават по значение нуждите на обвинението. Всеки добър адвокат отделя повече внимание на точните обстоятелства, при които е заловен виновникът, и как точно обвинителите са свършили работата си, отколкото на останалите факти по делото.

Прокурорите са разглезените доведени деца на закона. Като начало те си избират по кои дела да работят: ако фактите не са в тяхна полза или забележат нарушения на правата на обвиняемия, просто пасуват. Адвокатите от защитата, от друга страна, са прокълнати за вечни времена. Назначават ги едва след като някой прокурор е решил, че има поне 99 процента шанс да докаже обвиненията. Повечето прокурори печелят всички дела. Един изключително малък брой адвокати по защитата печелят около половината — в най-добрия случай.

Лиса Мороу беше изключение от това правило. За осем години като адвокат тя беше спечелила 69 процента от делата си. Беше защитавала убийци, изнасилвачи, крадци, педофили и всякакви други злодеи, които можете да си представите. Но пък никога не беше защитавала човек, обвинен в нарушаване на Женевската конвенция. Аз също, като стана дума. Като стана дума, все още никой не го беше правил — никой, който носеше униформа.

Джеймс Делбърт беше спечелил 97 процента от делата си, а дори като се вземе предвид как законът работи в негова полза, това си беше впечатляващо. И най-добрите прокурори понякога се препъват във фактори, които не могат да контролират — свидетели, които преживяват нервна криза по време на делото или не са твърде убедителни, или пък съдебни заседатели, които действат противно на всякаква логика. Дори най-блестящите прокурори понякога губят.

До този миг не се бях срещал с нито един от двамата ми спътници. А те бяха избрани, защото бях казал на генерал Клапър, че не искам какви да е юристи. Исках прокурора и адвоката с най-добрите досиета в историята на военното право. Той ги беше избрал лично и ми беше дал копия от служебните им биографии. И трябва да призная, че прекарах много повече време да изучавам тази на Мороу, отколкото на Делбърт. В нейната папка имаше страхотна снимка, на която тя вдървено стоеше „мирно“ в униформа, и тази снимка беше единствената ми надежда, че предстоящото разследване няма да завърши по най-грозния начин. Не и с нейната външност.

Един повърхностен поглед беше достатъчен, за да си обясни човек защо толкова много съдебни заседатели и съдии се бяха поддали на чара й. Не знам дали бих я описал като „красива“, макар че със сигурност беше. Просто в очите й се четеше неимоверно дълбоко съчувствие — а вече споменах, че това не е най-популярното нещо в армията, освен ако не се излъчва от красиво женско лице. Тогава се правят изключения.

Делбърт, от друга страна, беше истински войник. Слаб, стегнат, хубавец, с права тъмна коса, без нито един непокорен кичур. Самото му лице беше с остри черти, а очите му бяха като на хищник. Можех да си представя съдебните заседатели и съдиите, които гледаха това лице и си мислеха само как да изпълнят по-добре дълга си.

Искаше ми се да поговоря с тях, но когато се возиш в товарен „С–130“, шумът от двигателите е непоносим. За разлика от гражданските самолети, снабдени със звукова изолация, военновъздушните сили спестяват пари от подобни глупости, като принуждават пътниците си да носят тапи за уши през цялото време. Доста хитро, ако питате мен, въпреки че става въпрос за същите счетоводители, които купуват чукове за триста долара и тоалетни за пет хиляди. Но, както вече казах, вътрешността на една военна машина не е важна колкото външността.

Хубавото на презокеанските полети е, че ти остава предостатъчно време за четене и обмисляне на прочетеното. И макар да бях уверил генерал Партридж, че съм се запознал с подробностите по делото, всъщност предишните два дни, между срещите ми с множество изключително важни офицери от армията, един крайно нервен съветник на президента на САЩ и някои други подбрани хора, не ми беше останало време да си поема дъх.

Не знаех почти нищо извън онова, което бях научил от същите видни персони във Вашингтон, а най-интересното в него беше, че според тях деветимата обвиняеми не бяха направили нищо лошо. Никой не го беше изразил буквално, защото това би нарушило правилата за безпристрастност, които армията спазва в подобни случаи. Но аз слушам внимателно и мога да подуша намек или нюанс от десет километра. Ако бях по-подозрителен, дори можеше да си помисля, че онези във Вашингтон знаят нещо, което не ми казват. А аз всъщност съм по-подозрителен.

В куфарчето ми бяха натъпкани известен брой вестникарски статии, няколко предварителни изказвания от обвиняемите и едно многословно обръщение, написано от полковник Уил Смодърс — прекия им командир.

Зарових се в тях и ето какво открих. Една елитна част на специалните сили, съставена от девет души от Десета бригада — екип „Алфа“ — получила заповед да обучи група косовски албанци, прогонени от родните си земи от сръбската милиция. Всичко това било част от опита да се събере Армия за освобождение на Косово, наричана накратко АОК. Деветимата обучили зачисления им отряд за по-малко от два месеца, а после получили секретна заповед да го придружат в Косово.

Седмица по-късно косоварите от отряда нападнали някакво село и били избити до един. Екип „Алфа“, действайки в противоречие със заповедите си — или за да бъдем поточни, предполагаемите заповеди, — самостоятелно решил да потърси справедливост или просто да отмъсти. Устроили засада на една добре известна сръбска транспортна артерия и по най-жестокия начин унищожили колона от трийсет и пет сръбски войници.

Следващата сръбска колона, поела по този маршрут, открила избитите си другари, множество американски гилзи и известно количество захвърлена американска екипировка, уведомила командването си и след няколко крайно драматични пресконференции международните медии бяха останали с убеждението, че американските войници, изглежда, са извършили нещо твърде ужасно.

Армията събра две и две и арестува целия екип, който понастоящем се намираше под стража в една военновъздушна база в Италия.

И точно тук случаят ставаше едновременно страшно интересен и непоносимо блудкав. САЩ и НАТО бомбардираха сърбите като полудели в отчаян опит да ги убедят да променят позицията си за Косово. Въпреки че това звучеше като война и със сигурност изглеждаше като война, поне от гледната точка на бомбардираното население, тъй и не беше взето неудобното решение войната да се обяви официално. А правилата на Женевската конвенция са съставени за военно положение, така че според кои правила трябваше да бъдат съдени тези войници? Някои адвокати направо си умират за подобни въпроси. Други ги мразят.

Аз например със сигурност ги мразя. По някаква случайност съм доста праволинеен. Любимите ми цветове са черното и бялото. Сивото просто не подхожда на характера ми.

Второто усложнение беше, че от сръбската колона нямаше оцелели. Трийсет и пет войници, избити до един. А всеки, който знае поне малко за сухопътните военни действия, е наясно, че за един убит войник има поне един-двама ранени. Ако щете, вярвайте, но някои хора се занимават специално с изучаване на тези противни събития и точно това са установили. Налагаше се един много неприятен извод.

Маниаците от политическите предавания навсякъде по света бяха разярени до краен предел. Случаят беше точно от онези, заради които се редят на опашки пред новинарските студиа, готови да защитават всякакви теории — от недоказуеми до напълно абсурдни. Големият въпрос беше какви точно заповеди е получил екипът. Всеки път, когато задаваха на говорителя на Пентагона този въпрос, или пък го питаха какви ограничения са им били поставени, той изведнъж започваше ловко да увърта, точно както ги учат в училището за говорители. Признаваше само, че името на операцията било, „Ангел-хранител“ и ставало въпрос за хуманитарна мисия. Джей Лено не устоя на изкушението. В прочутия си монолог, с който открива всяко предаване, той присъди на тази фраза наградата за най-големия гаф на годината. Екипът очевидно не беше „съхранил“ косоварите си, а деветимата му членове със сигурност не се бяха проявили като „ангели“.

Четях документите и чувах как крокодилите лакомо тракат с челюсти в очакване на плячката.

Прочетох всичко и предадох материалите на Делбърт. Той също ги прочете и ги предаде на Мороу. Превръщахме се в добре смазана машина. Истински адвокатски конвейер. Когато най-сетне кацнахме във военновъздушна база в Тузла, на седалката до капитан Мороу беше натрупана прегледна купчина от документи, а тримата най-блестящи юристи в армията хъркаха шумно.